Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nemesis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)
Корекция
Mandor (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
hoho (2007)

Издание:

Издателство „Полюси“, 1992


Двадесет и три
Полет

49.

Пътуването на дълги разстояния в планетна атмосфера не беше част от живота на Заселниците. На Колониите разстоянията бяха малки, така че използуването на асансьори, крака и от време на време някоя електрическа кола, беше напълно достатъчно. Междуколониалните полети се извършваха с ракети.

Много от Заселниците, поне на Слънчевата Система, пътуваха в космоса толкова често, че за тях това беше нещо почти така обикновено като ходенето. Малцина от тях обаче бяха ходили до Земята, а единствено там съществуваха полети в атмосферата и се използуваха самолети.

Заселниците, за които вакуумът бе като приятел и враг, изпитваха необясним ужас, ако трябваше да усетят свистенето на вятъра покрай превозно средство, което не е стъпило здраво на земята.

При все това, на Еритро понякога се налагаше пътуване по въздуха. И той, като Земята, беше голяма планета и, също като нея, имаше достатъчно гъста атмосфера, (която можеше да се диша). На Ротор имаше авиосправочници и дори няколко емигранти от Земята с опит в аеронавтиката.

Куполът притежаваше два неголеми самолета, малко тромави и примитивни, неспособни да развиват големи скорости и да извършват сложни маневри, но вършеха работа.

Всъщност некомпетентността на Ротор в авиоинженерството беше полезна в едно отношение. Самолетите на Купола бяха много по-компютризирани от който и да е самолет на Земята. Сийвър Дженар обичаше да гледа на тях като на сложни роботи, които по случайност бяха конструирани във формата на самолети. Времето на Еритро беше много по-меко от това на Земята, тъй като слабото излъчване на Немезида не беше достатъчно да предизвика големи и силни бури, така че беше малко вероятно един самолет-робот да попадне в критична ситуация. Много малко вероятно.

По тази причина, буквално всеки можеше да управлява грубите и недодялани самолети на Купола. Трябваше само да се каже на самолета какво да направи и той го правеше. Ако командата беше неясна, или роботизирания мозък на самолета я сметнеше за опасна, той искаше пояснение.

Дженар загрижено наблюдаваше как Марлейна се качва в самолета, докато Юджиния, която стоеше настрана, хапеше устни от ужас. („Не се приближавай,“ й беше наредил строго той, „особено ако ще гледаш така, сякаш си свидетел на предстоящо бедствие. Ще уплашиш момичето.“)

Инсиня намираше, че има основание за страх. Марлейна беше прекалено малка, за да си спомня света, където полетите със самолет бяха нещо обикновено. Тя беше приела пътуването с ракета до Еритро доста спокойно, но как щеше да и се отрази този нечуван полет през въздуха?

Въпреки това Марлейна се качи в кабината и седна на мястото си с напълно спокойно изражение.

Възможно ли беше да не проумява положението?

— Скъпа Марлейна, ти знаеш какво ще правим, нали? — попита Дженар.

— Да, чичо Сийвър. Ще ми покажеш Еритро.

— От въздуха, нали знаеш? Ще летим във въздуха.

— Да. Това вече ми го каза.

— Притеснява ли те мисълта за това?

— Не, чичо Сийвър, но теб много те притеснява.

— Единствено заради теб, мила.

— Нищо лошо няма да ми се случи. — Тя извърна спокойното си лице към него докато той се качи и зае мястото си. След това продължи: — Разбирам защо мама се притеснява, но ти си по-притеснен и от нея. Успяваш да го прикриеш по-добре, но ако можеше да се видиш как облизваш устни, щеше да се засрамиш. Чувствуваш, че ако се случи нещо лошо, вината ще бъде твоя и просто не можеш да понесеш тази мисъл. Все едно, нищо лошо няма да се случи.

— Сигурна ли си, Марлейна?

— Абсолютно. Нищо лошо няма да ми се случи на Еритро.

— Ти каза същото и за Епидемията, но сега не говорим за това.

— Няма значение за какво говорим. Нищо лошо няма да ми се случи на Еритро.

