Софи Кинсела
Един пръстен и е твой (6)

Шест

Така, сега да си изясним нещо — фалшивият пръстен е лоша идея. Много лоша! И причините за това са милион. Например:

1. Нечестно е.

2. Вероятно няма да изглежда убедително.

3. Неетично е^[1].

И въпреки всичко ето ме сега, в Хатън Гардън, в десет сутринта на следващия ден, мотая се небрежно и се старая да прикривам факта, че очите ми са на четири. Никога досега не бях идвала в Хатън Гардън. Даже нямах представа, че съществува. Цяла улица само от бижутери?!

Тук има много повече диаманти, отколкото съм виждала през целия си живот. Накъдето и да се обърнеш, табели ти предлагат най-добрите цени, най-високите карата, най-перфектното качество и най-уникалния дизайн. Няма съмнение, че това тук е свърталище на годежните и брачните пръстени. Наоколо се разхождат двойки, момичетата сочат към витрините и мъжете се усмихват, но всеки път, когато приятелките им извърнат глави, става ясно, че им прилошава.

Никога досега не съм влизала в бижутерски магазин. Не и в магазин за големи, като тези тук. Единствените бижута, които съм имала, са идвали от супермаркетите и „Топшоп“. Вярно, че за тринайсетия ми рожден ден родителите ми ми подариха чифт перлени обеци, обаче тогава не съм ходила в магазина с тях. Бижутерските магазини открай време са били места, покрай които просто минавам, убедена, че те са за другите хора, не за мен. Но сега, след като така и така съм на подобно място, не мога да се сдържа да не погледна.

Че кой ще си купи брошка, изработена от жълти диаманти във формата на паяк за цели 12500 паунда?! Това си остава истинска мистерия за мен. Както и кой купува онези въртящите се дивани с местещи се рамки, които рекламират по телевизията.

Магазинът на приятеля на Сам се нарича „Марк Спенсър Дизайнс“ и за щастие на витрината му няма жълти паяци. Но в замяна на това има цял куп диаманти, поставени върху платинени халки, и табела, която казва: „Безплатно шампанско за сгодени двойки. Превърнете избирането на пръстена в незабравимо преживяване!“. Не виждам нищо за дубликати или фалшификати и затова започвам да се изнервям. Ами ако Сам не ме е разбрал правилно? Ами ако накрая, просто от едното неудобство, взема, че купя истински смарагдов пръстен и ми се наложи да прекарам целия си останал живот в изплащането му?

И къде, между другото, е Сам? Обеща, че ще се появи, за да ме представи на приятеля си. Доколкото схващам, работи някъде зад ъгъла, макар да не ми каза точно къде. Обръщам се и оглеждам улицата. Малко странно е, че всъщност никога не сме се срещнали истински, лице в лице.

На другия тротоар виждам мъж с тъмна коса, който върви забързано, и за момент си помислям, че е той, но после един плътен глас зад мен изрича:

— Попи?

Обръщам се. Ама, разбира се. Това вече е той! Типът с тъмната, рошава коса, който върви към мен. По-висок е, отколкото си го спомням от краткия миг, в който го зърнах във фоайето на хотела, но пък дебелите му вежди и дълбоко поставените очи са си все същите. Облечен е в тъмен костюм, безупречна бяла риза и тъмносива връзка. Усмихва ми се и аз забелязвам, че зъбите му са изключително бели и равни.

Е, няма да са такива още дълго, ако не се види със стоматолога си.

— Здравей, Попи! — изрича отново той, когато приближава. Поколебава се, но после протяга ръка и допълва: — Радвам се, че вече можем да се запознаем истински.

— Здравей! — усмихвам се предпазливо и аз и двамата си стискаме ръцете. Ръкостискането му е добро. Топло и позитивно.

— Е, Вивиан със сигурност остава при нас — казва той, като накланя глава. — Още веднъж ти благодаря за прозорливостта!

— Няма проблеми — свивам неловко рамене. — Нищо особено не съм направила.

— Не, съвсем сериозно — много съм ти благодарен!

Странно е това да си говорим очи в очи. Разсейвам се, като разглеждам контурите на челюстта му и косата му, леко развяваща се от вятъра. С текстови съобщения беше по-лесно. Чудя се дали и той се чувства по същия начин.

— Е? — посочва той към бижутерския магазин. — Ще влизаме ли?

Този магазин определено е много готин и скъп. Питам се дали двамата с Уилоу са идвали тук, за да й изберат пръстена. Сигурно така ще да е станало. Изкушавам се да го попитам, но някак си не мога да събера сили да спомена името й. Твърде неловко е. Аз знам прекалено много за тях.

С повечето двойки човек се запознава в кръчмата или у дома им. Говорите си за ежедневни неща — за ваканции, хобита, рецептите на Джейми Оливър. И едва след доста време се осмелявате да навлезете в личния си живот, при това предпазливо. Но с тези двамата имам чувството, че съм била натикана право в някакъв документален филм за живота им, обаче те дори не подозират за мен. Снощи, например, открих един стар имейл от Уилоу, който казваше: „Имаш ли представа каква БОЛКА ми причини, Сам? Без да броим всичките шибани БРАЗИЛЦИ!“

Което е от онези неща, които определено не бих искала да знам. Сега, ако някога я срещна, това ще бъде единственото нещо, за което ще бъда в състояние да мисля — за бразилците.

Сам вече е натиснал звънеца и ме въвежда в елегантния, осветен с аплици магазин. От сумрака автоматично изплува момиче в гълъбовосив костюм.

— Здравейте! С какво мога да ви бъда полезна? — има тих, меден гласец, който изцяло пасва на меката светлина в магазина.

— Идваме за среща с Марк — изрича Сам. — Аз съм Сам Рокстън.

— Наистина! — кимва друго момиче в гълъбовосив костюм. — Той ви очаква. Заведи ги, Марта!

— Бихте ли искали чаша шампанско? — пита Марта, като ме поглежда многозначително, докато вървим. — Сър? За вас шампанско?

— Не, благодаря — казва Сам.

— За мен също не — пригласям.

— Сигурни ли сте? — намигва ми момичето. — Това е важен момент за вас двамата. По една малка чашка за отпускане на нервите?

