Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I’ve got your number, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 65 гласа)

Информация

Сканирал
Papi (2015)
Коригиране
aisle (2015)

Издание:

Софи Кинсела. Един пръстен и е твой

Английска. Първо издание

Коректор: Мария Тодорова Технически

Редактор: Ангел Йорданов

Издателска къща „Кръгозор“, София, 2012

ISBN: 978-954-771-291-1

История

  1. — Добавяне

Четиринайсет

След като Лусинда заминава, аз оставам неподвижна, загледана в асансьора, в състояние на пълен шок. После изведнъж идвам на себе си. Тръгвам надолу по стъпалата. Когато излизам от сградата, изключвам телефона си. Не мога да си позволя нещо да ме разсейва. Трябва да помисля. Трябва да остана сама. Както каза и Лусинда, този въпрос трябва да го оправя сама.

Тръгвам по тротоара, без да ми пука за посоката. Мисълта ми кръжи около всички факти, предположения, догадки и обратно към фактите. Но постепенно, докато вървя, мислите ми като че ли започват да се подреждат. Решимостта ми се събужда. И си съставям план.

Нямам представа откъде дойде тази моя решителност дали от думите на Лусинда, или просто защото ми писна да избягвам конфронтациите, защото стомахът ми се свива на топка. Но сега смятам да се изправя срещу този проблем съвсем сама. И ще го направя! Най-странното е, че продължавам да чувам гласа на Сам в съзнанието си — да ми дава кураж, да ме поощрява и да ми казва, че мога да го направя. Сякаш ме подготвя за действие, въпреки че не е до мен. И от това аз се изправям. Усещам, че мога да се справя с това. Вече ще бъда Съвсем нова Попи.

Когато стигам до ъгъла на Батърси Райз, вече съм готова. Вадя телефона си, включвам го и без да прочета нито едно съобщение, натискам бутона за бързо набиране на Магнус. Той, разбира се, не отговаря, но това го очаквах.

„Здравей, Магнус! — изричам с най-резкия си, делови тон, който успявам да събера. — Би ли ми се обадил възможно най-скоро? Трябва да поговорим!“

Така. Добре. Това беше изпълнено с достойнство. Кратко, делово съобщение, което той ще разбере. А сега затвори.

Затвори, Попи!

Но не мога. Ръката ми е залепнала за телефона. Когато съм свързана с него, макар и само чрез имейла му, усещам, че всичките ми защити се сриват. Искам да говоря. Искам да го чуя. Искам той да разбере колко шокирана и наранена се чувствам аз.

„Защото… научих някои неща — чувам се да продължавам. — Говорих с голямата ти приятелка Лусинда — натъртвам леко ядосано на името й. — И онова, което тя ми каза, беше малко изненадващо, меко казано, затова смятам, че трябва да поговорим колкото е възможно по-скоро. Защото, освен ако нямаш някакво велико, чудодейно обяснение, каквото не виждам как ще измислиш, защото не мога да допусна Лусинда да ме е излъгала… Защото все някой трябва да ме е излъгал, Магнус! Все някой трябва да е…“

Бийп.

По дяволите! Прекъснаха ме.

Докато изключвам телефона си за втори път, изругавам наум. Толкова с моето кратко, делово съобщение. Толкова със Съвсем новата Попи. Не така трябваше да мине всичко това.

Е, няма значение. Поне се обадих. Поне не си седнах на ушите, избягвайки от цялата ситуация. А сега следва втората задача от мисления ми списък. Излизам на пътя, вдигам ръка и спирам едно такси.

— Здравейте! — изричам, когато влизам. — До Хемпстед, ако обичате!

Знам, че днес Уонда си е вкъщи, защото каза, че щяла да се подготвя за някакво радиошоу, на което щяла да ходи довечера. Както и очаквах, когато приближаваме къщата, от прозорците се носи надута музика. Нямам никаква представа дали и Антъни си е у дома, но изобщо не ми пука. Ако си е у дома, и двамата ще чуят каквото имам да им казвам. Когато приближавам към входа на къщата, започвам да треперя — като онази нощ, само че по различен начин. Положителен начин. По начин, който означава, че скоро ще си кажа всичко.

— Попи! — възкликва Уонда, когато отваря вратата с широка усмивка. — Каква приятна изненада! — навежда се за целувка, а после ме оглежда. — От учтивост ли се отби или има нещо…

— Трябва да поговорим.

Настъпва кратко мълчание. Усещам, че на нея й е ясно, че нямам предвид празни приказки.

