Айзък Азимов
Немезида (11)

15.

Колкото и да е странно, Крайл Фишър трябваше да свикне със Земята — по-точно отново да свикне. Не беше предполагал, че за по-малко от четири години Ротор до такава степен е станал част от него. Това беше най-дългото му отсъствие от Земята, но възможно ли беше да е било толкова дълго, че да го отчужди от нея?

А сега, ето я Земята, с огромните си размери, с далечния хоризонт, който рязко разделя земята и небето, а не се извива нагоре в мъгла. Ето ги тълпите, постоянната гравитация, въздухът, необуздан и своенравен, температурите, които стремително се покачват и падат, неудържимата природа.

Не че трябваше да изпита тези неща, за да ги почувствува. Дори когато беше в собствената си квартира той знаеше, че те са отвън и тяхната неопитоменост обхващаше и завладяваше духа му. А може би това се дължеше на прекалено малката и претрупана стая, на ясния шум, който идваше отвън, като създаваше у него усещането, че един пренаселен и загиващ свят го притиска.

Беше странно, че през годините на Ротор Земята му беше липсвала толкова силно; и че сега, когато се беше завърнал на Земята, Ротор му липсваше по същия начин. Дали не му беше съдено през целия си живот да иска да бъде там, където не беше.

Сигналната лампа светна и той чу неравномерния звън. На Земята всичко беше неравномерно, докато на Ротор всичко беше равномерно с почти враждебна точност.

— Влез, — каза той тихо, но достатъчно силно, за да се задействува механизма за отключваме.

Влезе Гаранд Уайлър (Фишър очакваше, че ще е той) и го погледна весело.

— Не си ли ставал, откакто те оставих, Крайл?

— Поразмърдах се. Ядох. Бях в банята.

— Хубаво. Значи си жив, въпреки че не ти личи. — Той се усмихваше широко, кожата му беше гладка и кафява, очите му — тъмни, зъбите — бели, косата — гъста и къдрава. — За Ротор ли мислиш?

— От време на време.

— Искам да те питам нещо, но все не успявам. Там всички са Снежинки, нали?

— Да, — каза Фишър. — Не видях нито един черен.

— Прав им път тогава. Разбра ли, че са заминали?

Фишър понечи да скочи на крака, но овладя тялото си. Той кимна.

— Говореха, че ще заминават.

— Говорели са сериозно. Отлетели са. Наблюдавахме ги докато изчезнаха и следяхме радио-вълните им. Набраха скорост с техния хиперпространствен метод и както ги различавахме ясно, така изведнъж изчезнаха. Прекъсна всякаква връзка.

— Засякохте ли ги, когато отново преминаха в пространството?

— Няколко пъти. Все по-слабо. Бяха набрали инерция и пътуваха със скоростта на светлината, и след като се появиха на екрана три пъти, при преминаването си от хиперпространството в пространството, повече не можахме да ги засечем.

Фишър каза с горчивина.

— Тяхна работа. Изхвърлиха тези, които бяха против, като мен.

— Жалко, че и ти не беше там. Трябваше да дойдеш. Гледката беше интересна. Знаеш, че до последния момент съществуваха консервативни мнения, че хиперпространственият метод е измама и че по някаква причина цялата история е измислена.

— Космическата Сонда беше тяхна. Без хиперпространствения метод нямаше да могат да я изпратят толкова далеч.

— Измама! Това твърдяха консервативните мнения.

— Истина е.

— Да, сега всички го знаят. Внезапното изчезване на Ротор от нашите уреди не може да се обясни по друг начин. Всички Колонии го наблюдаваха. Няма грешка. От всички уреди е изчезнал в една и съща секунда. Лошото е, че не можем да разберем накъде отиват.

— Предполагам, че към Алфа Кентавър. Къде другаде?

— Управлението смята, че може и да не е Алфа Кентавър и че ти може би знаеш това.

Фишър се ядоса.