О, боже! Ама тя си мисли, че сме сгодени! Поглеждам към Сам за помощ, обаче той си пише нещо на телефона. А аз за нищо на света не възнамерявам да се впускам в историята си за изгубеното семейно наследство пред шайка непознати! Защо? За да изслушам наново поредните възгласи на ужас ли?

— Няма проблеми, наистина — усмихвам се неловко. — Това не е… Искам да кажа, ние не сме…

— Прекрасен часовник, сър! — възкликва Марта, внезапно насочила вниманието си към друг обект. — Истински „Картие“, от старите, нали? Никога не съм виждала нещо подобно!

— Благодаря! — кимва Сам. — Купих го на един търг в Париж.

Сега, когато и аз поглеждам часовника на Сам, забелязвам, че действително е удивителен. Има си стара кожена каишка, а циферблатът в матово злато носи патината на една стара епоха. И го е купил в Париж! Брей, жестоко!

Докато продължаваме да вървим, Марта хваща леко ръката ми, привежда се над ухото ми и прошепва:

— Той има невероятен вкус! Вие сте голяма късметлийка! Не мога да кажа същото за всички мъже, които идват тук. Някои от тях са истински ужас! Но мъж, който си купува стар „Картие“, определено разбира нещата!

Това вече не се издържа! Какво да кажа сега?

— Ммммм… правилно — изломотвам, вторачена в пода.

— О, извинете, не исках да ви поставям в неудобно положение! — изрича мило Марта. — Моля ви, обадете се, ако си промените мнението за шампанското! Е, пожелавам ви приятна среща с Марк!

И ни въвежда в голяма задна стая с бетонов под и множество метални шкафчета покрай стените. На работната маса седи мъж с дънки и очила без рамки, който веднага се изправя и поздравява топло Сам.

— Сам! Много се радвам да те видя! Измина доста време, човече!

— Така си е, Марк! И аз се радвам да те видя! Как си? — плясва Сам по гърба нашия домакин. После се отдръпва и допълва:

— Запознай се с Попи!

— Приятно ми е да се запознаем, Попи! — разтърсва Марк ръката ми. — Е, както разбирам, имаш нужда от дубликат, така ли?

Неочаквано и за самата себе си се изпълвам с параноя и чувство за вина. Защо трябваше да го казва толкова силно, та да може всички да чуят?!

— Само временно — отговарям почти шепнешком. — Само докато открия истинския пръстен. Което ще стане много скоро, сигурна съм!

— Ясно — кимва той. — Все пак не е лошо човек да разполага и с дубликат. Изработваме много дубликати за пътувания и така нататък. Обикновено правим само на бижута, които са наш дизайн, но за стари приятели правим и изключения — пояснява Марк и намига на Сам. — Макар да се стараем да проявяваме дискретност по този въпрос. Няма да се отрази много добре на основния ни бизнес.

— Разбира се! — отбелязвам ентусиазирано. — Аз също държа на дискретността!

— Имате ли някаква снимка на пръстена?

— Ето! — и вадя една снимка, която принтирах на компютъра си тази сутрин. На снимката сме заедно с Магнус в ресторанта, където той ми направи предложение. Помолихме двойката на съседната маса да ни снима. Аз съм вдигнала гордо лявата си ръка, така че пръстенът да може да се вижда. Изглеждам замаяна от щастие — което, ако трябва да бъдем честни, си беше самата истина.

И двамата мъже се вторачват мълчаливо в снимката.

— Аха, значи това е типът, за когото ще се омъжваш — отбелязва накрая Сам. — Маниакът на скрабъл.

— Да.

Усещам в тона му нещо, което ме кара да застана нащрек. Нямам представа защо.

— Казва се Магнус — допълвам.

— Този не е ли ученият, дето води онази телевизионна поредица? — пита Сам, оглеждайки смръщено снимката.

— Да, същият! — изричам с немалка доза гордост.

— Доколкото мога да преценя, този смарагд тук е четири карата — изрича Марк, който едва сега вдига очи от снимката.

— Щом казвате — свивам безпомощно рамене. — Нямам представа.

— Нямате представа колко карата е годежният ви пръстен?!

И двамата мъже ме поглеждат изумено.

— Че защо? — поглеждам ги на свой ред аз. — Съжалявам, но нямах представа, че ще си изгубя пръстена!

— Боже, колко мило! — отбелязва Марк с крива усмивка. — Повечето момичета държат да знаят каратите до последната цифра след запетайката. И да се хвалят с тях.

— О! — кимвам, едва сега проумяла изумлението им. — Ами аз… Така де, това е семеен пръстен. И затова не сме говорили много за него.

— В момента разполагаме с много камъни. Нека огледам… — казва Марк и се насочва към един от металните шкафове.

— Значи той все още не знае, че си го изгубила, така ли? — обажда се Сам и кимва по посока на снимката на Магнус.

— Все още не — прехапвам устни аз. — Защото се надявам пръстенът да се появи и…

— И той никога няма да разбере, че си го губила — довършва вместо мен Сам. — И ще пазиш тайната си до гроб!

Извръщам очи, изпълнена с необяснима вина. Никак не ми харесва, че трябва да имам тайни от Магнус. Не искам да съм от онези жени, дето правят разни неща зад гърбовете на съпрузите си. Но в случая просто нямам избор.

— Все още продължавам да получавам имейлите за Вайълет — сменям темата и вдигам телефона си. — Мислех си, че твоите хора вече са оправили този проблем.

— И аз така си мислех.

— Е, отново имаш нови имейли. За четвърти път те питат дали ще участваш в някакъв маратон.

— Хммм — само кимва той.

— Няма ли да отговориш? Ами за хотелската ти стая за онази конференция в Хемпшир? За една или за две вечери ще я резервираш?

— Ще видя. Засега не съм много сигурен — отговаря той с такава небрежност, че ми идва да го цапна.

— Ти никога ли не отговаряш на имейлите си? — възкликвам разочаровано.

— Действам по приоритети — отговаря той, докато преспокойно си пише нещо на екрана.

— О, я виж! Днес е рожденият ден на Линдзи Купър! — възкликвам, докато чета един имейл, разпратен на целия офис. — Линдзи от маркетинга. Искаш ли да я поздравиш и ти?

— Не, не искам! — отсича той толкова непреклонно, че аз почти се обиждам.

— Че какво му е лошото на това да кажеш „Честит рожден ден“ на колега? — провиквам се изумено.

