Рекс Стаут
Черни орхидеи (5)

Глава пета

Имах шанс да си съставя план, докато Улф се разхождаше насам-натам. Бяхме се върнали в другата стая и поканихме хора за утре на обяд — У. Г. Дийл и Фред Ъпдъграф. Очевидно Улф смяташе да прекара вечерта в размишления и да обядва с тях на следващия ден, за да съобщи резултата. Хюит отказа да ми помогне и да носи по стълбите орхидеите. Изглежда, не ме харесваше. След като покани Дийл и Ъпдъграф, Улф влезе, без да почука в стаята, в която бяха Креймър и Ан.

Приближих се до външната врата към Пърли Стъбинс, седнах на един стол и го погледнах насърчително. Той винаги ставаше неспокоен, когато се срещнеше с мен или с Улф, а когато бяхме двамата заедно, направо не можеше да стои на едно място. Противно на очакванията ми той ме погледна мило вместо да изръмжи.

— Виж, Пърли — започнах аз, — там стои една дама, която си води бележки. Дамата отсреща. — Тя седеше в далечния ъгъл. Палтото и синята й чанта бяха все още под ръка. — Тя е измамница — китайски шпионин! И аз съм такъв. Ние бяхме изпратени да свършим тази работа от Хуу Флунг Дунг. Ако не вярваш, гледай какви кодови разговори водим.

— Върви по дяволите — предложи ми Пърли.

— Ти само гледай.

Пресякох стаята и застанах точно пред нея така, че Пърли да не може да вижда лицето й.

— Здравейте, скъпа, стара приятелко — казах й тихо.

— Нервен сте — каза тя.

— Нервен? Аз?

— Скъпи, стари приятелю, никога не съм ви виждала преди.

— А — ха! — наведох се и й се усмихнах. — Не сме имали шанса да се запознаем. Но бих могъл да кажа, че съм ви видял в този коридор в три и половина да търсите някого. Те ще ми повярват. Не мислите ли? Ще трябва да давате дълги обяснения кого сте търсили там. Мислете бързо и не се шегувайте с мен. Освен това ви моля да контролирате лицето си и да намалите тона.

Ръцете й под палтото трепереха:

— Какво желаете?

— Искам да ви опозная. Махам се оттук след минута, защото трябва да закарам шефа у дома, но не след дълго ще се върна, за да поговоря с инспектора. После ще отида в Гранд Сентръл и очаквам да сте на задния ред. Ще бъдете ли там?

— Да.

— Сигурна сте? — Да.

— Би било добре. Ако всичко е наред, ще ме забравите и все едно, че никога преди не сте ме виждала. Ако продължавате да не сътрудничите на полицията, вероятно ще ви сложат опашка, като си тръгнете оттук. Не се опитвайте да им избягате. Ние ще се погрижим за това, след като излезем от киното. Разбрахте ли?

— Да.

— Дръжте се за мен и ще носите черни орхидеи. Върнах се отново при Пърли. Вратата се отвори. На прага стояха Улф и Креймър. Инспекторът заговори:

— Пърли, Гудуин ще закара Улф вкъщи и ще се върне след половин час.

— Да — каза Пърли без ентусиазъм.

— Хайде, Арчи, да вървим — каза Улф.

Чакахме в коридора, когато след няколко минути дойде Луис Хюит. След него вървеше пазач, който носеше стъклена витринка. Размяната стана без церемонии. Улф хвърли последен поглед и тръгнахме. Когато стигнахме при колата до паркинга, Улф седна отзад, а аз сложих витринката на пода до краката му. Десет минути по-късно пристигнахме пред входа на старата ни къща на Западна 35 улица, близо до реката. По начина, по който Улф се отпусна на креслото си, разбрах колко е уморен.

— По-добре е да се връщаш — каза той. — Наистина съжалявам, но обещах на Креймър, че ще се върнеш. Теодор ще се погрижи за орхидеите. Ако ти е възможно, ела си за вечеря.

— Но аз нищо не съм обещавал на Креймър.

— Не — Улф поклати заплашително пръст към мен, — Арчи, не се шегувай!

— Ще видим. Но имам нужда от нещо за хапване. Отидох в кухнята и взех два пакета бисквити и мляко. Докато разговарях с Фриц, усетих мириса на вкусния сос, който приготвяше за вечеря. Да ядеш бисквити с мляко и в същото време да усещаш мириса на този сос, е като да седиш под ръка със селско момиче, а да гледаш Хеди Ламар. Казах на Фриц да ми остави малко и тръгнах.

Беше седем и петнадесет, когато влязох в голямата вътрешна стая на втория етаж в Гранд Сентръл Палас. Имаше много хора, повечето от които непознати. Тук бяха У. Г. Дийл и Луис Хюит. Фред Ъпдъграф, Ан Трейси и момичето, с което имах среща, не се виждаха наоколо. Нейното отсъствие би ме притеснило, но това не стана, защото след няколко минути вратата към вътрешната стая се отвори и оттам излезе Пийт Аранго. Пърли ми направи знак и аз влязох. Креймър, един детектив, когото никога не бях виждал, и Мърфи, с бележник в ръка, бяха там. Креймър дъвчеше незапалената си пура.

— Сега — казах ведро аз, — с какво мога да ви помогна?

— Включи се в цирка — каза Креймър. — Господи, държиш се като клоун на собственото си погребение. Какво прави тук цяла седмица?

Изписах четири страници за това къде, какво и как съм правил. С това моята духовитост се изпари. Бързах не защото беше губене на време, а за да не изпусна срещата, която имах. Написах всичко подробно и се опитах да сътруднича по детайлите. Почти бяхме свършили, когато вратата се отвори и в стаята влезе несъразмерен детектив с дебел нос. Креймър го погледна и каза:

— Защо, по дяволите, се върна?

