Софи Кинсела
Един пръстен и е твой (7)

Седем

Фалшивият пръстен е перфектен!

Добре де, не точно перфектен. Една идея по-малък е от оригинала. И малко по-тесен. Но кой ще забележи при отсъствието на оригиналния, с който да го сравни? Вече го нося почти целия следобед и ми е доста удобен. Всъщност по-лек е от оригиналния, което си е голямо предимство.

Вече приключих с последния си пациент за деня и седя с разперени ръце върху масата в рецепцията. Всички пациенти са си тръгнали, даже сладката госпожа Рандъл, с която се наложи да бъда много твърда. Казах й в продължение на две седмици да не ми се вясва пред погледа. Казах й, че е напълно в състояние да си прави упражненията и у дома, а и няма причина да не се върне на тенискорта.

Както и можеше да се очаква, тогава всичко излезе наяве. Оказа се, че се притеснявала много да не предаде партньорката си на двойки и затова идвала толкова често — за да стане по-самоуверена. Казах й, че е напълно готова и я помолих да ми изпрати есемес с резултата от следващия си тенисмач, преди да дойде за поредния ни сеанс. Казах й, че ако трябва, и аз бих играла тенис с нея, при което тя се разсмя и заяви, че съм права, че се била държала като дете.

После, когато си тръгна, Анджела ми каза, че госпожа Рандъл някога е била велика тенисистка, играла на „Уимбълдън“. Малеее! Може би е добре, че сега не може да играе така, защото ако трябва да й партнирам, аз не бих могла да изиграя дори един бекхенд.

Анджела също си тръгна. Сега сме само аз, Анализа и Руби и оглеждаме отново пръстена, потънали в мълчание — тоест мълчание, ако изключим пролетната буря, която вилнее навън. В един момент беше ясен, приятен пролетен ден, а в следващия по прозорците барабани порой.

— Отлично! — кимва енергично Руби. Днес косата й е вдигната на конска опашка, която подскача, докато тя кима. — Много добре! Никой няма да разбере!

— Аз ще разбера! — срязва я автоматично Анализа. — Не е същото зелено.

— Така ли? — ококорвам се ужасено аз в пръстена.

— Въпросът е в това колко наблюдателен е Магнус — отбелязва Руби, повдигайки вежди. — Поглеждал ли го е някога?

— Не мисля…

— Е, за всеки случай известно време не му навирай пред очите ръцете си — добавя.

— Как така да не навирам ръцете си пред очите му? Как се прави това?

— Ще трябва да се въздържаш! — отсича рязко Анализа. — Толкова ли е трудно?

— Ами родителите му? — пита Руби.

— Няма начин да не поискат да го видят. Срещата ни е в църквата, така че светлината ще бъде доста неясна, но въпреки това… — прехапвам устни и простенвам: — О, господи! Наистина ли не прилича на истински?

— Нищо подобно! — отсича веднага Руби.

— Напротив! — отсича точно толкова категорично Анализа. — Извинявай, но изобщо не прилича на истински. Не и когато се загледаш!

— Значи не им позволявай да се заглеждат! — отбелязва мъдро Руби. — Ако се опитат да се загледат, отвлечи им някак си вниманието.

— Как например?

— Припадни. Или се престори, че ти е лошо. Кажи им, че си бременна!

— Бременна ли? — ококорвам се срещу нея аз. Идва ми да се разсмея. — Ти луда ли си?

— Просто се опитвам да помогна! — изрича отбранително тя. — Може пък да им хареса, че си бременна. Може пък Уонда да си умира да стане баба.

— О, не! — поклащам глава. — Няма начин! Тя ще откачи!

— Още по-добре! Значи тогава няма да погледне към пръстена. Ще бъде твърде ядосана, за да го направи — кима доволно Руби, сякаш вече е разрешила всичките ми проблеми.

— Престани! — изкрещявам. — За нищо на света няма да лъжа, че съм бременна! — поглеждам пак към пръстена и потърквам фалшивия смарагд. — Мисля, че всичко ще бъде наред — казвам, но за да убедя по-скоро себе си, отколкото някого другиго. — Всичко ще бъде наред.

— Това Магнус ли е? — възкликва внезапно Руби. — На отсрещния тротоар?

Проследявам погледа й. Да, наистина е той. Разтворил чадър, чакащ да се смени светлината на светофара.

— Мамка му! — скачам и поставям небрежно дясната си ръка върху лявата. Не. Твърде неестествено е. Пъхвам лявата си ръка в джоба на униформата си, но така ръката ми остава стърчаща под странен ъгъл.

— Лошо — отбелязва замислено Руби, загледана в мен. — Много лошо!

— Но какво ще правя сега? — извивам отчаяно.

— Крем за ръце! — възкликва внезапно тя, озарена от гениална идея. — Хайде, ела! Ще ти правя маникюр! А после можеш да кажеш, че върху пръстена е останал крем. По нарочна случайност.

— Ти си гений! — възкликвам, после поглеждам към Анализа и примигвам изненадано. — Ъхъм! Анализа, какво правиш, ако смея да попитам?

През трийсетте секунди, откакто Руби забеляза Магнус, Анализа вече си беше сложила нов гланц за устни, бе си пръснала парфюм, а сега измъкваше сексапилни кичурчета коса от високото си стегнато кокче.

— О, нищо! — отсича предизвикателно тя, докато Руби започва да маже ръцете ми с крем.

Имам време само да я изгледам подозрително, преди вратата да се отвори и при нас да се появи Магнус, изтърсващ чадъра си от дъжда.

— Здравейте, момичета! — провиква се той и ни оглежда с широка усмивка, сякаш ние сме публика, очакваща жадно появата му. Каквато може би наистина сме.

— Магнус! Дай да ти взема палтото! — втурва се към него Анализа. — Няма нищо, Попи! Ти продължавай с маникюра си. Аз ще го обслужа. А може би чаша чай, Магнус?

О, боже! Колко типично за Анализа. Наблюдавам я, докато сваля лененото сако от раменете на Магнус. И като че ли го прави малко по-бавно и опипващо от обикновеното. И защо той изобщо трябва да си сваля сакото? Скоро трябва да тръгваме!

— Почти свършихме, нали? — поглеждам многозначително към Руби.

