Айзък Азимов
Немезида (13)

18.

И сега, дванадесет години след като се разбра, че на Еритро не съществува технически развита цивилизация, дванадесет години, през които от Земята не бяха пристигнали Колонии, за да унищожат новия свят, който постепенно се изграждаше, Пит можеше да се наслаждава на тези редки мигове на спокойствие. И все пак, дори в тези редки мигове, се прокрадваха съмнения. Той се питаше дали нямаше да бъде по-добре за Ротор, ако се беше придържал към първоначалното си решение — ако не бяха останали в орбита около Еритро и ако не беше построен Куполът на Еритро.

Той седеше облегнат в мекия си стол, въздушната възглавница го обгръщаше, спокойната атмосфера почти го приспиваше, когато чу тихия звън, който го накара с нежелание да се върне в действителността.

Той отвори очи (не беше усетил кога ги е затворил) и погледна към малкия екран на стената срещу него. Докосна едно копче и той доби размерите на холовизионен екран.

Естествено, беше Семион Акорат. Той се появи на екрана с плешивата си овална глава. (Акорат бръснеше тъмния перчем, който му беше останал, защото с право мислеше, че няколко редки косъма само биха подчертали трогателното пустиня в центъра на темето му, докато един добре оформен, незагрозяван от нищо череп, изглеждаше почти величествен.) Появи се също разтревоженият му поглед, който беше разтревожен, дори когато нямаше причина за това.

Пат го намираше неприятен, не защото му липсваше преданост или изпълнителност (и в двете нямаше по-добър от него), а просто като условен рефлекс. Акорат винаги нарушаваше усамотението на Пит, прекъсваше мислите му, караше го да прави неща, които предпочиташе да не прави. С една дума Акорат отговаряше за срещите на Пит и определяше кого да приеме и кого не.

Пит леко се намръщи. Не си спомняше да има уговорена среща, но често забравяше и разчиташе на Акорат да помни.

— Кой е? — попита примирено той. — Надявам се, че не е нещо важно.

— Не представлява никакво значение, — каза Акорат, — но може би ще е по-добре да я приемете.

— Може ли да ни чуе?

— Г-н Губернатор, — каза сухо Акорат, сякаш го обвиняваха в нехайство в изпълнението на задълженията. — Разбира се, че не. Тя е от другата страна на преградата.

Той говореше с невероятна прецизност, която действуваше успокояващо на Пит. Никога не можеше да бъде разбран погрешно.

— Тя? — попита Пит. — Тогава предполагам, че е д-р Инсиня. Придържай се към инструкциите ми. САМО с предварително уговорен час. От известно време ми е дошла до гуша, Акорат. Всъщност, от дванадесет години. Измисли някакво извинение. Кажи, че медитирам… не, няма да повярва… Кажи…

— Г-н Губернатор, не е д-р Инсиня. Ако беше тя, нямаше да ви безпокоя. Дъщеря й е.

— Дъщеря й? — За миг той се напрегна да се спомни името й. — Имаш предвид Марлейна Фишър?

— Да. Естествено, казах й че сте зает и тя ми каза, че би трябвало да се засрамя, задето лъжа, защото изражението ми издавало, че я лъжа и че гласът ми бил прекалено напрегнат да говоря истината. — Той обидено изрецитира това. — Все едно, тя няма да си отиде. Настоява, че ще я приемете, ако разберете, че чака. Ще я приемете ли, г-н Губернатор? Честно казано, очите й ме смущават.

— Мисля, че и аз съм чувал за нейните очи. Добре, нека влезе, нека влезе, а аз ще се опитам да оцелея под нейния поглед. Всъщност, тя трябва да ми даде обяснение за някои неща.

Тя влезе. (Забележително самообладание, помисли си Пит, но се държи скромно, без следа от предизвикателство.)

Тя седна отпуснала ръце в скута си и явно чакаше Пит да заговори пръв. Той я остави да почака, докато я разглеждаше малко разсеяно. Когато беше по-малка я виждаше по-често, но от известно време не я беше виждал. Като дете не беше красива и сега не се беше разхубавила. Имаше широки скули и беше някак недодялана, но очите й наистина бяха забележителни — с изписани вежди и дълги мигли. Пит започна:

— Е, госпожице Фишър, разбрах, че искате да ме видите. Може ли да знам защо?

Марлейна вдигна очи към него, погледът й беше хладен и тя изглеждаше съвсем спокойна.

