Айзък Азимов
Немезида (5)

4.

За пръв път бяха разговаряли преди шестнадесет години, през 2220 г., онази вълнуваща година, в която възможностите на Галактиката се разкриха пред тях. Тогава Дженъс Пит беше с тъмнокестенява коса и все още не беше Губернатор на Ротор, въпреки че всички гледаха на него като на многообещаващ човек. Тогава той оглавяваше Отдела за Изследване и Търговия и Космическата Сонда влизаше в задълженията му, и до голяма степен беше резултат от неговия труд.

Това беше първият опит за придвижване на материя в космоса посредством хиперпространствения метод.

Доколкото беше известно, този метод беше разработен само на Ротор и Пит беше най-горещият привърженик на запазването му в тайна. На събрание на Съвета той беше казал:

— Слънчевата Система е пренаселена. Не е лесно да се намери място за космическите Колонии. Дори астероидният пояс е само едно временно решение. Съвсем скоро и той ще се препълни с хора. Още повече, че отделните Колонии поддържат собствено екологично равновесие и все повече се различават в това отношение. Търговията замира поради страха ни да не внесем чужди паразити или патогени.

Единственото решение, господа Съветници, е да напуснем Слънчевата Система без много шум, без предупреждение. Нека да отпътуваме и да намерим нов дом, където да построим един нов свят, населен само с нашия вид, с наше собствено общество, с наш собствен начин на живот. Това не може да стане без помощта на хиперпространствения метод, който ние владеем. Впоследствие други Колонии ще открият този похват и също ще отпътуват. Слънчевата Система ще заприлича на прецъфтяло глухарче, чиито семенца се носят в космическото пространство.

Но ако ние тръгнем първи, може би ще намерим някакъв свят преди другите да са ни последвали. Ще можем да се установим стабилно, така че, когато те наистина ни последват и евентуално открият нашия нов свят, ние ще бъдем достатъчно силни, за да ги изпратим някъде другаде. Галактиката е голяма и не може да не се намерят други подходящи места.

Разбира се, имаше възражения, и то ожесточени възражения. Някои спореха от страх — страх от непознатото. Други спореха, водени от сантиментални чувства към родната планета. Трети спореха от идеализъм — от желание да предадат знанието, за да могат и други да тръгнат.

Пит почти не вярваше, че ще спечели. Той беше спечелил, защото Юджиния Инсиня му предостави решаващия аргумент. Какъв невероятен късмет, че тя дойде най-напред при него.

Тогава тя беше млада, само на двадесет и шест години, беше омъжена, но все още не беше бременна. Яви се при него развълнувана, зачервена и носеше куп компютърни разпечатки.

Пит си спомняше, че се намръщи, когато тя влезе в кабинета му без покана. Той беше Секретар на Отдела, а тя… тя беше никоя, въпреки че, както се оказа впоследствие, беше „никой“ за последен път в живота си. Разбира се, тогава той не знаеше това и нейното нахълтване го подразни. Той се стресна от явното вълнение на младата жена. Тя щеше да го накара да прегледа безкрайните й заплетени изчисления, които държеше в ръка, при това с ентусиазъм, който бързо щеше да го изтощи.

Трябваше да даде кратко резюме на някой от асистентите му. Той реши да й го каже.

— Виждам, че носите данни, д-р Инсиня, които искате да разгледам. С удоволствие бих ги погледнал, когато му дойде времето. Защо не ги оставите на някой от хората ми? — и той кимна към вратата, като горещо се надяваше, че тя ще се обърне кръгом и ще тръгне натам.

През годините след това, в редките мигове на спокойствие, той се чудеше какво щеше да стане, ако тогава тя му се беше подчинила и при тази мисъл кръвта му изстиваше.

Но тя каза:

— Не, не, господин Секретар. Трябва да говоря само с вас и с никой друг.

Гласът й трепереше докато говореше, като че ли не можеше да овладее вълнението си.

— Това е най-великото откритие след… след… — тя се отказа. — То е най-великото.