— Не се притеснявай, за никъде не бързаме — обажда се Магнус. Оглежда рецепцията и вдишва дълбоко, като че ли се наслаждава на красивата гледка. — Ммммм! Спомням си първото си идване тук така, сякаш беше вчера! Ти спомняш ли си, Попи? Божичко, беше страхотно, нали? — поглежда ме в очите, намигна ми и аз бързо му изпращам телепатично съобщение: „Престани, идиот такъв!“. Ако продължава, ще ми докара много неприятности.

— Как е китката ти, Магнус? — пита Анализа, докато му поднася чая. — Попи записа ли те за профилактичен преглед след три месеца?

— Не! — възкликва сащисано той. — Трябваше ли?

— Китката ти е много добре! — отсичам предупредително.

— Защо да не погледна и аз, а? — пита Анализа, без въобще да ми обръща внимание. — Попи вече няма право да те лекува, ако не знаеш. Конфликт на интереси — поема китката му. — И къде точно беше болката? Тук ли? — разкопчава копчето на ризата му и плъзва ръка нагоре по неговата — гласът й леко подрезгавява, клепките й започват да пърхат. — Ами… тук?

Окей, това вече е прекалено!

— Благодаря, Анализа! — усмихвам й се ведро. — Но ние вече трябва да тръгваме към църквата. За репетицията на нашата сватба — натъртвам назидателно.

— Във връзка с това — смръщва се леко Магнус. — Попи, може ли да поговорим набързо? Може би в стаята ти?

— Защо? — възкликвам, изпълнена с грозни предчувствия. — Е, щом казваш.

Дори Анализа изглежда слисана, а Руби само повдига вежди.

— Маникюр, Анализа? — предлага й тя. — Е, ние ще си бъдем тук. Няма защо да бързаме.

Докато въвеждам Магнус в стаята си, мисълта ми препуска в паника. Той знае за пръстена! За скрабъла! За всичко! И е започнал да преосмисля нещата. Иска да си вземе жена, с която може да говори за Пруст.

— Тази врата заключва ли се? — пита, започва да върти резето и накрая залоства. — Ето! Страхотно! — когато се обръща, забелязвам в очите му игриви блясъчета, чиито намерения няма как да сбъркам. — Господи, Попи, изглеждаш страхотно!

Необходими са ми около пет секунди, докато успея да реагирам.

— Какво?! Не, Магнус! Шегуваш се!

Той вече се насочва към мен с познатото си изражение. А, не! Няма начин! За нищо на света!

— Стига! — отбивам ръката му, когато я протяга, за да разкопчее униформата ми. — На работа съм!

— Да, знам — притваря за кратко очи, сякаш изпаднал в блаженство. — Нямам представа какво му е на това място. Сигурно е от униформата ти. Всичкото това бяло!

— Е, много лошо за теб тогава!

— Знаеш, че ти също го искаш! — промърморва той, докато гризе ушите ми. — Хайде де!

Проклет да е, че вече знае за ушите ми. За миг — само за един миг — изгубвам концентрация. Но после, докато прави поредния опит да разкопчее униформата ми, се връщам рязко в реалността. Руби и Анализа са на два метра от нас, от другата страна на вратата^[1]. Това няма как да стане!

— Не, Магнус! Мислех, че искаш да говорим за нещо сериозно! За сватбата или нещо подобно!

— Защо ми е да говоря за това? — изломотва той, докато натиска бутона за смъкване на кушетката. — Мммм, помня това легло!

— Това не е легло, а професионална кушетка!

— А това тук масажно масло ли е? — не се отказва той и протяга ръка към шишенцето наблизо.

— Шшшшт! — просъсквам. — Руби е навън! Стига ми едно дисциплинарно мъмрене!

— А какво е това тук — ултразвук ли? — грабва слушалката на апарата. — Мисля, че бихме могли да си доставим множество наслади с това. Загрява ли се? — очите му проблясват маниакално. — Вибрира ли?

Все едно се опитвам да усмиря малко дете.

— Не, не можеш да пипаш това! Съжалявам, но трябва да го оставиш! — казвам и се отдръпвам, поставяйки между себе си и него кушетката. — Не трябва да правим подобно нещо! Просто не трябва! — отсичам и оправям униформата си.

За момент Магнус се нацупва дотолкова, че се уплашвам, да не би да ми се развика.

— Съжалявам — побързвам да го успокоя. — Но все едно е да правиш секс със студентка. Ще те уволнят, нали? С кариерата ти ще бъде свършено!

Магнус отваря уста, като че ли решен да оспори твърдението ми, но после размисля и я затваря.

— Добре де — примирява се неохотно. — И сега какво? Какво можем да правим?

— Можем да правим много неща! — изчуруликвам ведро. Да си поговорим, например. Искаш ли да прегледаме нещата за сватбата? Все пак, остават ни само осем дена!

Магнус не казва нищо. И не е необходимо. Липсата му на ентусиазъм блика от него като някаква паранормална сила.

— А може би да пийнем по нещо? — предлагам. — Имаме достатъчно време да се отбием до кръчмата преди репетицията.

— Добре — въздъхва тежко накрая той — да отидем до кръчмата.

— А някой ден ще дойдем и тук — успокоявам го аз. — Може би през някой уикенд!

О, боже! Но какво му обещавам? Е, за това ще му мисля, когато му дойде времето.

Когато излизаме от стаята, Руби и Анализа вдигат драматично глави от списанията, които очевидно не са чели.

— Всичко наред ли е? — пита шефката.

— Напълно — кимвам и отново приглаждам полата си. — Просто… сватбени приготовления. Воали, бадеми, такива неща… Както и да е, най-добре е вече да тръгваме…

Току-що успях да зърна отражението си в огледалото. Бузите ми са пламнали и говоря глупости. Значи напълно се издадох.

— Надяваме се всичко да мине добре! — подхвърля Руби и поглежда многозначително към пръстена, а после към мен.

— Дано!

— Изпрати ни есемес! — припява Анализа. — Каквото и да се случи! Нямаме търпение да научим всичко!

* * *

Най-важното, което трябва да се запомни от този момент, е, че пръстенът успя да заблуди Магнус. А щом заблуди него, значи ще заблуди и родителите му. Нали така? Когато пристигаме в енорийската църква „Сейнт Едмънд“, аз съм изпълнена с оптимизъм, какъвто не съм изпитвала от цяла вечност. „Сейнт Едмънд“ е голяма, величествена църква в Мерилбоун — впрочем избрахме нея именно защото е толкова красива. Когато влизаме, някой репетира на органа. Наоколо са подредени розови и бели цветя за друга сватба, която предстои утре. Въздухът е изпълнен с очакване.

