Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nemesis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)
Корекция
Mandor (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
hoho (2007)

Издание:

Издателство „Полюси“, 1992


Двадесет и четири
Детектор

52.

Крайл Фишър разгледа „Свръхсветлинен“ с безразличен поглед. Той го виждаше за първи път и беше достатъчно да погледне Теса Уендел, за да види съвсем ясно, че тя се усмихва с гордостта на собственик.

Корабът се намираше в голяма пещерна галерия, охраняван с тройна предпазна мрежа. Имаше хора, но по-голямата част от работната сила се състоеше от специално програмирани (нехуманоидни) роботи.

Фишър беше виждал много космически кораби през живота си, най-различни модели, използувани за най-различни цели, но никога не беше виждал кораб като този — с толкова отблъскващ вид.

Ако го беше видял без да знае какво представлява, може би нямаше дори да разбере, че е космически кораб. Тогава какво да каже? От една страна не искаше да огорчи Уендел. От друга страна беше ясно, че тя очаква мнението му и също толкова ясно, че очаква похвала.

Затова той каза със сподавен глас:

— Има някаква зловеща красота — прилича на оса.

Тя се усмихна на израза „някаква зловеща красота“ и Фишър разбра, че добре беше подбрал думите си. Но тя каза:

— Какво значи, прилича на оса, Крайл?

— Имам предвид едно насекомо, — каза Крайл. — Знам, че на Аделия не познавате насекомите много добре.

— Познаваме насекомите, — каза тя. — Може да нямаме вашето безразборно изобилие…

— Сигурно нямате оси! Това са жилещи насекоми с форма като… — той посочи „Свръхсветлинен“. — Те също се състоят от две заоблени части съединени с тясна връзка.

— Наистина ли? — тя погледна към „Свръхсветлинен“ с нов интерес. — Намери ми снимка на оса, когато можеш. Може да разбера дизайна на кораба по-добре като видя това насекомо — или, всъщност, обратното.

— Защо формата на кораба е такава, ако не сте изхождали от осата? — попита Фишър.

— Трябваше да намерим такава форма и структура, която да даде оптимална възможност на кораба да се движи като едно цяло. Хиперполето има склонност да се разпростира цилиндрично навън до безкрайност и ние трябва донякъде да се примирим с това. От друга страна, не ни се искаше да отстъпим изцяло. Всъщност, не можехме, така че трябваше да го изолираме някъде във формата на кораба. То се намира в корпуса, поддържано и ограничавано от силно и променливо електромагнитно поле, и… не ти се слуша всичко това, нали?

— Мисля, че не, — каза Фишър с лека усмивка. — Чух достатъчно. Но тъй като най-сетне ми беше разрешено да видя това…

— Не се обиждай, — каза Уендел, като го прегърна през кръста. — Всичко беше на строго професионална основа. Понякога и моето присъствие ги дразнеше. През цялото време мърмореха и предполагам, че е било за тази ужасна Заселничка, която си пъха носа навсякъде и им се искаше да не бях откривателката на хиперполето, за да могат да ме изхвърлят оттук. Сега обаче нещата се пооправиха и успях да уредя да дойдеш и да го видиш. В края на краищата, ти ще пътуваш в него и аз исках да му се възхитиш. — Тя се поколеба и добави: — И на мен.

Той я погледна и каза:

— Знаеш, че и без това ти се възхищавам, Теса, — и обгърна раменете й.

— Все повече остарявам, Крайл, — каза тя. — Няма спиране. А пък ми е невероятно хубаво с теб. Вече от седем години сме заедно, скоро ще станат осем, а за миг не съм почувствувала познатия интерес към други мъже.

— Това трагично ли е? — попита Фишър. — Може би причината е, че беше погълната от проекта. Сега, когато корабът е завършен, сигурно ще се почувствуваш освободена и ще имаш достатъчно време отново да тръгнеш на лов.

— Не. Няма го копнежа. Просто го няма. А ти? Знам, че понякога те пренебрегвам.

— Няма значение. Когато ме пренебрегваш заради работата си ми е добре. Аз искам този кораб колкото и ти, скъпа, а ужасното е, че когато корабът най-сетне бъде завършен, ние с теб ще сме прекалено стари, за да бъдем допуснати да него. — Той се усмихна печално. — Като мислиш за това, че остаряваш, Теса, не забравяй, че и аз вече не съм момче. След по-малко от две години ще навърша петдесет. Има един въпрос, който не искам да ти задавам, от страх да не остана разочарован, но все пак ще го задам.

— Питай.

