Рекс Стаут
Черни орхидеи (9)

Глава девета

Час по късно, в единадесет и четиридесет и пет, седях сам в офиса, когато вратата на предната стая се отвори и Ан и Креймър влязоха. В очите на Ан се четеше лудост, а Креймър определено не ликуваше.

— Къде е Ъпдъграф? — попита Креймър.

— Горе.

— Искам да видя Улф.

Обадих се по вътрешния телефон, проведох кратък разговор и казах на инспектора:

— Улф каза да се качите горе. Хюит и Дийл са там.

— Предпочитам да се срещна с него тук. Това ме подразни. И без това бях под голямо напрежение в очакване на експеримента на Улф.

— Боже мой! — казах аз. — Вие сте дребнав. Като пристигнахте, настоявахте да се качите горе, дори ако трябваше да минете през мен. А сега пък трябва да ви придумвам. Ако искате да говорите с Улф, качете се.

Той се обърна и каза:

— Хайде, мис Трейси! Моля!

— Фред е горе — намесих се аз. — Нека да отидем всички.

Тръгнах и всички ме последваха. Взех асансьора, защото стъпалата минаваха покрай южната стая, където Роуз можеше да се изкиха. Минахме покрай четири стаи с двадесет хиляди растения и влязохме в опушващата стая. Те бяха вътре и си говореха. Теодор се разхождаше наоколо с маркуч и поливаше цветята.

— Добро утро, мистър Креймър — обади се Улф. — Влизайте!

Теодор беше толкова ентусиазиран да полива, че се наложи всички да минем в нишата за миене. Фред и Дийл бяха седнали на една пейка, а Улф показваше на Хюит стаята за опушване на орхидеи. Беше се подпрял на вилата и приличаше на гигантски овчар, загрижен за овцете си. Говореше с детски ентусиазъм:

— …затова можем да ги оставим да се опушват тук, а ние да отидем да си вършим нашата работа. Два пъти в годината използваме ципоген. Както виждате, работим със стари методи. Трябва да опитате.

Хюит кимна:

— Бих искал. Изкушавам се да опитам, но имам някои опасения.

— Няма нищо опасно — каза Улф. — Не може да убиете насекомите и яйцата им, като ги опушвате с тамян. Самата инсталация не е много скъпа, ако не включвате това, че трябва да има изолирана стая. За нея бих ви дал съвет…

— Извинете ме — каза Креймър саркастично. Улф се обърна:

— А, да. Искал сте да говорите с мен.

Улф се придвижи до края на пейката, седна бавно, като се подпираше на вилата. Напомни ми стария крал Кол, държащ своя скиптър. Усмихна се превзето на инспектора:

— Добре, сър? Креймър поклати глава:

— Искам вас, Гудуин и мис Трейси. Освен мен и областният прокурор иска да говори с вас. В неговия офис.

— Не може да мислите така, мистър Креймър!

— И защо, по дяволите, да не може?

— Защото много добре знаете, че изключително рядко напускам дома си. Знаете и че гражданите не са длъжни да съобразяват излизанията си с един каприз на областния прокурор. Също и да се мотаят нагоре-надолу заради ваша прищявка. Имате ли призовка от съдията?

— Не.

— В такъв случай, ако имате някакви въпроси, аз съм тук, на ваше разположение.

— Бих могъл да взема призовка от съдията. Тогава областният прокурор много ще се огорчи.

— Вие знаете какво ще се случи, дори само ако опитате — поклати глава Улф. — Явно никога няма да се научите. Не сте ли разбрал, че не можете да ми извадите душата. Никой на този свят не би могъл да го направи, освен мистър Гудуин. Защо, по дяволите, ме вбесявате? Глупаво е, защото съм готов да ви помогна. Поне бих могъл да го направя. Искате ли да ви направя една услуга?

Ако приемем, че човека, който Улф познава най-добре, съм аз, то следващият е инспектор Креймър. През всичките тези години той се беше опитвал отново и отново да му извади душата, просто, защото това му беше в кръвта. Но, все пак, знаеше кога да спре. И така, след като погледна Улф, без да отговори, бутна една кутия, за да си направи място да седне и каза учтиво:

— Много обичам да ми правят услуги.