Изведнъж ме обзема неочаквано вълнение. След осем дена това ще бъдем ние! След почти седмица това място ще бъде украсено с бяла коприна и букети. Всички мои приятели и роднини ще очакват нетърпеливо появата ми. Тромпетистът ще бъде при органа, аз ще бъда с красивата си рокля, а Магнус ще стои до олтара в елегантната си дизайнерска жилетка^[2]. Боже, това май наистина не е сън!

Вече виждам Уонда в църквата, оглеждаща някаква антична статуя. Когато се обръща, аз се насилвам да й помахам уверено, сякаш всичко си е много добре и ние сме най-добри приятелки, и те изобщо не ме плашат.

Казвам си, че Магнус е бил прав. Малко преигравам. Обръщам им твърде голямо внимание. Докато те сигурно нямат търпение да ме приветстват с добре дошла в семейството.

В крайна сметка ги победих на скрабъл, нали така?!

— Представи си само! — сграбчвам ръката на Магнус. — Остават броени дни!

— Ало? — казва годеникът ми в телефона си, който сигурно е бил включен на вибрация. — О, здравей, Нийл!

Страхотно! Нийл е най-амбициозният студент на Магнус, който сега пише дисертация на тема „Символите в творчеството на Колдплей“^[3]. Това ще рече, че двамата ще разговарят цяла вечност. Като промърморва извинително нещо, той излиза от църквата.

В подобни ситуации нормалните хора изключват телефоните си. Ето например моят е изключен.

Както и да е. Няма значение.

— Здравейте! — възкликвам с престорен ентусиазъм аз, когато Уонда тръгва към мен по пътеката. — Радвам се да ви видя! Не е ли вълнуващо, а?

Не може да се каже, че точно й предлагам ръката си с пръстена. Но и не я крия. Неутрална е. В момента тя е Швейцария на всички ръце.

— Попи! — спуска се по обичайния си драматичен начин Уонда към бузата ми. — Мило момиче! Позволи ми да ти представя Пол! Ама къде изчезна той? Как е изгарянето ти, между другото?

За момент нямам сили да помръдна.

Пол. Дерматологът. По дяволите! Бях забравила напълно за този дерматолог. Но как можах да забравя за дерматолога?! Как може да съм такава глупачка?! Толкова бях щастлива с фалшивия пръстен, че напълно забравих за смъртоносната си рана.

— О, вече си свалила бинта! — отбелязва Уонда.

— Ами… — преглъщам аз. — Да, свалих го. Защото ръката ми е доста по-добре. Много по-добре.

— Дори и малките наранявания изискват внимание — нарежда Уонда и ме избутва нагоре по пътеката, а аз не мога да сторя нищо друго, освен послушно да вървя. — Един наш колега в Чикаго набоде пръста си и просто го намаза и докато се усети, вече беше приет в болницата с гангрена! Както казах на Антъни… — тук тя сама се прекъсва и възкликва: — Ето я и нея! Годеницата! Бъдещата булка! Пациентката!

Антъни и един възрастен мъж в пурпурен пуловер с остро деколте преместват вниманието си от картината, увесена на една от каменните колони, и се обръщат едновременно към мен.

— Попи! — изрича важно Антъни. — Позволи ми да те запозная с нашия съсед Пол Макандрю, един от най-именитите професори по дерматология в страната. Специалист е по изгарянията! Голям късмет, нали?

— Страхотно! — гласът ми вече е по-скоро нервен писък, а ръцете ми са пропълзели обратно зад гърба ми. — Наистина. Както казвам и аз, много по-добре е…

— Нека погледна — кимва директно Пол с делови тон.

Вече няма измъкване. Гърчеща се от унижение, аз бавно протягам напред лявата си ръка. Всички се вторачват в гладката ми, безупречна кожа. Настава гробно мълчание.

Пръв се обажда Пол:

— И къде по-точно беше изгарянето?

— Ами… тук — посочвам неопределено към палеца си.

— От вряла вода ли беше или от цигара? — продължава да ме разпитва професорът, докато опипва кожата на посоченото място.

— Не. Ами аз… хммм… беше на радиатора — преглъщам. — Беше много неприятно.

— Цялата й ръка беше бинтована — намесва се Уонда с лека усмивка. — Изглеждаше като жертва от войната. А това беше едва вчера!

— Разбирам — кимва лекарят и пуска ръката ми. — Е, сега всичко изглежда наред. Някаква болка? Някакво неприятно усещане!

Поклащам безмълвно глава.

— Ще предпиша един хидратантен крем — изрича меко лекарят. — В случай че симптомите се завърнат. Добре ли е?

Виждам как Уонда и Антъни се споглеждат. Страхотно! Сигурно сега ме мислят за непоправим хипохондрик!

Добре де, няма проблеми. Ще го приема. Ще поема ролята на семейния хипохондрик. Това може да се превърне в една от моите малки чудатости. Можеше да е и по-зле. Поне не възкликнаха: „Какво, по дяволите, си направила с нашия безценен пръстен и какъв е този боклук, който сега носиш?“.

Като че ли прочела мислите ми, Уонда отново поглежда към ръката ми.

— Смарагдовият пръстен на майка ми, виждаш ли, Антъни? — и сочи към него. — Магнус го е подарил на Попи, когато й е направил предложение.

Хей, я почакайте малко! Нещо не разбирам! Наистина ли долавям лека пискливост в гласа й или си измислям? А сега поглежда многозначително съпруга си. Но какво става тук? Да не би да иска пръстена за себе си? Да не би Магнус да не е трябвало да го вади от сейфа? Имам чувството, че без да искам, съм попаднала в някаква заплетена семейна ситуация, която е напълно неразбираема за мен, но те са твърде възпитани, за да говорят за това, и така аз никога няма да разбера какво всъщност си мисли всеки от тях.

Но, от друга страна, щом пръстенът е толкова специален, как така тя не забеляза, че е фалшификат? Разочарованието от неведението на семейство Тавиш ми доставя някаква перверзна наслада. Мислят се за много умни, но ето че не могат да разпознаят един фалшив смарагд, когато го видят!

— Страхотен годежен пръстен! — изрича учтиво Пол. — Веднага се познава, че е уникат.

— Абсолютно! — кимам. — Много е стар! Напълно уникален.

— А, Попи! — вметва Антъни, който тъкмо разглежда близката статуя. — Това ми напомня, че исках да те питам нещо.

