Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nemesis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)
Корекция
Mandor (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
hoho (2007)

Издание:

Издателство „Полюси“, 1992


Двадесет и пет
Повърхност

54.

Юджиния Инсиня беше загрижена. Повече от загрижена.

— Казвам ти, Сийвър, че откакто я изведе със самолета, не съм спала спокойно. — Тя продължи с глас, който при жена с по-слаб характер можеше да се определи като стенание. — Полетът по въздуха — до океана и обратно, при това се върнахте по тъмно — това не й ли беше достатъчно? Защо не я спреш?

— Защо аз не я спра? — каза Сийвър Дженар бавно, като че ли вкусваше въпроса й. — Защо аз не я спра? Юджиния, времето, когато можехме да спрем Марлейна, отмина.

— Това е абсурдно, Сийвър. Почти малодушно. Ти се криеш зад нея, сякаш тя е всесилна.

— А не е ли? Ти си й майка. Заповядай й да остане в Купола.

Инсиня стисна устни.

— Тя е на петнадесет години. Не искам да бъда тиранична.

— Точно обратното. Много би искала да бъдеш тиранична. Но, ако опиташ, тя ще те погледне с тези нейни ясни и необикновени очи и ще ти каже нещо от рода, „Мамо, ти изпитваш вина за това, че си ме разделила с баща ми и сега чувствуваш, че за наказание, Вселената крои планове да те раздели с мен, а това са глупави предразсъдъци.“

Инсиня се намръщи.

— Сийвър, това е най-глупавото нещо, което някога съм чувала. Нищо такова не чувствувам и не бих могла да чувствувам.

— Разбира се. Аз просто си измислих нещо. Но Марлейна няма да си измисля. Тя ще разбере от трепването на палеца ти или от помръдването на рамото ти, или от нещо, точно какво те притеснява и то ще бъде толкова вярно и предполагам така ще те засрами, че ти ще бъдеш прекалено заета в търсене на начин да се защитиш, че по-скоро ще отстъпиш, отколкото да я оставиш да разсъблича душата ти.

— Не ми казвай, че това се е случило с теб.

— Не съвсем, защото тя е привързана към мен, а и аз се опитвам да бъда много дипломатичен с нея. Но изтръпвам при мисълта на каква каша ще ме направи, ако я ядосам. Виж какво, аз успях да отложа излизането й. Признай ми тази заслуга. Тя искаше да излезе веднага след полета. Аз успях да го отложа до края на месеца.

— Как постигна това?

— Чиста софистика. Сега е декември. Аз й казах, че след три седмици е Нова Година, поне ако вървим по Земно Стандартно Време, и какъв по-хубав начин да отпразнуваме началото на 2237 г., попитах я аз, от този, да поставим началото на новата ера на експлоатация и колонизиране на Еритро? Знаеш ли, тя вижда излизането си на повърхността на планетата в тази светлина — като началото на нова епоха. Това прави положението още по-лошо.

— Защо?

— Защото тя не го смята за лична прищявка, а за нещо, което е жизнено важно за Ротор, може би дори за човечеството. Нищо не може да се сравни с това, да задоволяваш личните си капризи и да наричаш това благороден принос за общото благо. Това оправдава всичко. Самият аз съм го правил, а и ти, и всеки. Сред хората, които познавам, Пит го прави най-често. Сигурно е убеден, че диша, само за да осигурява въглероден двуокис за растенията на Ротор.

— Значи я накара да изчака като погъделичка мегаломанията й.

— Да, и това ни дава още една седмица да видим дали няма начин да я спрем. Мога да кажа обаче, че тя не се хвана на моя аргумент. Съгласи се да изчака, но каза, „Ти мислиш, че ако успееш да ме забавиш, ще спечелиш поне малко обич от майка ми, нали, чичо Сийвър? По нищо не личи, че отдаваш и най-малкото значение на настъпването на новата година“.