— Разбирам. Е, заповядай! — усмихва се, но забелязвам тревога по бръчките около очите й и по извивката на устни те и. Уонда има много изразително лице — английски розовата й кожа е бледа и крехка като фина хартия, а бръчките около очите й се свиват по различни начини в зависимост от настроението й. Сигурно така става, когато не използваш нито ботокс, нито грим, нито изкуствен тен. Вместо това имаш изражения. — Да сложа ли кафе?

— Защо не? — казвам, докато вървя след нея към кухнята, която се оказва десеторно по-разхвърляна, отколкото когато живях тук с Магнус. Не мога да не сбърча нос от отвратителната воня във въздуха — сигурно е от букета цветя, все още неизвадени от хартията, които бавно гният на барплота. Или от мъжката обувка в мивката, заедно с четка за коса. Всички столове са пълни със стари картонени папки.

— Ами… — махва Уонда с ръка наоколо, като че ли се надява, че някой от столовете по някакъв магически начин ще се разчисти съвсем сам. — Тъкмо пренареждаме архива си. Питам се до каква степен трябва да се архивира, а? Това е въпросът!

Едно време щях да се опитам да измисля нещо интелигентно за архивите. Но сега просто я гледам безизразно и отсичам:

— Искам да поговоря за нещо с теб.

— Наистина — изрича тя след кратка пауза. — И аз така си помислих. Да поседнем!

Грабва купчина папки от един стол и под тях се открива голяма риба още в хартията от рибния магазин. Аха! Значи оттук идвала миризмата!

— Я виж ти къде била! Невероятно! — смръщва се домакинята, поколебава се, а после връща папките върху рибата. — Нека пробваме в гостната.

Присядам на едно от изкорубените канапета, а Уонда си придърпва един древен стол, покрит с плетиво на една кука, и сяда срещу мен. Миризмата на опушено дърво, прашен килим и какви ли още не е всепроникваща. През пъстрите стъкла на прозореца нахлува златиста светлина. Стаята е напълно в стила на семейство Тавиш. И най-вече на Уонда. Тя седи в обичайната си безкомпромисна поза — разтворила колене, с пола, увиснала между тях, глава, насочена съсредоточено напред, и накъдрена, къносана коса, падаща покрай лицето й.

— Магнус… — започвам, но моментално спирам.

— Да?

— Магнус…

И пак спирам. Настъпва тишина.

Тази жена заема толкова важно място в живота ми, а аз не знам почти нищо за нея. До момента сме имали напълно цивилизовани, дистанцирани отношения, при които не сме си говорили за нищо друго, освен за неща без значение. Сега имам чувството, че всеки момент ще разкъсам завесата между нас. Думите жужат из главата ми като мухи. Налага се да хвана поне една.

— На колко момичета е предлагал Магнус досега? — нямах намерение да почна оттук, но и това е някакво начало.

Уонда ме поглежда слисано.

— Попи! — преглъща. — Божичко, аз наистина мисля, че Магнус… Това е въпрос… — потърква лицето си и забелязвам, че ноктите й са мръсни.

— Магнус е в Брюж. Не мога да говоря с него. Затова дойдох да говоря с теб.

— Разбирам — изражението на Уонда става много сериозно.

— Лусинда ми каза, че имало някакъв списък и че двете с нея сме последни в него. А Магнус никога не ми е споменавал за друга жена. Не ми каза дори, че някога двамата с Лусинда са били гаджета. Никой не ми каза това! — добавям, едва сдържайки негодуванието в гласа си.

— Попи, не трябва да… — вижда се, че Уонда се чуди какво да ми каже. — Магнус много държи на теб и не мисля, че трябва да се притесняваш точно затова. Ти си прекрасно момиче!

Може би се опитва да бъде мила, но от начина, по който го прави, се стряскам. Какво иска да каже с това „прекрасно момиче“? Да не би това да е някакъв снизходителен начин да кажеш: „Може и да нямаш мозък, но иначе ставаш“?

Трябва да кажа нещо! Крайно време е! Сега или никога! Давай, Попи!

— Уонда, ти ми създаваш комплекс за малоценност — избликват думите ми. — Наистина ли ме смяташ за по-низша от себе си или просто си въобразявам?

Аха! Направих го! Направо не мога да повярвам, че го изрекох на глас!

Какво?! — очите на Уонда се разширяват толкова много, че за първи път забелязвам в какъв забележителен син цвят са. Сащисана съм от неподправения й шок, но вече не мога да си взема думите назад.