— Добре, Арчи, доведи тук мис Лашър. Подчиних се. Докато слизах към стаята й, си помислих, че явно беше дошло време да я пуснем на кучетата. Аз не харесвах това. Не, че бях привързан към нея, но гордостта ми беше наранена.

Тя стоеше права, гледаше през прозореца и чоплеше ноктите си. В момента, в който ме видя, от очите й се стече порой. Не можела да стои тук повече, заключена в кафез, трябвало да се махне оттук, имала нужда от телефон…

— О’кей — казах аз. — Качете се с мен и кажете „довиждане“ на мистър Улф.

— Но къде да отида? Какво да правя?

— Ще го обсъдите с него.

Придружих я догоре и я заведох в нишата. Бях оставил вратата на опушващата стая затворена и тя не можеше да види събранието. Въведох я вътре, но я хванах за ръка като предпазна мярка в случай, че поиска да вземе очите на Улф за сувенир. Реакцията й беше противно на очакваното от мен. Като видя Креймър, тя замръзна на място. Постоя в тази поза около три секунди, след което обърна глава към мен и процеди през зъби:

— Ти, гадно копеле! Всички погледнаха към нея. Особено Креймър. Той каза на Улф:

— Това наистина е голяма услуга. Къде я намерихте?

— Седнете, мис Лашър — каза Улф.

— По-добре е да го направите — казах аз. — Събрали сме се на купон.

Лицето й беше пребледняло, а устните й бяха стегнати. Тя седна на пейката. Всички останали също бяха насядали.

— Казах ви тази сутрин — започна Улф, — че ако не ми кажете какво сте видяла в този коридор, ще съм принуден да ви предам на полицията. Няма да мога да ви скрия.

Тя с нищо не показваше, че възнамерява да отговори.

— Значи вашето име е Лашър — обади се Креймър. — По-добре е да…

— Ще ви обясня някой път — каза Улф. — Детайлите могат да почакат. Името й е Роуз Лашър. Вчера тя е видяла мис Трейси и мистър Гулд на изложението на мистър Дийл. Искала е да поговори по изключително важен проблем с мис Трейси, така че…

— С мен? — Ан изглеждаше възмутена. — Няма за какво да е искала да…

— Моля ви, мис Трейси — гласът на Улф не търпеше противоречия. — Ще бъде по-добре, ако няма прекъсвания. За да пресрещне пътя на мис Трейси, мис Лашър е отишла в коридора, скрила се е между храстите и опаковъчните кутии в далечния ъгъл, срещу вратата с надпис „Ръкър и Дийл“. Това трябва да е било в три или около три и половина часа. Останала е скрита там до четири и половина и е наблюдавала тази врата. Следователно, тя трябва да е видяла какво става там през този час, час и нещо.

Присъстващите си зашушукаха. После всички замълчаха. Чуваше се само шума от стичащата се по саксиите вода. Улф ме помоли да затворя вратата. Аз го направих и седнах на пейката до У. Г. Дийл.

— Добре — каза сухо Креймър, — детайлите по-късно. Какво е видяла?

— Тя предпочита да не говори. А сега ще ни кажете ли, мис Лашър?

Роуз погледна Улф и това беше всичко.

— Рано или късно, ще го направите — декларира Улф. — Мистър Креймър ще се погрижи за това. Той може да бъде убедителен. През това време аз ще ви кажа какво сте видяла или поне част от него. Видяла сте мъж, приближаващ се до тази врата, с бастун в ръка. Той е бил потаен, държал е под око коридора във всички посоки и не е бързал. Видяла сте го да отваря вратата и после да я затваря, коленичил или приклекнал да прави нещо с ръцете си. Когато си е тръгнал, е оставил бастуна на пода с дръжка, сочеща към вратата. Видяхте всичко това? Не съм ли прав?

Роуз дори не го погледна.

— Много добре. Не зная по кое време се е случило това, но е било между четири и четири и двадесет. По-вероятно около четири. А сега, към следващия епизод, който знам. В четири и двадесет сте видяла трима мъже да идват по коридора. Те виждат бастуна и започват да говорят за него. Един от тях го вдига, отвива зелената връв от дръжката му и го подава на един от другите мъже. Не зная дали сте видяла връвта, или не, но съм сигурен, че не сте знаела, че това е част от дълга връв, която е била завързана за спусъка на револвер. Не сте знаела и че чрез вдигането на бастуна, Хари Гулд е бил застрелян. Тогава не сте знаела кои са тези хора, но сега знаете техните имена. Мистър Гудуин вдигна бастуна и го подаде на мистър Хюит. Мъжът с тях бях самият аз.

