Айзък Азимов
Немезида (18)

31.

По време на десерта Юджиния Инсиня се усмихна на Дженар.

— Изглежда тук водиш един приятен живот.

Дженар също се усмихна.

— Доста приятен, но затворен. Живеем на една огромна планета, но аз съм ограничен от Купола. Тук хората са затворени. Ако се запозная с някой интересен човек, той напуска след най-много два месеца. Общо взето, хората в Купола ме отегчават, но сигурно не повече, отколкото аз ги отегчавам. Ето защо вашето пристигане или пристигането на който и да било друг е новина, достойна за холовизията. Е, разбира се, тъй като става дума за теб…

— Ласкател, — тъжно каза Инсиня.

Дженар се изкашля.

— Марлейна ме предупреди, за мое добро, че още не си успяла да се съвземеш от…

Инсиня го прекъсна:

— От холовизията май не ми обърнаха внимание.

Дженар се предаде.

— Така е думата. За утре сме организирали едно малко тържество, на което ще те представя официално и всички ще могат да се запознаят с теб.

— И да обсъдят външността ми, дрехите и да предъвчат клюките около мен.

— Убеден съм, че ще е така. Но Марлейна също е поканена, а това означава, че ти ще разбереш много повече за нас, отколкото ние за теб. Освен това информацията ти ще бъде по-сигурна.

Инсиня изглеждаше притеснена.

— Марлейна не се ли държа добре?

— Искаш да кажеш дали е тълкувала езика на тялото ми? Да, госпожо.

— Казах й да не го прави.

— Мисля, че го прави без да иска.

— Прав си. Така е. Но й казах да не ти говори за това. Виждам, че ти е казала.

— Да. Аз й заповядах да го направи. Всъщност й заповядах от позицията си на Комендант.

— Съжалявам. Понякога е доста неприятно.

— Но не беше. Поне за мен. Юджиния, моля те, разбери. Дъщеря ти ми харесва. Много ми харесва. Мисля, че за нея е било ужасно цял живот да бъде човек, който знае твърде много, но когото никой не обича. Почти чудо е, че от нея е излязло момиче с непривлекателни добродетели, както ти ги нарече.

— Предупреждавам те. Ще те изтощи. Освен това е само на петнадесет години.

— Мисля, че има някаква закономерност, която кара майките да забравят, че и те са били петнадесетгодишни, — каза Дженар. — Тя спомена между другото за някакво момче, а може би знаеш, че на петнадесет години болката от несподелената любов е също толкова голяма, колкото на двадесет и пет години, ако не по-голяма. Въпреки че, като имам предвид външността ти, нищо чудно младежките ти години да са били безоблачни. Освен това, не забравяй, че положението на Марлейна е особено неприятно. Тя знае, че не е хубава и знае, че е интелигентна. Чувствува, че нейният ум би трябвало поне да компенсира липсата на красота, но знае, че не е така, затова изпитва безпомощен гняв, знае, че и това не помага.

— Е, Сийвър, — каза Инсиня като се стараеше да изглежда весела, — ти си много добър психолог.

— Ни най-малко. Но разбирам това. Аз също съм го преживял.

— О… — Инсиня не можа да каже нищо.

— Няма нищо, Юджиния. Нямам намерение да се самосъжалявам и не се опитвам да те омайвам, за да събудя в теб съчувствие към една бедна, разбита душа, защото не съм такъв. Аз съм на четиридесет и девет години, а не на петнадесет и съм се примирил със себе си. Ако на петнадесет или на двадесет и една години бях красив и глупав, какъвто тогава мечтаех да бъда, без съмнение сега нямаше да съм красив, но още щях да съм глупав. Така че, в края на краищата аз победих и съм убеден, че това време ще дойде и за Марлейна — ако изобщо има време.

— Какво искаш да кажеш с това, Сийвър?

— Марлейна ми каза, че е говорила с нашия добър приятел Пит и нарочно го е предизвикала, за да го накара да ви изпрати на Еритро, защото това е означавало да се отърве и от нея.

— Не одобрявам това, — каза Юджиния, — нямам предвид манипулирането на Пит, защото не смятам, че Пит толкова лесно се поддава на манипулация. Имам предвид, че тя се опитва да прави това. Марлейна е стигнала дотам да мисли, че може да дърпа конците, а това може да й навлече сериозни неприятности.