— Каква непоносима грубост, Сийвър.

— Просто непоносимо вярно, Юджиния. Може би е едно и също.

Юджиния извърна поглед.

— Моята обич? Какво мога да кажа…

— Защо е нужно да казваш нещо? — бързо каза Дженар. — Казвал съм ти, че те обичам в миналото и установих, че това, че остарявам, не е променило много нещата. Но това е мой проблем. Ти никога не си ме лъгала. Никога не си ми давала повод за надежда. И ако аз съм толкова глупав, че да не приема „не“ за отговор, какво значение има това за теб?

— За мен е от значение, когато си нещастен, независимо от причината.

— Това е много важно за мен. — Дженар успя да се усмихне. — Далеч по-добре е от нищо.

Инсиня извърна поглед и решително върна разговора на Марлейна.

— Но, Сийвър, ако Марлейна е прозряла мотивите ти, защо се е съгласила на отлагането?

— Това, което ще ти кажа, няма да ти хареса, но по-добре е да знаеш истината. Марлейна каза, „Ще изчакам до Нова Година, чичо Сийвър, защото това може би ще достави удоволствие на мама, а аз съм на твоя страна“.

— Така ли каза?

— Моля те, не й се сърди за това. Явно съм я очаровал с остроумието и чара си, и тя смята, че ти прави услуга.

— Тя се опитва да ни сватоса, — каза Инсиня, полу-ядосано, полу-развеселено.

Наистина ми хрумна, че ако успееш да си наложиш да показваш интерес към мен, бихме могли да използуваме това, да я убеждаваме във всякакви неща, които, според нея, биха поощрили твоя интерес, който обаче трябва да е искрен, защото тя ще разбере, ако не е. Но, ако интересът ти е искрен, тя няма да сметне за нужно да прави жертви, за да постигне нещо, което вече е факт. Разбираш ли?

— Разбирам, — каза Инсиня, — че ако не беше проницателността на Марлейна, ти щеше да ме манипулираш, както намериш за добре.

— Изкарваш ме тиранин, Юджиния.

— Ами защо да не постъпим по единствения логичен начин? Да я заключим и после да я занесем на ракетата за Ротор.

— С вързани ръце и крака, така ли? Не само, че и през ум не ми минава да направим такова нещо, но и успях да усетя представата на Марлейна за Еритро. Самият аз започвам да се замислям за колонизирането му — един цял свят на наше разположение.

— И да дишаме извънземните му бактерии, и да ги приемаме с храната и водата си. — Лицето на Инсиня се сви в гримаса.

— Какво от това? До известна степен и тук ги дишаме, пием и ядем. Не можем да изолираме Купола напълно. Всъщност, и на Ротор има бактерии, които дишаме, пием и ядем.

— Да, но ние сме приспособени към живота на Ротор. А това са извънземни микроорганизми.

— Затова са още по-безопасни. Ако ние не сме приспособени към тях, същото важи и за тях. Няма никакви признаци, че могат да ни заразят. Те просто ще бъдат множество безвредни прашинки.

— А Епидемията?

— Именно тя е проблемът, дори когато става дума за нещо толкова просто, като излизането на Марлейна от Купола. Ние, разбира се, ще вземем предпазни мерки.

— Какви предпазни мерки?

— От една страна, тя ще носи предпазен костюм. От друга, аз ще бъда с нея. Ще й служа за канарче.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Това е една хитрост, с която са си служили на Земята преди няколко века. Миньорите взимали в мините канарчета — нали се сещаш, едни малки жълти птичета. Ако въздухът станел лош, канарчето умирало преди хората да бъдат засегнати, а те разбирали, че нещо не е наред и излизали от мината. С други думи, ако започна да се държа странно, и двамата веднага ще бъдем върнати обратно в Купола.

— Ами ако тя бъде засегната преди теб?

— Не мисля, че това ще се случи. Марлейна чувствува, че има имунитет. Казвала го е толкова пъти, че вече започнах да й вярвам.

