Айзък Азимов
Немезида (10)

13.

Марлейна гледаше майка си със сериозно изражение. Тя се стараеше да изглежда спокойна и безразлична, но се чувствуваше хем доволна, хем изненадана. Най-сетне, майка й разказваше неща свързани с баща й и Губернатора Пит. Отнасяше се с нея като с голям човек.

— Аз щях да проверя движението на Немезида, въпреки думите на Губернатора Пит, мамо, — каза Марлейна, — но виждам, че ти не си го направила. Чувството ти за вина го издава.

— Не мога да свикна с мисълта, че нося чувството си за вина като етикет на челото, — каза Инсиня.

— Никой не може да скрие чувствата си, — каза Марлейна. — Ако наблюдаваш внимателно, винаги можеш да ги видиш.

(Другите не умееха това. Марлейна го беше научила бавно и трудно. Хората просто не гледаха, те не чувствуваха, не ги интересуваше. Не наблюдаваха лицата и телата, звуците и позите и дребните характерни движения.)

— Не е хубаво да правиш така, Марлейна, — каза Инсиня, сякаш мислите им течаха успоредно. Тя прегърна момичето през раменете, за да смекчи ефекта от думите си. — Хората стават неспокойни, когато втренчиш големите си тъмни очи в тях. Трябва да уважаваш личните им чувства.

— Да, мамо, — каза Марлейна, която без усилие забеляза, че всъщност майка й се опитва да предпази себе си. Тя се тревожеше, чудеше се какво издава във всеки момент.

— Как стана така, че въпреки чувството си за вина, ти не направи нищо за Слънчевата Система? — попита Марлейна.

— Има няколко причини, Моли.

(Не „Моли“, помисли си Марлейна с болка. Марлейна! Марлейна! Марлейна! Три срички. Ударението на втората. Тя е голяма!)

— Какви причини? — нацупи се тя. (Не можеше ли майка й да долови враждебността, която обхващаше Марлейна, всеки път, когато се обръщаше към нея на галено? Лицето й се изкривяваше, очите й се запалваха, устните й започваха да се движат. Защо хората не забелязват? Защо не гледат?)

— На първо място, Дженъс Пит беше много убедителен. Колкото и да са странни становищата му, колкото и неприемливи да ти се виждат те, той винаги те убеждава, че има основание да мисли така.

— Ако това е истина, той е много опасен, мамо.

Инсиня като че ли се откъсна от мислите си и погледна дъщеря си с любопитство.

— Защо мислиш така?

— Всяка гледна точка може да бъде подкрепена с важни аргументи. Ако някой успее бързо да обедини тези аргументи и да ги изложи убедително, той може да накара всеки да направи каквото той поиска, а това е опасно.

— Признавам, че Дженъс Пит притежава тази способност. Учудвам се, че разбираш тези неща.

(Марлейна си помисли: Защото съм само на петнадесет години и ти си свикнала да мислиш за мен като за дете.) На глас тя каза:

— Като наблюдава хората, човек научава много неща.

— Да, но запомни какво ти казах. Контролирай се.

(Никога.)

— Значи г-н Пит те убеди.

— Накара ме да видя, че няма нищо лошо в това да почакаме известно време.

— И ти дори от любопитство не изследва Немезида, за да видиш накъде точно се движи? Сигурно си била любопитна.

— Бях, но не е толкова лесно, колкото си мислиш. Обсерваторията се използува през цялото време. Всеки чака реда си, за да работи с апаратурата. Дори като началник, аз не мога да я използувам, когато поискам. Освен това, се знае, когато някой работи с нея. Знаем за какво и защо я използува. Вероятността да успея да разработя детайлно спектрите на Немезида и Слънцето или да използувам компютъра на Обсерваторията за необходимите изчисления, без веднага да се разбере какво правя, беше минимална. Също така подозирам, че Пит беше наредил на няколко души в Обсерваторията да ме наблюдават. Ако престъпех заповедите му, той веднага щеше да бъде уведомен.

— Но той не може да ти стори нищо.

— Не може да ме осъди на разстрел за измяна, ако това имаш предвид, не че би помислил за такова нещо, но може да ме освободи от длъжността ми в Обсерваторията и да ме изпрати на работа във фермите. А аз не искам. Скоро след този разговор с Пит, открихме, че Немезида има планета или звезда спътник. И до днес не знаем как да я определим. Разстоянието между тях е четири милиона километра и спътникът не излъчва във видимата част на спектъра.