— Не я познавам.

— Нищо подобно! Ти работиш с нея!

— Работя с още 243-ма човека.

— Ама тя е момичето, което онзи ден измисли онази стратегия за уебсайта! — продължавам, внезапно припомнила си една по-стара кореспонденция. — Нали всички бяхте много доволни от нея?

— Така е — изрича безизразно той. — Но какво общо има работата й с това тук?

Брей, голям инат! Решавам да се откажа от рождения ден на Линдзи и продължавам към следващия имейл.

— Питър е финализирал сделката с „Ер Франс“. Иска да ти даде пълен доклад за това в понеделник, веднага след сутрешния брифинг. Съгласен ли си?

— Става — изрича Сам, без въобще да поглежда към мен. — Просто ми го препрати, благодаря.

Ако му го препратя, той просто ще остави писмото да си седи там, без да отговори.

— Защо да не отговоря вместо теб, а? — предлагам. — Така и така сме заедно, а аз съм отворила имейла… Ще ми отнеме само минутка!

— О! — поглежда ме най-сетне той, но доста изненадано. — Благодаря! Просто му пиши „Да“.

— „Да“ — изписвам внимателно. — Нещо друго?

— Сложи и едно „Сам“.

Вторачвам се недоволно в екрана. „Да, Сам.“ Изглежда толкова голо. Толкова невъзпитано кратко.

— А какво ще кажеш да добавиш нещо от рода на: „Браво на теб!“? — предлагам. — Или пък: „Страхотен си!“? Или просто: „С най-добри пожелания и ти благодаря за всичко“?

Обаче Сам не е никак впечатлен от моите предложения.

— „Да, Сам“ е повече от достатъчно.

— Типично — промърморвам си под носа аз.

Само дето не е било чак толкова под носа, защото Сам вдига очи и казва:

— Моля?

Знам, че тук би трябвало да си затворя устата. Но съм толкова разочарована от него, че вече не мога да се спра.

— Толкова си рязък! Имейлите ти са невъзпитано кратки! Ужасни са!

Настъпва продължителна пауза. Сам изглежда толкова слисан, сякаш столът пред нас току-що е проговорил.

— Извинявай — обаждам се накрая и свивам неловко рамене. — Малко прекалих, но това е истината.

— Окей — казва накрая и той. — Нека сега си изясним нещата. Първо, вземането назаем на този телефон не ти дава автоматично правото да четеш и да критикуваш имейлите ми — поколебава се и добавя: — И второ, краткостта е злато.

Вече съжалявам, че си отворих устата. Но знам, че няма как да си върна думите назад. Затова го срязвам:

— Но не прекалената краткост! Освен това игнорираш напълно повечето хора! А това вече е грубо!

Ето, казах го!

Сам ме изпепелява с поглед и отсича:

— Както вече казах, действам по приоритети. А сега, тъй като проблемът ти с пръстена е разрешен, може би ще бъдеш така добра да ми върнеш телефона, така че имейлите ми няма да те притесняват повече! — и протяга ръка.

О, боже! Затова ли ми помага? За да мога да му върна телефона?

— Не! — стисвам здраво телефона аз. — Искам да кажа… моля ти се! Той все още ми трябва! Всеки момент може да ми позвънят от хотела! Госпожа Феърфакс също има този номер и…

Знам, че не звучи логично, но имам чувството, че в мига, в който му върна телефона, ще се сбогувам с всичките си шансове да открия пръстена.

За всеки случай слагам телефона зад гърба си и го поглеждам умолително.

— Боже! — въздъхва Сам. — Това е абсурдно! Днес следобед имам интервю с една нова лична асистентка. А това е телефон на компанията. Не можеш да го задържиш завинаги!

— Ама аз няма да го задържа завинаги! Само още няколко дена, моля те! — а после хрисимо добавям: — Обещавам, че повече няма да критикувам имейлите ти!

— Добре, хора — прекъсва ни Марк. — Добри новини! Открих подходящ камък! Сега ще подбера няколко, които да погледнете! Извинете ме за момент…

Докато той излиза от стаята, в телефона ми влиза ново писмо.

— От Уилоу е — казвам, като свеждам очи към екрана. — Ето, препращам го. Без коментар. Никакъв коментар^[2]!

— Хмммм — изръмжава Сам, когато споменавам Уилоу.

Настъпва неловка кратка пауза. Може би сега ми е ред да попитам любезно: „Е, как се запознахте вие двамата“, а после: „Кога е сватбата?“, след което да започнем разговор за списъците с гостите и за цените на кейтъринга. Но по някаква неизвестна причина не мога да събера сили за това. Връзката им е толкова особена, че просто не ми се иска да ставам част от нея.

Знам, че може да бъде несъобразителен и рязък, но някак си не го виждам с някаква си самомнителна, зла кучка като Уилоу. Особено сега, след като се запознах лично с него. Единственото обяснение, което виждам, е, че тя е много, ама много красива. Нещо като супермодел. Да, така ще да е. Бляскавият й външен вид го заслепява и той не вижда нищо от истинските й черти.

— Знаеш ли, виждам, че доста хора вече отговарят на имейла за рождения ден на Линдзи — отбелязвам, колкото да запълня неловката пауза. — На тях очевидно не им е трудно да кажат две мили думи.

— Общите имейли за целия офис са работа на дявола — отбелязва Сам, все така задълбочен в телефона си. — По-скоро бих се застрелял, отколкото да отговоря на такъв.

Ама че отношение!

Тази Линдзи обаче е доста популярна. На всеки двайсет секунди на екрана ми се появява поредният отговор. Все нещо от рода на: „Честит рожден ден, Линдзи! Приятно прекарване, независимо какво правиш!“. Телефонът ми непрекъснато жужи и проблясва. Сякаш в него се вихри цял купон. И единствено Сам отказва да се присъедини към купона.

А, не! Вече не издържам! Толкова ли е трудно да напишеш „Честит рожден ден“? Та това са само три думи!

— Искаш ли да й напиша „Честит рожден ден“ от твое име? — примолвам се внезапно. — Хайде де, няма нужда да правиш нищо! Аз ще го напиша!

— За бога, момиче! — вдига рязко очи Сам от телефона си. — Хубаво де, както искаш. Напиши й „Честит рожден ден“ от мое име. Но без усмихнати личица и целувчици! — допълва предупредително. — Просто „Честит рожден ден! Сам“.