Дженар поклати глава недоверчиво и съжали, че го е направил, защото беше сигурен, че тя е видяла това така ясно, сякаш е изписано с големи печатни букви на екрана на компютър. Но какво значение имаше? Дори да се беше контролирал и държал като отлят от бронз, тя пак щеше да забележи.

— Ще влезем във въздушната камера за известно време, за да изпробвам паметта на самолета. След това ще минем през друга врата и тогава ще се издигнем нагоре. Поради ускорението ще усетиш натиск назад и ще излетим във въздуха, а под нас няма да има нищо. Надявам се, че разбираш това?

— Не ме е страх, — каза тихо Марлейна.

50.

Самолетът летеше над безплодна хълмиста местност без да променя курса си.

Дженар знаеше, че Еритро е геологически жив и също, че всички геоложки проучвания направени на планетата показваха, че е имало периоди в историята й, когато повърхността е била планинска. Тук-таме все още имаше планини на сиз-Мегаското полукълбо, полукълбото на чието небе висеше почти неподвижна планетата Мегас, около която Еритро обикаляше в орбита.

Тук обаче, откъм транс-Мегаската страна, основната характерна черта на двата големи континента бяха равнините и хълмовете.

За Марлейна, която никога през живота си не беше виждала планина, дори ниските хълмове бяха вълнуващи.

На Ротор, разбира се, имаше поточета и реките, които виждаха на Еритро от тази височина, не изглеждаха по-различни.

Дженар си помисли, че Марлейна ще остане изумена, когато ги види отблизо.

Марлейна хвърли любопитен поглед към Немезида, която, прехвърлила зенита си, залязваше на запад.

— Тя не се движи, нали, чичо Сийвър? — каза тя.

— Движи се, — каза Дженар. — Или поне Еритро се върти спрямо Немезида, но прави едно пълно завъртане за един ден, докато при Ротор това става на всеки две минути. Погледната от Еритро, Немезида се движи с 1/700 част от скоростта, с която изглежда, че се движи, погледната от Ротор. Оттук изглежда, че стои неподвижна, но не е точно така.

След това, като хвърли бърз поглед към Немезида, той продължи:

— Ти никога не си виждала Слънцето на Земята, Слънцето на Слънчевата Система, или ако си го виждала, сигурно не го помниш, тъй като тогава си била бебе. Слънцето изглеждаше много по-малко погледнато от мястото, където се намираше Ротор в Слънчевата Система.

— По-малко ли? — учуди се Марлейна. — Компютърът твърди, че Немезида е по-малка.

— Така е. Но Ротор е толкова по-близо до Немезида отколкото на времето е бил до Слънцето, че Немезида изглежда по-голяма.

— Ние сме на четири милиона километра от Немезида, нали?

— Но сме били на сто и петдесет милиона километра от Слънцето. Ако бяхме на такова разстояние от Немезида, щяхме да получаваме под един процент от светлината и топлината, които получаваме сега. Ако бяхме толкова близо до Слънцето, колкото сме до Немезида, щяхме да се изпарим. Слънцето е много по-голямо, по-ярко и по-горещо от Немезида.

Марлейна не гледаше към Дженар, но явно тонът му й беше достатъчен.

— Начинът, по който говориш, чичо Сийвър, ме кара да мисля, че би искал отново да си близо до Слънцето.

— Там съм роден, така че понякога ме обзема носталгия.

— Но Слънцето е толкова горещо и ярко. Сигурно е опасно.

— Ние не гледахме към него. Ти също не трябва да гледаш към Немезида прекалено дълго, недей, скъпа.

Дженар обаче хвърли един бърз поглед към Немезида. Тя висеше в западния небосклон, червена и огромна, диаметърът й беше четири дъгови градуса или осем пъти диаметъра на Слънцето, видяно от някогашното местоположение на Ротор. Тя беше спокоен, червен светещ кръг от светлина, но Дженар знаеше, че понякога, рядко, тя припламваше и в продължение на няколко минути на спокойното й лице се появяваше бяло петно, което причиняваше болка в очите. По-често се появяваха меки червени петна на тъмно червен фон, но те не се забелязваха толкова.

Той даде някаква команда на самолета, който промени курса си така, че Немезида да остане зад тях.