Мен ли?

— Да? — поглеждам го изненадана.

— Бих попитал Магнус, но доколкото схващам, това е повече в твоята област, отколкото в неговата.

— Слушам те! — усмихвам се учтиво, очаквайки някой сватбен въпрос от рода на колко шаферки ще има, какви цветя си избрала или дори дали съм била изненадана, когато Магнус ми е предложил.

— Какво мислиш за новата книга на Макдауъл за стоиците? — изстрелва той и ме фиксира изпитателно. — Може ли да се сравни с тази на Уитакър?

За момент съм твърде шашната, за да реагирам по какъвто и да било начин. Какво? Какво мисля за какво!

— Ах, да, наистина! — кима енергично Уонда. — Попи е нещо като експерт по древногръцка философия, Пол. Изуми всички ни на скрабъл с думата „апория“.

Незнайно как, но все още успявам да запазя усмивката си.

Апория^[4].

Това беше една от думите, които Сам ми изпрати. Вече бях обърнала няколко чаши вино и бях във вихъра си. Имам някакъв блед спомен как подреждам плочиците и заявявам, че древногръцката философия е сред основните ми интереси.

Но защо? Защо, защо и пак защо?! Ако можех да се върна във времето, тъкмо това би бил моментът, в който ще се потупам по рамото и ще се предупредя: „Стига, Попи! Достатъчно!“.

— Наистина! — усмихвам се небрежно аз. — Апория, наистина! Както и да е. Питам се дали викарият вече е…

— Тази сутрин си четем списанията — продължава Антъни, без да обръща внимание на опита ми да сменя темата — и не щеш ли, виждаме преглед на новата книга на Макдауъл и веднага си казваме: „О, нашата Попи трябва да знае повече по този въпрос“! — и ме поглежда с очакване. — Е, смяташ ли, че Макдауъл е прав относно ценностите от четвърти век?

Вътрешно изскимтявам. Защо, за бога, се престорих, че разбирам от древногръцка философия? Какво съм си мислела снощи?!

— Все още не съм успяла да стигна до тази книга — отбелязвам, след като прочиствам гърлото си. — Макар че безсъмнено е сред нещата, които съм си наумила да прочета.

— Според мен стоицизмът като философия обикновено е подценяван, не мислиш ли, Попи?

— Абсолютно — кимвам, опитвайки се да си придам максимално интелигентен вид. — Напълно недооценен. Изцяло.

— Доколкото разбирам, стоиците изобщо не са били безчувствени — продължава той и започва да ръкомаха, сякаш изнася лекция пред триста човека. — Просто са поставяли силата на духа на първо място. Както става ясно, демонстрирали са такава безстрастност спрямо враговете си, че последните си помислили, че това са каменни статуи.

— Невероятно! — изсмя се Пол.

— Но вярно, нали така, Попи? — обръща се към мен Антъни. — Когато галите нападнали Рим, старите сенатори си останали във форума, очакващи спокойно пристигането им. Нападателите били толкова стреснати от безстрастното им отношение, че ги помислили за статуи. Някакъв гал дори дръпнал брадата на един от сенаторите, за да провери.

— Напълно вярно — кимвам самоуверено. — Точно така е било!

Стига Антъни да продължи да говори, а аз — да кимам, всичко ще бъде наред.

— Изумително, нали? А после какво е станало? — обръща се към мен Пол.

Поглеждам Антъни за отговор. Обаче и той чака мен. Както и Уонда.

Трима именити професори. Всички чакат мен да им кажа нещо за древногръцката философия.

— Ами — замислям се театрално аз, сякаш се чудя откъде да започна. — После е станало много интересно. По много интересни начини. За философията. И за Гърция. И за историята. И за човечеството. Човек би могъл да каже, че това е бил най-значимият момент в… гръцкостта! — завършвам триумфално, надявам се никой да не си даде сметка, че всъщност изобщо не съм отговорила на въпроса.

Настъпва озадачена пауза.

— Но все пак какво е станало? — пита нетърпеливо Уонда.

— О, сенаторите били до един обезглавени, разбира се — отвръща със свиване на рамене Антъни. — Но онова, което всъщност исках да те питам, Попи, е…

— Прекрасна картина! — провиквам се отчаяно, сочейки към поредната картина на една от колоните. — Вижте само каква красота!

— Ах, да! Наистина много интересно — кимва той и се насочва към картината, за да погледне.

Най-хубавото при Антъни е това, че е толкова любопитен за всичко на този свят, че няма нищо по-лесно от това да бъде разсеян.

— Извинете, но трябва да проверя нещо в графика си — побързвам да кажа аз. — Само ще…

Краката ми леко треперят, когато намирам убежище на малката пейка. Сега пък ще трябва да се преструвам на експерт по древногръцка философия. До края на живота си. На всяка Коледа и на всички семейни събирания ще трябва да имам мнение за древногръцката философия. Без да споменаваме Робърт Бърнс.

Изобщо не трябваше да ги лъжа. Изобщо! Това е карма! Това е моето наказание!

Но вече е твърде късно. Излъгах ги.

Ще трябва да започна да си водя бележки.

Изваждам телефона си, създавам нов имейл и започвам да пиша бележки към самата себе си.

Неща, които трябва да свърша преди сватбата:

1. Да стана експерт по древногръцка философия.

2. Да науча наизуст стихотворенията на Робърт Бърнс.

3. Да науча дълги думи за скрабъл.

4. Да не забравям: аз съм ХИПОХОНДРИК!

5. Бьоф Строганоф — трябва да започна да го харесвам. (Хипноза^[5]?)

Оглеждам за момент списъка си. Добър е. Става. Бих могла да стана този човек. Не е чак толкова различен от мен.

— Е, знаете какво е мнението ми за изкуството в църквите… — отеква гласът на Антъни. — Абсолютно скандално…

Опитвам се да се слея с пейката, докато някой не се е сетил да ме въвлече в разговора. Всички знаем мнението на Антъни за изкуството в църквите, най-вече, защото той е сред инициаторите на една национална кампания за превръщане на църквите в арт галерии и за прочистването им от свещеници. Преди няколко години, в едно телевизионно предаване, той заяви: „Подобни съкровища не трябва да бъдат оставяни в ръцете на филистимляни!“. Всички медии го повториха и настана голяма суматоха покрай заглавия от рода на: „Професор нарича свещениците филистимляни“ и „Професор прогонва викариите“ (последното беше във вестник „Сън“^[6]).