— Ти уреди да видя кораба, да бъда допуснат в тази светая светих. Не мисля, че Коропатски би позволил това, ако проектът не беше към края си. Той е болен на тема сигурност, почти колкото беше Танаяма.

— Да, що се отнася до хиперполето, корабът е готов.

— Летял ли е?

— Още не. По него все още има работа, но тя не включва хиперполето.

— Предполагам, че ще трябва да бъдат направени пробни полети.

— Разбира се, с екипаж на борда. Без екипаж няма начин сме сигурни, че животоподдържащите работят. Дори полетите с животни няма да ни дадат нужната сигурност.

— Кой ще участвува в първия полет?

— Доброволци, избрани измежду хората, които работят по проекта и отговарят на изискванията.

— А ти?

— Единствено аз няма да бъда доброволец. Аз трябва да участвувам. Не мога да се доверя на никой друг да взима решения при евентуална критична ситуация.

— Значи тръгвам и аз, — каза Крайл.

— Не, ти не.

Лицето на Фишър потъмня от гняв.

— Уговорката беше…

— Но не на изпитателните полети, Крайл.

— А кога ще приключат те?

— Трудно е да се каже. Зависи от проблемите, които могат да възникнат. Ако всичко мине гладко, може да са достатъчни два или три полета. Въпрос на месеци.

— Кога ще се състои първият изпитателен полет?

— Това не знам, Крайл. Все още работим по кораба.

— Ти каза, че е готов за тръгване.

— Да, що се отнася до хиперполето. Но в момента инсталираме невронните детектори.

— Това пък какво е? Никога не съм чувал да ги споменаваш.

Уендел не отговори веднага. Тя се огледа наоколо мълчаливо и замислено и след това каза:

— Привличаме внимание, Крайл, а подозирам, че тук има хора, които се дразнят от твоето присъствие. Хайде да тръгваме.

Фишър не помръдна от мястото си.

— Да разбирам ли, че отказваш да говориш за това с мен? Въпреки че за мен е от жизнено значение.

— Ще говорим… в къщи.

53.

Крайл Фишър беше нервен и гневът му нарастваше. Той отказа да седне и остана прав пред Теса Уендел, която сви рамене и седна на бялото самомоделиращо се канапе и сега гледаше нагоре към него намръщена.

— Защо се ядосваш, Крайл?

Устните на Фишър трепереха. Той ги стисна и изчака преди да отговори, сякаш с усилие на мускулите си налагаше да остане спокоен. Накрая каза:

— Ако екипажът се сформира без мен, това ще бъде краят. Никога няма да ме включат. От самото начало трябва да стане ясно, че аз ще бъда на всеки полет на кораба, докато не стигнем до Звездата Съсед… и Ротор. Не искам да остана извън играта.

— Защо бързаш да си вадиш заключения? — каза Уендел. — Няма да бъдеш забравен в решаващия момент. Корабът дори не е завършен.

— Ти каза, че корабът е готов, — каза Фишър. — Какви са тези невронни детектори, за които заговори изведнъж? Това е начин да ме накарате да си затворя устата, да отвлечете вниманието ми и след това да се измъкнете с кораба, преди да усетя, че съм изоставен. Ето какво правят те. А ти играеш по свирката им.

— Крайл, ти си луд. Невронният детектор е моя идея, мое настояване, мое желание. — Тя го гледаше втренчено и предизвикателно, без да мига.

— Твоя идея! — избухна той. — Но…

Тя му направи знак с ръка да запази тишина.

— Това е нещо, по което работим успоредно с кораба. Не е в моята специалност, но доста безмилостно настоявах неврофизиците да го направят. А каква е причината? Именно, че искам ти да бъдеш на кораба, когато тръгнем за Звездата Съсед. Разбираш ли?

Той поклати глава.

— Разбери, Крайл. Щеше да разбереш, ако не беше заслепен от ярост без никаква основателна причина. Съвсем ясно е. Става дума за невронен детектор. Той открива нервна дейност от разстояние. Комплексна нервна дейност. С две думи, открива наличието на разум.

Фишър я зяпна.

— Имаш предвид това, което лекарите използуват в болниците?

— Разбира се. Това е обикновен уред в медицината и психологията за откриване на умствени увреждания в ранен стадий — но на метри разстояние. На мен ми е необходим за астрономически разстояния. Това не е нещо ново. То е нещо старо със силно увеличен обсег на действие. Крайл, ако Марлейна е жива, тя ще бъде на Колонията, на Ротор. Ротор ще бъде там някъде и ще обикаля около звездата. Казах ти, че няма да е лесно да бъде открит. Ако не го открием за кратко време, можем ли да сме сигурни, че наистина не е там и че не сме го подминали, както може да бъде подминат остров в океана или астероид в космоса? Месеци и години ли ще трябва да продължим търсенето, за да сме сигурни, че не сме го изпуснали, че наистина го няма?