— Разпитваха ме най-подробно. Нищо не съм премълчал.

— Да, разбира се. Знаем това. Ти не си знаел нищо. Искат да разговарям с теб като твой приятел и да видя дали не знаеш нещо, което не предполагаш, че знаеш. Може да изникне нещо, за което не си се сещал досега. Ти живя там четири години, беше женен, имаше дете. Не може да не си научил нещо.

— Как бих могъл. Щяха да ме изгонят и при най-малкото подозрение, че искам да науча нещо. Самият факт, че съм Землянин, ме правеше подозрителен. Ако не се бях оженил, ако не бях дал такова доказателство, че възнамерявам да стана роторианец, щяха да ме изгонят. Така или иначе ме държаха далече от всички критични или деликатни въпроси.

Фишър отмести погледа си.

— И това имаше ефект. Жена ми беше един обикновен астроном. Нямах избор. Не можех да пусна обява по холовизията, че търся млада дама, специалист в областта на хиперпространството. Ако бях срещнал такава жена, щях да направя всичко възможно да се хвана за нея, дори да приличаше на хиена, но през цялото време докато бях там, не срещнах такава. Методът се пазеше в тайна до такава степен, че според мен хората, които се занимаваха с него, бяха напълно изолирани. Сигурно в лабораториите са носели маски и са използували фалшиви имена. За четири години не долових нито един намек, не узнах нищо и знаех, че това означава край на работата ми в Управлението.

Той се обърна към Гаранд и гневно изрече:

— Нещата вървяха толкова зле, че се превърнах в пълен загубеняк. Мисълта че се провалих ме съкруши.

Уайлър седеше срещу Фишър на масата в претрупаната с вещи стая и си люлееше на задните крака на стола си, но внимателно се държеше за масата да не падне.

— Крайл, от Управлението не могат да си позволяват любезности, но не са и напълно безчувствени. Те съжаляват, че трябва да се отнасят с теб така, но се налага. И аз съжалявам, че съм нагърбен с тази работа, но се налага. Загрижени сме, че ти не успя и че не ни донесе нищо. Ако Ротор не беше заминал, можехме да считаме, че не е имало какво да ни донесеш. Но те заминаха. Те притежаваха хиперпространствения метод и въпреки това ти не ни донесе нищо.

— Знам.

— Но това не означава, че искаме да те изхвърлим или да се отървем от теб. Надяваме се, че все още можем да те използуваме. Така че аз трябва да разбера дали твоят неуспех е истински.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да мога да им кажа, че неуспехът ти не се дължи на лична слабост. В края на краищата ти се ожени за роторианка. Хубава ли беше? Обичаше ли я?

Фишър изръмжа.

— Искаш да кажеш, дали от любов към една роторианка, нарочно прикривам Ротор и им помагам да пазят тайната си.

— Е, — Уайлър остана равнодушен. — Така ли е?

— Как можеш да си помислиш такова нещо? Ако бях решил да стана роторианец, щях да замина с тях. Щях да изчезна в пространството и вие никога нямаше да ме откриете. Но не го направих. Напуснах Ротор и се върнах на Земята, въпреки че знаех, че провалът ми може да ми струва кариерата.

— Оценяваме твоята лоялност.

— Тя е по-голяма, отколкото предполагаш.

— Оценяваме факта, че може би си обичал жена си и че заради дълга си е трябвало да я напуснеш. Това би било в твоя полза, ако бяхме сигурни…

— Не толкова жена си, колкото дъщеря си.

Уайлър замислено погледна към Фишър.

— Знаем, че имаш дъщеря на една година. При тези обстоятелства май не е трябвало да имаш дете.

— Съгласен съм. Но не мога да се държа като добре смазан робот. Понякога нещата се случват против нашите желания. А щом детето се роди и бях с нея една година…

— Обяснимо е, но е било САМО една година. Едва ли е била достатъчна да се създаде връзка…

Фишър се намръщи.