Пит погледна към листовете в ръцете й с подозрение. Те трепереха, но той не изпита никакво вълнение. Тези специалисти все си мислеха, че някакъв микронапредък в тяхната микрообласт е способен да събори съществуващите системи.

— Е, докторе, можете ли да ми го обясните с две думи? — попита той примирен.

— Включено ли е защитното поле?

— Защо да е включено?

— Не искам никой друг да чуе докато не съм сигурна… сигурна… трябва да проверявам отново и отново докато изчезне всяко съмнение. Но, всъщност, аз не се съмнявам. Май не ме разбирате?

— Така е, — отвърна Пит хладно и натисна едно копче. — Защитени сме. Кажете сега.

— Всичко е тук. Ще ви го покажа.

— Не. Първо ми разкажете. Накратко.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Г-н Секретар, аз открих най-близката звезда.

Очите й бяха широко отворени и тя дишаше учестено.

— Най-близката звезда е Алфа Кентавър, — каза Пит — и това се знае от четири века.

— Тя е най-близката звезда, която познаваме, но не е най-близката в действителност. Аз открих по-близка звезда. Слънцето има един далечен спътник. Можете ли да си представите?

Пит се вгледа в нея внимателно. Това наистина беше характерно. Ако бяха достатъчно млади, достатъчно ентусиазирани и достатъчно неопитни, тези хора винаги се палеха преждевременно.

— Сигурна ли сте? — попита той.

— Сигурна съм. Наистина. Нека да ви покажа данните. Това е най-вълнуващото откритие в астрономията след…

— Ако е истина. И не ми показвайте данните. Ще ги прегледам по-късно. Разкажете ми. Ако наистина съществува звезда, по-близко от Алфа Кентавър, защо не е била открита досега? Защо я открихте вие, д-р Инсиня? — Той знаеше, че думите му звучат саркастично, но тя като че ли не забелязваше това. Беше твърде развълнувана.

— Има причина. Звездата е скрита зад един облак, един тъмен облак звезден прах, който по една случайност се намира между нея и нас. Ако облакът не поглъщаше светлината й тя щеше да е от осма величина и със сигурност щеше да бъде забелязана. Облакът намалява яркостта й и я прави звезда от деветнадесета величина, изгубена между милионите други бледи звезди. Няма причина да бъде забелязана. Никой не й е обърнал внимание. Тя се намира в далечната южна небесна полусфера на Земята, а повечето от телескопите, преди създаването на Колониите, дори не можеха да се насочват натам.

— Ако е така, как я забелязахте вие?

— С помощта на Космическата Сонда. Тази Звезда Съсед и Слънцето менят положението си една спрямо друга по един и същ начин. Предполагам, че те обикалят около един общ гравитационен център, много бавно, за милиони години. Вероятно, преди няколко века, положението им е позволявало да видим Звездата Съсед, в цялата й яркост, от едната страна на облака, но пак с помощта на телескоп, а телескопът съществува едва от шест века — дори от по-скоро — на тези места на Земята, откъдето е било възможно да се наблюдава. След няколко века тя ще се покаже от другата страна на облака и отново ще се вижда ясно. Но няма нужда да чакаме толкова дълго. Космическата Сонда ни помогна.

Пит почувствува как у него се надига топла вълна.

— Да не искате да кажете, че Космическата Сонда е направила снимка на този сектор от небето, в който се намира Звездата Съсед и че е била достатъчно далече в космоса, за да я регистрира в целия й блясък зад облака?

— Точно така, излиза, че има звезда от осма величина там, където не съществуваше такава и че тя има спектър на червено джудже. Очевидно е доста близо, тъй като червените джуджета не се виждат от големи разстояния.

— Но защо да е по-близо от Алфа Кентавър?

— Аз, естествено, изследвах същия сектор от небето, както се вижда от Ротор, и там нямаше звезда от осма величина. Недалеч от това място, обаче, имаше една звезда от деветнадесета величина, която липсва на снимката, направена от Космическата Сонда. Предположих, че това е една и съща звезда, като в единия случай тя е била засенчена, а фактът, че се вижда на различни места, сигурно се дължи на изменение в паралакса.

