Барбара Клевърли
Дамаски кинжал (9)

Глава осма

Приближиха в мълчание крилото за гости. Внимаваха да не стреснат заподозрения, за да не се измъкне, преди Джо да е имал възможност да го разпита.

Джо заговори като полицай:

— Ти пази външната врата, Лайли, докато аз проверя дали е там.

Той пристъпи напред.

— Хей… Има ли някой вътре? По-добре кротко излез. Така никой няма да пострада.

— Заобиколен си от всички страни — добави развълнувана Лайли.

Минто се показа от колибката си. Козината на врата му беше настръхнала, а зъбите оголени.

— Мисля, че се кани да окаже съпротива — каза Лайли.

Джо сложи ръце на хълбоците си и погледна заплашително надолу.

— Бихте ли ми казали, сър, къде точно бяхте в един часа сутринта? Или предпочитате да дойдете в участъка и там да отговорите на няколко въпроса?

Минто силно изръмжа.

— Какъв грубиян! — рече Лайли. — Не мога да повярвам, че каза такова нещо!

— Продължавайте да се зъбите още малко, сър — каза Джо. — Е, Лайли, какво мислиш? Това ли е нашият човек?

— Можем да поискаме да вземат отпечатък от зъбите или пък му подай ръката си за проба, но мисля, че няма нужда от това. То се вижда и така. Между двата кучешки зъба разстоянието е около два сантиметра и половина, всъщност към три сантиметра.

Благодаря ви, сър. Това е всичко засега. Пускаме ви под гаранция. Не напускайте града, без да ме уведомите.

За момент се спряха, загледани в празното стълбище, и си представиха как Земан умира самотен от мъчителна смърт.

„Отрова, викат й оръжието на страхливците“, помисли си Джо и му стана още по-мъчно за Земан, на когото племенните обичаи бяха забранили да съобщи открито за неразположението си и да потърси помощ, преди да е станало твърде късно. Наведе се за момент и огледа влажните петна по пода и стълбите. Вече почистени и миришещи слабо на карбол, те показваха къде са били последните отчаяни стъпки на Земан. А това, че е бил нападнат и захапан за ръкава от ужасното малко кученце, внасяше елемент на някакъв невероятен фарс.

Мислите на Лайли като че ли повтаряха неговите.

— Ужасна, безсмислена смърт — каза тя след кратка пауза. — Струва ми се, че тук нещо не е наред, Джо. Кучето — как му беше името?

— Минто. На името на последния от тримата вицекрале. Лорд Минто.

— Точно така. Та този Минто само мъже ли напада?

— Нямам представа. Защо питаш?

— Когато слязох посред нощ, минах покрай колибката му. Той не се показа. Беше там… чух го да ръмжи, но това беше всичко. А когато се върнах към един часа, дори не си даде труда да ръмжи. Макар че бях толкова разстроена, че може и да не съм обърнала внимание.

— Може пък и той да е излязъл на среднощна разходка — каза Джо. — Не е вързан и колибката му е точно до входа.

— Но нали видя каква врява вдига, когато го безпокоят. Би се чуло из цялото стълбище. Сигурно си забелязал, аз със сигурност го забелязах, че между стаите не се чува нищо. Стените са от дебели тухли. Обаче може да се чуе много добре какво става на стълбите и в коридора. Бях още будна. Не можах да заспя веднага, защото наистина се чувствах засегната и ядосана. Може би щях да чуя шума, ако той беше нападнал Земан, но ще ти кажа кой при всички случаи би го чул!

— Съседната врата е на стаята на Искандер и е съвсем близо до колибката на Минто. Слушай, Лайли, сега тук няма никой, всички са на закуска, а Искандер каза, че ще отиде да разговаря с хората си. Ще се вмъкна в стаята му, ако ти останеш да наблюдаваш. А, и подразни отново животното.

Джо влезе в стаята на Искандер и затвори вратата зад себе си. Възползва се от възможността да я огледа набързо, но не видя нищо необичайно — стандартното легло и мебелировка. Нямаше никакви лични вещи, освен дрехите му от вечерта, окачени в един шкаф, а влажният под и оправеното легло показваха, че хората от персонала са извършили ежедневното си почистване. Почти веднага чу врявата. Малко приглушена от дебелата врата, но въпреки това се чуваше съвсем ясно. За острия слух на един пущун това беше предостатъчно.

Излезе и заповяда на Минто да се прибере в колибката си.

— Няма никакво съмнение — каза той. — Щом като с моите повредени от войната уши го чувам, абсолютно сигурен съм, че с острия си слух Искандер също би могъл да чуе. А нали помниш какво казва пущунската поговорка: „Пущунът никога не спи.“ Те са прочути с това, че непрекъснато са нащрек. Доколкото ми е известно, никой не е успял да изненада някой пущун. При това положение, Лайли, би ли ми казала защо Искандер не се е показал навън, за да види какво става? За него ръмженето на кучето би трябвало да е сигнал, че нещо не е наред, и аз бих очаквал от него да провери какво става.

— Освен ако е бил част от това, което е ставало — каза Лайли. — В никое от тези неща няма логика, Джо. Какво искаме да кажем с тях? Че Земан не е умрял в един часа или че не е умрял тук, или че Грейс преднамерено лъже, че Джеймс участва в прикриването на истината и Искандер вероятно знае каква е тя и дори може сам да е убил Земан. Може ли някое от тези неща да е вярно?

— Мисля, че моят заподозрян номер едно би трябвало да е Искандер, ако не беше втората жертва. Трябва да наблюдаваме Бети — каза Джо.

— Да, разбира се. Втората жертва. Мислиш ли, че е станало неволно? Не мога да си представя, че някой, особено пък Искандер, ще иска да навреди на Бети.