Устата на детектива се отвори и после се затвори. Явно не можа да изрече това, което искаше. Опита се отново и каза:

— Загубих я.

Креймър изглеждаше побеснял.

— Не беше моя грешка. Кълна се, не беше, инспекторе. В проклетото метро тя слезе, направи се, че чака експреса и в последната секунда се качи отново.

— Задушавам се от тези глупости. Господи! Питам се… Кой ли го интересува какво се питам… Кажи ми името и адреса.

Мърфи започна да прелиства страниците на бележника си:

— Руби Лоусън, улица „Съливан“ 1 — 14. Детективът извади бележника си и записа името и адреса.

— Не мисля, че е било умишлено — каза той. — Мисля, че в последния момент промени решението си. Мисля, че тя…

— Какво мислиш? Казваш, че мислиш?

— Да, инспекторе, аз…

— Махай се! Вземи още някой с теб. Вземи Дорси. Идете на адреса и огледайте. Не я задържайте. Гледайте да не я изпускате от очи. И, за Бога, не мислете! Вие не можете да мислите.

Детективът-мислител излезе. Аз се настаних удобно, кръстосах крака и започнах да говоря:

— Знаете ли, когато следя някого и той влезе в метростанцията, моят обичаен навик е…

— Можеш да си ходиш. Изчезвай оттук! Ако имам нужда от теб, пази Боже, знам къде да те намеря.

— Но аз мисля…

— Казах да си вървиш!

Станах бавно, тръгнах бавно и по пътя към вратата спрях да разменя приятелски думи с Пърли. Когато излязох на стълбите, ускорих крачка. Вероятността да успея беше едно към сто, но въпреки това забързах към входа откъм Лексингтън Авеню на Гранд Сентръл Стейшън. Платих си входа и влязох. Тя не беше на задния ред. Огледах останалите редове. Нямаше я и там. Тя беше дала фалшив адрес на Креймър. Явно беше достатъчно умна да съобрази, че на чантата й има инициали Р. Л. Навън, в осветения коридор, хвърлих бърз поглед на една от страниците в бележника си и се запътих към 46 улица, където бях паркирал колата си.

Поразходих се из парк Авеню и когато влязох в метростанцията вече бях по-спокоен.

Номер 326 на улица „Мороу“ се намираше в края на южната част на Гринуич Вилидж. Беше една от онези стари тухлени сгради. Пред входа на вестибюла имаше две лампи върху железни подпори, но само една от тях светеше. Паркирах колата и слязох. Отпред имаше обичайните пощенски кутии и звънци. На един от тях пишеше ЛАШЪР. Любопитното беше, че над звънеца на Лашър имаше друг, с надпис ГУЛД. Бях се навел да огледам, когато вътрешната врата се отвори и на прага застана тя. В ръката си държеше пътническа чанта. Наведе се да вземе със свободната си ръка куфара, оставен на земята.

— Позволете ми — казах аз, протягайки ръка, — това изглежда тежко.

Погледна ме стреснато, седна върху куфара и започна да плаче. Не покри лицето си, просто избухна в плач.

Почаках минута, за да се успокои.

— Вижте — казах аз, — застанала сте на входа и пречите, ако някой иска да мине. Хайде да вземем тия неща и…

— Ах, вие, мръсник… — Риданията й попречиха да продължи. — Вие, долен…

— Не — казах аз внимателно. — Не, сестро. Вие ме унижавате. — Вдигнах пътническата й чанта и казах: — Да вървим!

— Той е мъртъв — каза тя. Не се притесняваше, че плаче. — Той е мъртъв! Не е ли така? На никого не му пука за това. Начинът, по който седнах там… — Тя спря и облиза устните си. Изведнъж стана и се ококори: — Кой сте вие, всъщност? Откъде знаете коя съм? Как успяхте да дойдете тук толкова бързо? Вие сте детектив, ето какво сте! Вие сте един скапан детектив…

— Не — подадох й ръка. — Ако имате предвид градски детектив, грешите. Името ми е Арчи Гудуин и работя за Ниро Улф. Колата ми е паркирана отсреща. Мисля да отидем заедно до Улф за малък разговор.

Тя, разбира се, се опита да ми попречи. Дори се опита да извика полицай, но се разплака отново. Аз вдигнах чантата и куфара й и я поведох към колата. По целия път до 35 улица тя плачеше и се наложи да й предложа носна кърпичка.

С ръце, пълни с багаж, трябваше да я помоля да натисне звънеца, за да ни отвори Фриц. Той й помогна да съблече палтото си с жест, с който главният готвач би свалил палтото на дукесата на Уиндзор. Това беше едно от нещата, които правеше добре.

— Мистър Улф вечеря — каза той.

— Обзалагам се, че вечеря. Заведи мис Лашър в офиса.

Занесох багажа й в столовата, оставих го до стената и се приближих към масата. Там беше Улф, потънал в блаженство. Погледна багажа, после и мен:

— Какво е това? Това не са твоите чанти.

— Не, сър — съгласих се аз. — Те са собственост на субекта, който доведох със себе си, на име Роуз Лашър. Тя може да ви помогне да си заслужите орхидеите. Тя е опечалена и гладна. Аз също съм гладен. Да остана ли с нея в офиса…

— Гладна ли е? Доведи я тук.

Върнах се в офиса, за да я доведа. Вече беше спряла да плаче.

— Мис Лашър — казах аз, — това е Ниро Улф. Той никога не говори по работа, когато се храни. Затова първо ще хапнем и после ще говорим. — Поканих я да седне.

— Не искам да ям — каза тя. — Не мога да ям. Но нейната печал не й попречи да изяде седем порции от специалния сос на Фриц. Този сос би накарал и Ганди да стане чревоугодник.