— Да, разбирам. Един предмет, погледнат от различен ъгъл, създава впечатление, че променя мястото си.

— Да, но звездите са толкова далече, че дори Космическата Сонда да е изминала голяма част от една светлинна година, промяната на положението й при далечните звезди, за разлика от близките, не би се забелязала. Докато при Звездата Съсед изместването е огромно, разбира се, относително. Прегледах различните положения на Космическата Сонда по пътя й в пространството. Имаше три снимки, направени, когато се е намирала в нормалното пространство и на тях личи, че с приближаването на Космическата Сонда към края на облака Звездата Съсед става все пр-ярка. От изменението в паралакса излиза, че Звездата Съсед е на малко повече от две светлинни години от нас, на половината на разстоянието до Алфа Кентавър.

Последва продължително мълчание, в което Пит я гледаше замислено и тя се почувствува неспокойна и несигурна.

— Сега искате ли да разгледате данните, г-н Секретар?

— Не, — отвърна той. — Това което ми казахте е достатъчно. Сега трябва да ви задам няколко въпроса. Доколкото разбрах, вероятността някой да се заеме с изследването на звезда от деветнадесета величина, да открие паралакса й и да определи разстоянието до нея, е нищожна.

— Почти нулева.

— Съществува ли друг начин да се установи, че някаква бледа звезда всъщност се намира близо до нас?

— За звезда, нейното собствено движение може да е значително. Това означава, че при внимателно наблюдение може да се забележи, че промяната на положението й в небето, породено от това движение, образува почти права линия.

— Има ли вероятност това да направи впечатление?

— Възможно е, но не всяка звезда, дори да е близо до нас, има значително собствено движение. Движението на звездите е триизмерно, а ние отчитаме собственото им движение като двуизмерна проекция. Ще ви обясня…

— Няма нужда, вярвам ви. Голямо ли е преместването на тази звезда?

— Ще ми трябва известно време, за да определя това. Имам няколко по-стари снимки на този сектор от небето и бих могла да го изчисля. Това изисква допълнителна работа.

— Мислите ли, че ако астрономите случайно я видят, те непременно ще забележат нейното преместване?

— Не.

— Значи е възможно никой освен нас да не знае за съществуването на Звездата Съсед, след като Ротор единствен е изпратил Космическа Сонда! Това е по вашата специалност, д-р Инсиня. Съгласна ли сте, че сме единствените, изпратили Космическа Сонда?

— Космическата Сонда не е съвсем секретен проект. Губернаторе. Ние приемаме опити и от другите колонии и ги обсъждаме заедно; дори Земята, която напоследък не се интересува много от астрономия, взима участие.

— Наистина Земята е постъпила разумно, като е оставила астрономията на Колониите. Но дали някоя Колония тайно не е изпратила Космическа Сонда?

— Съмнявам се. Затова ще им е необходим хиперпространственият метод, а ние го пазим в ПЪЛНА тайна. Ако разполагат с хиперпространствения метод, ние ще разберем. Ще ги издадат опитите, които трябва да проведат в космоса.

— Според Споразумението за Огласяване на Научните Постижения, всички данни, получени от Космическата Сонда, трябва да бъдат разпространени навсякъде. Това значи ли, че вече сте информирали…

Инсиня възмутено го прекъсна:

— Разбира се, че не. Преди да го публикувам имам още много работа. Сега разполагам само с предварителни заключения, които споделям с вас под секрет.

— Но вие не сте единственият астроном, който работи над изследванията на Космическата Сонда. Предполагам, че сте показали заключенията си на останалите.

Инсиня се изчерви и извърна поглед.

— Не, не съм, — отговори тя. — Аз разчетох данните. Аз ги разработих. Аз открих значението им. АЗ. И искам да бъда сигурна, че тази заслуга ще ми бъде призната. Само една звезда се намира най-близо до Слънцето и искам да остана в историята на науката като неин откривател.

— Може да има друга, по-близка, — и за пръв път, от началото на разговора, Пит си позволи да се усмихне.