— Юджиния, не искам да те плаша, но мисля, че сега Марлейна наистина има сериозни неприятности. Поне Пит сигурно се надява, че е така.

— Но, Сийвър, това не е възможно. Пит може да е арогантен и да не обича да му се противоречи, но в него няма злоба. Той не би наранил едно момиче, само защото си е играла глупави игри с него.

Вечерята беше приключила, но светлината в елегантната квартира на Джеиар все още беше намалена. Инсиня леко се намръщи, когато Дженар се протегна и натисна бутона, който активираше защитното поле.

— Тайна ли е, Сийвър? — попита тя и се засмя насила.

— В интерес на истината, да, Юджиния. Отново ще трябва да вляза в ролята на психолог. Ти не познаваш Пит като мен. Аз се състезавах с него и затова съм тук. Той искаше да се отърве от мен. Само че в моя случай раздялата е достатъчна. Тя може да не се окаже достатъчна при Марлейна.

Инсиня отново се засмя насила.

— Хайде, Сийвър, какво искаш да кажеш?

— Слушай и ще разбереш. Пит е потаен. Не може да понася някой да знае намеренията му. Той се чувствува всесилен, когато действува потайно и влачи след себе си други, които са в пълно неведение.

— Може и да си прав. Той пазеше в тайна съществуването на Немезида и ме накара и аз да мълча.

— Той има много тайни, сигурен съм, че са много повече от тези, за които ние с теб знаем. А за Марлейна тайните мотиви и мисли на хората са ясни като бял ден. Това не се харесва на никого, но най-малко на Пит. Затова я изпрати тук — и теб също, тъй като не е можел да я изпрати сама.

— Добре. И какво от това?

— Не вярваш, че Пит допуска, че тя ще се върне, нали?

— Това е лудост, Сийвър. Не е възможно да мислиш, че Пит възнамерява да я заточи тук завинаги.

— Има един начин, по който това може да стане. Виждаш ли, Юджиния, ти не познаваш ранната история като мен и Пит, а едва ли някой освен нас я познава така добре. Знаеш, че Пит обича да бъде потаен. Но трябва да разбереш защо оставаме в Купола и не си правим труда да колонизираме Еритро.

— Ти ми обясни. Характерът на светлината…

— Това е официалното обяснение, Юджиния. Да приемем светлината, тя е нещо, с което можем да свикнем. Какво ни остава: една планета с нормална гравитация, въздух подходящ за човека, поносими температурни амплитуди, редуване на сезони, подобни на земните. Освен прокариотите няма други форми на живот, а те в никакъв случай не са вредни. Въпреки това ние не сме се заели да колонизираме тази планета, дори в ограничени размери.

— И каква е причината?

— В началото, след като построихме Купола, хората свободно излизаха да изследват планетата. Не взимаха предпазни мерки, дишаха въздуха и пиеха водата.

— И?

— И някои от тях се разболяха. Психически. Завинаги. Лудостта им не е агресивна, но са откъснати от реалността. След време състоянието на някои от тях се подобри, но доколкото знам, никой не се е възстановил напълно. Изглежда болестта не е заразна и за тях се грижат на Ротор без много шум.

Юджиния се намръщи.

— Измисляш ли си, Сийвър? Не съм чула нито дума за това.

— Отново ти напомням, че Пит е склонен да бъде потаен. Това не е нещо, за което трябва да бъдеш известена. Не ти влиза в работата. Но аз трябваше да знам, защото бях изпратен тук, за да се справя с това. Ако не бях успял, сигурно щеше да се наложи напълно да изоставим Еритро и тогава върху всички ни щеше да тегне страх и чувство на неудовлетвореност.

Той замълча за момент, после каза:

— Нямам право да ти казвам тези неща. В известен смисъл нарушавам клетвата, която съм положил при встъпването си в длъжност. Но заради Марлейна…

По лицето на Юджиния се изписа ужас.

