Рекс Стаут
Черни орхидеи (4)

Глава четвърта

Креймър въздъхна и попита: — Какво става, Мърфи?

— Да, сър — детективът изпъчи гърди. Имаше вид на военен. — Било е около три и половина, когато тази жена е видяна в коридора да отваря вратата към изложението на „Ръкър и Дийл“.

— Кой я е видял?

— Аз — отговори Пийт.

— Кой сте вие?

— Казвам се Пийт Аранго. Работя в „Разсадници Ъпдъграф“. Това е шефът ми Ъпдъграф. Бях тръгнал към задната врата на изложението, за да взема малко бисквити и…

— Да вземете какво?

— Бисквити. Обичам бисквити. Исках да ги взема от личното ми шкафче в коридора.

— Добре. Обичате бисквити. И какво видяхте?

— Видях я да отваря вратата на „Ръкър и Дийл“. След това, което се случи, си спомних и казах на полицая…

— Видяхте ли я да влиза вътре? Пийт поклати глава:

— Каза ли нещо?

— Не. Вероятно нямаше какво да каже.

— А вие?

— Не. Отидох до шкафчето си и взех бисквитите. Тя трябваше да е тръгнала нанякъде, защото когато се върнах, не беше там. После слязох отново на етажа и видях…

Креймър се обърна към младата жена и попита:

— Как се казвате?

— Не е ваша работа! — троснато отговори тя.

— Да, сър — каза детективът. — Тя не иска да сътрудничи.

— Какво имате предвид като казвате, че не искам да сътруднича? — Изглеждаше възмутена, но й личеше, че е уплашена.

— Признавам, че бях отворила вратата и че погледнах вътре, но какво от това? Попаднах в коридора по погрешка и търсих откъде да изляза. Защо да ви казвам името си? За да го видя утре във вестниците ли?

— Защо не сте излязла по пътя, по който сте влязла?

— Бях влязла от другата страна и тъкмо си помислих… Хей! Здравейте!

Всички погледнаха натам. Тя гледаше Фред Ъпдъграф. Фред се изчерви, когато срещна погледа й.

— Добре — явно той мислеше, че трябва да каже нещо.

— Това бяхте вие. Когато отворих вратата, бяхте наведен надолу и гледахте нещо.

— Разбира се. Разбира се, че бях аз — отговори Фред.

— Зад вратата на „Ръкър и Дийл“? — попита Креймър.

— Да.

— И вие ли се бяхте загубил? — Не.

— Какво търсихте там?

— Бях… — Фред преглътна.

Беше почервенял и после изведнъж стана самоуверен. Не можеше да се каже какво се е сетил, но това стана ясно, когато заговори. Заговори силно, сякаш не искаше някой да пропусне това, което ще каже:

— Търсих мис Трейси. Вече цяла седмица я търся. Името ми е Фред Ъпдъграф и имам изложение тук. Търсих мис Трейси!

Последното изречение прозвуча като квичене. Креймър беше неудовлетворен:

— Ще поговоря с вас по-късно, мистър Ъпдъграф — той се обърна към сержанта: — Пърли, ще останеш тук с мистър Ъпдъграф, Гудуин, тази млада жена и този Пийт. Мърфи, ела с мен и мис Трейси. Останалите могат да си вървят.

— Един момент! — Хюит, който все още стоеше прав, направи крачка напред. — Казвам се Луис Хюит.

— Така и разбрах — изгрухтя Креймър.

— Имам задължения тук като хоноруван президент на Комитета. Без всякакво желание да се намесвам във вашата работа, мисля, че мис Трейси, която е само една млада дама, трябва да бъде предпазена от тези неприятности.

— Позволете ми, Хюит — У. Г. Дийл беше станал и се разхождаше. Погледна Креймър: — Аз съм работодателят на мис Трейси и трябва да се грижа за нея. Ако нямате нищо против, ще дойда с вас.

Държах под око Ан, защото знаех, че най-добрият момент да заинтригуваш една жена е когато тя е под стрес. Мислех, че тя се справя добре. След цели четири дни като център на вниманието и главна атракция на изложението, след вечерята си с Луис Хюит, тя беше застрашена да се замеси в мърсотията около това убийство. Предизвика уважението в мен, особено след като обясних как човек би могъл да дръпне спусъка с нозете си. Дори в този критичен момент тя беше запазила самообладание. Сега тя трябваше да се държи добре и да не търси помощ от работодателя си. Явно го съзнаваше, затова всичко, което направи, беше да погледне У Г. Дийл безизразно.

Креймър каза, че Ан не се нуждае от защита и заедно с нея и с Мърфи влезе през вратата в срещуположния ъгъл.

— Мистър Креймър! Ако обичате…

Беше гласът на Ниро Улф. С усилие прикрих усмивката си. Беше се прежалил да помоли Креймър да го закарам вкъщи. Надявах се да каже „Да“.