55.

Никога преди това Юджиния Инсиня не беше поглеждала към календара в очакване на Нова Година с такава болезнена съсредоточеност. Никога не беше имала причина за това. Всъщност, календарът беше два пъти премахвана, закърняла отживелица.

На Земята годината бе възникнала с отбелязването на сезоните и празниците свързани с тях — лятно слънцестоене, зимно слънцестоене, сеитба, жътва — независимо как ги наричаха.

Инсиня си спомняше, че Крайл й беше обяснил сложната организация на календара и й се беше наслаждавал мрачно и тържествено, както правеше с всичко, което му напомняше за Земята. Тя го слушаше със смесица от ентусиазъм и страх; ентусиазъм, защото искаше да сподели интереса му, тъй като това може би щеше да ги сближи; страх, защото се боеше, че интересът му към Земята може да ги раздели, както в последствие стана.

Странно беше, че все още усеща болка — дали не беше по-избледняла вече? Струваше й се, че не може да си спомня лицето на Крайл, че си спомня само спомена. Само споменът за един спомен ли стоеше сега между нея и Сийвър Дженар?

Но все пак само споменът за един спомен свързваше Ротор с календара. На Ротор никога не беше имало сезони. Имаше година, разбира се, защото той (както и всички Колонии в системата Земя — Луна, с изключение на тези, които обикаляха около Марс или които се строяха в астероидния пояс) съпътствуваше Земята по нейния път около Слънцето. И все пак, без сезоните годината губеше смисъл. Въпреки това, тя беше изградена от месеци и седмици.

На Ротор имаше и изкуствено двадесет и четири часово денонощие, през половината от което се пропускаше слънчева светлина, а през другата половина, тя се блокираше. Можеше да бъде нагласено на всякаква продължителност, но беше направено с продължителността на земното денонощие и разделено на двадесет и четири часа, всеки от по шестдесет минути, а всяка минута имаше шестдесет секунди. (Поне дните и нощите винаги бяха точно дванадесет часа.)

Сред Колониите имаше известни тенденции за въвеждане на система на отброяване и групиране на дните по десет и кратни на десет: на декадни, хектодни, килодни, а в обратната посока на децидни, сантидни, милидни; но това на практика беше невъзможно.

Не беше възможно всяка Колония да си състави собствена система, защото това бе довело търговията и комуникациите до пълен хаос. Нито беше възможно приемането на друга обща система, вместо тази на Земята, където все още живееха деветдесет и девет процента от човешкото население, и с която останалият един процент беше свързан само чрез традиции. Само споменът свързваше Ротор и останалите Колонии с един календар, който в действителност не означаваше нищо за тях.

Но сега Ротор беше напуснал Слънчевата Система и беше един изолиран и самотен свят. Не съществуваше нито ден, нито месец, нито година в земния смисъл.

Сега дори не Слънцето отличаваше деня от нощта, защото Ротор се осветяваше от изкуствена дневна светлина, която се включваше и изключваше на дванадесет часа. Тази безмилостна прецизност не беше нарушавана дори от постепенно затъмняване и осветяване на границата между деня и нощта, което би могло да имитира зазоряване и падане на здрач. Изглежда това не беше необходимо. А в рамките на това официално делене, хората включваха и изключваха осветлението в домовете си според желанията или нуждите си, но брояха дните по Колониално време, което беше Земното време.

Дори тук, в Купола на Еритро, чиито обитатели неофициално използуваха местното денонощие, което не съвпадаше напълно с Колониалното, при официални изчисления си служеха с Колониалната продължителност на деня, т.е. Земната (споменът за един спомен).

Напоследък се засилваше тенденцията денят да остане единствената основна мярка за време. Инсиня знаеше, че Пит е привърженик на десетичната система за измерване на времето, но се колебае дали да я предложи официално, от страх да не предизвика вълна от протести.