— „Честит рожден ден, Линдзи!“ — започвам да пиша предизвикателно. — „Желая ти прекрасен ден! И отново браво за онази уебсайт стратегия, беше страхотна! С най-добри пожелания: Сам“.

Изпращам го набързо, преди той да започне да се пита защо пиша толкова дълго.

— Ами зъболекарят? — обаждам се, решила да си пробвам късмета.

— Какво за зъболекаря? — изрича като ехо той и аз се изпълвам с негодувание. Той преструва ли се, че не знае за какво говоря, или наистина е забравил?

— Ето ме и мен! — появява се на вратата Марк, понесъл поднос, покрит с тъмносиньо кадифе. — Това са всичките ни изкуствени смарагди!

— Аууу! — възкликвам, изведнъж забравила за телефона.

Пред мен са цели редици блестящи смарагди. Така де, знам, че не са истински, но, честно казано, не мога да ги различа^[3].

— Смятате ли, че някой от тези камъни прилича на онзи, който сте изгубили?

— Ето този! — отсичам веднага, посочвайки един овален изкуствен смарагд в средата. — Почти същият е! Удивително!

— Страхотно! — усмихва се доволно той и го вдига с елегантни пинцети, след което го поставя в малка пластмасова чинийка. — Диамантите са очевидно по-малки и не толкова забележими, така че вече почти се сещам за подходящите. Искате ли малко да ги пообработя, за да изглеждат като стари?

— Можете ли? — ахвам аз.

— Ние тук можем всичко! — отсича доволно той. — Веднъж правихме кралските бижута за един холивудски филм. Изглеждаха абсолютно като истинските, въпреки че в крайна сметка се отказаха да ги използват.

— Малее! Ами… да, моля!

— Няма проблеми. Ще разполагате с пръстена след… — поглежда часовника си. — Три часа, става ли?

— Страхотно!

Когато се изправям, все още не мога да повярвам на случилото се. И че беше толкова лесно. Всъщност изпитвам такова облекчение, че се чувствам на седмото небе. Това ще ми помогне да преживея още няколко дена, а след това истинският пръстен ще се намери и всичко ще бъде наред.

Когато влизаме в основното помещение на магазина, усещам около себе си неподправен интерес. Марта вдига глава от книгата, в която записва нещо, а две момичета в гълъбовосиво, застанали до вратата, си шепнат нещо и ме сочат. Марк ни води при Марта, която ми се усмихва още по-широко и от преди.

— Марта, нали ще се погрижиш за тези двама прекрасни хора от мое име? — казва той, като й подава едно сгънато листче. — Това са детайлите. Е, довиждане!

Двамата със Сам си стискат топло ръце, след което Марк изчезва обратно в задната част на магазина.

— Изглеждате щастлива! — намигва ми Марта.

— Наистина съм щастлива! — възкликвам, неспособна да сдържа задоволството си. — Марк е направо брилянтен! Наистина не мога да повярвам какви чудеса върши!

— Така си е, той е много специален! О, толкова съм щастлива заради вас! — стисва ръката ми тя. — Какъв прекрасен ден и за двама ви!

Мамка му! Внезапно си давам сметка какво има предвид тя. Поглеждам многозначително към Сам, но той пак се е отдалечил, за да прочете нещо в телефона си, и си няма и представа какво се разиграва на две крачки от него.

— Е, нямаме търпение да узнаем какво сте си поръчали! — изрича Марта с блеснали очи.

— Ами…

Този разговор определено пое в погрешната посока. Обаче нямам представа как да го върна в правилната.

— Марта вече ни каза за стария часовник „Картие“! — изгуква друго момиче в гълъбовосив костюм, което идва към нас. Другите две при вратата също се приближават, за да слушат.

— Всички се питаме какво ли ще ви направи Марк — продължава Марта. — Трябва да е нещо много специално и уникално! Нещо може би романтично? — плясва с ръце. — Може би един безупречен диамант…

— Онези аристократичните са много изящни! — вметва едно от другите момичета.

— Или може би някоя антика? — намесва се второто. — Марк има няколко направо възхитителни стари диаманти с истинска история! Има, например, един невероятен бледорозов, не знам дали ви го е показал…

— Не! — отсичам бързо. — Хммм… вие не разбирате… Аз не съм… Искам да кажа…

О, господи! И сега какво да им кажа? Просто не се вписвам в тяхната история.

— Обожаваме красивите пръстени! — въздъхва драматично Марта. — Няма значение какъв е, стига да е магически за вас! О, хайде, кажете ни! — усмихва се дяволито тя. — Трябва да знам! — и отваря листчето със замах. — И отговорът е…

Докато чете написаното на листчето, тя постепенно пребледнява и накрая ахва. За момент изгубва ума и дума.

— О, изкуствен смарагд! — изрича накрая пресипнало. — Прекрасно! Изкуствените смарагди са прекрасни. Толкова красиви!

Тук вече нищо не мога да кажа. Давам си сметка, че в момента ме съзерцават четири съсипани лица. А най-съсипаната от всички изглежда Марта.

— Решихме, че пръстенът ще бъде прекрасен — обаждам се тихичко.

— Така е! Така е! — опитва се да имитира ентусиазъм тя. — Ами… поздравления! Толкова разумно от ваша страна да предпочетете изкуствените камъни! — и поглежда предупредително останалите три момичета, които бързат да кимнат.

— Абсолютно!

— Много разумно!

— Прекрасен избор!

Ведрите гласове изобщо не пасват на лицата. Едно от момичетата дори има вид, сякаш всеки момент ще се разплаче.

Обаче Марта изглежда тотално фиксирана върху стария златен часовник „Картие“ на Сам. Буквално разчитам мислите й: „Може да си позволи стар «Картие» за себе си, а на приятелката си купува фалшификат?!“.

— Може ли да видя цената? — обажда се внезапно Сам, привършил заниманията си с телефона. Поема листчето от Марта. Смръщва се. — Четиристотин и петдесет паунда? Това е твърде много! Доколкото разбрах, Марк ми обеща отстъпка! — обръща се към мен и допълва: — Не мислиш ли, че е твърде много?

— Може би^[4] — кимам, но почти ми иде да потъна в земята от срам.