— Може да мислиш, че е обяснимо, но не можеш да си го обясниш.

— Тогава ти ми го обясни. Ще се опитам да разбера.

— Това беше сестра ми, разбираш ли? Малката ми сестра.

Уайлър кимна.

— Спомената е в комп-досието ти. Мисля че беше Роза.

— Роузан. Тя почина преди осем години по време на бунтовете в Сан Франциско. Беше само на седемнадесет години.

— Съжалявам.

— Не участвуваше на ничия страна. Беше един от невинните наблюдатели, а вероятността някой от тях да пострада беше по-голяма, отколкото някой от подстрекателите и полицията. Поне намерихме тялото й и можах да го кремирам.

Уайлър мълчеше смутено. Накрая Фишър каза:

— Тя беше само на седемнадесет години. Родителите ни умряха, — той махна с ръка, като че ли не желае да говори за това, — когато тя беше на четири години, а аз бях на четиринадесет. Работех след училище и се грижех да бъде сита, облечена и доволна, дори аз да не бях. Сам се научих да правя програми — не че това ми носеше достатъчно пари — и когато беше на седемнадесет години и на никого не беше сторила зло, когато дори не знаеше за какво са тези сражения и викове, тя просто не е могла да избяга…

— Разбирам защо си постъпил доброволец за Ротор.

— Да. Две години бях като вцепенен. Започнах работа в Управлението, за да не мисля за нея, а и защото мислех, че работата ще бъде опасна. По едно време исках да умра — и ако можех, междувременно да направя нещо полезно. Когато се разглеждаше въпросът да се изпрати агент на Ротор аз се кандидатирах. Исках да се махна от Земята.

— А сега се върна. Съжаляваш ли?

— Да, малко, но Ротор ме задушаваше. Въпреки всичките й недостатъци, на Земята има ПРОСТОР. Само ако беше видял Роузан, Гаранд. Не можеш да си я представиш. Не беше хубава, но имаше такива очи…

Погледът на Фишър беше зареян в миналото, между веждите му се появи лека бръчка, сякаш се взираше, за да го види по-ясно.

— Красиви очи, но страшни. Никога не можех да срещна погледа й без да се почувствувам неловко. Тя виждаше направо в теб, ако разбираш какво искам да кажа.

— Не разбирам, — каза Уайлър.

Фишър не обърна внимание на думите му.

— Винаги знаеше дали лъжеш или криеш истината. Дори да мълчиш, тя разбираше какво не е наред.

— Да не искаш да кажеш, че е имала телепатични способности?

— Какво? Не. Казваше, че познава по изражението на лицето и по интонацията на гласа. Казваше, че никой не може да скрие мислите си, че колкото и да се смееш, не можеш да скриеш мъката си, че не можеш да прикриеш горчивината с усмивка. Опитваше се да ми обясни, но аз така и не разбрах как правеше това. Тя беше различна, Гаранд. Изпитвах възхищение от нея. После се роди дъщеря ми. Марлейн!

— Да?

— Тя имаше същите очи.

— Бебето имаше очите на сестра ти?

— Не от самото начало, но постепенно се промениха. Когато беше на шест месеца, очите й ме караха да настръхвам.

— И жена ти ли настръхваше?

— Не съм забелязал да й правят особено впечатление, но пък тя не е имала сестра като Роузан. Марлейн почти не плачеше, беше спокойна. Спомням си, че Роузан беше същата като бебе. При Марлейн също нямаше признаци, че ще стане особено красива. Сякаш Роузан се беше върнала при мен. Сега разбираш колко беше сложно.

— Имаш предвид връщането ти на Земята?

— Да се върна и да ги оставя. Все едно загубвах Роузан за втори път. Вече никога няма да я видя. Никога!

— Но въпреки това се върна.