Това сигурно нямаше да трае вечно. Все повече намаляваше значението на традиционните несистематични единици като седмицата и месеца. Традиционните празници се пренебрегваха все по-често, в своята астрономическа работа Инсиня използуваше дните като единствена мерна единица. Един ден традиционният календар ще отмре и сигурно ще възникнат нови методи за измерване на съгласуваното време — може би един Галактически Стандартен Календар.

Но сега тя броеше дните, оставащи до началото на една условна Нова Година. На Земята Нова Година поне започваше по времето на някакво слънцестоене — зимно в северното полукълбо, лятно в южното. Това беше свързано с въртенето на Земята около Слънцето, за което на Ротор си спомняха само астрономите.

Но сега, въпреки че Инсиня беше астроном, Нова Година беше свързана единствено с излизането на Марлейна на повърхността на Еритро — време, което Сийвър Дженар определи само защото предлагаше приемливо отлагане и Инсиня прие само заради романтичната представа на едно момиче.

Инсиня изплува от мислите си и откри, че Марлейна стои и я наблюдава внимателно. (Дали тя беше влязла толкова тихо, или Инсиня бе така дълбоко потънала в размисъл, че не беше чула стъпките й?)

— Здравей, Марлейна, — почти прошепна Инсиня.

Марлейна отвърна сериозно:

— Не си щастлива, мамо.

— Не е нужна голяма проницателност, за да се види това, Марлейна. Все още ли си решена да излезеш на Еритро?

— Да. Напълно. Категорично.

— Защо, Марлейна, защо? Можеш ли да ми обясниш така, че да разбера?

— Не, защото не искаш да разбереш. Той ме вика.

Кой те вика?

— Еритро. Иска да изляза. — И мрачното лице на Марлейна сякаш се изпълни с щастие.

Инсиня отвърна рязко:

— Когато говориш така, ме караш да мисля, че вече си болна от… от…

— Епидемията? Не съм. По нареждане на чичо Сийвър току-що ми направиха още едно мозъчно изследване. Казах му, че това не е необходимо, но той каза, че му трябва за документацията преди да излезем. Напълно нормална съм.

— Мозъчните изследвания не могат да покажат всичко, — каза намръщено Инсиня.

— Нито пък майчините страхове, — отговори Марлейна. След това добави по-меко. — Мамо, моля те, знам, че искаш да отложиш това, но аз няма да приема ново отлагане. Чичо Сийвър ми обеща. Ще изляза дори да вали, дори времето да е лошо. По това време на годината тук няма истински бури, нито големи температурни аномалии. Всъщност, по всяко време на годината е така. Това е една прекрасна планета.

— Но е гола… мъртва. Като изключим микробите, — злобно каза Инсиня.

— Но някой ден ние ще създадем живот на нея, — каза Марлейна и извърна замечтания си поглед. — Сигурна съм.

56.

— Е-костюмът е прост костюм, — каза Сийвър Дженар. — Не е нужно да издържа на налягане. Има шлем и запас от сгъстен въздух, който може да бъде презареден, и малко устройство за топлообмен, което поддържа приятна температура. И, разбира се, е въздухонепропусклив.

— Ще ми стане ли? — попита Марлейна, като гледаше с отвращение към костюма от плътен материал, имитиращ плат.

— Няма да си последна мода, — каза Дженар с блясък в очите. — Не са направени за красота, а за да вършат работа.

Марлейна каза малко раздразнено:

— Не ме интересува как ще изглеждам, чичо Сийвър, но не искам да ми пречи. Ако затруднява ходенето, не си заслужава.

Юджиния Инсиня се намеси. Досега тя ги гледаше малко пребледняла и със стиснати устни.

— Костюмът е необходим, за да те предпазва, Марлейна. Не ме интересува дали ти е голям.

— Но не трябва непременно да е неудобен, нали, мамо? Също толкова ще ме предпазва и ако ми е по мярка.