По-късно, когато вече бяхме в колата, Улф се беше разбеснял. Не казах нищо и бях го ръгнал леко, за да го раздразня още повече. Такъв шанс не бях имал отдавна.

Креймър се беше върнал:

— Какво желаете?

— Искам — започна Улф — да довърша разговора си с мистър Хюит.

— Вас никой не ви задържа.

— Искам да говоря с него насаме. Бих искал да намеря някъде свободна стая.

— Нали вече ви казах, че сте свободни.

— Но мистър Гудуин трябва да ми води бележките. Той ще бъде на ваше разположение, когато ви потрябва. Официално не можете да го задържите, докато не сте предявили…

— О, по дяволите! Приказки за орхидеи! Всичко, което искам, е, когато Гудуин ми потрябва, да бъде налице.

Креймър влезе в стаята и вратата зад него се затвори. Погледнах Улф, без да се опитвам да се прикривам. Пърли Стъбинс го погледна подозрително. Улф не забелязваше никой от нас и тихичко си говореше с Луис Хюит. Той кимаше без ентусиазъм. Двамата тръгнаха към външната врата. Улф вървеше зад него. — Хайде, Арчи! — обърна се Улф към мен.

Пърли се изправи срещу мен:

— Къде отивате?

— В другия край на коридора — каза Хюит. — В стаята отсреща.

Пърли беше бесен. Дори не се усмихна, когато го сръгах, минавайки покрай него.

Стаята в другия край на коридора беше съвсем обикновена. С един прозорец, няколко малки дървени маси и четири стола. Тъжната жена, която бях видял преди, влезе, включи лампата и отново излезе. Улф погледна столовете и ми хвърли един поглед, но го отбягнах, защото не бях в настроение да мъкна столове. Улф сви устни и седна с голямо усилие.

— Седнете, мистър Хюит — покани го той. Хюит остана прав:

— Давайте направо — той ме погледна и се обърна направо към Улф: — Какво толкова тайно имате да ми казвате?

— Има какво — каза Улф. — Уверявам ви.

— За орхидеите? Това ми звучи…

— Не за орхидеите. За убийството. Знам кой е застрелял този човек.

Хюит зяпна от изненада:

— Знаете кой го е застрелял?

— Да, знам.

— Но, скъпи ми мистър Улф — Хюит беше учтив, — това едва ли е предмет на поверителен разговор с мен…

— Предпочитам да го обсъдя първо с вас. Мисля, че трябва да говорим максимално тихо. Много е вероятно някой полицай да е залепил ухо до вратата.

— Това мелодраматично…

— Моля ви, мистър Хюит, това не е мелодрама. Въпрос на гледна точка. Искам да ви дам свежа информация за смъртта на Хари Гулд. Спусъкът е бил дръпнат от моя асистент, мистър Гудуин… Моля ви, оставете ме да довърша. Нека първо да видим какви са фактите. Арчи?

Наложи ми се да седна. Това ме обезоръжи. Погледнах Улф и му казах горчиво:

— Какво ще стане, ако ви съборя от стола, за да млъкнете?

— Не можеш. Видях парчето връв, което махна от бастуна на Хюит. Може да се каже, че твоето представление днес беше сравнително добро. Рязко ли издърпа връвта? Това е единственият детайл, който ми липсва.

— За какво, по дяволите е всичко това? — попита Хюит. — Ако наистина…

— Моля ви, мистър Хюит, казах ви да говорите тихо. Ще ви опиша набързо ситуацията. Може би трябваше да го кажа на мистър Креймър…

— Рязко издърпах връвта — отговорих аз. — Усетих малко трепване, но тогава не го забелязах, защото бях много нервен.

Улф кимна:

— Знам, че беше нервен. Това, което бих казал на мистър Креймър, е че мистър Луис Хюит беше загубил бастуна си и че малко по-късно, в коридора на третия етаж сме го видели да лежи на пода с край обърнат към процепа на вратата, водеща към изложението на „Ръкър и Дийл“. Че това е станало в четири без двадесет и че мистър Гудуин е вдигнал бастуна и е усетил рязко дръпване. Той казва, че е било леко трепване, но е бил нервен и не го е усетил. Около дръжката на бастуна е била намотана зелена връв, която мистър Гудуин е отвил, преди да върне бастуна на мистър Хюит.

— Не видях никаква връв — каза Хюит.

— Може и да не сте — съгласи се Улф. — Хората, които имат власт и сила не забелязват дребните неща. Но мистър Гудуин със сигурност я е видял и я е дръпнал. Освен това я видях и аз. Това дръпване безспорно е задействало спусъка. Така би изглеждал моят доклад до мистър Креймър при настоящите факти.

— Казах ви, че не съм виждал никаква връв!