— Защо е толкова скъп? — поглежда той към Марта. Преди да се обърне към него с професионалната си усмивка, тя не пропуска отново да погледне часовника му.

— От платината е, сър. Тя е безценен, вечен материал. Повечето от клиентите ни предпочитат материал, който ще трае поколения наред.

— Хубаво де, но не може ли нещо по-евтино? Например посребрено? — обръща се към мен Сам. — Нали си съгласна с мен. Попи? Колкото е възможно по-евтино.

От другата страна на магазина дочувам едва сдържано ахване. Улавям за момент ужасеното лице на Марта и не мога да не се изчервя.

— Да, разбира се — промърморвам. — Колкото по-евтино, толкова по-добре!

— Веднага ще попитам Марк — изрича Марта след продължителна пауза. Отдалечава се и провежда кратък разговор по телефона. Когато се връща при нас, забелязвам, че примигва и не смее да ме погледне в очите. — Говорих с Марк и той каза, че пръстенът може да бъде направен от посребрен никел, което свежда цената до… — смята нещо. — До сто и дванайсет паунда. Е, какво ще кажете?

— Става! — отсича Сам, после ме поглежда и допълва: — Никой няма да се досети.

— Разбира се — ведрата усмивка на Марта вече се е смръзнала. — Това е… прекрасно. Значи ще бъде посребрен никел — постепенно се овладява и продължава: — Като опаковка, сър, предлагаме луксозна кожена кутийка за пръстени на цена трийсет паунда или по-проста, дървена, на цена десет паунда. И двата вида са придружени от розови листенца и могат да бъдат надписани специално. Може би с инициали или кратко послание?

— Послание ли? — изсмива се Сам. — Не, благодаря. И нямаме нужда от опаковка. Попи, ти искаш ли някаква чантичка или нещо подобно? — поглежда към мен.

Дишането на Марта става все по-учестено. За момент се изпълвам със страх, че ще си изпусне нервите.

— Прекрасно! — изрича накрая. — Наистина прекрасно! Никаква кутийка, никакви розови листенца, никакво послание… — записва нещо на компютъра си. — И как ще платите за пръстена, сър? — очевидно е, че полага максимални усилия да остане любезна.

— Попи? — поглежда ме Сам.

Докато вадя портмонето си, лицето на Марта става толкова пепеляво, че аз едва не припадам от притеснение.

— Значи… вие ще платите пръстена, мадам — едва изрича тя. — Прекрасно! Това е… прекрасно! Никакви проблеми!

Набирам ПИН кода на картата си и вземам касовата бележка. В стаята се появяват още момичета в гълъбовосиво, събират се на групички и започват да си шепнат нещо. Чувствам се съсипана и унизена.

Що се отнася до Сам, разбира се, той не забелязва нищо.

— Ще ви видим ли по-късно? — Марта полага максимални усилия да се овладее, докато ни изпраща. — Шампанското ви чака, а можем да ви направим и снимка за албума, разбира се — блясъкът се връща в очите й. — Толкова специален момент — когато за първи път поемате пръстена и го поставяте на пръста й…

— А, не! Вече достатъчно време похабих тук! — отбелязва разсеяно Сам, поглеждайки часовника си. — Защо не вземете просто да го изпратите по куриер на Попи?

Това очевидно е последната капка за Марта. Когато й давам адреса си и пак тръгваме да излизаме, тя се провиква след мен:

— Може ли няколко думи, мадам, относно поддръжката на пръстена?

Сграбчва ръката ми и ме придърпва обратно в магазина. Оказва се изненадващо силна.

— Мадам, през седемте години, откакто продавам годежни и брачни пръстени, не съм преживявала нищо подобно! — прошепва настоятелно в ухото ми. — Знам, че той е приятел на Марк и че е много красив, но… сигурна ли сте в избора си?

* * *

Когато най-накрая успявам да се измъкна от магазина, Сам вече ме очаква, при това твърде нетърпеливо.

— Какво става? Наред ли е всичко?

— О, да! Всичко е наред!

Цялата съм пламнала като домат и единствената ми мисъл е да се махна по-скоро оттук. Поглеждам с периферното си зрение обратно, към магазина и виждам как Марта говори с останалите момичета в гълъбовосиво и жестикулира оживено, а лицето й е истински символ на възмущението.

— Но какво става тук? — смръщва се Сам. — Нали не се е опитала пак да ти продаде по-скъпия пръстен? Защото, ако е така, веднага ще си поговоря с Марк…

— О, нищо подобно! — побързвам да го успокоя. Чувствам се твърде неловко, за да му казвам каквото и да било.

— Тогава какво? — поглежда ме изпитателно той.

— Тя очевидно реши, че си мой годеник и че ме принуждаваш сама да си купувам годежния пръстен — признавам накрая. — И ми каза да не се омъжвам за теб. Беше твърде притеснена за мен.

Но не възнамерявам да му признавам за теорията на Марта относно щедростта в бижутерския магазин и щедростта в леглото и за връзката между тях^[5].

Забелязвам, че на Сам най-сетне започва да му просветва. Избухва в смях и отбелязва:

— Много смешно наистина! Адски смешно! Хей! — сеща се нещо. — Но ти нали не си очаквала от мен да го плащам, а?

— Не, разбира се, че не! — изписквам шокирано. — Говориш глупости! Просто се чувствам ужасно за това, че сега целият персонал в магазина те мисли за скръндза, когато всъщност ми правиш огромна услуга! Извинявай! — допълвам смутено.

— Че какво значение има това? — поглежда ме неразбиращо той. — Какво значение има какво си мислят те за мен?

— Е, не може да няма. Поне мъничко.

— Няма! Никакво!

Поглеждам го внимателно. Лицето му е абсолютно спокойно. Мисля, че наистина има предвид онова, което казва. Изобщо не го интересува какво мислят хората. Как така няма да го интересува?!

Магнус би се притеснил. Той непрекъснато флиртува с продавачките и се опитва да разбере дали са го познали от телевизията. А веднъж, когато картата му беше отказана в местния супермаркет, той си направи труда още на следващия ден да се върне там и да им каже как от банката са го прецакали вчера.

Добре де, вече и на мен започна да ми олеква.

— Ще отида до „Старбъкс“ да си взема кафе — отсича Сам и тръгва надолу по улицата. — Искаш ли и ти?