— Не, права си — въздъхна Джо. — Това би било напълно нелогично. Доколкото ми е известно, пущуните се отнасят с голямо внимание и уважение към жените, като се изключат неверните съпруги. Би било противно на културата и религията им да се опитат да убият дори една англичанка. Доколкото ми е известно, има само един случай, когато тук, в района на границата, е била убита англичанка. Било е преди две години. Полковник Фолкис и жена му са били убити от една банда от долината Бости-Кел. Обаче това са били разбойници и местните жители са били разгневени от постъпката им не по-малко от английските власти. Освен това преди седемдесет години хиляди английски жени и деца са попаднали в капан в тези проходи на пътя от Афганистан. Всички са загинали, застреляни от джезаили или насечени с ятагани. Но това е било война. Как би могъл да предположи човек какво ще е поведението на мъжете при война или в мирно време? Питам се дали Бети просто не е страдала от нов пристъп на гадене, каквито е имала често през този месец? Грейс предположи тъкмо това, когато отиваше да я лекува снощи.

— И какво означава за нас това? Всичко ми прилича на кутия, пълна с червеи. Мислиш ли, че можем да й поставим отново капака?

— Би ли искала да го направим?

Тя поклати със съмнение глава.

— Не. Ще трябва да видим как ще се развият събитията по-нататък. Ще ти кажа и още нещо. Мисля, че още не всичко е приключило.

— Според мен има само едно нещо, в което можем да бъдем сравнително сигурни, и то е, че ако той е бил убит, това най-вероятно е направил някой от седем души, ако изключим теб и мен, Лайли. Толкова са хората, които седяха около трапезата на вечерята и спаха в крилото за гости. Всеки момент ще започнат да се връщат от закуска. Хайде да се качим горе на стената и да продължим обсъжданията. Там е толкова спокойно, колкото би могло да бъде в един форт, в който има хиляда души.

За негова изненада той беше открил в Лайли изключителна интелигентност, изобретателен колега, който схваща бързо какво му говори, не задава много въпроси и е напълно готов да изложи собствените си предположения. Обаче под маската й на съобразителен колега той усещаше някаква парализираща несигурност. Лайли се бореше с някакви чувства, които той не можеше точно да определи. Беше се развеселила, когато той разигра сцената с разпита на Минто. „Трябва да продължавам в този лековат стил — каза си Джо, — за да се възползвам максимално от Лайли Кобленц.“

— Ти си добър помощник, Кобленц — каза весело Джо, докато се изкачваха по стълбите и се облегнаха на парапета. — Ако някога поискаш да работиш в Лондон, обади ми се!

— Ти наистина си полицай, така ли?

— Че какво друго бих могъл да бъда?

— Мислех, че си от военното разузнаване, един от блестящите млади хора на сър Джордж.

Джо беше изненадан. Беше прекарал шест месеца в Индия, работейки за сър Джордж, преди да започне да прави догадки за двойствената му роля в правителството на Индия — догадки, които никога не беше изрекъл гласно и никога с нищо не бяха потвърдени.

— Да не искаш да кажеш, че добрият стар сър Джордж е, как да кажа… сив кардинал? Човек, който плете нещата зад кулисите?

— А ти пък да не искаш да кажеш, че не си го знаел?

— Не казвам това — рече ядосан Джо. Не можеше да се сдържи да не я попита: — Но би ли ми казала кой ти втълпи подобна мисъл в главата?

— О, я стига, Джо! Никой нищо не ми е втълпил. Можех сама да предположа някои неща. Не беше трудно. Баща ми винаги казва: ако искаш да си свършиш работата, обърни се направо към най-висшестоящия. Е, в Индия, ако искаш да се направи нещо, забрави за губернатора, за висшите военни и дори за онзи с шапката с перата.

— За вицекраля?

— Да, за него. Обърни се направо към върха на пирамидата. Това е мястото, където ще намериш сър Джордж. Той започна да се оплаква. Опита се да ме накара да мисля за него като за безобидно старо овчарско куче, но нас, американките, не може толкова лесно да ни избудалка. Преструва се, че над него има други хора, с които трябва да се консултира, но такива няма. Не е чак толкова лесен за обработване, но е свестен човек, а също и добър танцьор.

На Джо изведнъж му стана ясно защо Джордж е изпратил Лайли на границата. Почти чуваше думите му: „Закарайте проклетото момиче в Хълмовете и накарайте Сандиландс да се грижи за нея!“ Така той си бе осигурил седмица спокойствие в Симла, и то за негова сметка!

Беше десет часът и стражата тъкмо се сменяше. Джо взе назаем бинокъл от един скаут наблизо и го подаде на Лайли. Тя го насочи към лагера на афганците долу върху футболното игрище.

— Имат съвещание — докладва тя. — Искандер е в центъра. Говори само той. Изглежда, че им харесва какво казва… изразяват непрекъснато съгласие с него. — Тя замълча за момент и после добави: — Тези трийсет мъже плюс Искандер са въоръжени. Имат… трийсет и пет коня… хубави животни… и две товарни мулета. Няма оседлани, затова предполагам, че не бързат да ходят някъде. — Подаде бинокъла на Джо и каза замислена: — Знаеш ли, Джо, има една причина, поради която Земан се е опитвал да качи стълбите. Може би просто е искал да се отдалечи от Искандер. Отивал е горе при Джеймс или Грейс за помощ, тъй като е знаел, че приятелят му го е отровил. А всичките приказки, че повръщането се счита за признак на слабост при мъжете, са само за заблуда. Може да не е било арсеник. Може да е нещо, което действа бързо и което ние на Запад не познаваме. