Софи Кинсела
Един пръстен и е твой (13)

Тринайсет

На следващата сутрин новината е във всеки възможен вестник. На първа страница. Задача номер едно, след като станах, бе да изляза и да си купя всички издания, които предлагаха в близкия магазин за вестници.

Има снимки на сър Никълъс, снимки на премиера, снимки на Сам, снимки на Ед Екстън и дори една снимка на Викс в „Мейл“. Заглавията изобилстват с думи като „корупция“, „опит за клевета“ и „почтеност“. Преписката е отпечатана в пълния си вид, навсякъде, и даже има официално изявление от Номер Десет за сър Никълъс във връзка с поста му в правителствения комитет. Зърнах даже две различни карикатури на сър Никълъс, държащ торби с надпис „Щастие“ и натъпкани догоре с пари.

Но иначе Сам бе прав — в публичното пространство цари объркване по въпроса. Някои журналисти очевидно са на мнение, че сър Никълъс действително е написал тази преписка. Други обаче са убедени, че не той е нейният автор. Водещата статия в един от вестниците разказва за това как сър Никълъс е арогантен тип, който, разбира се, непрекъснато е вземал подкупи, а на друго място напомнят, че сър Никълъс е известен със своята скромност и почтеност и няма как той да е написал подобно нещо. Така че, ако целта на Сам е била да постави под въпрос всички твърдения, определено успя.

Тази сутрин му изпратих текстово съобщение:

„Добре ли си?“

Но не получих отговор. Сигурно е много зает. Меко казано.

Междувременно се чувствам като развалина. Снощи ми трябваха часове наред, докато заспя — чувствах се като пренавит часовник. А после, когато се събудих в шест — по-скоро се стреснах — се изправих автоматично в леглото и сърцето ми се разтуптя като лудо. Веднага се присегнах за телефона. Магнус ми бе изпратил три думи:

„Прекарвам си отлично. ххх“

Прекарвал си отлично значи. И какво, по дяволите, ми казва това? Нищо.

Би могъл да си прекарва отлично, защото се поздравява как е успял да ме измами и как аз нямам никаква представа за тайната му любовница. От друга страна, би могъл да си прекарва отлично и със съзнанието, че очаква с нетърпение моногамния си живот на верен съпруг, без да има никаква представа, че Клемънси някак си е схванала погрешно нещата между него и Лусинда^[1]. Или може би си прекарва отлично, защото е взел решение никога повече да не изневерява и сега много съжалява за всичко, и ще ми признае цялата история в мига, в който се прибере^[2].

Не, не издържам повече! Имам нужда от Магнус тук, в тази държава, в тази стая. Трябва да го попитам: „Вярно ли е, че си ми изневерявал с Лусинда?“ и после да видя какво ще отговори, и може би оттам ще продължим напред, и аз ще мога да реша какво да правя. Дотогава съм в задънена улица.

Докато се насочвам към кухнята да си направя нова чаша чай, улавям отражението си в огледалото и се стряскам. Косата ми не прилича на нищо. Пръстите ми са покрити с мастило от всичките тези вестници, дето прегледах. Стомахът ми е пълен с киселина, а кожата ми изглежда суха и бледа. Толкова с моя предсватбен режим за разкрасяване. Според предварителните ми планове снощи трябваше да си направя хидратираща маска. А аз дори не си свалих грима!

Първоначално бях определила днешния ден за последни приготовления преди сватбата, но всеки път, когато си помисля за това, вътрешностите ми се стягат и ми идва да се разплача или да се разкрещя на някого. (Най-вече на Магнус.) Давам си сметка обаче, че няма никакъв смисъл да си седя у дома. Трябва да изляза. Трябва да направя нещо. След няколко глътки чай решавам, че ще отида на работа. Нямам никакви пациенти, но пък ме чака доста административна работа за наваксване. Това поне ще ме накара да си взема душ и да се стегна.

Пристигам първа в клиниката, присядам в тишината, започвам да разгръщам папките на пациентите си и се оставям на монотонността на работата да ме успокои. Което трае приблизително пет минути, преди Анджела да се появи с гръм и трясък, да започне да трака, докато включва компютъра си, приготвя кафе и включва телевизора на стената.

— Налага ли се? — питам и примигвам по посока на шумния телевизор. Имам чувството, че страдам от махмурлук, въпреки че вчера надали съм пила повече от две чаши, но сега просто не издържам цялото това звуково нападение в ушите си. Обаче Анджела ме зяпва така, сякаш съм нарушила някакво основно човешко право.

— Ама аз винаги гледам „Дейбрейк“!

Няма смисъл да споря с нея. И без това винаги мога да отнеса папките в моята стая, но сега нямам сили дори и за това, ето защо просто се привеждам над тях и се опитвам да се изолирам от света.

— Пратка! — отсича Анджела и хвърля пред мен куриерски пакет. — От „Старблу“. Не беше ли това банският ти за медения месец?

Вторачвам се с празен поглед в пакета. Бях различен човек, когато го поръчах. Спомням си момента, когато, по време на една обедна почивка, влязох в интернет и започнах да си избирам бански и парео. Тогава за нищо на света не бих допуснала, че три дена преди сватбата си ще седя тук и ще се питам дали изобщо има смисъл да го правя.

— … и днешната водеща новина е за възможна корупция на правителствено ниво — достига до мен внезапно гласът на водещата по телевизията. — В студиото при нас е човек, който познава сър Никълъс Мъри от трийсет години — Алън Смит Рийвс. Алън, това е объркваща новина. Какво бихте казали вие по този въпрос?

— Знам го този! — възкликва важно Анджела, докато Алън Смит Рийвс започва да говори. — Работеше в същата сграда, в която работех и аз на миналата си работа.

— О, виж ти! — кимвам учтиво, а междувременно на екрана се появява снимка на Сам.

Не мога да гледам. Само снимката му е достатъчна, за да прободе гърдите ми и да ми причини неописуема болка — и аз не знам защо. Дали защото си има неприятности? Дали защото е единственият човек, освен мен, който знае за похожденията на Магнус? Дали пък не е защото снощи стоях с него в една гора, заровена в прегръдките му, а сега сигурно никога повече няма да го видя?

— Този изглежда доста добре — отбелязва критично Анджела, оглеждайки Сам. — Той да не би да е на сър Никълъс как му беше името…

— Не, разбира се! — провиквам се аз доста по ожесточено, отколкото възнамерявам. — Говориш пълни глупости!

— Добре де, добре — смръщва се тя. — Пък и теб какво те засяга това?

Не мога да отговоря. Трябва веднага да избягам от всичко това. Ставам на крака и питам:

— Искаш ли кафе?

— Тъкмо си го правя — отговаря Анджела и ме поглежда озадачено. — Ти добре ли си? И какво, между другото, правиш днес тук? Не трябваше ли да си в отпуска?

— Просто исках да наваксам малко с бумащината — отсичам и грабвам дънковото си сако. — Но май идеята не беше много добра.

— Тя е тук! — вратата се отваря с трясък и вътре влетяват Руби и Анализа. — Тъкмо говорехме за теб! — казва Руби, значително изненадана да ме види. — Но какво правиш тук?

— Мислех да наваксам малко с писането. Но сега си тръгвам.

— Не, няма да тръгваш! Изчакай малко! — сграбчва ме за ръката Руби и се обръща към Анализа. — Хайде, Анализа, защо не кажеш на Попи онова, което си говорехме за нея? Така няма да ти се налага да го пишеш в писмо!

Охо! Руби си е лепнала шефската маска, а Анализа изглежда дълбоко засрамена. Ама какво става тук?

— Не искам да го казвам — прехапва устни колежката ми като шестгодишно хлапе. — Ще го напиша в писмо.

— Не, кажи го! Така всичко ще свърши! — отсича Руби и впива в Анализа поглед, който просто няма как да пренебрегнеш.

— Добре де — промърморва Анализа. Поема си дълбоко дъх и силно изчервена, започва: — Попи, извинявай, че се държах толкова лошо с Магнус онзи ден! Не беше правилно от моя страна, но го направих, само за да си го върна.

— И? — подканя я Руби като училищна директорка.

— И освен това извинявай, че се държах така грубо с теб. Магнус си е твой, а не мой. Принадлежи на теб, а не на мен. И повече никога няма да споменавам за онази смяна на пациентите ни! — довършва забързано. — Обещавам!

Изглежда толкова неловко, че аз автоматично омеквам. Направо не мога да повярвам какво е постигнала Руби! Би трябвало да сложат нея начело на „Уайт Глоуб“ — за нула бройки ще постави на място и Джъстин Коул.

— Ами… благодаря — казвам. — Приемам извинението ти.

— Не, аз наистина съжалявам, Попи! — продължава Анализа, кършейки пръсти. — И не искам да развалям сватбата ти!

— Анализа, можеш да ми вярваш, че точно ти няма да развалиш сватбата ми! — отбелязвам усмихнато, но за мой най-голям ужас усещам напиращите сълзи в очите си.

Ако нещо изобщо развали сватбата ми, това ще бъде фактът, че е отменена. Ще бъде фактът, че Магнус всъщност изобщо не ме е обичал. Ще бъде фактът, че аз бях една абсолютна, заблудена глупачка…

О, не! Ще се разплача!

— Хей! — оглежда ме внимателно Руби. — Добре ли си?

— Чудесно! — възкликвам и започвам да мигам енергично, за да скрия сълзите си.

— Предсватбена треска — отбелязва Анализа. — О, боже, Попи, в крайна сметка и ти се превръщаш в една от онези паникьосващи се преди сватбата булки! Хайде, ела! Ще ти помогна! Аз пък ще бъда паникьосващата се шаферка! Дай да отидем да разпуснем някъде!

Усмихвам се накриво и изтривам сълзите си. Не знам как да реагирам. Да им кажа ли за Магнус? В крайна сметка те са мои приятелки, а аз изгарям от нетърпение да си излея душата пред някого.

Но, от друга страна, ако не е вярно? Не съм получавала нищо друго от онзи непознат номер^[3]. Засега всичко са само догадки. Така че, нямам право да казвам на целия свят, че Магнус ми е изневерявал, съдейки само от някакво си анонимно съобщение. Защото кажа ли, Анализа веднага ще качи новината във фейсбук, ще започне да го нарича „плъх“ и ще дюдюка след него, докато вървим по пътеката в църквата^[4].

— Просто съм много уморена — изричам накрая.

— Една обилна закуска — ето от какво имаш нужда! — отсича бодро Руби.

— О, не! — дръпвам се ужасено. — Няма да вляза в роклята си!

При положение, че все пак ще има сватба. Сълзите отново напират в очите ми. Да се подготвяш за сватба си е достатъчно стресиращо, но да се подготвяш за сватба и евентуалната й отмяна в последния момент спокойно може да ти докара преждевременно побеляване.

— Ще влезеш! — възразява Руби. — Всички знаят, че булките отслабват с два номера преди сватбата си. Така че имаш много за наваксване, момиче! Използвай възможността! Опраси се! Никога повече няма да имаш подобен шанс!

— Ти наистина ли си отслабнала с два номера? — оглежда ме с лека завист Анализа. — Не е възможно!

— Наистина не е — отбелязвам мрачно. — Само с половин номер.

— Е, и това е достатъчно за едно кафе с мляко и поничка! — отсича Руби, запътена към вратата. — Хайде, ела! Сега имаш нужда от храна за успокоение. А ние имаме свободен още половин час. Да се натъпчем!

Когато на Руби й влезе нещо в главата, не мирясва, докато не го изпълни. И сега вече крачи по тротоара директно към кафене „Коста“, което е през две врати от нас. Докато двете с Анализа влизаме, тя вече е стигнала щанда.

— Здравейте! — започва весело. — Бих искала три кафета с мляко, три понички, три обикновени кроасана, три бадемови кроасана…

— Руби, престани! — разкисквам се аз.

— Три шоколадови кифлички — ще ги раздам на пациентите, ако не успеем да ги изядем — три ябълкови пая…

— Три пакетчета ментови бонбони — вметва Анализа.

— Ментови бонбони ли? — поглежда я презрително Руби. — Ментови бонбони?!

— И кифлички с канела — побърза да допълни Анализа.

— Това вече е нещо друго! — кимва Руби. — Да, и три кифлички с канела…

Телефонът в джоба ми звъни и стомахът ми се преобръща. О, боже! Кой може да е? Ами ако е Магнус?

Ами ако е Сам?

Вадя телефона и се отдалечавам няколко крачки от Руби и Анализа, които продължават да спорят какви сладки да си купят. Когато зървам екрана, нещо стисва сърцето ми. Непознат номер. Който и да е той, в момента ми отговаря.

Това е! Това е моментът, в който ще узная истината! За лошо или за добро. Толкова съм ужасена, че в най-буквалния смисъл на думата треперя, когато натискам бутона за включване. Първоначално дори не мога да си поема дъх, за да кажа каквото и да било.

— Ало? — чувам женски глас от другия край на линията. — Ало? Чувате ли ме?

Това Клемънси ли е? Не съм сигурна.

— Здравейте — успявам да изломотя накрая. — Тук е Попи. Клемънси ли се обажда?

— Не — отвръща изненадано момичето.

— О! — преглъщам. — Ясно.

Не е Клемънси? Че кой е тогава? Мисълта ми се лута напред-назад като обезумяла. Кой друг би могъл да ми изпрати онова текстово съобщение? И това означава ли, че Лусинда изобщо не е замесена? Забелязвам как Руби и Анализа ме наблюдават любопитно от щанда и затова им обръщам гръб.

— Така — правя отчаяни опити да звуча като човек с достойнство, а не като такъв, когото го очаква тотално унижение и на когото ще му се наложи да отмени сватбата си. — Има ли нещо, което искате да ми кажете?

— Да! Спешно трябва да се свържа със Сам Рокстън!

Сам ли?!

Напрежението, което се събираше в мен, изведнъж се изпарява. Значи все пак това не е непознатият номер. Или поне е друг непознат номер. Не знам дали да изпитвам разочарование или облекчение.

— Как сте се сдобили с този номер? — пита момичето. — Познавате ли Сам?

— Ами… да. Всъщност го познавам — отвръщам, опитвайки се да се овладея. — Извинете, но за момент ви взех за друг човек. Искате ли да предам нещо на Сам?

Казвам го автоматично, преди да си дам сметка, че вече не му препращам съобщенията. Но това не ми пречи да му предам нещо, нали така?! Заради доброто старо време. От учтивост.

— Вече пробвах този номер! — изрича напрегнато момичето. — Но вие не разбирате! Трябва да говоря с него още днес! Сега! Спешно е!

— Ами, аз мога да ви дам неговия имейл адрес…

— Вие майтап ли си правите с мен? — прекъсва ме безцеремонно тя. — Цял свят знае, че Сам не чете имейлите си! Но това е много важно, повярвайте ми! Просто трябва да говоря с него, при това колкото е възможно по-скоро! Всъщност става въпрос за телефона. За телефона, който в момента държите!

Какво?

Зяпвам срещу телефона си, питайки се дали не полудявам. Как така някакво си непознато момиче знае какъв телефон държа?

— Но коя сте вие все пак? — възкликвам изумено.

След дълбока въздишка тя отговаря:

— Май никой вече не ме помни, нали? Аз бях лична асистентка на Сам. Аз съм Вайълет!

* * *

Слава богу, че не изядох нито една кифличка. Това е, което мога да кажа. Вайълет се оказва висока към три метра, с тънички крачета, обути в изтъркани дънкови панталонки, и огромни тъмни очи със следи от грим около тях^[5]. Прилича на някаква странна кръстоска между жираф и бебе бушмен.

За щастие тя живее в Клапъм и затова само след пет минути е при мен. Та сега си седим заедно с „Коста“, тя предъвква пилешки дюнер и пие натурален сок. Руби и Анализа се върнаха на работа, което е добре, защото не бих имала сили да им обяснявам цялата сага. Прекалено сюрреалистично е.

Както повтори няколко пъти самата Вайълет, ако случайно не била в Лондон между две фотосесии и случайно не била зърнала водещите заглавия, когато отишла да си вземе прясно мляко, никога нямало да разбере за скандала. И ако случайно нямала мозък в главата си, нямало да осъзнае, че всъщност през цялото време е знаела какво става. Но хората благодарни ли са? Искат ли да те чуят? Не. Всички са идиоти.

— Родителите ми са на тъпия си круиз — изрича сега с дълбоко презрение в гласа си. — Опитах се да открия нещо в бележника им с телефоните, обаче не знам кой, кой е, нали така? Та затова пробвах да звънна на Сам, после на Ник, обаче попадах единствено на надутите им лични асистентки. Никой не искаше да ме чуе. Но все пак трябваше да кажа на някого! — удря с юмрук по масата. — Защото през цялото време знаех, че нещо се мъти. Дори навремето се досещах! Обаче Сам никога не ме слуша. Не мислиш ли, че никога не те слуша? — поглежда ме с интерес за първи път тя. — Между другото, коя точно си ти? Каза, че му помагаш. Какво означава това?

— Ами, сложно е — изричам за кой ли път аз. — Беше оставен за малко без никаква помощ, та…

— Така ли? — тя отхапва отново от пилешкия си дюнер и ме оглежда с интерес. — Как така?

Забравила ли е?

— Ами… хммм… ти си напуснала без предизвестие, спомняш ли си? А би трябвало да бъдеш негова лична асистентка.

— Да беееее! — отваря широко очи тя. — Вярно. Е, тази работа изобщо не беше за мен. А от агенцията ми се обадиха и искаха веднага да се кача на самолета, та… — челото й се сбърчва, като че ли за първи път си дава сметка какво е направила. — Сега разбирам. Сигурно е бил малко ядосан, нали? Обаче там си имат много персонал, така че все ще му назначат някоя — махва безгрижно с ръка. — И ти ли работиш там?

— Не — как да й обясня? — Аз просто намерих този телефон и го взех назаем и така се запознах със Сам.

— Да бе, помня го този телефон! — вторачва се в него тя, сбърчила нос. — Но никога не го вдигах.

Едва сдържам усмивката си. Сигурно е била най-отвратителната лична асистентка в целия свят.

— Но пък точно така разбрах, че нещо се мъти! — отсича, довършвайки тържествено пилешкия си дюнер. — Заради всичките съобщения. На това тук — и почуква по него с пръст.

Така. Най-сетне да си дойдем на думата.

— Съобщения ли? Какви съобщения?

— Всякакви гласови съобщения. Не за Сам, а за някакъв тип на име Ед. Навремето не знаех какво да правя с тях. Затова ги изслушах и си ги записах. И никак не ми се понравиха.

— Че защо? — питам уж невинно, но сърцето ми се разтуптява.

— Защото всичките бяха все от един и същи човек и се отнасяха до промяната на някакъв документ. Как щели да го направят, колко време щяло да им отнеме, колко ще струва — такива неща. И не ми прозвуча правилно, ако разбираш какво искам да кажа. Но и не звучеше изцяло грешно — пак сбърчва нос. — Звучеше просто… странно.

Завива ми се свят. Направо не мога да повярвам! Гласова поща за Ед във връзка с преписката! На този телефон. Този телефон!

— Каза ли на Сам?

— Изпратих му имейл, а той каза да не им обръщам внимание. Обаче аз не исках. Нали разбираш какво искам да кажа? Просто интуицията ми го подсказваше — надига сока си. — И после, тази сутрин най-внезапно отварям онзи вестник и виждам в него как Сам говори за някаква преписка и казва, че сигурно всичко е подправено, и аз си казвам — да! — пак удря с юмрук по масата. — Ето какво е ставало значи!

— Колко съобщения имаше оставени на гласовата поща?

— Четири или може би пет?

— Но сега тук няма нищичко. Или най-малкото аз не открих никакви — и едва събирам сили да задам следващия въпрос: Ти да не би да си ги… изтрила?

— Неее! — провиква се триумфално тя. — Тъкмо това исках да кажа! Запазих ги! Или поне моят приятел Арън ги запази. Една вечер просто си записвах поредното съобщение и той вика: „Скъпа, просто ги запази в сървъра!!“. А аз: „И как се запазва гласово съобщение?“. Та един ден той дойде при мен в офиса и ги сервира всичките в един файл. Моят Арън може да прави страхотни неща! — допълва с гордост. — Той също е модел, но понякога съставя и компютърни игри.

— Файл ли? — нещо не мога да следвам мисълта й. — И къде е сега този файл?

— Ами трябва да си е все още там! — свива рамене тя. — Така де, на компютъра на личната асистентка. На десктопа има една иконка с надпис „Гласова поща“.

Иконка на компютъра на личната асистентка. На крачка от офиса на Сам. И през цялото време доказателството си е било там, под носовете ни…

— Дали все още ще е там? — паникьосвам се внезапно аз. — Дали няма да е изтрит?

— Не виждам защо да е изтрит — свива рамене тя. — Когато пристигнах аз, нищо от предишната асистентка не беше изтрито. Беше пълно с всякакви стари боклуци, които трябваше да сортирам.

Идва ми да се изсмея истерично. И всичката тази паника! И всичките тези усилия! А сме можели просто да отворим компютъра до офиса на Сам!

— Както и да е. Утре заминавам за Щатите и трябваше да кажа на някого, обаче в момента е невъзможно да се свържа със Сам — поклаща глава. — Пробвах с имейл, есемес, обаждане… Чувствам се като… Разбираш какво искам да кажа.

— Нека пробвам и аз — изричам след кратка пауза и пиша следното на Сам:

„Сам, Трябва да ми се обадиш! Веднага! Отнася се до сър Никълъс! Би могло да помогне. Няма да ти изгуби времето, повярвай ми! Звънни веднага! Моля те!

Попи.“

— Е, късмет с това — подбелва очи Вайълет. — Но както вече ти казах, в момента е недостижим. Личната му асистентка каза, че не отговарял на никого. Нито на имейли, нито на позвънявания… — не довършва, защото точно в този момент въздухът се огласява от Бионсе и на дисплея вече се вижда името на Сам.

— Брей! — ококорва се Вайълет. — Впечатлена съм!

Натискам бутона за разговор и слагам телефона на ухото си.

— Здрасти, Сам!

— Попи!

Гласът му е като лъч светлина за ухото ми. Искам да му кажа толкова много неща! Но не мога. Не и сега.

— Слушай сега — започвам, — в офиса ли си? Отиди веднага при компютъра на личната си асистентка! Бързо!

Кратка пауза, след което той казва:

— Окей.

— Огледай внимателно десктопа — продължавам с инструкциите. — Виждаш ли някъде иконка с надпис „Гласова поща“?

За няколко секунди настъпва тишина. А после гласът на Сам в телефона:

— Потвърждавам!

— Окей! — най-сетне си позволявам да издишам доволно аз. До този момент не си бях давала сметка, че съм задържала дъха си. — Сега много внимателно прегледай този файл! Но първо искам да ти дам да говориш с Вайълет!

— Вайълет ли? — слисва се напълно той. — Нали нямаш предвид Вайълет, несериозната ми бивша лична асистентка?

— В момента е при мен. Моля те, Сам, изслушай я! — и й подавам телефона.

— Здрасти, Сам! — изрича весело Вайълет. — Извинявай, че те оставих в небрано лозе и други такива. Но нали Попи ти е помагала, а?

Докато тя говори, аз се насочвам обратно към щанда и си купувам още едно кафе, въпреки че съм толкова напрегната, че сигурно не би трябвало да пия повече кафе. Само като чух гласа на Сам, излязох отново от релси. Автоматично ми се прииска да говоря с него за какво ли не. Прииска ми се да се сгуша в гърдите му и да го чуя какво има да ми казва.

Но това е невъзможно. Първо, защото в момента е затънал в какви ли не проблеми. Второ, защото кой всъщност ми е той? Не е приятел. Не е и колега. Просто някакъв случаен тип, който няма място в живота ми. Всичко свърши. Единственото, което можем да си кажем оттук нататък, е „довиждане“.

Може би ще си разменим по някой и друг случаен есемес. Може би след една година ще се срещнем и ще се почувстваме неловко. И двамата ще изглеждаме различно и ще си кажем по едно сковано „здравей“, вече съжалявайки за решението си да се срещнем. Ще се посмеем за това колко шантава е била цялата тази работа с телефоните. И никога няма да споменаваме за онова, което се случи в гората. Защото нищо не се е случвало.

— Попи, добре ли си? — Вайълет стои пред мен и размахва телефона пред лицето ми. — Заповядай!

— О! — идвам на себе си, докато го поемам. — Благодаря! Говори ли със Сам?

— Отвори файла, още докато говорехме. Адски шашнат е. Каза да ти предам, че по-късно ще ти звънне.

— О! Ами… не е длъжен… — поемам кафето си. — Както и да е.

— Хей! Готин камък! — провиква се Вайълет и сграбчва ръката ми^[6]. — Смарагд ли е?

— Да.

— Яко! Е, кой е щастливецът? — пита и вади айфона си. — Може ли да го снимам? Просто събирам идеи за, когато Арън стане милиардер. Сама ли си го избра? — продължава да ме разпитва, когато се връщаме на масата.

— Не, пръстенът си беше готов, когато той ми предложи. Семейно наследство е.

— Романтично — кимва Вайълет. — А ти очакваше ли го?

— Ни най-малко.

— И какво каза: „По дяволите…“?

— Нещо подобно — кимвам.

Сега това ми изглежда преди цяла вечност — вечерта, когато Магнус ми предложи. Чувствах се толкова замаяна. Имах чувството, че съм влязла в омагьосан балон, в който всичко е блестящо и перфектно и нищо не може да се обърка. Божичко, каква глупачка съм била!

Една сълза се стича по бузата ми, преди да съм успяла да я спра.

— Хей! — поглежда ме загрижено Вайълет. — Какво има?

— Нищо — усмихвам се аз, триейки очи. — Просто… в момента нещата не могат да се нарекат точно идеални. Годеникът ми може би ми изневерява, а аз не зная какво да правя.

Дори само от изричането на тези думи ми става по-добре. Поемам си дълбоко дъх и се усмихвам на Вайълет.

— Извинявай. Не ми обръщай внимание. Не трябва да те занимавам с моите проблеми.

— Не, няма нищо — кимва тя, свива крака под стола си и ме оглежда внимателно. — И защо не си сигурна дали ти изневерява или не? Какво те кара да мислиш изобщо, че ти изневерява?

— Просто някой ми изпрати анонимно съобщение, това е.

— Игнорирай го! — махва с ръка момичето. После се привежда и ме оглежда по-внимателно. — Или имаш някакво предчувствие, а? Смяташ ли, че той би могъл да направи подобно нещо?

За момент млъквам. Ще ми се да можех да кажа: „Никога, за нищо на света!“. Ала сега твърде много моменти започват да изникват в съзнанието ми — моменти, които досега просто не съм искала да видя, моменти, които съм се опитвала да изтрия. Магнус как флиртува с момичета на купони. Магнус, обграден от всичките си студентки, ръцете му метнати небрежно върху раменете им. Магнус преследван от Анализа.

Проблемът е в това, че момичетата харесват Магнус. И той също ги харесва.

— Не знам — промърморвам накрая, загледана в кафето си. — Може би.

— А имаш ли някаква представа с кого би могъл да ти изневерява?

— Може би.

— И тогава? — пламва Вайълет. — Хвани бика за рогата! Говори ли вече с него? А с нея?

— Той е в момента в Брюж на ергенското си парти. Няма как да говоря с него. А тя е… — не довършвам. — Не, не мога. Така де, това е просто вероятност. Може би тя е напълно невинна.

— Ти сигурна ли си, че той е на ергенско парти? — повдига вежди Вайълет, а после се ухилва. — Не, забрави! Просто те навивам! Сигурно е там — докосва ме по ръката и допълва: — А сега, скъпа, трябва да тръгвам, за да си събирам багажа. Надявам се всичко при теб да се нареди добре! Предай поздравите ми на Сам!

Докато излиза от кафенето, около шест мъжки глави се обръщат след нея. Сигурна съм, че ако Магнус беше тук, и той щеше да се обърне.

Вторачвам се нацупено с кафето си. Защо хората непрекъснато ми казват да хвана бика за рогата, да се изправя очи в очи с проблемите, да се конфронтирам? Ами че аз се изправям очи в очи с проблемите — правила съм го много пъти! Но колкото и да искам, сега не мога да отида при Магнус на ергенското му парти, нито да сгащя неочаквано Лусинда и да я обвиня просто ей така. Ами да! Имам нужда от доказателство! Имам нужда от факти! Едно анонимно съобщение не е достатъчно.

Бионсе отново гръмва от телефона ми и аз пряко сили се сковавам. Това да не би да е…

Не, не е. Непознат номер. Но чий проклет непознат номер? Отпивам глътка кафе за кураж и вдигам.

— Ало, тук е Попи Уайът.

— Здравейте, Попи! Казвам се Бренда Феърфакс. Обаждам се от хотел „Бероу“. Бях в отпуск няколко дена, иначе бих ви звъннала веднага. Хиляди извинения!

Госпожа Феърфакс. След всичкото това време. Идва ми да избухна в смях.

И само като си помисля с какво нетърпение очаквах да чуя гласа на тази жена! А сега вече няма значение. Получих си пръстена. И нищо от онова няма значение. Но защо изобщо ми се обажда? Вече казах на рецепциониста, че са ми върнали пръстена и всичко е приключило.

— Не е необходимо да се извинявате…

— Не, напротив! Стана ужасно объркване! — жената звучи доста разтревожено. Може би са й се карали. Може би са й казали да ми се обади и да се извини.

— Моля ви, не се притеснявайте! Малко се поуплаших, но сега всичко е наред.

— И такъв ценен пръстен при това!

— Няма проблеми — изричам успокоително. — Вече всичко е наред.

— Но аз все още не разбирам! Една от сервитьорките ми го предаде и аз се канех да го сложа в сейфа, точно така!

— Няма нужда да ми обяснявате, наистина! — вече започвам да я съжалявам тази жена. — Случват се такива неща. Включи се пожарната аларма, вие сте се разсеяли…

— О, не! — възкликва възмутено госпожа Феърфакс. — Изобщо не стана така! Както вече казах, тъкмо се канех да сложа пръстена в сейфа. Но преди да го направя, при мен се втурна друга жена и ми каза, че е неин. Друга наша гостенка от чаеното парти.

— Друга гостенка ли? — възкликвам озадачено.

— Точно така! Каза, че това бил нейният годежен пръстен и го търсила къде ли не. Звучеше много достоверно. Сервитьорката гарантира, че тя е седяла на вашата маса. А после си го сложи. Кой би могъл да се усъмни, кой?!

Разтърквам очи, чудейки се правилно ли съм чула.

— Значи казвате, че някой друг е взел моят пръстен, така ли? И жената казала, че е неин?

— Точно така! Беше непреклонна, че пръстенът бил неин! Сложи си го веднага и той й пасна перфектно. Изглеждаше много добре на ръката й, между другото. Знам, че строго погледнато, би трябвало да я помоля за доказателство, че тъкмо тя е притежател на пръстена, и ви гарантирам, че в светлината на това злощастно събитие със сигурност ще направим поправки в официалните си процедури…

— Госпожо Феърфакс! — прекъсвам я безцеремонно. — Мога ли да попитам дали тази жена случайно не беше с дълга тъмна коса? И тясна блестяща лента за коса?

— Точно така! Дълга тъмна коса, с блестяща лента за коса, точно както казвате! И прекрасна оранжева рокля!

Затварям очи, неспособна да повярвам на ушите си. Лусинда. Била е Лусинда.

Значи пръстенът не се е закачил в подплатата на чантата й. Тя нарочно го е взела. Знаела е колко ще се уплаша. Знаела е колко е важен. Но въпреки това го е взела и се е престорила, че е неин. Само един бог знае защо!

Докато си вземам довиждане с госпожа Феърфакс, главата ми започва да пулсира. Дишането ми се е учестило, ръцете ми са свити в юмруци. Стига толкова! Писна ми! Може и да нямам доказателство, че спи с Магнус, но със сигурност мога да се изправя срещу нея заради това! И ще го направя веднага!

* * *

Нямам представа какво прави Лусинда днес. От два дена не съм получавала от нея нито текстови съобщения, нито имейли. Което е необичайно. Сега, докато пиша, ръцете ми буквално треперят.

„Здрасти, Лусинда! Как върви? С какво се занимаваш? Мога ли да помогна с нещо?

Попи.“

Отговорът идва почти веднага:

„Оправям някои последни детайли вкъщи. Не се тревожи, няма нищо за помагане.

Лусинда.“

Лусинда живее в Батърси. Което прави двайсет минути с такси. Няма да й дам време да си обмисли историята! Ще я изловя в крачка!

Спирам едно такси, давам адреса й, а после сядам и се опитвам да бъда спокойна и непоклатима, въпреки че колкото повече мисля по този въпрос, толкова повече се шашвам. Лусинда е взела пръстена ми. Това прави ли я крадец? Дали не си е направила копие, за да си задържи истинския и да го продаде? Поглеждам към лявата си ръка, внезапно изпълнена със съмнения. Мога ли да бъда сигурна, че това е истинско?

Или просто е искала да ми помогне? Да не би да е забравила, че го е взела? Възможно ли е да е невинна?

Не, Попи. Няма начин!

Когато пристигам пред блока с червените тухли, някакъв тип в дънки тъкмо отваря входната врата и аз се мушвам зад него и вземам на бегом трите етажа до апартамента на Лусинда. Така ще мога да я изловя без никакво предупреждение.

Може би ще отвори вратата, носеща истинския пръстен, плюс всичките други бижута, които е откраднала от нищо неподозиращите си приятели. Може би никой няма да отвори, защото тя е в Брюж. Може би вратата ще отвори Магнус, увит в чаршаф…

О, за бога! Престани, Попи!

Чукам на вратата, опитвайки се да звуча като разносвач на пици или куриер. И сигурно се е получило, защото тя веднага отваря вратата с раздразнена физиономия и телефон на ухото — само за да се закове на място, когато ме вижда, и устата й да изобрази огромно „о“.

Аз я гледам точно толкова онемяла, колкото е и тя. Погледът ми се плъзга покрай Лусинда, към големия куфар в антрето, после към паспорта в ръката й и накрая обратно към куфара.

— Колкото е възможно по-скоро — казва тя. — Терминал Четири. Благодаря — затваря телефона и ме поглежда надменно, като че ли ме предизвиква да оспоря действията й.

Ровя в ума си, за да намеря там нещо, с което да я бодна, но петгодишното дете дълбоко в мен се оказва по-бързо.

— Ти си взела пръстена ми! — в мига, в който думите избликват от устата ми, усещам как бузите ми поруменяват. За ефект. Защо не взема и да тропна с крак, а?

— О, боже! — сбърчва пренебрежително нос Лусинда, като че ли да обвиниш сватбения си агент в кражба е огромна социална грешка. — Нали си го получи, а?

— Ама ти си го взела! — натъртвам и пристъпвам в апартамента й, нищо че не ме е поканила. И не мога да не се огледам. Никога досега не съм идвала в жилището на Лусинда. Оказва се доста помпозно — сигурно си е наела вътрешен декоратор, но иначе представлява пълен хаос от покрити с всякакви неща повърхности и столове, а чашите от вино са навсякъде. Нищо чудно, че все искаше да се срещаме по хотели.

— Виж какво, Попи — въздъхва тя не особено добронамерено, — имам си работа, разбра ли? Ако смяташ да идваш тук и да ме обиждаш, ще те помоля веднага да напуснеш!

Ха!

Нали тя е тази, която е направила нещо лошо? Нали тя е тази, която е взела безценен годежен пръстен, преструвайки се, че е неин? Как така успя да прескочи този факт и да извърти нещата така, сякаш аз съм виновна за това, че си позволих да го спомена?!

— Ако това е всичко, аз съм доста заета…

— Само да си мръднала! — силата на гласа ми изненадва и мен самата. — Изобщо не е всичко! Искам да знам защо взе пръстена ми! Да го продадеш ли смяташе? Да не би да си имала нужда от пари?

— Не, не съм имала нужда от пари! — изпепелява ме с поглед тя. — Искаш ли да знаеш защо го взех, малка мис Попи? Защото този пръстен трябваше да бъде мой.

— Твой ли? Ка… — не успявам да довърша думата, а какво остава — изречението.

— Нали знаеш, че двамата с Магнус сме стари гаджета? — подхвърля ми информацията така, сякаш е парче плат, което хвърля на масата.

— Какво? Никой не ми го е казвал! Сгодени ли бяхте?

Умът ми не може да си намери място от шок. Магнус с Лусинда? Магнус е бил сгоден? Та той никога не ми е споменавал за бивша годеница, какво остава — че това е била Лусинда. Защо не знам нищо по този въпрос? И какво изобщо става тук?

— Не, никога не сме били сгодени — отвръща неохотно тя, дарявайки ме с поредния изпепеляващ поглед. — Но трябваше да бъдем. Той ми направи предложение. С този пръстен.

Сърцето ми се стяга от болка. Не мога да повярвам! Магнус е предложил на друго момиче с моя пръстен? С нашия пръстен? Идва ми да се завъртя на пета и да изчезна, да избягам, да запуша ушите си… Но не мога. Трябва да стигна до дъното на тази работа. Вече всичко ми изглежда абсолютно безсмислено.

— Нещо не разбирам. Каза, че би трябвало да бъдете сгодени. Какво стана?

— Той се уплаши — това стана! — провиква се вбесено тя. — Проклет страхливец!

— О, боже! И на какъв етап? Бяхте ли планирали вече сватбата? Той не те е изоставил пред олтара, нали? — възкликвам, внезапно ужасена аз.

Лусинда затваря очи, като че ли отново си спомня преживяното. После ги отваря и ме поглежда злобно.

— Още по-лошо! Уплаши се на средата на проклетото предложение!

— Какво? — зяпвам, без да разбирам нищо. — Какво искаш да…

— Бяхме в разгара на една ски ваканция, беше преди две години — сбърчва чело при спомена тя. — Не бях толкова глупава, знаех, че ще донесе семейния пръстен. Знаех, че ще ми предложи. И така, по време на една вечеря бяхме останали сами в хижата. Огънят гореше и той приклекна на рогозката пред него и извади малката кутийка. Отвори я и вътре зърнах този удивителен смарагдов пръстен!

Лусинда млъква, дишайки тежко. Аз пък не помръдвам и мускулче.

— Та хвана ръката ми и каза: „Лусинда, скъпа, ще се…“ — издишва остро, както не ли не може да продължи. — И аз щях да му кажа да! Бях напълно готова! Просто го чаках да стигне до края! Но тогава той спря. Започна да се поти. И накрая се изправи и рече: „Хиляди мълнии! Съжалявам, Лусинда, но не мога да го направя“.

Значи не го е направил. Не го е направил. Гледам я сащисано и едва сдържам смеха си.

— А ти какво каза? — питам.

— Изревах: „Какво не можеш да направиш, копеле? Та ти дори още не си ми предложил!“. Обаче той не каза нищо повече. Само затвори кутийката и си я прибра. И с това всичко свърши.

— Съжалявам — изричам не особено убедително. — Това е ужасно!

— Този човек има истинска фобия от обвързване — дотолкова, че го е страх дори от едно обикновено предложение! Дори него не може да изрече докрай! — изглежда почервеняла от гняв и изобщо не я обвинявам.

— Тогава защо, за бога, се съгласи да организираш сватбата му? — провиквам се слисано. — Това не ти ли е причинявало ежедневна болка?

— Това беше най-малкото, което той можеше да направи, за да ми се реваншира! — отсича тя и ме поглежда злобно. — Имах нужда от работа. Въпреки че, в интерес на истината, смятам да си сменя попрището. Организирането на сватби действително е истински кошмар!

Нищо чудно, че Лусинда непрекъснато беше в толкова лошо настроение. Нищо чудно, че беше толкова агресивна към мен. Ако поне подозирах, че е стара изгора на Магнус…

— И без това не възнамерявах да задържа за дълго пръстена — пояснява нацупено тя. — Просто исках да те поизплаша.

— Е, справи се добре с тази задача.

Направо не мога да повярвам, че допуснах тази жена в живота си, че й се доверих, че обсъждах с нея всичките си надежди за сватбения си ден… А тя била бивша на Магнус! Как можа той да позволи подобно нещо?! И от къде на къде си е въобразявал, че ще се получи?

Имам чувството, че от очите ми се е вдигнала някаква пелена. Имам чувството, че едва сега се пробуждам и виждам реалността. И при това все още не съм се заела с най-големия си страх!

— Аз пък останах с впечатлението, че спиш с Магнус — изтърсвам, без да се чуя. — Така де, нямам предвид, когато сте ходели. А сега. Наскоро. Например миналата седмица.

Настъпва тишина и аз вдигам очи, надявайки се тя да се впусне в обвинения срещу мен и тотално отрицание. Но в мига, в който погледите ни се срещат, тя се обръща.

— Лусинда?

Грабва куфара си и започва да го влачи към вратата.

— Заминавам — казва. — Писна ми от цялата тази работи. Заслужавам почивка. Ако трябва да говоря за сватби само една секунда повече…

— Лусинда?

— О, за бога! — избухва нетърпеливо тя. — Добре де, може да съм преспала с него един-два пъти, в името на доброто старо време. Ако не можеш да му държи юздите, не трябва да се омъжваш за него! — телефонът й иззвънява и тя отговаря: — Да. Слизам. Извинявай! — избутва ме навън от апартамента си, затръшва вратата и я заключва.

— Но не можеш да заминеш просто ей така! — провиквам се разтреперана аз. — Трябва да ми кажеш какво е станало!

— Какво искаш да ти кажа? — вдига нетърпеливо ръце тя. — Случват се такива неща. Ти не трябваше да разбираш, но ето че си разбрала — насочва куфара си към асансьора. — О, и между другото, ако си мислиш, че ти и аз сме единствените момичета, заради които е вадил този смарагдов пръстен от банката, помисли си пак! Ние сме просто последни в един дълъг списък, сладурче!

— Какво? — задъхвам се аз. — Какъв списък? Лусинда, почакай! Какви ги приказваш?

— Сама се сети, Попи! Проблемът си е твой! Между другото, оправих въпроса с цветята, поканите, бадемите и проклетите… лъжички за десерт — натиска един бутон и вратата на асансьора започва да се затваря. — Но този въпрос си го оправи сама!