Улф извади нещо от горния си джоб с лявата ръка, защото в дясната държеше „скиптъра“. Той каза:

— Пред вас е парчето връв, което е било увито около бастуна. Не очаквам от вас да го идентифицирате. Ясно е защо бастунът е бил подаден на мистър Хюит — той е негова собственост.

Той подаде връвта на Креймър.

Бях съкрушен. Обикновено, в такива ситуации бях много внимателен. Наблюдавах лицата и движенията на присъстващите, заслушвах се в звуците, които издаваха, или в думите, които изричаха, но този път това не стана. Улф плуваше в свои води. Винаги беше така, когато с присъщата си арогантност обвиняваше някой в престъпление. Но нито той беше ку-ку, нито аз. При всички случаи трябваше да каже „чао“ на орхидеите. Погледнах Хюит. Той също трябваше да бъде наполовина засегнат, но не беше. Беше блед, но се опитваше да изглежда добре. Беше се втренчил в Улф и хапеше устни. Езикът му ту излизаше, ту отново се прибираше в устата му.

„А-ха“, помислих си. Това е то. Но тогава…

Креймър гледаше връвта. У. Г. Дийл беше поискал да я види. Креймър беше удовлетворил желанието му, но не го изпускаше от очи.

— Разбира се — каза Улф, — работата е в това, не кой е вдигнал бастуна, а кой го е поставил там. Мис Лашър би могла да ни каже, но предпочита да не го прави. Тя продължава да твърди, че не е видяла нищо. Затова трябва да стигнем до това без нейна помощ. Има някои факти, които могат да ни помогнат, но тук май не е много удобно. Да слезем долу.

— Не — каза Хюит. — Давайте направо и да свършваме.

— Давайте — повтори Креймър. Той протегна ръка към Дийл да вземе връвта и я прибра в джоба си.

— Ще бъда максимално кратък — каза с примирение Улф. — Хари Гулд имаше работодател. Един ден той е намерил гаражна карта в една от колите на работодателя си. Вероятно е била изпусната под седалката и е била забравена. Не мога да съм сигурен, но той я е намерил и задържал. Не зная защо му е трябвала. Може би е подозирал, че работодателят му е имал връзка с жена, защото картата е била от гараж в Саламанка, Ню Йорк. А това е на доста голямо разстояние от Лонг Айланд. Човек като него, готов да изнудва, обикновено прибира такива неща. Неразбираемо е защо я е задържал. Още по-малко разбираемо е, как така неговият работодател е бил толкова небрежен, че да я остави в колата.

Изведнъж Улф обърна глава и попита Хюит:

— Не е ли това небрежност, мистър Хюит? Хюит не отговори. Вече не беше толкова блед и не хапеше устните си. Очите му гледаха сериозно, какъвто беше и гласът му:

— Приключвайте с тази история, мистър Улф. Склонен съм де се съглася с вас, но това е без значение. Приключвайте вече! Позволявам ви само, защото признавам, че бастунът наистина е мой.

— Благодаря. И така, по-късно ще се върна към вас. Стигнахме до там, когато съмненията на Хари Гулд дали да запази картата са станали по-определени. Отново не зная защо, но моето предположение е, че той е научил за загубата на най-ценната плантация от вечнозелени широколистни растения в страната — Плантацията на „Разсадници Ъпдъграф“, Пенсилвания. По тези дървета е имало плесен — Kurume Yellows. ТОЙ е знаел, че Хюит е прекалено горд със собствените си широколистни и че е склонен на крайности от ревност. Той също като градинар е знаел колко лесно би могъл с чанта или две от заразения торф да инфектира друга плантация, ако има достъп до нея. Неговите подозрения са станали достатъчно конкретни, за да го изпратят в Саламанка, в западната част на Ню Йорк, близо до границата с Пенсилвания, за да види собственика на гаражи „Нелсън“. Това се е случило през декември. Хюит е бил там няколко месеца по-рано и е пострадал при инцидент със собствената си кола. С него не е имало жена, а мъж. Този мъж е бил леко кривоглед. Бил е от персонала на „Разсадници Ъпдъграф“. Името му е Пийт Аранго.