— Какво искаш да кажеш? Че Пит…

— Искам да кажа, че Пит може да си е помислил, че Марлейна ще се разболее от така наречената „Еритротична Епидемия“. Това няма да я убие. Няма дори да я разболее в общоприетия смисъл, но ще обърка мозъка й колкото да обезвреди изключителната й дарба, а Пит иска именно това.

— Но това е ужасно, Сийвър. Немислимо. Да подложи едно дете…

— Не съм казал, че това ще се случи, Юджиния. Пит не винаги получава това, което иска. Щом пристигнах тук, аз въведох драстични предпазни мерки. Ние излизаме навън само в предпазни костюми и не оставаме там по-дълго, отколкото е необходимо. Филтрационните процеси на Купола също са подобрени. Откакто въведох тези мерки сме имали само два по-леки случая.

— Но каква е причината?

Дженар се засмя, но беше угрижен.

— Не знаем. Това е най-лошото. Не можем да засилим защитата повече от това. Прецизните опити показаха, че нито във въздуха, нито във водата има нещо, което може да обясни съществуването на болестта, нито в почвата — в края на краищата почва има и в Купола, не можем без нея. Тук има и въздух и вода, но те са добре филтрирани. И все пак много хора са дишали необработения въздух на Еритро и са пили необработена вода без никакви последици.

— Тогава сигурно са прокариотите.

— Не може да са те. Всички без да искаме сме ги поглъщали с храната или въздуха, освен това сме ги използували в опити с животни. Те не им влияят. Освен това, ако прокариотите бяха причината, Епидемията щеше да бъде заразна, а както ти казах, тя не е. Правили сме опити и с радиацията на Немезида, но и тя изглежда е безвредна. Освен това, веднъж, само един път, в Купола се разболя човек, който никога не беше излизал навън. Това е пълна загадка.

— Имаш ли някаква теория?

— Аз ли? Не. Само се радвам, че вече почти не се проявява. Въпреки това, докато не знаем нищо за същността и причините за Епидемията, не можем да бъдем сигурни, че няма да започне отново. Имаше една хипотеза…

— Каква хипотеза?

— Един психолог я изложи пред мен и аз я препратих на Пит. Според него хората, които се разболяват, са с по-богато въображение от останалите, по-необикновени в умствено отношение. По-интелигентни, по-творчески, по-забележителни като личности. Той смяташе, че каквато и да е причината, по-забележителните умове имат по-малка съпротивителна сила и се разстройват по-лесно.

— Мислиш ли, че това може да е вярно?

— Не знам. Проблемът е, че по нищо друго не се отличават. Болестта засяга както мъже, така и жени и не е ясно кои фактори са предразполагащи от гледна точка на възраст, образование или общи физически характеристики. Разбира се, жертвите на Епидемията не са много, така че статистиката не е пълна. Пит реши, че можем да приемем хипотезата и в последно време на Еритро идват само тъпаци — не че са глупави, просто в училище са били зубрачи. Като мен. Аз съм идеален пример за имунитет към Епидемията, един обикновен мозък. Нали?

— Не, Сийвър, ти не си…

— От друга страна, — я прекъсна Дженар, — мога да кажа, че в това отношение Марлейна е наистина необикновена.

— Да, разбирам накъде биеш.

— Вероятно, когато Пит е открил, че тя притежава тази способност и че иска да отиде на Еритро, той веднага е разбрал, че като изпълни нейната молба ще може да се отърве от един човек, който му се е сторил неудобен.

— Тогава явно ще трябва да си тръгнем, да се върнем на Ротор.

— Да, но съм убеден, че Пит може за известно време да попречи на това. Може да настоява, че изследванията, които искаш да направиш, са жизнено необходими и трябва да бъдат направени, а ти няма да можеш да използуваш Епидемията като извинение. Само опитай и той ще те прибере като психически неуравновесена. Предлагам ти да свършиш с изчисленията колкото можеш по-бързо, а ние ще вземем всички предпазни мерки за Марлейна. Епидемията наистина изчезна, а и хипотезата, че хората с по-необичайна психика са по-податливи, е само една хипотеза. Нямаме основателна причина да я приемем безрезервно. Ще успеем да опазим Марлейна и да измамим Пит. Ще видиш.

Инсиня го гледаше без да го вижда, стомахът й се беше свил на топка.