— Ако беше така, отдавна щяхме да знаем. И моята звезда щеше да ни е позната, ако не беше малкият облак, който я закрива. Съществуването на друга, по-близка звезда, е изключено.

— С две думи, ние двамата сме единствените, които знаят за съществуването на Звездата Съсед. Прав ли съм? Никой друг?

— Да, сър. Само ние двамата, засега.

— Не само засега. Това трябва да остане тайна, докато мога да го кажа на определени хора.

— А споразумението… Споразумението за Огласяване на Научните Постижения…

— Ще трябва да го пренебрегнем. Във всичко са допустими изключения. Вашето откритие е свързано със сигурността на Колонията. А в такъв случай ние нямаме право да го огласяваме. По същата причина не сме огласили и хиперпространствения метод.

— Да, но съществуването на Звездата Съсед няма нищо общо със сигурността на Колонията.

— Точно обратното, д-р Инсиня. Може би не разбирате, че сте попаднали на нещо, което може да промени съдбата на човечеството.

5.

Тя остана неподвижна и вторачена в него.

— Седнете. Ние с вас сме заговорници и трябва да станем приятели. От сега нататък, когато сме насаме, аз ще ви наричам Юджиния, а вие ще ме наричате Дженъс.

Инсиня възрази:

— Не смятам, че това е правилно.

— Налага се, Юджиния. Не можем да бъдем заговорници и да се държим един с друг сковано и официално.

— Но аз съм твърдо против това да участвувам в заговор с когото и да било, за каквото и да било. И не виждам смисъл да пазим в тайна съществуването на Звездата Съсед.

— Предполагам, че те е страх да не ти отнемат заслугата за нейното откриване.

Инсиня се поколеба за миг, после отвърна:

— Можеш да си напълно сигурен в това, Дженъс. Държа заслугата за това да остане моя.

— Засега, — каза той — забрави за съществуването на Звездата Съсед. Знаеш, че от известно време се опитвам да убедя хората, че Ротор трябва да напусне Слънчевата Система. Какво е твоето отношение по този въпрос? Искаш ли да напуснеш Слънчевата Система?

Тя сви рамене.

— Не съм сигурна. Би ми било интересно да видя някои астрономически обекти отблизо, но е и малко страшно, нали?

— Имаш предвид това да напуснем дома си?

— Да.

— Но ти няма да напускаш дома си. Тук е твоят дом. На Ротор, — и той описа полукръг с ръка. — Той ще бъде с теб.

— Дори да е така, г-н Секре… Дженъс, Ротор не е всичко. Около нас има и други неща, другите Колонии, Земята, цялата Слънчева Система.

— Те са пренаселени. Накрая някой от нас ще трябва да отпътува, независимо дали иска или не. Някога хората на Земята трябвало да прекосяват планини и океани. Преди два века те трябваше да напуснат планетата си и да се преселят на Колонии. Това ще бъде просто следващият етап в развитието на човека.

— Разбирам, но има хора, които останаха. Има хора, които все още живеят на Земята. Има хора, които поколения наред населяват отделни райони на Земята.

— И ти искаш да бъдеш един от тези домошари, които остават?

— Мисля, че съпругът ми, Крайл, го иска. Той открито не одобрява възгледите ти, Дженъс.

— Е, на Ротор имаме свобода на словото и мисълта, така че, ако иска, може да не ги одобрява. Има нещо друго, което искам да те попитам. Ако хората, независимо дали живеят на Ротор или другаде, решат да напуснат Слънчевата Система, накъде ще се отправят?

— Към Алфа Кентавър, разбира се. Всички мислят, че това е най-близката звезда. Дори с помощта на хиперпространствения метод, средната скорост, с която ще се движим, не може да е по-голяма от скоростта на светлината, така че пътят дотам ще ни отнеме четири години. Не е малко да пътуваш четири години, а пътят до което и да е друго място ще трае по-дълго.

— А ако е възможно да пътуваме по-бързо и можем да стигнем по-далече от Алфа Кентавър, къде бихме отишли?