Фред Ъпдъграф стана.

Улф го посочи с пръст и каза:

— Моля ви, мистър Ъпдъграф, не се опитвайте да ме прекъсвате — Той се обърна и продължи: — И, мистър Хюит, ще бъда искрен с вас. Не се опитвам да ви сплаша. Признавам, че повечето от тези детайли са предположения, но главното съвсем скоро ще стане неоспоримо. Миналата нощ изпратих човек в Саламанка, отчасти да науча защо Хари Гулд е пазил така грижливо гаражната карта, и отчасти, защо е написал на гърба й името на Пийт Аранго. Аз знаех, че мистър Пийт Аранго е бил служител в „Разсадници Ъпдъграф“. Тази сутрин моят човек ми се обади, за да ми съобщи, че ще се върне в един часа и ще доведе със себе си собственика на гаражи „Нелсън“. Той ще ни каже дали вие сте бил там с Пийт Аранго. Спомняте ли си?

— Ще… — Хюит преглътна. — Продължавайте! Улф кимна:

— Предполагам, че „ще“… няма да се учудя, ако мистър Гулд е взел писмено признание от Пийт Аранго, че вие сте го подкупил да зарази плантацията. Заплашвал го е, че ще информира Фред Ъпдъграф, че сте били заедно в Саламанка. Той е имал достатъчно доказателства, за да ви принуди. Платил сте му пет хиляди долара. Той върна ли ви писменото признание? Аз мисля, че не е. Позволете ми да предположа нещо.

— Мисля — каза Хюит, — че направихте вече достатъчно предположения.

— Ще опитам с още едно. Гулд е видял Пийт Аранго на Изложението на цветята и изкушението е било твърде голямо за него. Той го е заплашил отново и го е накарал да подпише друго признание, с цел да иска още пари от вас. Този път колко бяха? Десет хиляди? Двадесет? Или се е самозабравил и е искал шестцифрена сума? Както и да е, вие сте видял, че това няма да мине… Мистър Ъпдъграф, Пийт Аранго не е ли в момента на вашето изложение? Ще имаме нужда от него, когато пристигне мистър Нелсън.

— Прав сте. Той е там — каза Фред. — Това е добре.

Улф се обърна към Хюит. Той направи пауза, а това мълчание беше тежко за нас.

— Предполагам — каза Улф на Хюит със съкрушителен тон, — че сте запознат с традициите на драмата и с трите стандартни почуквания, когато идват вестителите?

Улф вдигна вилата си и почука три пъти с нея по пода. Хюит му се усмихна саркастично.

— И така — започна Улф, — вие сте били принуден да действате. Направил сте го бързо, сръчно и обективно. Сръчно, защото мистър Креймър, например, не е могъл да открие револвера. А на света няма мъж, по-способен от него за подобни действия. В качеството си на хоноруван президент на Комитета сте имал по всяко време на денонощието свободен достъп до всички етажи на Изложението. Предполагам, че сте избрал сутринта, преди да бъде отворено за публика, да подредите вашата примитивна апаратура. Не претендирам, че мога да навляза във вашето мислене и не зная кога и защо сте решил да използвате собствения си бастун като примамка. За някой случаен минувач, който не подозира нищо. На теория това…

Вратата се отвори и Теодор Хорстман се появи на прага:

— На телефона мистър Хюит — каза той раздразнено.

Теодор мразеше да му прекъсват работата по каквато и да е причина.

— Пийт Аранго — продължи той, или нещо подобно.

Хюит се изправи.

Креймър отвори уста, но Улф му я запуши, като каза остро:

— Почакайте! Мистър Хюит, ще останете тук! Арчи…не, не. Предполагам, че ще ти познае гласа. Вашия също, мистър Креймър. Мистър Дийл, вие можете да го направите, ако преправите гласа си. Накарайте го да каже колкото се може повече…

Хюит се обади:

— Търсят мен! — и тръгна към вратата. Застанах срещу него.