— Когато съм при вас, имам комплекс за малоценност — изричам. Пауза. — Всеки път. Та просто се чудех дали наистина ме смяташ за… или…

Уонда е пъхнала и двете си ръце в косата си. Напипва молив, изважда го оттам и разсеяно го оставя на масичката.

— Мисля, че и двете имаме нужда от едно питие! — отсича накрая. Надига се от наклонения стол и налива две чаши скоч от бутилката в барчето. Подава ми едната, вдига своята и отпива голяма глътка. — Това ми дойде малко в повече — отбелязва.

— Съжалявам! — автоматично бия отбой аз.

— О, не! — вдига ръка тя. — Няма за какво да съжаляваш! Мило момиче, няма нужда да се извиняваш за своята бона фиде оценка на ситуацията, независимо дали е просто конструкт или не!

Нямам никаква представа какви ги приказва. Но имам усещането, че се опитва да бъде мила.

— Аз съм тази, която трябва да се извини — продължава. — Ако някога си се чувствала неудобно, а какво остава — „малоценна“… Макар че това е толкова абсурдно, че просто не мога да… — не довършва, безсъмнено крайно притеснена. — Попи, просто не разбирам! Може ли да попитам какво ти е дало подобно основание?

— Вие тук сте толкова интелигентни — свивам неловко рамене. — Все публикувате разни неща по списания, а аз — не.

Уонда ме гледа озадачено.

— Но защо ти е да публикуваш разни неща по списанията? — пита объркано.

— Защото… — разтривам носа си. — Ами не знам. Май не е точно това. Май е защото не знам как да произнеса „Пруст“.

— Произнасяш си го много добре! — поглежда ме още по-сащисана Уонда.

— Добре де, но сега! Преди не можех. Първият път, когато се видяхме, все някъде допусках грешки, а и Антъни каза, че дипломата ми по физиотерапия била „смешна“, и аз се почувствах много унизена, и… — не довършвам, защото в гърлото ми внезапно се образува топка.

— Аха! — просветват очите на Уонда. — Виж какво, никога не трябва да приемаш Антъни на сериозно! Магнус не те ли е предупредил? Чувството му за хумор обикновено е… как да се изразя… малко извън границите. Толкова много от приятелите ни е обидил с неуместните си шеги, че вече им изгубих броя — повдига очи. — Но иначе дълбоко в себе си е много мил човек, стига да го опознаеш.

Нямам сили да отговоря, затова просто отпивам от скоча си. Обикновено не пия скоч, но точно сега този идва на място. Когато вдигам очи, проницателният поглед на Уонда ме изучава.

— Попи, ти не си от момичетата, които ахкат и охкат. Но можеш да ми вярваш, че мнението на Антъни за теб е точно толкова добро, колкото и моето. Той ще бъде съсипан, когато научи какво те е тревожело толкова време!

— Тогава за какво беше онзи скандал в църквата, а? — провиквам се бясно, преди да съм успяла да се спра. Уонда изглежда така, сякаш съм й зашлевила плесница.

— О, значи си чула! Е, съжалявам! Нямах представа — и отпива нова голяма глътка уиски, безсъмнено доста стресирана.

И изведнъж на мен ми писва да бъда учтива и само да загатвам за нещата. И решавам да хвана бика за рогата.

— Така — отсичам, оставяйки чашата си. — Причината, поради която дойдох тук, е, защото разбрах, че Магнус е спал с Лусинда. Затова отменям сватбата. Затова вече можеш да бъдеш съвсем откровена и да ми кажеш как си ме намразила още от самото начало!

— С Лусинда ли? — ахва Уонда и слага ръка на устата си. — О, Магнус! Окаяното ми момче! Кога най-сетне ще се научиш?! — изглежда напълно съсипана от тази новина. — Попи, много съжалявам! Магнус е… как да се изразя? Човек с много недостатъци.

— Значи… ти си допускала, че може да направи нещо такова? — ококорвам се аз. — Правил ли го е и преди?

— Да, опасявах се, че може да направи нещо глупаво — отговаря Уонда след кратка пауза. — Страхувам се обаче, че макар Магнус да е наследил от нас редица добри качества, дарбата на обвързването не е сред тях. Именно затова бяхме толкова притеснени за сватбата. Младостта на Магнус е пълна с романтични приключения, отказване, промяна на решението, объркване на нещата за всички заинтересовани…

— Значи наистина го е правил и преди.