— Аз ще ги взема! — провиквам се и хуквам след него. — Задължена съм ти! Много!

Знам, че трябва да бъда в клиниката чак следобед, защото се разбрахме с Анализа да си разменим смените. Срещу солиден подкуп, разбира се.

— Спомняш ли си, че веднъж ти споменах за човек на име сър Никълъс Мъри? — казва Сам, докато ми отваря вратата на „Старбъкс“. — Днес очаквам да ми изпрати един документ. Казах му да използва моя имейл адрес, но ако случайно го изпрати на теб, моля те веднага да ме уведомиш!

— Няма проблеми. Той е доста известен, нали? — не мога да се сдържа да не добавя: — Не беше ли номер 18 в списъка на най-влиятелните хора на света за 1985 година?

Да, признавам си — снощи се помотах в „Гугъл“ известно време. И сега съм напълно в крачка с всичко около компанията на Сам. Знам всичко. Бих могла да участвам и в някоя телевизионна игра по темата. Бих могла да направя дори презентация чрез „Пауър пойнт“. Всъщност, ще ми се някой да ме помоли да направя такава презентация! Ето и няколко факти, които знам за Консултантска група „Уайт Глоуб“, в разбъркан ред:

1. Основана е през 1982 година от сър Никълъс Мъри, а сега е купена от една голяма мултинационална компания.

2. Сър Никълъс е все още неин изпълнителен директор. Доколкото схванах, в състояние е да успокои атмосферата на заседанията на борда на директорите само с появата си, както и да спре някоя сделка само с едно поклащане на глава. Винаги носи ризи с флорални мотиви — те са негова запазена марка.

3. Финансовият директор е бил протеже на сър Никълъс, но наскоро е напуснал компанията. Името му е Ед Екстън^[6].

4. С течение на времето приятелството между Ед и сър Никълъс се разпаднало, а Ед дори не благоволил да присъства на церемонията по присвояването на рицарско звание на сър Никълъс^[7].

5. Наскоро избухнал истински скандал, когато някакъв тип на име Джон Грегсън направил политически некоректен коментар по време на обяд и се наложило да си подаде оставката^[8]. Според някои това било нечестно, но новият председател на борда на директорите очевидно имал „нулева толерантност към неуместното поведение“^[9].

6. В момента сър Никълъс е съветник на министър-председателя в някакъв нов, специален комитет за щастието и добруването, за което всички вестници се изказват много грубо. На едно място дори описват сър Никълъс като „отживял времето си“ и го представят в карикатурен вид като увехнало цвете. (Това няма да го споменавам пред Сам.)

7. Миналата година са спечелили награда за програмата си за рециклиране на хартия.

— Между другото, браво на вас за рециклирането — допълвам, нетърпелива да покажа познанията си. — Видях изявлението ти за това как „отговорността към околната среда е фундаментален стожер за всяка компания, която се стреми към съвършенство“. Напълно вярно. Ние също рециклираме.

— Какво? — шашва се Сам и ме поглежда подозрително. — Как пък видя това?

— В „Гугъл“. Не е противозаконно, нали? — допълвам, стресната от изражението му. — Просто ми беше интересно. След като непрекъснато препращам имейли на компанията ти, реших да науча повече за нея.

— О, така ли? — поглежда ме подозрително той. — Двойно капучино, моля!

— Та значи сър Никълъс е съветник на премиера. Страхотно!

Този път Сам дори не отговаря. Брей, че човек! Никак не го бива за посланик на добра воля!

— А ти ходил ли си на Номер 10? — не отстъпвам аз. — Как изглежда леговището на премиера?

— Чакат поръчката ти — отбелязва Сам, като кимва по посока на щанда.

Няма съмнение, че не смята да ми споделя абсолютно нищо. Типично. А човек би си помислил, че ще бъде доволен, задето съм проявила такъв интерес към работата му!

— Кафе с обезмаслено мляко за мен, ако обичате! — изричам и вадя портмонето си. — И кифличка с шоколадови парченца. Ти искаш ли кифличка?

— Не, благодаря — поклаща глава Сам.

— Е, може да е за добро — кимвам дълбокомислено. — Така и така отказваш да се видиш със зъболекаря си!

Сам ме поглежда безизразно, което би могло да означава всичко — от „Не започвай пак“, през „Не те слушам“ до „Какво искаш да кажеш с това?“.

Вече започвам да схващам как му щрака мозъкът. Все едно има бутон за включване и бутон за изключване. Включва се само тогава, когато прецени, че има смисъл.

Включвам браузъра си и започвам да търся поредната гадна картинка с развалени зъби, след което безшумно му я изпращам.

— Между другото, за този прием в „Савой“ — обаждам се аз, докато вземаме кафетата си. — Трябва да изпратиш потвърждение.

— Изобщо не възнамерявам да ходя — казва той, сякаш се разбира от само себе си.

— И защо? — вторачвам се сащисано в него.

— Нямам причина да ходя — свива рамене той. — Освен това седмицата ми и без това е препълнена със социални събития.

Направо не мога да повярвам! Как така няма да иска да отиде в „Савой“?! Да де, за тузар като него е нищо, нали така? Безплатно шампанско — прозяв. Подаръчни чантички — прозяв. Поредният тъп и скучен коктейл — прозяв.

— Но е добре все пак да ги уведомиш — отбелязвам, едва скривайки неодобрението си. — Ако искаш, мога да го направя веднага! „Скъпа Блу, много благодаря за поканата! — чета, пишейки. — За съжаление Сам е възпрепятстван и няма да може да присъства на събитието! С най-добри пожелания: Попи Уайът.“

— Не е необходимо да го правиш — отбелязва Сам, наблюдавайки ме усмихнато. — В момента една от личните асистентки в офиса ми помага. Едно момиче на име Джейн Елис. Тя ще свърши тази работа.

„Да де, ама наистина ли ще я свърши?“ — иска ми се да го срежа. Сещам се за тази Джейн Елис — започна да се появява инцидентно във входящата кутия на Сам. Но истинската й работа е за колегата на Сам — Малкълм. Затова съм сигурна, че последното, за което си мечтае, е да се занимава и с кореспонденцията на Сам паралелно с всичките си останали задължения.

— Няма проблеми — свивам рамене. — Просто това нещо не ми дава мира от известно време — кафетата ни се появяват на щанда и аз му подавам неговото. — Е, пак благодаря!