Дийл почервеня.

— Не знам дали ще мога да се справя — каза той.

— Разбира се, че ще можете — увери го Улф. — Вървете! Телефонът е в нишата за миене. Теодор, покажи му го и затвори вратата.

Теодор се подчини. Когато Дийл мина покрай него, той затвори вратата. Хюит седна отново. Подпря лакти на коленете си и покри с ръце лицето си. За да не го гледа, Ан извърна глава. Лицето й беше обърнато към Фред Ъпдъграф. Чак тогава забелязах, че той държи ръката й. Не толкова интимно като в такси, но все пак я държеше.

— Докато чакаме — каза Улф, — мога да довърша разсъжденията си за бастуна. Мистър Хюит може да е решил да го използва, защото е смятал, че тъй като бастунът е негов, ще отклони подозренията от себе си. Така ли е, мистър Хюит? Но в този случай, защо не искахте да разгласявам, че бастунът е ваш? Мисля, че и на това мога да отговоря — съмнявал сте се в моята проницателност. Мислил сте, че моите подозрения ще се засилят, ако не приемете ролята на виден гражданин, страхуващ се и от най-малкия намек за скандал. А такива усложнения са твърде лоши за мен.

Улф погледна Хюит и поклати глава почти съжалително.

— Но аз нямам желание да ви мъча — продължи Улф. — Теодор, отвори вратата!

— Няма нужда — каза Теодор. Той стоеше с гръб към вратата. — Чух, че заключи отвътре.

Аз станах. Не защото смятах да направя нещо, а защото не ме свърташе на едно място. С очите си като цепнатини Креймър погледна Улф.

— Все пак опитай, Теодор — каза Улф. Теодор дръпна бравата, но срещна съпротива.

— Заключено е — каза той.

— Наистина — в гласа на Улф се усещаше вълнение. Той обърна глава: — Мис Лашър, какво мислите за това? — Улф огледа присъстващите: — Питам мис Лашър, защото единствено тя знаеше, че лъжа. Знаеше, че не мистър Хюит е поставил бастуна си на пода. Защото тя е видяла мистър Дийл да прави това. Мистър Хюит, позволете ми да ви поздравя за това великолепно представление… Мистър Креймър, не се опитвайте да отворите вратата! Здрава е!

Креймър натискаше бравата и буташе вратата с рамо. Той обърна към нас червеното си лице и избълва:

— Господи, трябваше да зная…

— Арчи! — каза заповеднически Улф.

От толкова години познавах инспектор Креймър, а досега не бях имал възможност да се изявя.

Сега случаят беше удобен. Станах и се прилепих до него като целофан около паста за зъби. Започнах да прилагам преса. Той започна да се гърчи. Изведнъж Фред Ъпдъграф скочи на крака и извика ужасено:

— Ципоген! Мили Боже…

— Спрете! — заповяда Улф. — Знам какво правя! Няма причина за паника. Мистър Креймър, има причина, поради която тази врата не трябва да се отваря. Ако Арчи ви освободи, ще ме чуете ли? Не? Тогава Арчи, дръж го така! Това е стаята за опушване, в която използваме ципоген — това е газ, който може да убие човек за две минути. Тръбата, по която тече ципоген, е свързана с резервоар в нишата, където е Дийл. Клапата за отпушване също е там. Тази сутрин затворих отдушника на тръбата и махнах запушалката. Така че, ако мистър Дийл е отворил тази клапа, или вече е мъртъв, или скоро ще бъде. И ако вие пробиете дупка в тази врата, ципогенът ще влезе и тук, а тогава не отговарям за последствията. Може да успеем да се измъкнем бързо, но може и да не успеем.

— Вие, надут балон! — Това беше първия път, когато чувах Креймър да се държи така в присъствието на дами.

Отскубнах се от Креймър и пристъпих назад. Той се обърна към Улф и измърмори:

— И вие продължавате да си стоите? Тук ли ще останем? Не можете ли да извикате някого…

— Ще опитам — каза невъзмутимо Улф. Той отново вдигна вилата си и удари с нея пет пъти по земята на равни интервали.

За вярване или не, Луис Хюит измърмори на Теодор:

— Играех в драматичния театър на колежа.