— Лоялност! Задължения! Но ако искаш да ти кажа истината, за малко да не се върна. Стоях разкъсван. Разкъсван! Бях отчаян не исках да напусна Роузан — Марлейн. Виждаш ли, обърквам имената. Тогава Юджиния — жена ми — ми каза съкрушена: „Ако знаеше къде отиваме, нямаше да бързаш да се връщаш.“ В този момент не исках да си тръгвам. Помолих я да дойде с мен. Тя отказа. Помолих я поне да ми даде Роу… Марлейн. Отказа. И когато вече щях да се предам и да остана, тя избухна и ми каза да си вървя. И аз си тръгнах.

Уайлър замислено гледаше Фишър.

— „Ако знаеше къде отиваме, нямаше да бързаш да се връщаш.“ Така ли ти каза?

— Да, така. И когато я попитах: „Защо? Къде отива Ротор?“, тя отговори: „Към звездите.“

— Не може да е така, Крайл. Ти си знаел, че се готвят да отпътуват към звездите, но тя ти е казала „Ако знаеше къде отиваме…“ Имало е нещо, което не знаеш. Какво не си знаел? Какво е било то?

— Какво искаш да кажеш? Откъде да знам какво не знам?

Уайлър продължи:

— Разказа ли това в Управлението по време на разпитите?

Фишър се замисли.

— Мисля, че не. Дори не се бях сещал за това, докато не започнах да ти разказвам как за малко щях да остана.

Той затвори очи и бавно изрече:

— Не, за първи път говоря за това. За първи път си позволявам да мисля за този разговор.

— Добре. А сега, след като се замисли — къде отиваше Ротор? Чувал ли си да се говори за това? Някакви слухове? Или догадки?

— Предполагаше се, че отива към Алфа Центавър. Къде другаде? Това е най-близката звезда.

— Жена ти беше астроном. Тя какво казваше?

— Нищо. Никога не говореше за това.

— Ротор изпрати Космическата Сонда.

— Знам.

— И, като астроном, жена ти е била замесена.

— Така е, но за това също не ми е говорила никога, а аз внимавах да не я питам. Мисията ми щеше да бъде провалена и можеха да ме изпратят в затвора, дори да ме екзекутират, ако бях проявил явно любопитство.

— Но като астроном, тя може да е знаела къде отиват. За малко да ти каже. „Ако ТИ знаеше…“ Виждаш ли? Тя е знаела и ако ти също знаеше…

Фишър не прояви интерес.

— След като не ми каза какво знае, не мога да ти го кажа.

— Сигурен ли си? Някакви случайни забележки, които тогава са ти се сторили незначителни? Все пак ти НЕ СИ астроном и може да не си разбрал нещо, което ти е казала. Спомняш ли си да е споменавала нещо, което да те е озадачило?

— Не мога да си спомня такова нещо.

— Помисли! Възможно ли е Космическата Сонда да е открила планетна система около едната или и двете подобни на Слънцето звезди на Алфа Кентавър?

— Не знам.

— Или планети около която и да е звезда?

Фишър сви рамене.

— Помисли! — каза настойчиво Уайлър. — Възможно ли е това да е означавало, „Ти мислиш, че отиваме към Алфа Кентавър, но около нея обикалят планети и ще отидем там.“ Или може би, „Ти мислиш, че отиваме към Алфа Кентавър, но ние отиваме към друга звезда, където е сигурно, че ще има подходяща планета.“ Или нещо от този род.

— Нямам представа.

Гаранд Уайлър стисна плътните си устни.

— Ето какво, Крайл, приятелю. Сега ще се случат три неща. Първо ще трябва отново да минеш на разпит. Второ, предполагам, че ще трябва да убедим Колонията Серес да ни позволи да използуваме техния телескоп на астероидите, за да прегледаме много внимателно всички звезди на сто светлинни години от Слънчевата Система. И трето, трябва да накараме нашите специалисти по хиперпространството бързо да се заловят за работа. Само гледай дали няма да стане така.