Инсиня се замисли и каза:

— Вероятно пак на Алфа Кентавър. Тя все пак е в позната обстановка. Нощем небето ще изглежда почти същото. Това ще ни създава чувство на уют. Ще бъдем по-близо до дома в случай, че решим да се върнем. Освен това, Алфа Кентавър А — най-голямата от тризвездната система Алфа Кентавър — практически е близнак на Слънцето. Алфа Кентавър В е по-малка, но не е прекалено малка. Дори ако пренебрегнем Алфа Кентавър С, която е червено джудже, пак ще ти останат две звезди вместо една, т.е. две планетни системи.

— Ако някоя Колония се отправи към Алфа Кентавър, намери приемливи условия за живот и се установи там, за да създаде един нов свят, и ако това е известно в Слънчевата Система? Тогава къде ще отидат следващите Колонии, когато решат да отпътуват оттук?

— Към Алфа Кентавър, разбира се, — каза Инсиня без да се колебае.

— Значи е естествено човешкият род да се насочи към същото място и ако една Колония успее, другите бързо ще я последват, до момента, в който и новият свят се пренасели като стария, докато не се напълни с много хора с различни култури и в крайна сметка различни Колонии с различни екологии.

— Тогава ще дойде време да продължим към други звезди.

— Но успехът на едно място винаги ще привлича други Колонии, Юджиния. Една подходяща звезда, една хубава планета, ще привлича тълпи.

— Сигурно си прав.

— Но ако ние отидем към една звезда на малко повече от две светлинни години оттук, което е половината от разстоянието до Алфа Кентавър и ако никой, освен нас, не знае за съществуването й, тогава кой ще ни последва?

— Никой, докато не открият Звездата Съсед.

— Но това може да им отнеме много време. Дотогава всички те ще са се струпали около Алфа Кентавър или някоя от другите подходящи звезди. Те никога няма да забележат една звезда червено джудже съвсем наблизо, а ако я забележат, ще я отхвърлят като неподходяща за живот, в случай че не знаят, че човешки същества вече са тръгнали натам.

Инсиня го слушаше с внимание и недоверие.

— Какво означава всичко това? Какво ще спечелим, ако отидем при Звездата Съсед и никой не знае това?

— Предимството е, че ние можем да запълним нейния свят. Ако там има обитаема планета…

— Около червено джудже не може да има обитаема планета.

— Тогава ще можем да използуваме суровините, които съществуват там, за да построим колкото искаме Колонии.

— Искаш да кажеш, че ще разполагаме с повече място?

— Да. Много повече място, отколкото ако те дойдат след нас.

— Значи печелим малко повече време, Дженъс. Но с времето ние ще населим пространството около Звездата Съсед, дори да сме сами. Само дето това ще стане за петстотин години, вместо за двеста. И каква е разликата?

— Разликата е огромна, Юджиния. Ако позволим на Колониите да нахлуят, както им дойде, ще се съберат хиляда различни култури, които ще донесат със себе си цялата омраза и неразбирателство от мрачната история на Земята. Но ако сме сами, ще разполагаме с време и ще можем да построим една система от Колонии, еднородна в културно и екологично отношение. Това положение ще бъде по-добро — с по-малко хаос и безредие.

— Но ще бъде по-малко интересно. По-малко разнообразно. С по-малко живот.

— Напротив. Ние ще се разнообразяваме. Отделните Колонии ще имат свои собствени характеристики, но поне ще има една обща основа, от която да се развият тези разлики. Това ще породи Колонии от много по-висока класа. Дори и да греша, не може да не разбираш, че това е един експеримент, който трябва да се проведе. Защо да не посветим една звезда на това обмислено начинание и да видим дали ще има успех. Ще вземем една ненужна звезда, червено джудже, която не представлява интерес за никого и ще я използуваме, за да се опитаме да построим едно ново, може би по-добро, общество.

— Нека да проверим на какво сме способни, — продължи той — ако не хабим и пилеем енергията си в безполезни културни разноречия, и ако природата ни не е погубвана от непознати екологически нашествия.