— Мисля, че този е подходящ, — каза Дженар. — Това е най-доброто, което успяхме да намерим. По принцип са правени за възрастни. — Той се обърна към Инсиня. — Не ги използуваме много напоследък. След като Епидемията затихна имаше един период, в който правехме изследвания, но сега вече познаваме околната среда доста добре и в редките случаи, когато излизаме, използуваме затворени Е-коли.

— Не може ли и сега да излезете с Е-кола?

— Не, — каза Марлейна с явно неодобрение. — Вече излизах с превозно средство. Искам да ходя. Искам да… усещам земята.

— Ти си луда, — гневно каза Инсиня.

Марлейна отвърна троснато:

— Ще престанеш ли да намекваш…

— Къде е твоята проницателност? Не говоря за Епидемията. Имам предвид просто луда, най-обикновена лудост. Искам да кажа… Моля те, Марлейна, ще подлудиш и мен.

След това тя каза:

— Сийвър, ако тези Е-костюми са стари, откъде знаеш, че са в изправност?

— Защото ги изпробвахме, Юджиния. Уверявам те, че са в добро състояние. Не забравяй, че аз излизам с нея, също в костюм.

Инсиня явно търсеше начин да възрази.

— Ами, ако изведнъж ви се наложи да… — и тя направи неопределен жест с ръка.

— Да уринираме? Това ли искаш да кажеш? И за това има начин, въпреки че не е много удобен. Мисля, че няма да се наложи. Вече направихме това и ще сме спокойни за няколко часа — или поне би трябвало да бъдем. Освен това, няма да рискуваме като се отдалечаваме, така че при нужда можем да се върнем в Купола. Условията вън са добри и трябва да се възползуваме. Хайде, Марлейна, дай да ти помогна с костюма.

— Не бъди толкова весел, — каза Инсиня остро.

— Защо не? Честно казано, и на мен ми се излиза. В Купола лесно можеш да се почувствуваш като затворник. Може би, ако всички излизахме по-често, хората на работа в Купола щяха да издържат тук по-дълго. Готова си, Марлейна, остава само да ти сложим шлема.

Марлейна се поколеба.

— Само минутка, чичо Сийвър. — Тя се приближи към Инсиня тромаво и протегна ръка.

Инсиня я гледаше тъжно.

— Мамо, — каза Марлейна. — Още веднъж те моля да бъдеш спокойна. Аз те обичам и не бих ти причинила толкова грижи, само за да си доставя удоволствие. Правя това, защото знам, че всичко ще бъде наред и не е нужно да се притесняваш. Бас държа, че и ти искаш да облечеш един Е-костюм и да излезеш с мен, за да не ме изпускаш от очи, но не трябва.

— Защо не, Марлейна? Как ще си простя, ако нещо се случи с теб, а аз не съм била там да ти помогна?

— Нищо няма да се случи с мен. Дори и да се случи нещо, което няма да стане, какво би могла да направиш ти? Освен това, ти толкова се страхуваш от Еритро, че съзнанието ти сигурно е отворено за всякакви вредни влияния. Ами, ако Епидемията порази теб? Как очакваш да понеса това?

— Тя е права, Юджиния, — каза Дженар. — Аз ще бъда с нея, а най-доброто, което можеш да направиш ти, е да останеш тук и да бъдеш спокойна. Всички Е-костюми са снабдени с радиовръзка. Марлейна и аз ще поддържаме постоянна връзка с Купола и помежду си. Обещавам ти, че ако нещо в поведението й ми се стори странно, ако възникне и най-малкото подозрение, веднага ще я върна в Купола. А ако аз самият се почувствувам по-различно от обикновено, веднага ще се върна в Купола, като взема и Марлейна със себе си.

Това не я успокои и Инсиня поклати глава докато гледаше как поставят шлема първо на Марлейна, а после и на Дженар.