Ще ми се да можеше да говори по-тихичко. Ами ако викарият го чуе? Не бих казала, че е много тактично от негова страна.

Вече го чувам как започва да чете от книгата на свещеника.

— „Скъпи възлюбени“ — изсмива се саркастично. — Възлюбени от кого? От звездите и космоса? Да не би някой да очаква от нас да повярваме, че там, горе, има някакво благодетелно същество, което ни обича? „Пред очите на Бога…“ — продължава да чете. — Уонда, виж само какви плиткоумни глупости!

В този момент виждам викария на църквата, който се приближава по пътеката към нас. От пламналото му от възмущение лице се вижда, че е чул думите на Антъни. Ужас!

— Добър вечер, Попи!

Бързо скачам от мястото си и поздравявам:

— Добър вечер, преподобни Фокс! Как сте? Тъкмо си говорехме… колко прекрасна църква имате — допълвам неубедително.

— Наистина — отвръща с леден тон той.

— Вие дали… — преглъщам. — Познавате ли бъдещия ми свекър — професор Антъни Тавиш?

За мое щастие Антъни стиска доста дружески ръката на преподобния Фокс, но във въздуха все още се носи известно напрежение.

— Е, значи изнасяте лекции, професор Тавиш — изрича преподобният, след като е проверил няколко детайла. — По Библията?

— Не, разбира се — изрича Антъни и очите му проблясват по посока на викария.

— И аз така си помислих — дарява го с вълча усмивка свещеникът. — Не е точно по вашата част, така да се каже, нали?

Божичко! Враждебността между тях буквално реже въздуха! Дали пък да не кажа нещо смешно, за да разведря атмосферата?

Може би не.

— И така, Попи — започва викарият, преглеждайки бележките си, — към олтара ще бъдете доведена от братята си, така ли?

— Точно така — кимвам. — Тоби и Том. Те ще ме доведат до олтара, като вървят от двете ми страни.

— Братята, значи! — възкликна заинтригуван Пол. — Прекрасна идея! Но защо не баща ви?

— Защото баща ми е… — поколебавам се, но довършвам: — Защото и двамата ми родители са мъртви.

Така, както нощта следва деня, ето я и нея — неловката пауза. Вторачвам се в каменните плочи на пода, броейки секундите, изчаквайки неловкостта да премине.

За колко ли подобни неловки паузи съм станала причина през последните десет години? Винаги е едно и също. Всеки се чуди накъде да погледне. Никой не знае какво да каже. Поне този път никой не се опитва да ме прегърне.

— Скъпо момиче — обажда се пръв Пол, — толкова съжалявам…

— Няма проблеми! — прекъсвам го бодро. — Наистина! При катастрофа. Преди десет години. И обикновено не говоря за това. Даже не мисля за него. Вече не.

Усмихвам му се колкото ми е възможно по-обезоръжаващо. За нищо на света няма да се забърквам в това! Никога досега не съм го правила! Всичко е дълбоко скрито в съзнанието ми. Пакетирано и прибрано.

Никой не обича да чува истории за лоши неща. Това е истината. Спомням си как веднъж един преподавател в колежа ме попита дали съм добре и дали съм искала да поговоря с някого. В мига, в който започнах, той каза: „Не трябва да губиш кураж, Попи!“. Но го каза по онзи небрежен начин, който всъщност означаваше: „Истината е, че не ми се слуша за смъртта на родителите ти, така че, моля те, спри!“.

Имаше и една група за психологическа помощ. Но аз не отидох на нея. Съвпадаше с тренировките ми по хокей. Пък и какво има да се говори за това? Родителите ми умряха. Леля ми и чичо ми ни прибраха. Братовчедите ми вече бяха пораснали и напуснали дома си, така че те разполагаха със стаи и всичко останало.

Просто се случи. Няма какво повече да се обсъжда.

— Много красив годежен пръстен, Попи! — намесва се преподобният Фокс и всички се вкопчват в тази възможност за смяна на темата.

— Прекрасен е, нали? Истинска антика.

— Семейно наследство — вметва Уонда.

— Много специален — потупва мило ръката ми Пол. — Абсолютно уникален!

Вратите на църквата се отварят с проскърцване на пантите.

— Извинете за закъснението! — достига до нас един познат, писклив глас. — Имах ужасен ден!

Крачеща по пътеката, понесла няколко торби с коприна, към нас идва Лусинда. Облечена е в бежова рокля от шифон, на главата си има огромни слънчеви очила и изглежда буквално съсипана.

— Преподобни Фокс! — изписква. — Получихте ли имейла ми?

— Да, Лусинда — кимва притеснено свещеникът. — Получих го. Но се опасявам, че колоните в църквата не могат да бъдат напръскани със сребърен спрей! При никакви обстоятелства!

Лусинда се заковава на място и зад нея, чак до края на пътеката, започва да се развива цял топ сива коприна.

— Не могат ли? — нов писък. — И сега какво ще правя аз? Обещах на цветарите сребърни колони! — отпуска се немощно на най-близката пейка и промърморва: — Тази проклета сватба! Ако не едно, ще е друго!

— Не се тревожи, скъпа! — хвърля се към нея Уонда. — Убедена съм, че се справяш прекрасно с работата! Как е майка ти?

— О, тя си е наред — махва небрежно с ръка моята сватбена агентка. — Не че мога да се видя с нея от толкова много работа! Къде е тази повлекана Клемънси?

— Аз резервирах колите, между другото — побързвам да се намеся. — Всичко е уредено. Както и конфетите. Чудя се дали да не поръчам и няколко карамфила за бутониерите на мъжете, които ще разпределят гостите в църквата?

— Ако нямаш нищо против — тросва се докачливо Лусинда. — Ще ти бъда много благодарна — вдига глава и като че ли за първи път, откакто е влязла в църквата, ме вижда истински. — О, Попи, имам добра новина за теб! Намерих пръстена ти! Закачил се за подплатата на чантата ми!

И вади смарагдовия пръстен и ми го поднася. Толкова съм сащисана, че единственото, което мога да направя, е да почна да мигам на парцали.

Истинският ми пръстен! Истинският ми античен, безценен смарагдов годежен пръстен! Точно тук, пред очите ми!

Ама тя как…

Какво, по…

Нямам сили да погледна, когото и да било. И въпреки това си давам сметка за изумените погледи, които се разменят около мен, пресичащи се през мен като лазерни лъчи, движещи се от фалшивия пръстен към истинския и пак обратно.