Инсиня се развълнува. Дори да не успеят, човечеството ще научи нещо — че такова начинание не може да успее. Ами ако УСПЕЯТ?

Но тя поклати глава.

— Това са празни мечти. Както и да опитваме да я скрием, Звездата Съсед ще бъде открита и от други.

— Но доколко твоето откритие беше случайност, Юджиния? Бъди искрена. Ти си забелязала звездата случайно. Сравнила си данните с друга карта. Възможно ли беше да не я забележиш? Възможно ли е други да не са я забелязали при подобни обстоятелства?

Инсиня не отговори, но Пит беше доволен от израза на лицето й.

Гласът му стана по-тих, почти хипнотичен.

— Ако получим само сто години отсрочка. Ако разполагаме само със сто години, за да построим новото си общество, ще бъдем достатъчно големи и силни, за да можем да се защитим и да накараме останалите да ни отминат и да се насочат към други светове. Няма да има нужда да се крием повече.

Инсиня не отговори.

— Убедих ли те? — попита Пит.

Тя като че ли се сепна.

— Не съвсем.

— Тогава помисли върху това, а аз искам да те помоля за още една услуга. Докато мислиш, не споменавай на никого за Звездата Съсед и остави всички данни по въпроса на съхранение при мен. Няма да ги унищожа. Обещавам ти. Те ще са ни необходими, когато тръгнем към Звездата Съсед. Това поне ще направиш, нали, Юджиния?

— Да, — най-сетне промълви тя. След това продължи разпалено. — Само че има още нещо. Трябва да ми позволите да назова звездата. Ако аз й дам име, тогава тя ще е моя.

Пит се усмихна едва забележимо.

— Как искаш да я наречеш? Звездата на Инсиня ли? Звездата на Юджиния?

— Не, не съм чак ТОЛКОВА глупава. Искам да я нарека Немезида.

— Немезида ли? Н-Е-М-Е-З-И-Д-А?

— Да.

— Но защо?

— В края на двадесети век за известно време се е предполагало, че съществува звезда, съседна на Слънцето. Тогава това не е било доказано. Такава звезда не е била открита, но в документите по този въпрос тя е наречена „Немезида“. Бих искала да почета тези смели мислители.

— Немезида? Това не беше ли името на една гръцка Богиня? Богиня на нещо лошо.

— Богиня на Възмездието, на Справедливото Отмъщение, на Наказанието. Думата е влязла в езика като нарицателно. Когато я проверих, компютърът я нарече „архаична“.

— А защо тези хора са нарекли звездата „Немезида“?

— Във връзка с кометния облак. Очевидно траекторията на Немезида около Слънцето преминавала през този облак и на всеки двадесет и шест милиона години тя предизвиквала космически сблъсъци, които унищожавали голяма част от живота на Земята.

Пит изглеждаше удивен.

— Наистина ли?

— Не. Това предположение скоро отпаднало, но въпреки това искам звездата да се казва Немезида. И искам фактът, че аз й давам това име, да бъде регистриран.

— Това ти обещавам. Тя е твое откритие и този факт ще бъде отбелязан в архивите. Когато след време човечеството открие немезидския район — така ли ще се казва — ще научи кой и при какви обстоятелства е направил това откритие. Твоята звезда, ТВОЯТА Немезида, ще бъде първата, след Слънцето, която ще грее над човешка цивилизация, произлязла другаде.

Пит я изпрати с поглед и почувствува, че почти е успял. Тя ще се съгласи. Това, че й позволи да даде име на звездата, беше силен коз. Тя не може да не иска да отиде при своята звезда. Не може да не я привлече мисълта, че около НЕЙНАТА звезда ще бъде построена една последователно и добре организирана цивилизация, която може да стане майка на цивилизациите из цялата Галактика.

Но точно, когато се канеше да се отпусне в топлината на блестящото бъдеще, го обзе някакво смътно чувство на ужас, което му беше напълно непознато.

Защо Немезида? Как й беше хрумнало да нарече звездата на Богинята на Възмездието?

Той се чувствуваше толкова слаб, че едва не прие това като злокобна поличба.