Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nemesis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)
Корекция
Mandor (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
hoho (2007)

Издание:

Издателство „Полюси“, 1992


Двадесет и две
Астероид

48.

22 Август 2235 година! Тази дата беше от значение за Крайл Фишър, защото това бе рожденият ден на Теса Уендел. А по-точно петдесет и третият и рожден ден. Тя не спомена нито деня, нито неговото значение — дали защото на Аделия се беше гордяла толкова със своя свеж вид, или защото беше прекалено чувствителна към петте години разлика с Крайл.

Но за Крайл разликата в годините им нямаше никакво значение.

Дори да не го привличаха нейният интелект и сексапил, Теса държеше ключа към Ротор и Фишър знаеше това.

Около очите на Теса се бяха появили тънки бръчици и кожата в горната част на ръцете й беше видимо отпусната, но нежеланият й рожден ден беше ден на триумф за нея и тя влезе в апартамента, който с годините се беше напълнил с много вещи, със замах и се отпусна в солидното си кресло със самодоволна усмивка.

— Всичко мина гладко като по междузвездно пространство. Без грешка.

— Жалко, че не бях там, — каза Крайл.

— И аз съжалявам, Крайл, но се събираме на строго професионална основа, а аз и без това те замесвам в повече неща отколкото трябва.

Целта бе Хипермнестра, един иначе невзрачен астероид, чието местоположение в момента беше удобно — не много близо до други астероиди и, което беше по-важно, не много близо до Юпитер. Освен това никоя от Колониите нямаше претенции над него, а и никой не го посещаваше. Отгоре на това, първите две срички на името му, колкото и банално да изглеждаше това, подхождаха на обект, представляващ крайната цел на свръхсветлинен полет през хиперпространството.

— Значи корабът е пристигнал благополучно.

— Да, на десет хиляди километра от астероида. Лесно можехме да го изпратим и по-близо, но не искахме да рискуваме усилване на гравитационното му поле, въпреки че то е слабо, и, разбира се, го върнахме на предварително избраното място. В момента два обикновени кораба го прибират.

— Предполагам, че Колониите дебнат.

— Разбира се, но едно е да видиш, че някакъв кораб изчезва, а съвсем друго е да разбереш къде е отишъл; дали е отпътувал със скоростта на светлината, със скорост близка до нея или много по-висока и най-важното — как е постигнато това. Така че няма никакво значение какво са видели.

— Не са наблюдавали Хипермнестра, нали?

— Няма начин да са знаели крайната цел, освен ако охраната не ни е провалила, което явно не е станало. Дори да знаеха, или да предполагаха, това само по себе си също нямаше да им помогне. Общо взето мина чудесно, Крайл.

— С една дума — огромна крачка.

— А ни очакват и други. Това е първият кораб, способен да носи на борда си човешко същество, достигнал свръхсветлинна скорост, но както знаеш персоналът, ако можем да го наречем така, беше робот.

— И успешно ли се справи роботът?

— Напълно, но това не е много показателно, освен че доказа, че е възможно сравнително голяма маса да бъде пренесена дотам и обратно и да остане невредима — невредима на макрониво. Ще бъдат необходими няколко седмици докато се установи дали няма значителни повреди на микрониво. И, разбира се, тепърва ни предстои да построим по-големи кораби, да се уверим, че животоподдържащите системи са добре инсталирани и работят изправно и да подсилим предпазните мерки. Един робот може да понесе натоварване, което човек не може.

— А спазвате ли плана?

— Засега, да. Още година, година и половина, ако не изникнат непредвидени злополуки или аварии, и ще можем да изненадаме роторианците, ако приемем, че все още съществуват.

Фишър трепна и Уендел каза виновно:

— Извинявай. През цялото време си казвам да не говоря такива неща, но понякога се изпускам.

— Няма нищо, — каза Фишър. — Сигурно ли е, че аз ще бъда на първия полет до Ротор?

— Ако изобщо нещо, което ще се случи след година, че и повече, може да бъде сигурно. Няма застраховка срещу внезапни промени.

— Но засега?

— Явно. Танаяма е оставил бележка, в която се казва, че ти е обещано място — неочаквано любезно от негова страна. Коропатски бе така добър да ме уведоми за тази бележка днес след полета, когато моментът ми се стори подходящ да повдигна твоя въпрос.

— Чудесно! Веднъж Танаяма ми обеща това устно. Радвам се, че го е отбелязал писмено.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо ти е дал това обещание? Винаги съм мислила, че Танаяма не е човек, който дава нещо за нищо.

— Права си. Пътуването ми беше обещано при условие, че те доведа на Земята, за да работиш над свръхсветлинната скорост. Сигурно си спомняш, че изпълних тази задача успешно.

Уендел се изсмя.

— Съмнявам се, че това е достатъчен аргумент за правителството ти. Коропатски каза, че по принцип не се чувствува задължен към обещанията на Танаяма, но тъй като си живял на Ротор няколко години, познанията ти могат да бъдат от полза. Според мен за тринадесет години познанията ти трябва да са поизбледнели, но не му казах това, защото се чувствувах добре след изпитанията и реших, че за момента те обичам.

Фишър се усмихна.

— Това много ме успокоява, Теса. Надявам се, че ти също ще бъдеш на първия полет. Уточнихте ли това?

Уендел леко отдръпна глава, сякаш да фокусира Фишър по-добре.

— Това е много по-трудно, момчето ми. Те нямаха нищо против да изложат теб на опасност, но казаха, че от мен не могат да се лишат. „Кой ще продължи работата по проекта, ако с теб се случи нещо?“ попитаха те. И аз казах, „Който и да е от двадесетината ми подчинени, които познават проблемите на свръхсветлинния полет така добре както и аз и които имат по-млади и по-бързи умове.“ Това, разбира се, беше лъжа, тъй като няма друг като мен, но свърши работа.

— Има нещо вярно в това, което казват. Разумно ли е да поемаш риска?

— Да, — отвърна Уендел. — От една страна искам честта да бъда капитан на първия свръхсветлинен полет. От друга, любопитна съм да видя друга звезда и ми е неприятно, че тези роторианци са стигнали първи, ако… — Тя се усети и продължи. — И последното, но според мен най-важно нещо е, че искам да се махна от Земята. — Тя направо изръмжа като казваше това.

По-късно, когато лежаха в леглото един до друг, тя каза:

— А когато настъпи часът и ние най-сетне стигнем там, какво прекрасно усещане ще бъде това.

Фишър не отговори. Той си мислеше за едно дете с големи особени очи и за сестра си, и двата образа сякаш се сляха в дрямката, в която той потъна.