Марлейна хвърли един последен замислен поглед към Немезида, след което извърна очи към Еритро, който се простираше под тях.

— Човек свиква с розовия цвят, — каза тя. — След известно време нещата престават да изглеждат толкова розови.

Дженар също беше забелязал това. Очите му започваха да долавят разлики в тоновете и нюансите, така че планетата преставаше да изглежда толкова едноцветна. Реките и малките езера бяха в по-ярко червено от земната повърхност, а небето беше тъмно. Атмосферата на Еритро до известна степен разсейваше червената светлина на Немезида.

Най-отчайваща обаче беше безплодната земя на Еритро. На Ротор, въпреки малките му размери, имаше зелени поля, жълти жита, разноцветни плодове, животни, които издаваха звуци, всички цветове и звуци на човешкия живот.

А тук имаше само мъртва тишина.

Марлейна се намръщи.

— На Еритро има живот, чичо Сийвър.

Дженар не можа да определи дали това е твърдение, въпрос или отговор на мислите, които Марлейна бе прочела по езика на тялото му. Дали се опитва да го убеди или търси потвърждение.

— Разбира се, — каза той. — Много живот. Той е всепроникващ и не е само във водата. Има прокариоти, които живеят във влагата в почвата.

След малко на хоризонта се появи океанът, отначало само като тъмна линия, но с приближаването на самолета се превърна в дебела ивица.

Дженар внимателно поглеждаше настрани към Марлейна, като наблюдаваше реакциите й. Тя, разбира се, беше чела за земните океани и сигурно беше виждала как изглеждат по холовизията, но нищо не може да подготви човек за такова преживяване. Дженар, който беше ходил на Земята веднъж (веднъж!) като турист, беше виждал океански бряг. Но никога не беше летял над океан докато изгуби сушата от поглед и не беше сигурен в собствената си реакция.

Океанът се разгръщаше под тях, а сушата остана зад тях, докато се превърна в една по-светла ивица и, накрая, изчезна. Дженар погледна надолу и усети странно чувство в стомаха си. Той си спомни една фраза от стара епическа поема: „морето, тъмно като вино“. Океанът под тях действително приличаше на огромна подвижна маса червено вино с петънца от розова пяна.

В тази огромна водна маса нямаше нищо, което да служи като ориентир и нямаше къде да се кацне. Тук понятието „местоположение“ не съществуваше. Въпреки това, той знаеше, че ако поиска да се върне трябваше само да подаде на самолета команда да ги върне на сушата. Компютърът на самолета следеше позицията им чрез точни изчисления на скоростта и посоката и знаеше къде е сушата, дори къде е Куполът.

Те прелетяха под дебел пласт облаци и океанът стана черен. Една дума от страна на Дженар и самолетът премина през облаците и се издигна над тях. Немезида отново светеше и океанът вече не се виждаше. На негово място имаше море от розови водни капчици, издигащи се на места, така че от време на време покрай прозорците преминаваха късове мъгла.

След това облаците сякаш се разделиха и между тях можеха да се видят части от морето, тъмно като вино.

Марлейна гледаше с леко отворена уста и затаен дъх. Тя прошепна:

— Всичко това е вода, нали, чичо Сийвър?

— Хиляди километри във всички посоки, Марлейна, и на места дълбока десет километра.

— Предполагам, че ако човек падне в нея, ще се удави.

— Не се притеснявай за това. Тази машина няма да падне в океана.

— Знам, че няма, — каза Марлейна делово.

Има още едно нещо, което Марлейна може да види, помисли Дженар.

Марлейна прекъсна мислите му:

— Отново започваш да се тревожиш, чичо Сийвър.

Дженар се развесели от това, че беше започнал да възприема проницателността на Марлейна като нещо естествено.

— Ти никога не си виждала Мегас, — каза той, — и се чудех дали да ти я покажа. Само едната страна на Еритро гледа към Мегас, а Куполът е построен на другата страна, която не гледа към нея, така че Мегас никога не се появява на нашето небе. Ако продължаваме да летим в тази посока обаче, ще навлезем в сиз-Мегаското полукълбо и ще я видим да се извисява над хоризонта.