Намираха се близо до главната въздушна камера на Купола и Инсиня наблюдаваше операцията. Като всеки Заселник, тя познаваше процедурата съвършено добре.

Въздушното налягане се контролираше внимателно, за да може въздухът да бъде изтласкан от Купола навън, а не обратно. Цялата операция се контролираше от компютри, за да бъде сигурно, че няма да се допусне въздушен теч.

След това се отвори вътрешният шлюз, Дженар влезе и подкани Марлейна. Тя го последва и шлюзът се затвори.

Двамата вече не се виждаха. Инсиня усети как сърцето й прескочи.

Тя наблюдаваше контролното табло и разбра точно кога се отвори външната врата и след това отново се затвори. Холоекранът се раздвижи и тя видя на него двете фигури, стъпили на голата повърхност на Еритро.

Един от инженерите подаде на Инсиня малка слушалка, която тя постави на лявото си ухо. Получи и малък микрофон.

Чу глас, който каза: „Радио връзка“ и веднага след това прозвуча познатият глас на Марлейна:

— Чуваш ли ме, мамо?

— Да, скъпа, — каза Инсиня. Гласът й звучеше сухо и неестествено в собствените й уши.

— Тук е прекрасно. По-хубаво не би могло да бъде.

— Да, скъпа, — повтори Инсиня, която се чувствуваше празна и изгубена и си мислеше дали отново ще види дъщеря си здрава.

57.

Сийвър Дженар се почувствува почти радостен, когато стъпи на повърхността на Еритро. Зад него се издигаше полегатата стена на Купола, но той остана с гръб към нея, защото една толкова несвойствена за Еритро гледка би развалила усещането му към планетата.

Усещане? Може би думата не беше подходяща, защото в момента тя не означаваше нищо. Той беше добре защитен от шлема си, дишаше въздуха на Купола или поне въздух, който беше пречистен и обработен в Купола. Така защитен той не можеше да усети нито мириса, нито вкуса на планетата.

И въпреки това, имаше нещо, което го караше да се чувствува странно щастлив. Почвата меко хрущеше под краката му. Повърхността на Еритро не беше скалиста, а приличаше на чакълеста и това, което се намираше под чакъла, той можеше да определи единствено като почва. Имаше достатъчно вода и въздух, които да разрушат първоначалната скална повърхност, а може би и безбройните прокариоти бяха допринесли за това в продължение на милиарди години.

Почвата беше мека. Предишният ден беше валял тих и равномерен мъглив дъжд, характерен за Еритро — или поне за тази негова част. По тази причина почвата беше влажна и Дженар си представи обвитите в свеж воден слой зрънца пясък и глина. В този слой безгрижно живееха прокариотни клетки и сгрявани от енергията на Немезида превръщаха простите протеини в сложни, докато други прокариоти, безразлични към тази енергия, използуваха енергията на милиардите умиращи всяка секунда прокариоти.

Марлейна стоеше до него. Тя гледаше нагоре и Дженар нежно й каза:

— Не гледай към Немезида, Марлейна.

Гласът на Марлейна звучеше естествено. В него не се усещаше нито напрежение, нито страх. По-скоро беше изпълнен с тиха радост. Тя каза:

— Гледам облаците, чичо Сийвър.

Дженар погледна към тъмното небе и като присви очи за момент забеляза бледа жълто-зеленикава светлина. На фона на тази светлина, пухкави перести облаци улавяха светлината на Немезида и я отразяваха в оранжеви отблясъци.

На Еритро цареше тайнствена тишина. Нямаше нищо, което да издава звук. Никакво живо същество, което да пее, да ръмжи, да реве, да мучи, да цвърчи, да чурулика или да скърца. Нямаше листа, които да шумолят, нито насекоми, които да жужат. По време на редките бури можеше да се чуе гръмотевичен тътен или стонът на вятъра срещу някоя изпречила му се скала. В спокоен ден като този, обаче, беше тихо.

Дженар проговори, само за да се увери, че наистина е тихо, и че не е оглушал внезапно. (Това, разбира се, беше невъзможно, тъй като чуваше слабото хриптене на дъха си.)

— Добре ли си, Марлейна?

— Чувствувам се чудесно. Тук има поточе, — и тя ускори крачка в нещо като тромаво подтичване, възпрепятствувана от Е-костюма.

— Внимавай, Марлейна, — каза той. — Ще се подхлъзнеш.

— Ще внимавам. — Увеличаващото се разстояние между тях, разбира се, не отслаби гласа й, тъй като той се носеше от радио вълните.

Внезапно в ушите на Дженар прозвуча гласът на Юджиния Инсиня.

— Сийвър, защо тича Марлейна? — Почти веднага след това тя добави: — Защо тичаш, Марлейна?

Марлейна не си направи труда да отговори, но Дженар каза:

— Просто иска да види някакво поточе, Юджиния.

— Добре ли е?

— Разбира се, че е добре. Тук навън е невероятно красиво. След известно време, планетата дори престава да изглежда гола — прилича по-скоро на абстрактна картина.

— Остави художествената критика, Сийвър. Не й позволявай да се отдалечава от теб.

— Не се тревожи. Аз съм в постоянен контакт с нея. В момента тя чува какво си говорим и, ако не отговаря, то е защото не иска да бъде обезпокоявана. Успокой се, Юджиния. Марлейна се забавлява. Не я смущавай.

Дженар наистина беше убеден, че Марлейна се забавлява. В известен смисъл той също се забавляваше.

Марлейна тичаше нагоре покрай потока. Дженар не сметна за необходимо да я последва. Нека се забавлява, помисли си той.

Куполът беше построен на скалисто възвишение, а в района наоколо течаха множества малки поточета, които тридесетина километра по-нататък се вливаха в доста голяма река, която на свой ред се вливаше в морето.

Тези поточета имаха голямо значение за Купола. Те представляваха неговия естествен водоизточник, след премахването на прокариотите от водите им (всъщност „убиването“ беше по-точната дума). В ранните дни на Купола имаше биолози, които бяха против убиването на прокариотите, но това беше абсурдно. Тези микроскопични частици живот бяха толкова многобройни, размножаваха се и възстановяваха числеността си така бързо, че убиването им при снабдяването на Купола с вода не би могло да ги засегне значително. По-късно, с появата на Епидемията, отношението към Еритро стана враждебно и след това никой не се интересуваше какво става с прокариотите.

Разбира се, сега, когато Епидемията не представляваше такава заплаха, можеше да се очаква възраждане на хуманизма (Дженар смяташе, че „бионизъм“ е по-подходяща дума). Той симпатизираше на тези настроения, но в такъв случай как щеше да се осъществи водоснабдяването на Купола?

Потънал в мисли, той вече не гледаше към Марлейна и оглушителният писък, който прозвуча в ушите му, го стъписа.

— Марлейна! Марлейна! Сийвър, какво прави тя?

Той вдигна глава и тъкмо се канеше да отговори, че няма нищо, че всичко е наред, когато видя Марлейна.

В първия момент не можа да разбере какво прави тя. Просто я гледаше, осветена от розовата светлина на Немезида.

След това разбра. Тя разкопча и свали шлема си. В момента сваляше и останалата част от Е-костюма. Той трябваше да я спре!

Дженар се опита да и извика, но от ужас не успя да издаде звук. Опита се да изтича към нея, но краката му сякаш бяха от олово и едва му се подчиняваха.

Сякаш изведнъж се озова в кошмарен сън и с нищо не можеше да предотврати това, което става около него. А може би, под въздействие на случилото се, мозъкът не можеше да контролира тялото му.

Да не би Епидемията да посяга на мен? Дженар беше ужасен. И ако е така, какво ще стане с Марлейна сега, когато тя се излага на светлината на Немезида и въздуха на Еритро?