— Нещо не разбирам… — обажда се накрая Пол.

— Какво става тук? — провиква се Магнус, който идва откъм вратата по пътеката. Оглежда сцената пред очите си и отбелязва: — Някой да не е видял призрак? Може би Светия дух? — изсмива се на собствената си шега, но никой не благоволява да се присъедини към него.

— Това ли е пръстенът… — едва сега успява да се обади и Уонда. — Тогава това какво е? — и посочва фалшификата на пръста ми, който на фона на оригиналния вече изглежда като излязъл от пакет зърнени пръчици.

Гърлото ми е толкова стиснато, че едва успявам да дишам. Налага се някак си да спася положението. По някакъв начин. Никога не трябва да узнаят, че съм губила пръстена!

— Ами да! Знаех си, че ще бъдете изненадани! — започват да текат отнякъде думите ми и аз някак си успявам да се усмихна. Имам чувството, че вървя по мост, който обаче трябва да градя, докато ходя, с всяка своя крачка, при това от карти за игра. — Защото… си поръчах дубликат! — старая се да звуча небрежно. — Защото дадох оригинала назаем на Лусинда!

Поглеждам я отчаяно, молейки я без глас да си поеме репликите. За щастие тя като че ли най-сетне осъзнава каква безумна грешка е направила и побързва да ме подкрепи:

— Точно така! Взех назаем пръстена за… за…

— … по причини на дизайна!

— Точно така! Решихме, че пръстенът би могъл да се окаже вдъхновение за…

— За пръстените на салфетките! — припявам аз. — Смарагдови пръстени за салфетки! Обаче в крайна сметка се отказахме от тях — старая се да добавя.

Настъпва тишина. И аз едва сега събирам куража да се огледам.

Лицето на Уонда е смръщено като градоносен облак. Магнус изглежда объркан. Пол е направил крачка назад от групата, сякаш иска да каже: „Мен не ме замесвайте!“.

— Е, много благодаря! — поемам пръстена от Лусинда с трепереща ръка. — Аз просто… ще си го сложа.

Успях да достигна до другия бряг и сега се държа здраво за тревата. Най-сетне твърда земя! Успях! И слава богу!

Но докато измъквам фалшивия пръстен от пръста си, пускам го в чантата и си слагам истинския, мисълта ми препуска. Как така пръстенът е бил у Лусинда? Ами госпожа Феърфакс? Какво, по дяволите, става тук?

— И защо изобщо си направи дубликат, скъпа? — изрича накрая Магнус, все така объркан.

Втренчвам се в него, отчаяно опитвайки се да измисля нещо. Защо изобщо съм си направила целия този труд и съм дала излишни пари, за да си правя фалшификат?

— Защото реших, че би било полезно да имам два! — изтърсвам накрая.

О, господи! Не става! Прозвуча зле. Трябваше да кажа, че е за пътувания.

— Искала си да имаш два пръстена? — онемява Уонда.

— Е, надявам се, че това желание няма да се пренесе и към съпруга ти! — отбелязва саркастично Антъни. — Какво ще кажеш, Магнус, а?

— Ха, ха, ха! — изсмивам се високо. — Ха, ха, ха! Много добре! — обръщам се към преподобния Фокс, стараейки се да прикрия отчаянието си, и казвам: — Е, ще започваме ли?

* * *

Половин час по-късно краката ми все още треперят. Никога досега не ми се е случвало да ми се размине само на косъм. И не съм много сигурна, че Уонда ми повярва. Непрекъснато ме поглежда подозрително, без да броим това, че не пропусна да ме попита колко ми е струвал дубликатът, къде съм го направила и въобще всевъзможни въпроси, на които никак не исках да отговарям.

Да не би да си мисли, че съм искала да продам оригинала или нещо подобно?

Репетирахме как аз вървя напред по пътеката, после как двамата се връщаме заедно, отработихме клякането пред олтара и подписването на документите. А сега викарият предложи да отработим и клетвите.

Обаче аз не мога. Просто не мога да кажа тези магически думи в присъствието на Антъни, който със сигурност ще започне да ръси умни коментари и да се подиграва на всяка фраза. По време на същинската сватба ще бъде различно — тогава ще бъде принуден да си държи устата затворена.

— Магнус! — придърпвам шепнешком годеника си настрани. — Хайде днес да не репетираме клетвите си, а? Не искам да го правя пред баща ти. Клетвата е нещо твърде специално, за да бъде опорочено така лесно!

— Добре — кимва той, макар да ме поглежда изненадано. — На мен ми е все едно.

— Хайде да ги кажем само веднъж! На самия ден! — допълвам, като стисвам лекичко ръката му. — Когато е наистина!

В този момент осъзнавам, че и без присъствието на Антъни пак не искам да лишавам от съдържание великия момент. Не желая да го репетирам. Това ще му отнеме цялата магичност.

— Добре, съгласен съм — кимва Магнус. — Е, в такъв случай свършихме ли?

— Не, не сме свършили! — възкликва възмутено Лусинда. — Точно обратното! Искам Попи отново да мине по тази пътека! Първият път мина твърде бързо и изпусна такта на музиката!

— Окей — свивам рамене и се насочвам отново към входа.

— Орган, моля! — пищи Лусинда. — Орган! Изпъни раменете, Попи! Носи се леко като вода! — нарежда, докато минавам. — Клатиш се! Клемънси, къде е този проклет чай, за бога?!

Клемънси току-що се е върнала от близкия „Коста Кафе“ магазин и с периферното си зрение я виждам как бърза да разкъса пакетчетата захар.

— Аз ще ти помогна! — насочвам се към нея, прекъсвайки носенето си като вода. — Какво мога да направя?

— Благодаря! — прошепва Клемънси, когато се приближавам към нея. — Антъни иска три захарчета, капучиното е за Магнус, Уонда искаше бишкоти…

— А къде е моята кифличка с двоен шоколад и сметана? — оглеждам се озадачено и Клемънси едва не подскача от ужас.

— Аз не… Мога да се върна…

— Шегичка! — поставям ръка върху нейната аз. — Просто се пошегувах!

Колкото повече това момиче работи за Лусинда, толкова повече започва да прилича на гърмян заек. Не мисля, че е особено добре за здравето й.