— В известен смисъл — въздъхва тя. — Въпреки че досега никога не сме стигали чак до църквата. Имаше три предишни годеници, а както разбирам, Лусинда е била четвъртата почти годеница. Затова, когато той за пореден път обяви, че ще се жени за момиче, което ние не познавахме, мисля, че разбираш сама защо не бързахме да се радваме — поглежда ме съвсем откровено и добавя: — Права си за едно — ние наистина се опитвахме да го откажем от идеята за църквата, при това съвсем целенасочено. Смятахме, че е добре да поживеете заедно поне година, за да се опознаете. Последното нещо, което искахме за теб, е да бъдеш наранена от идиотизма на сина ни!

Чувствам се напълно замаяна. Нямах никаква представа, че Магнус е правил предложение и на други момичета. А още по-малко на четири, при това и Лусинда (почти). Как е възможно това? Но грешката като че ли е моя. Аз някога попитах ли го нещо за миналото му?

Да, да! Разбира се, че го попитах! Споменът минава пред очите ми като на филмова лента. Лежим в леглото, след като бяхме вечеряли в един китайски ресторант. Разказваме си за старите си връзки. И вярно е, че аз направих лека редакция на нещата[1], но пък не съм имала четири предишни предложения! А Магнус не каза нищо. Не изрече и думица. А всички останали са знаели.

А сега, естествено, всички споглеждания и напрегнати реплики между Уонда и Антъни си идват на мястото. Божичко, каква параноичка съм била! А аз си мислех, че всичко това е заради мен и заради това какъв боклук съм!

— А аз си мислех, че ме мразите — изричам по-скоро на себе си. — И си мислех, че сте ядосани, задето той е използвал семейния пръстен, защото… Не знам. Сигурно защото не съм достойна за него.

— Не си достойна ли? — тук Уонда вече е напълно ужасена. — Но кой ти е внушил подобни мисли, момичето ми?

— Тогава какъв е проблемът? — усещам, че старата болка се надига отново в гърдите ми. — Знам, че не бяхте особено щастливи по този въпрос, така че не се преструвай!

Уонда очевидно води вътрешен дебат със себе си. После казва:

— Говорим си напълно откровено, нали така?

— Точно така! — кимвам безапелационно. — Ще ти бъда много благодарна!

— Ами тогава… — въздъхва тя. — Магнус е вадил семейния пръстен от сейфа в банката толкова често, че двамата с Антъни си създадохме наша лична теория по въпроса.

— Която гласи?

— Гласи, че семейният пръстен е много лесен — пояснява тя, разпервайки ръце. — Не изисква никаква мисъл. Може да го прави винаги, когато му хрумне. Според нас, когато той реши наистина да се обвърже с някоя жена, сам ще й избере пръстен. Ще го направи много внимателно. Ще посвети на задачата някаква мисъл. А може би дори ще позволи на бъдещата си булка сама да си го избере — усмихва ми се тъжно. — Затова, когато научихме, че пак е използвал семейния пръстен… Опасявам се, че за нас това бе знак да бъдем нащрек!

— О, сега разбирам!

Започвам да въртя пръстена на ръката си. Внезапно го усещам много тежък и не на мястото си. А аз си мислех, че да ти подарят семейния пръстен те прави много специална. Мислех си, че така Магнус демонстрира истинската си отдаденост на мен. Но сега започвам да гледам на нещата така, както ги вижда и Уонда. Безсмислен избор, направен без никакво внимание. Направо не мога да повярвам как всичко, което си въобразявах, се обърна с краката нагоре! Направо не мога да повярвам колко погрешно съм схванала нещата!

— Много съжалявам, че нещата завършиха така — отбелязва отчаяно Уонда. — Ти си прекрасно момиче, Попи! С теб е много забавно! Честно да ти кажа, нямах търпение да ми станеш снаха!

Изчаквам да кипна вътрешно при фразата „много забавно“, но не става нищо подобно. За първи път, откакто се запознах с Уонда, успявам да приема думите й такива, каквито са. Под „много забавно момиче“ тя няма предвид „с нисък коефициент на интелигентност и с нищожна научна степен“. Иска да каже точно това — „много забавно момиче“.

— И аз съжалявам — промърморвам и този път говоря самата истина. Изпълвам се с огромна тъга. Тъкмо опознах истински Уонда и… всичко свърши.

А аз си мислех, че Магнус е перфектен и единственият ми проблем са родителите му. Сега вече разбирам, че е точно обратното. Уонда е страхотна, а този, който не става, е синът й.