— Г-н Губернатор, — каза тя, — майка ми сигурно ви е споменала, че казах на един приятел, че Земята ще бъде унищожена.

Пит свъси вежди над обикновените си очи.

— Да, — каза той. — Каза ми. И надявам се ви е казала, че повече не трябва да говорите за тези неща по този глупав начин.

— Да, каза ми, г-н Губернатор, но това, че не говорим за тях, не означава, че не са верни и като ги наричаме глупости не означава, че са такива.

— Аз съм Губернатор на Ротор, госпожице Фишър, и е мое задължение да се занимавам с тези неща. Ето защо трябва да ги оставите на мен, независимо дали са истина или не, и дали са глупави или не. Как ви хрумва, че Земята ще бъде унищожена? Майка ви ли ви каза нещо?

— Не пряко, г-н Губернатор.

— А косвено. Така ли?

— Без да иска. Всеки говори по различен начин. Дали ще е изборът на думи, дали интонацията, изражението на лицето, трепването на очите и веждите или дребни номера като леко покашляне. Стотици неща. Разбирате ли ме?

— Разбирам ви прекрасно. Самият аз наблюдавам тези неща.

— И много се гордеете с това, г-н Губернатор. Мислите, че умеете да го правите и че това е една от причините да станете Губернатор.

Пит се стресна.

— Не съм казвал такова нещо, млада госпожице.

— Не с думи, г-н Губернатор. Не беше необходимо.

Беше вперила поглед в очите му. По лицето й нямаше и следа от усмивка, но очите й се смееха.

— Е, госпожице Фишър, това ли дойдохте да ми кажете?

— Не, г-н Губернатор. Дойдох, защото напоследък майка ми трудно успява да се добере до вас. Не, не ми го каза тя. Сама го подразбрах. Помислих си, че мен бихте приели.

— Добре, вече сте тук. Какво дойдохте да ми кажете?

— Майка ми е нещастна заради вероятността Земята да бъде унищожена. Баща ми е там.

Пит усети, че започва да се ядосва. Как беше възможно да се допусне един чисто личен въпрос да пречи на добруването на Ротор и всичко свързано с неговото бъдеще. Тази Инсиня, въпреки че беше открила Немезида, отдавна беше като камък на врата му с това, че постоянно тръгваше в грешна посока. А сега, като не я приемаше, беше изпратила лудата си дъщеря.

— Да не би да мислите, че унищожението на Земята ще дойде утре или догодина? — попита той.

— Не, г-н Губернатор, знам, че ще стане след почти пет хиляди години.

— Ако е така, тогава баща ви отдавна няма да е между живите, както и майка ви и аз, и вие. И когато всички ние умрем, пак ще изминат почти пет хиляди години преди да бъде унищожена Земята, а може би и други планети от Слънчевата Система, ако изобщо стане това. А то няма да стане.

— Не е важно кога ще стане, г-н Губернатор, а че ще стане.

— Майка ви сигурно ви е казала, че много преди да настъпи това време, хората от Слънчевата Система ще научат за това, което мислите, че ще се случи, и ще могат да се справят с този проблем. Освен това, как можем да се занимаваме с унищожението на планетите? В крайна сметка, това става с всички светове. Дори без сблъсък между космически тела, всяка звезда рано или късно се превръща в червен гигант и унищожава планетите си. Както някой ден всички човешки същества ще умрат, така ще загинат и планетите. Просто планетите живеят малко по-дълго. Разбирате ли, млада госпожице?

— Да — каза Марлейна. — С моя компютър сме в добри отношения.

Така си и мислех, помисли си Пит и твърде късно опита да заличи леката язвителна усмивка, която се изписа на лицето му. Тя сигурно беше издала неговото отношение.

— Тогава ще сложим край на нашия разговор, — каза Пит с категоричен глас. — Да се говори за унищожение е глупаво, а дори да не беше така, това няма нищо общо с вас и никога повече не бива да говорите за него, защото ще си изпатите не само вие, но и майка ви.

— Още не сме приключили разговора си, г-н Губернатор.

Пит почувствува, че губи търпение, но каза спокойно:

— Скъпа, госпожице Фишър, когато вашият Губернатор казва, че сме приключили, значи сме приключили — независимо какво мислите вие.

Той понечи да стане, но Марлейна остана на мястото си.