Лусинда поема чая си (с мляко, без захар) с едва забележимо кимване. Изглежда отново на нокти, а върху пейките е опънала огромен план. Планът представлява такъв хаос от повдигнати думички, драсканици и лепящи бележки, че вече започвам да се чудя как изобщо е успяла да организира каквото и да било.

— О, боже! О, господи! — започва да си мърмори под носа тя. — Къде е номерът на шибания цветар?! — започва да рови сред купчина листи, да си скубе отчаяно косата и се провиква: — Клемънси!

— Да ти го намеря ли в „Гугъл“? — предлагам й аз.

— Това е задължение на Клемънси! Клемънси, ела веднага тук!

Горкото момиче трепва толкова силно, че чаят от една от чашите се разлива.

— Аз ще го поема! — втурвам се на помощ и вземам подноса.

— Би било много любезно от твоя страна — въздъхва шумно Лусинда. — Защото нали знаеш, че всички сме се събрали тук само заради теб, Попи! А сватбата е само след седмица. А все още има много работа за вършене!

— Да, знам — кимвам неловко. — Аз… ммм… съжалявам.

Нямам представа къде са изчезнали Магнус и родителите му, затова тръгвам напосоки към задната част на църквата. Поела в ръце подноса с чашите, аз се опитвам да се нося леко, представяйки си, че съм с булото си.

— Абсурдно! — чувам първо гласа на Уонда. — Прекалено бързо!

Оглеждам се неуверено. А после осъзнавам, че гласът идва иззад тежката, затворена дървена врата встрани от пътеката. Значи са в предния параклис.

— Всеки знае… отношение към брака… — това вече е Магнус, но вратата е толкова дебела, че успявам да доловя само откъслечни думи.

— … не против брака сам по себе си! — повишава глас Уонда. — … двама ви! Не разбираш…

— Абсолютна заблуда… — изгърмява изведнъж гласът на Антъни.

Аз стоя като закована на мястото си, на десетина метра от вратата, държаща в ръце подноса с кафетата и чайовете. Знам, че не трябва да подслушвам. Но не мога да се въздържа.

— … признай си, Магнус… абсолютна грешка…

— … откажи се. Още не е много късно! По-добре сега, отколкото после грозен развод…

Едва успявам да преглътна. Ръцете ми треперят и поклащат подноса. Но какво чувам, за бога? Каква беше тази дума — разводи.

Сигурно нещо не съм разбрала както трябва. Така си казвам. Все пак са само няколко откъслечни думи… биха могли да значат всичко…

— Независимо дали ви харесва или не, ние ще се оженим! Така че по-добре е да свиквате! — това е гласът на Магнус, който изведнъж се извисява над всички останали, ясен и звънък като камбана.

В душата ми повява хлад. На това вече няма как да намеря алтернативно тълкувание.

Дочува се някакъв ръмжащ отговор от Антъни, а после Магнус пак изкрещява:

— … няма да завърши катастрофално!

Сърцето ми се изпълва с любов към Магнус. Толкова е бесен горкичкият! Миг по-късно вратата се отваря и аз бързо правя десет крачки назад. Когато той се появява, аз пак вървя към стаята, полагайки усилия да изглеждам спокойна.

— Здрасти! Чаша чай? — старая се да звуча естествено аз. — Всичко наред ли е? Чудех се къде сте се скрили.

— Да, всичко е наред! — усмихва ми се с обич той и плъзва ръка през кръста ми.

По нищо не му личи, че току-що е крещял на родителите си. Никога досега не си бях давала сметка, че е толкова добър актьор. Трябва да влезе в политиката.

— Дай аз да занеса подноса на родителите си — отсича и бързо измъква подноса от ръцете ми. — Те просто… хмммм… разглеждат произведенията на изкуството.

— Страхотно! — успявам да възкликна, но брадичката ми потреперва. Знам, че изобщо не гледат произведенията на изкуството. Знам, че в момента си говорят какъв ужасен избор е направил синът им. И сигурно се хващат на бас, че до една година ще бъдем разведени.

Когато Магнус се появява отново от стаята, аз си поемам дълбоко дъх, за да не ми прилошее от нерви.

— Е, как възприемат родителите ти всичко това? — питам колкото е възможно по-бодро. — Имам предвид, че баща ти не си пада много по църкви, нали? Нито дори по… по… венчавки.

Ето, предоставих му перфектната причина да ми каже. Сцената е готова. Но Магнус само свива намусено рамене и отсича:

— Възприемат го нормално.

Започвам да отпивам от чая си, загледана в стария каменен под, нетърпелива да подхвана темата. Сега би трябвало да оспоря казаното от него. Би трябвало да кажа: „Не е вярно! Преди малко ви чух да се карате!“. Би трябвало да го принудя да ми каже всичко.

Обаче… не мога да го направя. Не съм достатъчно храбра. Не искам да чувам истината — че според родителите му аз съм пълен боклук.

— Трябва да проверя електронната си поща — казва той.

Аз ли си въобразявам или годеникът ми наистина избягва да ме погледне в очите?

— Аз също — отдалечавам се унило от него и отивам да седна на отсрещната пейка. В продължение на няколко секунди просто си седя, отпуснала рамене, опитваща се да устоя на необходимостта си да се разплача. Накрая вадя телефона си и го включвам. Тъкмо ще наваксам със съобщенията. Не съм го поглеждала часове наред. И в мига, в който го включвам, буквално подскачам от броя звукови и светлинни сигнали, които ме посрещат. Колко ли съобщения съм пропуснала? Побързвам да изпратя есемес на рецепциониста на хотел „Бероу“, за да му кажа да прекратят издирването на пръстена, както и да му благодаря за отделеното време. После насочвам вниманието си към входящите съобщения.

Най-горе е есемес от Сам, който е пристигнал само преди двайсетина минути.

„През уикенда в Германия. Отивам в планински регион. Известно време няма да имам сигнал.“

Когато виждам името му, се изпълвам с копнеж да си поговоря с някого и затова веднага пращам отговор:

„Здрасти! Звучи страхотно! Защо Германия?“

Отговор не идва, но на мен не ми пука. Катарзисът ми е в самото писане.