— А невронният детектор…

— Ще открие Ротор вместо нас.

— Няма ли да е също толкова трудно да бъде открит…

— Не, няма. Във Вселената има безброй източници на светлинни и радио лъчи и всякакви видови радиация и ние ще трябва да различим един източник измежду хиляди, ако не и милиони други. Това е възможно, но не е лесно и може да отнеме време. Съвсем различно нещо е обаче да засечем именно това електромагнитно излъчване, свързано с невроните в техните комплексни взаимодействия. Малко вероятно е да има повече от един такъв източник… или, ако има, то ще е, защото Ротор е построил още една Колония. Това е. Аз съм също толкова решена да намеря дъщеря ти, колкото си и ти. Това е така, защото съм решена да те взема с нас на полета. Ще дойдеш.

Фишър я гледаше изумен.

— И ти убеди всички, които работят по проекта, да се съгласят с това?

— Имам значително влияние над тях, Крайл. Има и още нещо. Това е строго секретно, затова не можех да ти го кажа при кораба.

— О? И какво е то?

Уендел отвърна тихо:

— Крайл, аз мисля за теб повече, отколкото предполагаш. Нямаш представа колко силно искам да ти спестя разочарованието. Представи си, че не открием нищо при Звездата Съсед. Какво ще стане, ако едно изследване на небето покаже, че никъде около нея няма разумни форми на живот? Да се върнем веднага обратно и да докладваме, че не сме открили и следа от Ротор, така ли? Хайде, Крайл, не се поддавай на настроенията си. Не казвам, че неуспехът ни да намерим разумен живот около Звездата Съсед ще означава непременно, че Ротор и хората на него не са оцелели.

— Какво друго може да означава?

— Може Звездата Съсед толкова да не им е харесала, че да са решили да продължат нататък. Може да са останали достатъчно дълго, за да сондират някои астероиди за нови материали за конструиране и подновяване на двигателите с микросинтез. А след това да са продължили.

— И ако това е така, как ще разберем къде са?

— Те тръгнаха преди почти четиринадесет години. С помощта на хиперпространствения метод могат да пътуват със скорост не по-висока от тази на светлината. Ако са достигнали някоя звезда и са се установили там, тя ще е най-много на четиринадесет светлинни години оттук. Няма много такива звезди. Със свръхсветлинна скорост, ние можем да ги обиколим до една. С помощта на невронните детектори бързо можем да разберем, дали Ротор се намира около някоя от тях.

— В този момент, те може да пътуват през пространството между звездите. Как бихме могли да ги открием в такъв случай?

— Не бихме могли, но поне малко ще увеличим шансовете си, ако с нашите невронни детектори изследваме дванадесетина звезди за шест месеца, вместо да прекараме същото време в безплодно търсене около една звезда. Ако не успеем, а трябва да приемем и това като вариант, то поне ще се върнем със значителен обем информация за дузина различни звезди — едно бяло джудже, синьо-бяла гореща звезда, звезда подобна на Слънцето, двойна звезда и т.н. Малко вероятно е да направим повече от едно пътуване през живота си, така че защо да не си го направим приятно и с трясък да влезем в историята, а, Крайл?

Крайл отвърна замислено:

— Сигурно си права, Теса. Ще бъде много неприятно да претърсим дузина звезди и да не открием нищо, но да претърсим околностите на една единствена звезда и да се върнем с мисълта, че Ротор може да е бил на някое достижимо място, което не сме изследвали поради липса на време, е още по-лошо.

— Точно така.

— Ще се опитам да запомня това, — каза тъжно Крайл.

— Още нещо, — каза Уендел. — Невронните детектори може да регистрират разум с извънземен произход. Не можем да изпуснем такава възможност.

Фишър я погледна изумено.

— Вероятността не е голяма, нали?

— Не, но ако съществува, в никакъв случай не трябва да я изпускаме. Особено, ако е на не повече от четиринадесет светлинни години от Земята. Във Вселената няма нищо по-интересно — или по-опасно — от друг вид разум. А ние бихме искали да го опознаем.

— Какви са шансовете да бъде регистриран разум с извънземен произход? — попита Фишър. — Невронните детектори са приспособени само за човешки разум. Струва ми се, че няма да разберем дали една наистина странна форма на живот е жива, камо ли разумна.