— Искам да ви предложа нещо, което много бихте желали — каза Марлейна.

— Какво?

— Да се отървете от майка ми.

Пит се облегна в стола си съвсем озадачен.

— Какво искате да кажете с това?

— Ако ме изслушате, г-н Губернатор, ще разберете. Майка ми не може да живее така. Тревожи се за Земята и Слънчевата Система и… и понякога мисли за баща ми. Тя смята, че Немезида може да е възмездието на Слънчевата Система и, след като тя я нарече така, се чувствува отговорна за това. Тя е емоционален човек, г-н Губернатор.

— Така ли? И това ли сте забелязала?

— И ви пречи. От време на време ви напомня за неща, които силно я вълнуват и за които вие не искате и да знаете, и за това вие отказвате да я приемете, и ви се иска тя да се махне. Вие можете да я изпратите другаде, г-н Губернатор.

— Наистина ли? Имаме още една Колония. Да я изпратя ли на Нови Ротор?

— Не, г-н Губернатор. Изпратете я на Еритро.

— На Еритро? Но защо да я изпращам там? Само защото искам да се отърва от нея?

— Това ще бъде вашата причина. Да, г-н Губернатор. Но няма да е моята причина. Искам да отиде на Еритро, защото тя не може да работи в Обсерваторията тук. Изглежда уредите винаги са заети и тя чувствува, че я наблюдават през цялото време. Усеща вашето раздразнение. Освен това Ротор не е подходяща база за точни наблюдения. Върти се прекалено бързо и неравномерно.

— Всичко ви е ясно. Майка ви ли ви го обясни? Не, не ми отговаряйте. Не ви го е казала пряко, нали? А косвено.

— Да, г-н Губернатор. Освен това имам и компютъра.

— Този, с който сте приятели?

— Да, г-н Губернатор.

— Значи мислите, че на Еритро тя ще може да работи по-добре.

— Да, г-н Губернатор. Еритро ще бъде една по-стабилна база и тя ще може да направи онези изчисления, които да я убедят, че Слънчевата Система ще оцелее. А дори да се окаже обратното, ще й е необходимо много време, за да се увери в това и поне дотогава ще се отървете от нея.

— Виждам, че и вие искате да се отървете от нея, така ли е?

— Изобщо не е така, г-н Губернатор, — отвърна Марлейна спокойно. — Аз ще замина с нея. Ще се отървете и от мен, което ще ви зарадва повече, отколкото да се отървете от нея.

— Какво ви кара да мислите, че искам да се отърва и от вас?

Марлейна се загледа в него със сериозните си, невъзмутими очи.

— Сега, след като видяхте, че с лекота разбирам чувствата ви, го искате, г-н Губернатор.

Изведнъж Пит изпита отчаяно желание да се отърве от това чудовище.

— Остави ме да го обмисля, — каза той и извърна лицето си. Чувствуваше, че се държи детински като извръща лице, но не искаше това ужасно момиче да го чете като отворена книга.

В края на краищата, това беше самата истина. Сега той наистина искаше да се отърве и от майката, и от дъщерята. Що се отнася до майката, на няколко пъти беше мислил да я заточи на Еритро. Но тъй като тя едва ли щеше да поиска да отиде там, от това щеше да стане неприятен въпрос, а той не понасяше такива неща. Сега дъщеря й му даде причината, поради която Инсиня наистина би поискала да отиде на Еритро, а това естествено променяше нещата.

Той каза бавно:

— Ако майка ви наистина го иска…

— Наистина го иска, г-н Губернатор. Още не ми го е казала, а може и да не си го е помислила още, но ще иска да отиде. Знам, че е така. Имайте ми доверие.

— Имам ли избор? А вие искате ли да отидете?

— Много, г-н Губернатор.

— Тогава веднага ще го уредя. Доволна ли сте?

— Доволна съм, г-н Губернатор.

— А сега можем ли да приключим с разговора?

Марлейна се изправи и непохватно сведе глава в поклон, с който вероятно искаше да изрази уважението си.

— Благодаря ви, г-н Губернатор.

Тя се обърна и излезе, и едва няколко минути по-късно Пит посмя да отпусне лицето си, което чак го болеше от напрежението да изглежда спокоен.

Той не можеше да позволи от нещо, което е казал или направил, или от това как е изглеждал, тя да се досети за решаващия факт за Еритро, за който не знаеше никой, освен него и още един човек.