„Дотук с фалшивия пръстен. Не стана. Беше намерен и сега родителите на М. ме мислят за пълно хахо.“

За момент се чудя дали да не му кажа, че пръстенът е бил у Лусинда и да го попитам какво мисли. Но се отказвам. Твърде сложно е за разказване. Надали ще иска да навлиза в такива подробности. Изпращам съобщението, но после осъзнавам, че може да си помисли, че не съм доволна от него, затова побързвам да изпратя допълнение:

„Все пак благодаря за помощта! Задължена съм ти!“

Защо да не взема да погледна във входящата му кутия? От доста време не й обръщам внимание. Виждам толкова много имейли на една и съща тема, че за момент примигвам с изумление срещу екрана. А после ми просветва. Ама, разбира се! Всички започват да отвръщат на поканата ми да пращат идеи! И всичко това са отговори!

За първи път тази вечер се чувствам горда от себе си за нещо. Ако поне един от тези хора е измислил някаква новаторска идея, която да революционизира компанията на Сам, то тогава мисията ми е изпълнена!

Отварям първия имейл, изпълнена с трепетно очакване.

„Скъпи Сам,

Мисля, че ще е добре през обедните почивки да имаме йога, субсидирана от компанията, и още няколко човека са съгласни с мен.

С най-добри пожелания: Сали Брюър“

Смръщвам се неуверено. Не е точно каквото очаквах, но, от друга страна, йогата не е лоша идея.

Окей, следващото писмо.

„Скъпи Сам,

Благодаря за имейла. Помоли ни да бъдем откровени. Из нашия отдел се носи слух, че това така наречено упражнение за идеи има за цел да отсее персонала. Защо и ти не бъдеш честен към нас и не ни кажеш дали смяташ, да ни уволняваш или не?

С уважение: Тони“

Примигвам стреснато. Какво?

Добре де, тази реакция е просто абсурдна. Този сигурно е някаква откачалка. Побързвам да сляза на следващото писмо.

„Скъпи Сам,

Има ли някакъв бюджет за тази програма «Нови идеи», която пусна в действие? Няколко ръководители на екипи се интересуват.

Благодаря: Крис Дейвис“

Поредната абсурдна реакция. Бюджет ли? Че на кого му трябва бюджет за идеи?

„Сам.

Какво става, по дяволите? Следващият път, когото ти се прииска да предложиш нова инициатива на персонала, ще бъдеш ли така добър да се консултираш и с другите директори?

Малкълм“

Следващото писмо е още по-конкретно:

„Сам

Каква е цялата тази шумотевица? Благодаря за предложението, но не.

Викс“

Изпълвам се с чувство за вина. Никога не бях допускала, че мога да причиня на Сам неприятности с колегите му. Но се надявам всички да осъзнаят ползите от инициативата ми, след като новите идеи действително потекат, нали така?

„Скъпи Сам,

Носи се слух, че смяташ да избереш нов «Цар на идеите». Може би си спомняш, че това беше моя идея, която предложих по време на едно служебно събиране преди три години. Смятам се за поласкан, че инициативата ми е одобрена, и искрено се надявам, че когато тръгнеш да избираш своя цар, аз да бъда първи в краткия ти списък.

В противен случай се опасявам, че ще ми се наложи да подам оплакване до по-висша инстанция.

С най-добри пожелания: Мартин“

Какво?! А, не! Хайде следващото:

„Скъпи Сам,

Смяташ ли да организираш специална презентация на всичките ни идеи? Би ли ми съобщил, ако обичаш, какъв е времевият лимит на една пауър пойнт презентация? Може ли да работим екипно?

С най-добри пожелания: Манди“

Ето, виждате ли? На това му се вика дух! Брилянтна, позитивна реакция! Екипна работа! Презентации! Направо фантастично!

„Скъпи Сам,

Извинявай, че пак те притеснявам.

Но ако някой от нас все пак не желае да работи в екип, ще бъде ли наказан? Аз се разделих с екипа си, обаче те са наясно с моите идеи, което е адски нечестно.

Просто за твое сведение, идеята за преструктуриране на отдела по маркетинг беше изцяло моя. А не на Каръл.

С най-добри пожелания: Манди“

Добре де, не може да не се появят и няколко препъни камъчета. Няма значение. Това си е все така положителен резултат…

„Скъпи Сам,

Съжалявам, че те занимавам с това, но искам да направя официално оплакване от поведението на Каръл Ханрати.

Държи се изключително непрофесионално в упражнението за нови идеи, затова аз съм принудена да си взема почивка за втората част от работния ден вследствие на огромния стрес, на който съм подложена. Джуди също е твърде стресирана, за да остане за днес на работа, и двете смятаме да се свържем с нашия профсъюз.

С най-добри пожелания: Манди“

Какво? Какво?!

„Скъпи Сам,

Предварителни извинения за дългия имейл. Но ти беше този, който искаше нови идеи.

Откъде да започна?

Работя в тази компания от петнайсет години, през които бях подложен на продължителен процес на обезверяване, пропиващо се във вените ми — дотолкова, че накрая мисловните ми процеси…“

Имейлът на този тип е петнайсетина страници. Пускам телефона в скута си и зяпвам от изумление.

Направо не мога да повярвам на всичките тези отговори! Никога не съм искала да причинявам такива брожения. Но защо хората са толкова глупави? Защо трябва да се бият помежду си? И дали не отворих, без да искам, гнездо на оси?

Засега съм прочела само няколко имейла. А има още трийсетина. Ако ги препратя всичките на Сам и при слизане от самолета си в Германия ги получи наведнъж… Сякаш чувам пак гласа му: „Имейлите до целия офис са работа на дявола“.

А аз изпратих един такъв. От негово име. До цялата компания. Без да се консултирам с него.

О, господи! Този път наистина ми се иска да мога да се върна назад във времето! А тогава идеята ми се стори толкова хубава! Какво съм си мислела, за бога?! Единственото, което в момента знам, е, че нямам право да го сюрпризирам изведнъж по този неприятен начин. Първо трябва да му обясня ситуацията. Да му кажа какво се опитвах да постигна.

Мозъкът ми започва да щрака. Така. Той е на самолет. Означава, че е извън обхват. И сега е петък вечер, в края на краищата. Следователно няма никакъв смисъл да му препращам каквото и да било. Може би до понеделник всички ще са се успокоили. Точно така!

Телефонът внезапно изписква с нов есемес и аз подскачам стреснато.

„Скоро излитаме. Нещо последно, за което трябва да знам?

Сам.“

Вторачвам се в телефона. Сърцето ми бие лудо, обзето от внезапна параноя. Наистина ли му трябва да узнае всичко точно в този момент? Налага ли се?

Не, не се налага.

„В момента не. Приятно пътуване!

Попи.“