— Може да не регистрираме наличието на живот, — каза Уендел, — но според мен е невъзможно да пропуснем наличието на разум, а ние търсим именно това. Каквато и форма на разум да открием, колкото и необикновена и непозната да е тя, нейната структура трябва да е поне толкова сложна, колкото е човешкият мозък. Още повече, че със сигурност тя ще притежава електромагнитни излъчвания. Гравитационното привличане е прекалено слабо; силните и слабите ядрени взаимодействия имат прекалено малък радиус на действие. А що се отнася до това ново хиперполе, с което работим при свръхсветлинния полет, доколкото знаем, то не съществува в природата, а само когато е изкуствено разработено. Невронният детектор може да регистрира много сложно електромагнитно поле, което да показва наличието на разум, независимо от неговата форма или състав. А ние ще имаме готовност или да изследваме, или, при нужда, да се спасяваме. Малко вероятно е живот с неразвит разум да представлява опасност за технически развита цивилизация като нашата, въпреки че всякаква извънземна форма на живот, дори и във вирусен стадий, би представлявала интерес.

— И защо трябва всичко това да се пази в тайна?

— Защото подозирам, всъщност, знам, че Световният Конгрес ще иска да се върнем много бързо, за да са сигурни, че проектът е успешен и да могат да конструират по-добри модели на свръхсветлинни кораби въз основа на нашия опит с този прототип. От друга страна, ако нещата вървят добре, аз бих искала да разгледам Вселената и да ги накарам да почакат. Не казвам, че със сигурност ще го направя, но искам да си запазя тази възможност. Ако знаеха, че кроя такива планове, ако дори им мине през ум, предполагам, че ще сложат на кораба екипаж от хора, които смятат за по-податливи на заповеди.

Фишър леко се усмихна.

— Какво има, Крайл? — попита Уендел. — Представи си, че от Ротор и населението му няма и следа. Би ли искал, в такъв случай, просто да се върнеш разочарован на Земята? Би ли се отказал от Вселената, която лежи в краката ти?

— Не, просто се чудя колко време ще отнеме монтирането на детекторите и всички останали неща, които може да измислиш? След малко повече от две години ще навърша петдесет. Агентите, работещи за Управлението, обикновено се свалят от действителна служба на петдесет. Получават чиновническа работа на Земята и не им се разрешава да участвуват в космически полети.

— Е и?

— След малко повече от две години вече няма да отговарям на изискванията. Ще ми кажат, че съм прекалено стар и в крайна сметка Вселената няма да лежи в краката ми.

— Глупости! Мен ще ме пуснат, а аз в момента съм над петдесет.

— Ти си по-специална. Това е твоят кораб.

— Ти също си специален, тъй като аз ще настоявам да те пуснат. Освен това, няма да им е толкова лесно да намерят хора, отговарящи на изискванията за „Свръхсветлинен“. Ще ни бъде трудно да наберем доброволци. А хората от екипажа трябва да тръгнат доброволно; не можем да рискуваме да оставим пътуването в ръцете на новобранци, които нямат желание и смелост за това.

— А защо да не се намерят доброволци?

— Защото са Земляни, скъпи ми Крайл, а космосът всява ужас у почти всички Земляни. Хиперпространството ги плаши още повече и те ще искат да останат настрана. Освен теб и мен ще ни трябват още трима доброволци, а аз ти казвам, че трудно ще ги намерим. Проучила съм много хора и намерих двама, които стават и които са ми дали половинчати обещания. Шао-Ли Уу и Хенри Джарлоу. Все още не съм намерила трети. А дори и, противно на всички очаквания, да се появят десетина доброволци, ти няма да отпаднеш в полза на някой друг, защото аз ще настоявам да дойдеш с мен, като мой посланик към роторианците, ако това изобщо се наложи. А ако и това не е достатъчно, тогава ти обещавам, че корабът ще отпътува преди да навършиш петдесет.

Този път Фишър се усмихна с истинско облекчение и каза:

— Теса, обичам те. Знаеш ли, наистина те обичам.

— Не, — отвърна Уендел. — Не знам, че наистина ме обичаш, особено, когато го казваш с такъв тон, сякаш това те изненадва. Много е странно, Крайл, но през всичките тези почти осем години, през които се познаваме и живеем заедно и се любим, нито веднъж не си ми казвал това.

— Не съм ли?

— Вярвай ми, слушах те внимателно. Знаеш ли какво друго е странно? Аз също никога не съм ти казвала, че те обичам, а те обичам. Отначало не беше така. Какво мислиш, че се е случило?

Фишър каза тихо:

— Може да сме се обикнали толкова постепенно, че да не сме забелязали. Това се случва понякога, не мислиш ли?

И те се усмихнаха свенливо един на друг, сякаш се чудеха какво да правят сега.