— Става дума за Мегас, нали?

— Да. Това е остаряла дума, която означава „голям“ и тя наистина е голяма за планета — значително по-голяма от Юпитер, най-голямата планета в Слънчевата Система. Но е прекалено малка за звезда. Някои я смятат за кафяво джудже. — Тя замълча и внимателно погледна дъщеря си, сякаш изведнъж се усъмни, че тя разбира тези неща. — Знаеш ли какво е кафяво джудже, Моли?

— Името ми е Марлейна, мамо.

Инсиня се изчерви.

— Да. Извинявай, че от време на време забравям. Не го правя нарочно. Някога имах едно много мило момиченце, което се казваше Моли.

— Знам. И когато пак стана на шест години, можеш да ме наричаш Моли, колкото си искаш.

Инсиня се засмя.

— Знаеш ли какво е кафяво джудже, Марлейна?

— Да, мамо. Кафявото джудже е малко звездоподобно тяло, чиято маса е твърде малка, за да развие температурата и налягането, които предизвикват водороден синтез, но е достатъчна, за да предизвика вторични реакции, които поддържат висока температура.

— Точно така. Не е зле. Мегас е на границата. Тя е или една много топла планета, или едно много студено кафяво джудже. Тя не излъчва във видимата част от спектъра, а в инфрачервената. Никога досега не сме изследвали подобно нещо. Това беше първото екстрасоларно планетно тяло, т.е. първата планета извън Слънчевата Система, която имахме възможност да изследваме и Обсерваторията се занимаваше изцяло с нея. Дори да исках, нямаше да имам възможност да работя върху движението на Немезида, а и да ти кажа честно, за известно време я забравих. И аз, като останалите, се интересувах от Мегас. Разбираш ли?

— Хм — каза Марлейна.

— Оказа се, че това е единственото голямо планетно тяло около Немезида, но и то е достатъчно. Масата й е пет пъти…

— Знам, мамо. Масата й е пет пъти по-голяма от тази на Юпитер и една тридесета от масата на Немезида. Отдавна го научих от компютъра.

— Разбира се, мила. Условията за живот на Мегас не са по-добри от тези на Юпитер, напротив. Това първоначално ни разочарова, въпреки че не очаквахме да открием обитаема планета около червено джудже. Ако една планета е толкова близо до звезда като Немезида, че водата там да бъде в течно състояние, по силата на приливните влияния едната й страна винаги ще бъде обърната към Немезида.

— Не е ли така и с Мегас, мамо? Имам предвид, че едната му страна винаги е обърната към Немезида.

— Да, така е. Това означава, че тя има една топла и една студена страна, като температурата на топлата страна е доста висока. Ако циркулацията на плътната й атмосфера не изравняваше донякъде температурите, тя щеше да е нагорещена до червено. Това, както и собствената вътрешна температура на Мегас, са причината дори студената й страна да бъде гореща. Много неща на Мегас са уникални за астрономите. А после открихме, че тя има спътник или ако разглеждаме Мегас като малка звезда, че има планета — Еритро.

— И Ротор е в орбита около нея, знам. Но големият шум около Мегас и Еритро замря преди повече от единадесет години. Не можа ли тайно да прегледаш спектрите на Немезида и Слънцето през всичките тези години? Не направи ли никакви изчисления?

— Ами…

Марлейна бързо каза:

— Знам, че си направила.

— По изражението ми ли съдиш?

— По всичко.

— Ти можеш да накараш човек да се чувствува много неловко, Марлейна. Да, правих такива изчисления.

— И?

— Да, Немезида се движи към Слънчевата Система.

Настъпи кратко мълчание. После Марлейна тихо попита:

— Ще се сблъска ли със Земята?

— Според моите изчисления, не. Съвсем сигурна съм, че няма да се сблъска нито със Слънцето, нито със Земята, нито с някое значително тяло от Слънчевата Система. Но това не необходимо. Дори да се разминат, Земята вероятно ще бъде унищожена.

14.

За Марлейна беше съвсем ясно, че майка й не иска да говори за унищожението на Земята, че нещо отвътре я възпира и че ако я остави намира, тя няма да каже нищо. Изражението й, начинът, по който леко се отдръпваше от Марлейна, като че има желание да си отиде, това, че леко облизваше устните си, като че се опитваше да премахне вкуса на думите си, бяха съвсем прозрачни за Марлейна.

Но тя не искаше майка й да спира. Трябваше да научи още.

— Ако Немезида не се сблъска със Земята, тогава как ще я унищожи? — попита тя.

— Ще се опитам да ти обясня. Земята се върти около Слънцето както Ротор се върти около Еритро. Ако Слънчевата Система се състоеше само от Земята и Слънцето, Земята щеше да обикаля около Слънцето по една неизменна орбита, почти вечно. Казвам „почти“, защото с въртенето си тя излъчва гравитационни вълни, които създават инерцията й и които са причина тя много бавно да се доближава до Слънцето. Това може да бъде пренебрегнато.

Съществуват други фактори, които усложняват нещата, тъй като Земята не е единствената планета. Луната, Марс, Венера, Юпитер, всяко тяло в близост до нея я привлича. Тяхното притегляне е много по-слабо от това на Слънцето и почти не променя орбитата на Земята. Обаче слабото притегляне, което с движението на отделните тела се променя по посока и интензитет, внася известна промяна в орбитата на Земята. Тя леко се доближава и отдалечава от Слънцето, наклонът на еклиптиката се променя, ексцентрицитетът й се изменя и т.н.

Може да се докаже, ДОКАЗАНО е, че всички тези слаби промени са циклични. Те не се извършват само в една посока, а ту в едната, ту в другата. Всичко това означава, че в орбитата си около Слънцето, Земята леко вибрира по различни начини. Всички тела в Слънчевата Система вибрират така. Земните вибрации не пречат на живота на Земята. В най-лошия случай може да настъпи ледников период или топене на ледовете и повишаване на нивото на световния океан, но въпреки всичко, животът е успял да просъществува повече от три милиарда години.

Нека предположим, обаче, че при преминаването си Немезида не се сблъска с нищо, че премине на не по-малко от един светлинен месец. Това прави по-малко от трилион километра. Докато преминава, а това ще трае няколко години, тя ще придаде гравитационен тласък на системата. Това ще засили вибрациите, но после, след като отмине, те отново ще се успокоят.

Марлейна каза:

— Изглежда мислиш, че ще е много по-лошо, отколкото го описваш. Какво толкова страшно има в това, че Немезида ще усили вибрациите в Слънчевата Система, след като после всичко отново ще се успокои?

— Ами дали ще се възстанови първоначалното състояние на системата? Ако положението на равновесие на Земята малко се промени — ако тя е малко по-далече от Слънцето или малко по-близо, ако орбитата й стане малко по-ексцентрична, или оста й се наклони повече, или по-малко — как ще повлияе това на земния климат? Дори една незначителна промяна може да превърне Земята в необитаема планета.

— Можеш ли да изчислиш всичко това предварително?

— Не. Ротор не е подходящо място за такива изчисления. Той също вибрира, и то доста силно. Много време и много работа ще бъдат необходими, за да мога оттук да установя ТОЧНАТА траектория на Немезида, а и няма да сме сигурни в заключенията докато тя не се приближи значително повече до Слънчевата Система, което ще стане много след като умра.

— Значи не можеш да определиш точно на какво разстояние от Слънчевата Система ще премине Немезида?

— Почти невъзможно е да се изчисли. За тази цел е необходимо да се вземе предвид гравитационното поле на всяка звезда на разстояние от около една дузина светлинни години. В края на краищата за период от две светлинни години, дори най-малкият неотчетен ефект може да доведе до такова отклонение, че това, което сме предвидили като близко разминаване, да се окаже съвсем далечно. И обратното.

— Губернаторът Пит каза, че докато Немезида стигне Слънчевата Система, всички хора ще успеят да я напуснат, ако искат. Вярно ли е?

— Може и да е вярно. Но как можем да бъдем сигурни какво ще се случи след пет хиляди години? Какви обрати в историята ще настъпят и какво отражение ще дадат? Можем само да се НАДЯВАМЕ, че всички ще успеят да се спасят.

— Дори да не са предупредени, — каза Марлейна, която се чувствуваше доста неуверена, задето изтъква пред майка си един очевиден астрономически факт, — те сами ще го открият. Няма как да не го открият. Немезида ще приближава все повече и повече и след време това ще стане съвсем ясно и с нейното приближаване те ще могат да изчислят траекторията й по-точно.

— Но ще разполагат с по-малко време да се спасят, ако се окаже, че това е необходимо.

Марлейна стоеше, загледана в краката си.

— Мамо, не ми се сърди. Имам чувството, че би била нещастна дори ако всички благополучно напуснат Слънчевата Система. Има още нещо. Моля те, кажи ми какво е то?

— Мисълта, че хората ще напуснат Земята не ми харесва, — каза Инсиня, — дори това да стане организирано, в разстояние на много време и без жертви. Не искам Земята да бъде изоставена.

— А ако се налага?

— Тогава ще я изоставят. Не мога да не се примиря с неизбежното, но това не означава, че съм длъжна да го харесвам.

— Мъчно ли ти е за Земята? Нали си учила там?

— Там писах дипломната си работа по астрономия. Земята не ми хареса, но това няма значение. Тя е мястото, от което произлиза човечеството. Знаеш ли какво означава това, Марлейна? Независимо, че когато бях там, не ми хареса много, тя все пак е планетата, на която се е развил животът през вековете. За мен тя не е просто планета, тя е една абстракция. Искам да продължи да съществува заради миналото. Не знам дали мога да ти го обясня.

— Татко е бил Землянин, — каза Марлейна.

Инсиня леко сви устни.

— Да.

— И се е върнал на Земята.

— Според официалната информация, да. Предполагам, че е така.

— Значи съм наполовина Землянка. Така ли?

Инсиня се намръщи.

— Ние всички произхождаме от Земята, Марлейна. Моите пра-пра-родители цял живот са живели на Земята. Всички, без изключение, имаме земен произход. Това не се отнася само за хората. Всяка искрица живот на всяка Колония, от вируса до дървото, произхожда от Земята.

— Но само хората знаят това, — каза Марлейна. — И някои са по-близо от други. Ти мислиш ли понякога за татко, все още? — Тя погледна лицето на майка си и трепна. — Не е моя работа. Това искаш да ми кажеш.

— Наистина ми мина през ум, но не е необходимо да се водя от чувствата си. В края на краищата, ти си негова дъщеря. Да, от време на време мисля за него. — Тя леко сви рамене. — А ти мислиш ли за него, Марлейна?

— Няма за какво да мисля. Не го помня. Никога не съм виждала негови холограми или нещо от този род.

— Не, нямаше смисъл да… — гласът й заглъхна.

— Но когато бях по-малка се чудех защо някои бащи са останали с децата си при Отпътуването, а други не. Мислех, че може би тези, които са си тръгнали, не са обичали децата си и че татко не ме е обичал.

Инсиня изпитателно погледна дъщеря си.

— Никога не си ми казвала това.

— Когато бях малка, това беше моя тайна. Когато пораснах, разбрах, че нещата са по-сложни.

— Не е трябвало да си мислиш такова нещо. Това не е вярно. Ако ми беше минало през ум, веднага щях да ти кажа, че…

— Не ти е приятно да говориш за това, мамо. Разбирам.

— Ако знаех, че мислиш така, ако можех да чета лицето ти, както ти четеш моето, щях да ти го кажа. Той НАИСТИНА те обичаше. Ако му бях позволила, щеше да те вземе със себе си. Всъщност, аз съм виновна, че сте разделени.

— Той също. Можел е да остане с нас.

— Можел е, но сега, след изминалите години, виждам и разбирам неговите проблеми малко по-добре оттогава. В края на краищата, аз не напусках дома си; моят свят тръгваше с мен. Може да съм на две светлинни години от Земята, но все пак съм на Ротор, където съм родена. Баща ти беше различен. Той беше роден на Земята, а не на Ротор и предполагам, че не е могъл да понесе мисълта да се раздели със Земята напълно и завинаги. От време на време и аз мисля за това. Не мога да понеса мисълта Земята да бъде изоставена. Там сигурно има няколко милиарда души, които ще бъдат съкрушени, че трябва да я напуснат.

Те замълчаха за миг и Марлейна каза:

— Чудя се какво прави татко на Земята сега.

— Откъде можем да знаем, Марлейна? Двадесет билиона километра е много голямо разстояние, а четиринадесет години са много дълго време.

— Мислиш ли, че е още жив?

— Дори това не можем да знаем, — каза Инсиня. — Животът на Земята може да бъде много кратък. — После, като че ли внезапно осъзна, че не говори на себе си, тя каза. — Сигурна съм, че е жив, Марлейна. Когато си тръгна той беше здрав, а сега едва наближава петдесет години, — и тихо добави. — Липсва ли ти?

Марлейна поклати глава.

— Не може да ти липсва нещо, което никога не си притежавала.

(Но ТИ си го притежавала, мамо, помисли си тя. И на ТЕБ ти липсва.)