— Заповядай! — вадя пръстена аз и й го подавам.

— Попи! — стряска се тя. — Ама ти…

— Всичко свърши. Не искам повече този пръстен. Той си е твой. Ако трябва да бъда честна, никога не съм го чувствала като свой — грабвам чантата си и се изправям. — А сега мисля, че е крайно време да тръгвам.

— Ама… — поглежда ме объркано Уонда. — Моля те, Попи, не прави нищо прибързано! Говори ли вече с Магнус?

— Все още не — въздъхвам дълбоко. — Но не мисля, че има някакъв смисъл. Всичко свърши.

Това очевидно е краят на разговора ни. Уонда ме изпраща до вратата и стисва ръката ми на сбогуване и аз се изпълвам с внезапна топлота към нея. Може би двете все пак ще поддържаме връзка. Може би ще изгубя Магнус, но ще спечеля Уонда.

Масивната входна врата се затваря зад мен и аз поемам по пътеката между избуялите рододендрони. Очаквам всеки момент да се разпадна и да се разрева. Оказва се, че перфектният ми годеник изобщо не е перфектен. Той е лъжлива, невярна, страдаща от фобия от обвързване невестулка. И ще се наложи да отменя цялата сватба. И братята ми в крайна сметка няма да ме отведат до олтара. Би трябвало да се чувствам съсипана. Но когато тръгвам надолу по хълма, си давам сметка, че не чувствам абсолютно нищо.

Нямам сили да сляза в метрото. А таксита повече не мога да си позволя. Затова се насочвам към една пейка встрани от пътя, в едно слънчево петънце, отпускам се на нея и се зазяпвам невиждащо напред. Из главата ми се гонят случайни мисли, отскачайки една от друга сякаш са в нулева гравитация.

Значи дотук с цялата тази работа… Чудя се дали няма да мога да продам булчинската си рокля… Би трябвало да се усетя, че е твърде хубаво, за да бъде истина… Трябва да се обадя на викария… Мисля, че Тоби и Том никога не са харесвали Магнус — не че са ми казвали нещо… Дали Магнус някога изобщо ме е обичал?

Накрая въздъхвам дълбоко и включвам телефона си. Налага се да се върна в реалния живот. Телефонът ми проблясва с множество съобщения, само десетина, от които са от Сам, и за един абсурден момент си казвам: „О, боже, той е ясновидец! Знае всичко!“.

Но когато ги отварям, автоматично разбирам каква глупачка съм била. Разбира се, че не ме търси заради личния ми живот. Става въпрос изцяло за работа.

„Попи, там ли си? Това е невероятно! Файлът беше на компютъра. Всички съобщения са там. Това потвърждава всичко!“

„Наблизо ли си, за да поговорим?“

„Обади ми се, когато можеш! Тук е истинска суматоха! Този следобед пресконференция. Викс също иска да говори с теб.“

„Здрасти, Попи! Телефонът ни трябва. Би ли ми се обадила веднага?“

Не си правя труда да чета останалите съобщения. Само натискам бутона за набиране на номера му. Миг по-късно ли пияча се включва и сърцето ми внезапно претупва притеснено. И аз ме знам защо.

— Здравей, Попи! Най-сетне! Попи е! — достига до мен щастливият глас на Сам, а зад него дочувам жуженето на множество други гласове. — Всички тук сме на седмото небе! Нямаш представа какво означава за нас твоето малко откритие!

— Не беше мое — изричам чистосърдечно. — Беше на Вайълет!

— Но ако не беше ти да отговориш на Вайълет и да се срещнеш с нея… Викс ти предава много поздрави! Иска да те черпи едно питие. Всички ще те черпим! — Сам определено е на седмото небе. — Е, получи ли съобщението ми? Техниците искат да огледат по-добре телефона, в случай че в него е останало още нещо.

— О, няма проблеми. Разбира се. Ще го донеса в офиса ти.

— Нали няма проблеми? — пита притеснено Сам. — Нали не нарушавам нещо? Какво правиш сега?

— Ами… нищо особено.

Тъкмо отмених сватбата си. Тъкмо се чувствам като пълна глупачка за всичко.

— Защото мога да изпратя и куриер, ако трябва…

— Не, няма проблеми! — насилвам се да се усмихна аз. — След малко ще бъда при вас!

Бележки

[1] На никого не му влиза в работата какво стана с онзи русия тип на купона в първи курс.