— Нищо особено — кимва той и ми отваря вратата. — Надявам се да намериш пръстена. А веднага щом приключиш с телефона…

— Да, знам! — прекъсвам го. — Пращам го по куриер! В същата наносекунда!

— Хубаво — позволява си една крива усмивка той. — Е, надявам се всичко при теб да е наред.

Протяга ръка и аз я поемам учтиво.

— Надявам се и при теб всичко да е наред!

Все още не съм го попитала кога е сватбата му. Може да е след седмица, като нашата. А защо не в същата църква? Представям си как пристигам и го виждам на стълбите с вещицата Уилоу, която му шепне в ухото, че е токсичен.

Сам поема с широки крачки по тротоара, а аз се насочвам към автобусната спирка. В момента един номер 45 изсипва пътниците си и аз се качвам. С него ще стигна до Стретам Хил, а оттам нататък мога да продължа пеша.

Когато сядам на седалката, поглеждам през прозореца и виждам как Сам върви забързано по тротоара. Лицето му е безстрастно, изражението — каменно. Нямам представа дали е от вятъра или е бил бутнат от някой пешеходец, но вратовръзката му по някакъв начин се е изкривила, а той дори не я забелязва. Това вече определено ме дразни. И не мога да устоя да не му изпратя есемес.

„Връзката ти е изкривена.“

Изчаквам трийсет секунди, а след това виждам как лицето му изобразява изненада. Докато се оглежда и ме търси сред пешеходците около себе си, аз му пиша:

„В автобуса.“

Не че автобусът не се е придвижил напред. Обаче трафикът наоколо е толкова натоварен, че сме в крачка със Сам. Той вдига глава, оправя вратовръзката си и ми се усмихва широко.

Не мога да не му призная — има страхотна усмивка. Спираща сърцето, особено когато се появи така внезапно.

Така де… сещате се. Ако сърцето ти е настроено така, че да спре.

Както и да е. В телефона ми току-що влиза имейл от Линдзи Купър и аз побързвам да го отворя:

„Скъпи Сам,

Много ти благодаря за поздравите! Думите ти значат много за мен! Толкова е приятно да знаеш, че си оценен!! Казах на целия екип, който ми помогна с документа за стратегията, и това определено повдигна настроението!

Поздрави: Линдзи“

Писмото от само себе си замина и на неговия адрес, така че сега той вече си го имаше и в своя телефон. Миг по-късно в моя се появява съобщение от Сам:

„Какво си писала на Линдзи?“

Докато пиша отговора си, не мога да се сдържа да не се изкискам.

„Честит рожден ден, точно както ми каза.“

„Друго?“

Не виждам защо трябва да му отговарям. И аз мога да играя като него на изборна глухота.

„Обади ли се вече на зъболекаря си?“

Изчаквам малко, но се оказва, че отново попадаме в период на радиомълчание. В телефона ми е пристигнал друг имейл, този път от един от колегите на Линдзи, затова се заемам да го прочета. И не мога да не се почувствам отмъстена.

„Скъпи Сам,

Линдзи ни предаде милите ти думи за нашата уебсайт стратегия. Чувстваме се поласкани и щастливи, че си отделил време да изкажеш мнението си. Много благодаря! Очаквам с нетърпение да си поговорим и за други инициативи, може би на следващото месечно събиране.

Ейдриан (Фостър)“

Ха! Ето, виждате ли?! Получава се!

Няма нищо в това да изпращаш имейли от по две думи. Може и да е много ефективно. Може и да помага работата да върви. Но така никой не те харесва. А ето че сега целият екип на уебсайта е щастлив, няма търпение да продължи да работи и при това, да работи отлично! И всичко това само благодарение на мен! Сам би трябвало да ме остави да отговарям на всичките му имейли.

Водена от неочакван импулс, аз се насочвам към сигурно милионния имейл на Рейчъл за онова екипно мероприятие и натискам бутона за отговор:

„Здравей, Рейчъл!

Можеш да броиш и мен. Страхотно начинание и нямам търпение да го подкрепя! Браво на теб!

Сам“

Изглежда във форма. Няма да му навреди да се поразкърши още малко.

Набрала скорост, аз стигам до онзи тип от информационния отдел, който от доста време моли учтиво Сам да му изпрати биографията си и идеите си за компанията. Така де, Сам не може да не поощрява хората, които искат да се развиват, нали?!

„Скъпи Джеймс,

Много ще се радвам да видя биографията ти и да чуя новаторските ти идеи. Моля, запиши си час при Джейн Елис и браво за активността ти!

Сам“

След като веднъж съм започнала, не мога да се спра. Докато автобусът пълзи напред, аз пращам имейл на онзи тип, който иска да направи оценка на работното място на Сам за безопасност и здравна култура, уговарям му час, а след това изпращам имейл на Джейн да го сложи в графика му^[10].

Изпращам имейл и на Сара, която е в отпуска по болест, пишейки й, че се надявам вече да е по-добре.

Защото всичките тези имейли, на които не е отговорено, не ми дават мира. Всичките тези нещастни, пренебрегнати хора, които се опитват да се свържат със Сам! Защо пък да не им отговоря, ами да! При това му правя огромна услуга! Имам чувството, че му се отплащам за пръстена. Така поне, когато му върна телефона, цялата му кореспонденция ще бъде оправена.

Всъщност защо да не взема да пусна един имейл за целия офис, за да им кажа, че са фантастични? Няма да навреди.

„Скъпи колеги,

Искам да ви кажа, че тази година се справяте отлично!“

Докато пиша, ми идва по-добра идея.

„Както добре знаете, ценя мнението и идеите на всички ви. Консултантска група «Уайт Глоуб» има голям късмет, че разполага с толкова много таланти и държи да извлече най-доброто от тях. Ако имате някакви нови виждания за компанията, ще се радвам да ги споделите с мен! Моля, пратете ми ги и бъдете откровени!

С най-добри пожелания и много успехи и през останалата част от годината!

Сам“

Натискам със задоволство бутона за изпращане. Така. Ето на това му се вика мотивация! Ето на това му се вика екипен дух! Докато си седя, усещам, че пръстите са ме заболели от толкова много писане. Затова се отпускам назад, присягам се към кифличката си и натъпквам голяма хапка от нея в устата си. Точно в този момент телефонът ми почва да звъни.