— Бих искала да видя това.

— В такъв случай ще го видиш, но се подготви. Голяма е. Наистина голяма. Почти два пъти по-голяма от Немезида и изглежда като че ли всеки момент ще се стовари върху нас. Някои хора просто не могат да понесат тази гледка. Тя обаче няма да падне. Не би могла. Опитай се да запомниш това.

Те продължиха нататък на по-голяма височина и с по-висока скорост. Под тях океанът се простираше в набразденото си еднообразие, скриван от време на време от облаците.

Накрая Дженар каза:

— Ако погледнеш напред и малко на дясно ще видиш Мегас да се показва на хоризонта. Ще се насочим към нея.

Отначало тя изглеждаше като светло петно на хоризонта, но ставаше все по-голяма. Постепенно израсна в тъмночервен полукръг, който се разширяваше. Беше значително по-тъмна от Немезида, която все още се виждаше, останала назад и вдясно от самолета и малко по-ниско в небето.

Докато Мегас се издигаше и растеше, стана ясно, че това, което се открива пред тях, не е светещ кръг, а малко повече от полукръг.

Марлейна с интерес отбеляза:

— Значи на това казват „фаза“, така ли?

— Точно така. Ние виждаме само онази част, която Немезида осветява. Докато Еритро се завърта около Мегас, Немезида сякаш се приближава до Мегас и ние виждаме все по-малко от осветената половина на планетата. А когато Немезида се плъзне точно над или под Мегас, можем да видим само тънък сърп светлина по ръба на Мегас — това е всичко, което се вижда от осветената й половина. Понякога Немезида застава точно зад Мегас. Тогава Немезида е в затъмнение и се показват всички бледи звезди, а не само ярките, които се виждат дори, когато Немезида е в небето. По време на затъмнението се вижда един голям черен кръг, в който няма никакви звезди и това показва къде се намира Мегас. Когато Немезида отново се появи от другата му страна, пак може да се види тънкият сърп от светлина.

— Прекрасно, — каза Марлейна. — Като небесно шоу. А погледни Мегас — всички тези движещи се ивици.

Те пресичаха осветената страна на кълбото, бяха дебели и червеникавокафяви с оранжеви пръски, и бавно се виеха.

— Това са обръчи от вихри, — каза Дженар, — с ужасни ветрове, които духат във всички посоки. Ако наблюдаваш внимателно, ще видиш как се образуват петна, които се увеличават, преместват се, след това се разпръсват и изчезват.

Наистина е като холовизионно шоу, — каза Марлейна възхитено. — Защо хората не го гледат през цялото време?

— Астрономите го гледат. Те го наблюдават с помощта на компютризирани уреди, инсталиране на това полукълбо. Аз самият съм го гледал от нашата Обсерватория. Знаеш ли, на Слънчевата Система имахме такава планета. Нарича се Юпитер и дори е по-голяма от Мегас.

По това време цялата планета се беше издигнала над хоризонта и приличаше на надут балон, чиято лява половина беше леко сплесната.

— Прекрасна е. Ако Куполът беше построен от тази страна на Еритро, всички щяха да имат възможност да я гледат.

— Не, Марлейна. Всъщност, нещата не стоят точно така. Повечето хора не харесват Мегас. Казах ти, че някои хора имат чувството, че тя ще падне и това ги плаши.

Марлейна каза с раздразнение:

— Малко са хората, на които може да хрумне такава глупава мисъл.

— В началото ще са малко, но глупавите мисли изглежда са заразителни. Страховете се разпространяват и хора, които иначе не биха се бояли, започват да се страхуват, защото съседът им се страхува. Не си ли забелязвала това?

— Забелязвала съм го, — каза тя с горчивина. — Ако някое момче мисли, че някоя мадама е хубава, всички смятат така. Започват да се надпреварват… — тя замълча, сякаш се засрами.

— Заразителният страх е една от причините да построим Купола на другото полукълбо. Има и друга причина — тъй като Мегас е винаги в небето, на това полукълбо по-трудно се правят астрономически наблюдения. Но мисля, че е време да се връщаме. Познаваш майка си. Сигурно е изпаднала в паника.