— Но ние я видяхме! Не повишавайте глас, мистър Хюит. Да повтаряме ли, че мистър Гудуин я е докоснал? Надявам се, не мислите, че искаме да ви натопим?

— Не, не мисля — Хюит погледна вратата, после мен и отново заговори на Улф: — Не, разбира се, не предполагам, че искате да ме натопите. Но това е немислимо! — Той спря и се втренчи: — Какво е това?

— Парчето връв — каза Улф.

— Дотук добре — казах аз и седнах. Хюит искаше да каже нещо, но не можа да измисли какво и също седна.

— Вие мистър Хюит, мистър Гудуин и мистър Дийл ме оставихте там сам — продължи Улф. — Оставихте и азеалите на пода. Между другото, имам подобри азеали от тези. Много по-добри. От собствената ми реколта… Започнах да размишлявам. Това беше странно, като се има предвид колко бях засегнат, че са ме оставили самичък. Не казвам, че предугаждах този момент, но бях видял достатъчно, за да бъда подтикнат да отида в коридора, да намеря това парче връв на пода и да го взема. Несъмнено връвта, която беше намотана около бастуна ви. Мистър Креймър може да я сравни с връвта, вързана за спусъка. Тогава ще разбере, че нашето предположение е истина, но само ако му дам това парче връв. Мислите ли, че ще го направя?

— Боже Господи! Моят бастун! Боже Господи, разбирате ли, че това е моят бастун!

— Точно така — съгласи се Улф. — Не говорете толкова високо! Разбирам! Който и да е намотал тази връв около бастуна ви, е смятал, че мястото, където го е оставил, е подходящо. Връвта е минавала под вратата. Надявал се е някой случаен човек да мине и да му свърши работата. Ако това не е станало до три и половина, той е щял да го направи лично. Съмнявам се, че това ще доведе до някакви официални подозрения срещу вас, но журналистите няма да ви простят. Те не са по-малко ловки от мистър Креймър.

— Боже Господи! — изохка Хюит. — Това е… — той преплете пръсти и продължи: — това е ужасно!

— О, не бих казал, че е ужасно. По-скоро неприятно.

— Ужасно си е. За мен и за Хюит… — казах аз.

— Може би за Хюит — започна Улф. — Ето защо трябва да ви интересува. Искам тези орхидеи. Искам ги и трите!

Това изцяло промени нещата. За около две секунди лицето на Хюит се промени. Досега бяха застрашени неговата репутация, може би живота и свободата му. Но сега беше съвсем различно — това засягаше неговата собственост. Сърцето му се беше свило. Той погледна Улф лукаво:

— Значи затова е била цялата работа. Това е изнудване! Изнудване! Не! Няма да ви мине номера!

— Значи няма? — Не!

— Много добре. Тогава няма да взема орхидеите, но ще си спестя много неприятности. Арчи, повикай мистър Креймър! Кажи му, че е важно. Нямам намерение да стоя повече върху това столче.

Запътих се към вратата, но бавно. Знаех, че е в кърпа вързан, защото не повиши глас. Беше война на нерви.

— Изнудвате ме! — Хюит изсъска през зъби.

— Хайде, Арчи, върви! — каза Улф.

Бях поставил ръката си на дръжката на вратата.

— Чакай малко! — каза Хюит. Продължавах да държа ръката си на дръжката, но обърнах глава. — Тогава една от орхидеите. Изберете я вие! — каза той на Улф.

Върнах се и седнах. Улф поклати глава:

— Казах и трите. Няма да се пазаря. Мисля, че съм ги заслужил. Вие може да го наричате изнудване, за да прикриете чувствата си, но питате ли мен? Възможно е да се окаже, че доказателството, което прикривам от мистър Креймър, е съществено. Не възнамерявам да закрилям убиеца. Ако прикривам това, то е, защото смятам да го открия и разоблича, без да използвам това доказателство. В случай, че се проваля, ще трябва да разкажа всичко на мистър Креймър, за съжаление, и ще съм принуден да ви върна орхидеите, което е немислимо. Така че не трябва да се провалям.

— Мога да ви дам две от тях. Само две. Ще ви бъдат предадени, когато изпълните своята част от сделката.

— Не — каза Улф. — И трите. И ще ги взема сега. Вие трябва да ми вярвате. Аз не ви вярвам, защото ако се окаже, че вие сте убили онзи човек, аз няма да мога да ги взема.

— Вие имате безочието дори да помислите че…

— Не казвам това. Само премислям възможностите. Щях да съм глупак, ако не мислех за това. — Улф постави ръка на ръба на масата в очакване и стана от столчето: — Прибирам се вкъщи, където мога да седна на истински стол и да работя. Ако обичате, качете се с мистър Гудуин и му дайте орхидеите, за да мога да ги взема със себе си…