Мамка му! Точно сега ли?!

Натискам бутона за приемане, вдигам го към ухото си и се опитвам да кажа: „Момент, моля“, обаче нищо не ми се разбира. Цялата ми уста е пълна с лепкава кифличка. Ама какво им слагат в тези кифлички, за бога?!

— Ти си ли? — чувам младежки, наперен мъжки глас. — Обажда се Скоти.

Скоти ли? Онзи Скоти?!

Нещо проблясва в съзнанието ми. Скоти. Това име не го ли спомена приятелят на Вайълет, дето се обади в хотела? Онзи, дето говореше за липосукцията?

— Работата е свършена. Както вече казах, беше хирургически удар. Никакви следи. Гениална работа, нищо, че го казвам аз. Адиос, Дядо Коледа!

Дъвча кифличката си колкото е възможно по-бързо, но все така не съм в състояние да отроня и звук.

— Там ли си? Да не би да… О, мамка му!

Гласът изчезва тъкмо в мига, в който успявам да преглътна.

— Ало? Мога ли да предам някакво съобщение?

Обаче той е затворил. Проверявам номера — непознат.

Човек би си помислил, че към този момент вече всички приятели на Вайълет ще знаят новия й номер. Цъквам с език, бръквам в чантата си и вадя програмата за „Цар Лъв“, която е още там.

„Обади се Скоти — надрасквам до последното съобщение. — Работата е свършена. Хирургически удар. Никакви следи. Гениална работа. Адиос, Дядо Коледа.“

Ако някога срещна тази Вайълет, надявам се да ми е благодарна за усилията. Всъщност надявам се да я срещна. За какво иначе си записвам всичките тези съобщения!

Тъкмо се каня да оставя телефона, когато пристигат цял куп нови съобщения. Отговори на моя имейл за целия офис? Проверявам ги — и за мое разочарование повечето от тях са стандартни служебни съобщения или реклами. Но предпоследното ме кара да спра. То е от бащата на Сам.

И без това наскоро си мислех за него.

Поколебавам се, а после отварям имейла.

„Скъпи Сам,

Питам се дали си получил последния ми имейл. Знаеш, че не съм голям експерт по технологиите, та нищо чудно да съм го изпратил на погрешен адрес. Но ето че пак ти пиша.

Надявам се, че си добре и че както винаги се справяш добре в Лондон. Знаеш колко сме горди тук с твоите успехи. Често те виждам по бизнес страниците на вестниците. Удивително! Винаги съм смятал, че си роден за велики дела — надявам се, че го знаеш.

Както вече казах, има едно нещо, за което искам да поговоря с теб. Имаш ли скоро път към Хемпшир? Мина много време, откакто не сме се виждали и старите дни ми липсват.

Винаги твой: Твоят стар баща“

Когато стигам до края, усещам в очите си нещо дразнещо. Направо не мога да повярвам! Сам не е ли отговорил на последния имейл на баща си? Не му ли пука за него? Да не би двамата нещо да са се скарали?

Нямам представа какъв е случаят между тях. Нямам представа за историята им. Единственото, което знам, е, че има един баща, който си седи на компютъра, изпраща писма на сина си, а той ги игнорира. Не, не мога да я понеса аз тази работа! Просто не мога! Каквото и да е станало преди, животът е твърде кратък, за да не простим.

Инстинктивно натискам иконката за отговор. Не смея да отговоря от името на Сам на собствения му баща — това би било вече прекалено. Но все пак мога да пиша нещо. Мога да помогна на стареца да разбере, че гласът му е бил чут.

„Здравейте!

Пише ви личната асистентка на Сам. Само за да ви уведомя, че на 24 април, следващата седмица, Сам ще бъде на конференцията на компанията си в хотел «Чидингфорд». Сигурна съм, че ще се радва да ви види!

С най-добри пожелания: Попи Уайът“

Натискам бутона за изпращане, преди да съм се отказала, а после се облягам назад, леко останала без дъх от онова, което направих. Престорих се на личната асистентка на Сам. Свързах се с баща му. Нахлух директно в личния му живот. Ако разбере, ще откачи. От самата мисъл за това потрепервам.

Но понякога на човек се налага да прояви храброст. Понякога се налага да покажеш на хората кое е важно в този живот. А нещо дълбоко в мен ми подсказва, че съм постъпила правилно. Може би не избрах лесния път, но със сигурност е правилният.

Представям си бащата на Сам как седи на бюрото си, оборил белокосата си глава. Компютърът дава звуков сигнал за получаването на нов имейл… Очите му светват с надежда, когато го отваря… Внезапна усмивка на щастие… Обръща се към кучето си, потупва го по главата и казва: „Е, момче, значи скоро ще видим Сам!“^[11]. Да, мисля, че постъпих правилно.

Издишам бавно и отварям последния имейл, който е от Блу.

„Здравейте!

Съжалявам да чуя, че Сам няма да успее да присъства на приема в «Савой». Бихте ли желали да номинирате друг човек, който да присъства вместо него?

Моля, изпратете ми името му и ние със сигурност ще го добавим към списъка с гостите!

С най-добри пожелания: Блу“

Осъзнавам, че автобусът е спрял на един от светофарите и не може да помръдне. Отхапвам нова хапка от кифличката и се вторачвам безмълвно в имейла.

Друг човек значи. Би могъл да бъде всеки.

В понеделник вечер съм свободна. Магнус е на семинар в Уоруик и ще закъснее.

Окей, ето как стоят нещата. В нормалния ми живот няма никакъв начин да ме огрее да бъда поканена на нещо толкова бляскаво като това събитие. Физиотерапевтите просто не ги канят на такива мероприятия. А мероприятията, на които ходи Магнус, са все представяния на поредните академични книги или скучни академични вечери. И никога не са в хотел „Савой“. На тях никога не можеш да видиш нито подаръчни чантички, нито коктейли, нито джазбендове. Значи това е единственият ми шанс да видя нещо подобно!

Може би това е карма. Влязох в живота на Сам, намесих се за добро, а сега това е моята награда.

Пръстите ми се задвижват почти, преди да съм взела окончателното си решение.

„Много благодаря за имейла — осъзнавам, че пиша. — Сам би искал да номинира Попи Уайът.“