— Обади й се и й кажи, че сме добре.

— Не е необходимо. Тази машина постоянно изпраща сигнали, тя знае, че сме добре — физически. Но не това я тревожи, — каза той като почука по слепоочието си многозначително.

Марлейна се отпусна в стола и по лицето й се изписа недоволство.

— Колко досадно. Знам, че всеки ще каже „Това е, защото те обича“, но е толкова неприятно. Защо не може просто да ми повярва, когато й казвам, че няма да ми се случи нищо лошо?

— Защото те обича, — каза Дженар и тихо нареди на самолета да се връща обратно, — така както ти обичаш Еритро.

Лицето на Марлейна веднага светна.

— О, наистина го обичам.

— Да, да. Съвсем ясно личи по цялото ти отношение към този свят.

И Дженар си помисли как ли би реагирала Юджиния Инсиня на това.

51.

Тя побесня.

— Какво означава тя обича Еритро? Как може да обича един мъртъв свят? Възможно ли е да сте й промили мозъка? Или пък по някаква причина да си й втълпил, че обича Еритро?

— Юджиния, бъди разумна. Наистина ли вярваш, че е възможно някой да втълпи нещо на Марлейна? Ти някога успявала ли си?

— Тогава какво се случи?

— Всъщност, аз се опитах да й покажа неща, които няма да й харесат или ще я изплашат. Ако изобщо съм се опитал да й „втълпя“ нещо, то е било неприязън към Еритро. От опит знам, че роторианците, израснали в тесния и малък свят на Колонията, мразят безкрая на Еритро. Не харесват червената светлина; не харесват огромния океан; не харесват притъмняващите облаци; не харесват Немезида и най-вече не харесват Мегас. Всички тези неща ги подтискат и плашат. И аз показах всичко това на Марлейна. Преминахме над океана и продължихме нататък, докато Мегас се показа изцяло над хоризонта.

— И?

— И нищо не я обезпокои. Каза, че свиква с червената светлина и тя престава да й изглежда толкова ужасно червена. Океанът ни най-малко не я изплаши и накрая намери, че Мегас е интересен и забавен.

— Не мога да повярвам.

— Но това е самата истина.

Инсиня потъна в размисъл. После неохотно каза:

— Може би това е знак, че тя вече е болна от… от…

— От Епидемията. Веднага щом се върнахме, наредих да й се направи ново мозъчно сканиране. Все още не съм получил пълния анализ, но предварителните изследвания не показват промяна. Графиката на мозъчната дейност се променя значително и при най-леката форма на Епидемията. При Марлейна няма такова нещо. Току-що ми хрумна една интересна мисъл. Познаваме проницателността на Марлейна и знаем, че тя забелязва и най-дребните неща. Чувствата на другите преминават в нея. Но някога да си наблюдавала обратния процес? Чувствата на Марлейна преминават ли в околните?

— Не разбирам накъде биеш.

— Колкото и да се опитвам да го скрия, тя вижда кога съм несигурен и малко разтревожен, или кога съм спокоен, или кога не ме е страх. Способна ли е тя обаче да ме накара или да ми внуши да се почувствувам несигурен, малко разтревожен, или спокоен? След като може да усеща, може ли и да внушава?

Инсиня го зяпна.

— Мисля, че това е лудост! — отсече тя възмутено.

— Може би. Но забелязвала ли си някога подобно нещо при Марлейна? Помисли добре.

— Няма какво да мисля. Никога не съм забелязвала такова нещо.

— Да, — промърмори Дженар, — така и предполагах. Тя би искала да се чувствуваш по-спокойна за нея, но не успява да ти го внуши. И все пак… Ако говорим само за нейната проницателност, вярно е, че откакто е на Еритро, тя се усили. Съгласна ли си?

— Да. Съгласна съм.

— Има още нещо. Сега тя има и силна интуиция. Тя знае, че Епидемията не я застрашава. Сигурна е, че нищо на Еритро няма да я нарани. Тя гледаше океана под нас и беше убедена, че самолетът няма да падне и да я удави. Така ли разсъждаваше и на Ротор? Там не се ли е чувствувала неуверена и несигурна, както би се чувствувал всеки млад човек, когато има причини за това?

— Да! Разбира се.

— Но тук тя е нов човек. Напълно уверена в себе си. Защо?

— Не знам.

— Еритро ли й влияе? Не, не, нямам предвид Епидемията. Някакво друго влияние? Нещо съвсем различно? Ще ти кажа защо питам. Самият аз го усетих.

— Какво усети?

— Някакъв оптимизъм, свързан с Еритро. Не ме притесняваше нито пустотата, нито каквото и да било. Не че преди Еритро ме е отблъсквал или подтискал, но никога не съм харесвал тази планета. По време на това пътуване с Марлейна, обаче, Еритро ми хареса повече от когато и да било през десетгодишния ми престой тук. Помислих си, че е възможно възторгът на Марлейна да е заразителен или тя по някакъв начин да ми го предава. Ако не е така, то тогава начинът, по който Еритро й влияе, влияе и на мен — в нейно присъствие.

— Мисля, че и ти трябва да си направиш мозъчно изследване, Сийвър, — каза Инсиня със сарказъм.

Дженар повдигна вежди.

— Мислиш ли, че не съм? Откакто съм тук редовно си правя изследвания. Освен неизбежните промени, съпътствуващи остаряването, други няма.

— А правил ли си си изследване след полета?

— Разбира се. Веднага. Не съм глупав. Пълният анализ все още не е пристигнал, но предварителните резултати не показват изменения.

— И какво смяташ да направиш сега?

— Какво друго? Да изляза от Купола с Марлейна на повърхността на Еритро.

— Не!

— Ще вземем предпазни мерки. И друг път съм излизал.

— Ти, може би, — каза Инсиня твърдо, — но тя, не. Никога.

Дженар въздъхна. Той се завъртя на стола си и погледна към изкуствения прозорец на стената на кабинета си, сякаш се опитваше да види червената планета отвъд него. След това отново погледна Инсиня.

— Навън има един огромен нов свят, — каза той, — който принадлежи единствено на нас. Ние можем да го застроим и усъвършенствуваме като се поучим от грешките, причинили неуспешното развитие на предишния ни свят. Този път можем да създадем един хубав свят, чист и добър. Ще свикнем с червения му цвят. Ще го съживим с нашите растения и животни. Ще вдъхнем живот на сушата и моретата и ще поставим началото на самостоятелното развитие на тази планета.

— А Епидемията? Какво ще правим с нея?

— Може да се справим с Епидемията и Еритро ще стане идеално място за нас.

— Ако се справим с горещината и гравитацията на Мегас, и променим химичния й състав, тя също ще стане идеално място за нас.

— Да, Юджиния, но трябва да признаеш, че Епидемията е нещо качествено различно от горещината, гравитацията и химичния състав.

— Но Епидемията може да бъде също толкова фатална.

— Юджиния, мисля, че ти казах, че Марлейна е най-ценният човек за нас.

— За мен, да.

— За теб тя е ценна, защото ти е дъщеря. За нас е ценна с това, което може да прави.

— Какво може да прави? Да тълкува жестове? Да прави фокуси?

— Тя е убедена, че има имунитет към Епидемията. Ако е така, можем да научим…

Ако е така. Това са детинщини и ти го знаеш. Не се хващай за сламка.

— Навън има цял един свят и аз го искам.

— Говориш като Пит. Би ли рискувал дъщеря ми в името на този свят?

— В човешката история са правени много по-големи рискове в името на много по-дребни неща.

— Толкова по-зле за историята. И във всеки случай, аз решавам. Тя е моя дъщеря.

Дженар отговори с тих глас, в който се четеше безкрайна тъга:

— Обичам те, Юджиния, но вече веднъж те загубих. Хранех крехката надежда, че ще мога да компенсирам тази загуба. Но сега се боя, че ще те загубя отново и завинаги. Защото ще ти кажа, че не ти решаваш. Дори не и аз. Решава Марлейна. Каквото и да реши, тя ще намери начин да го постигне. И тъй като тя може би е способна да даде на човечеството един нов свят, аз ще й помогна да направи това, което иска, дори и пряко волята ти. Моля те, приеми това, Юджиния.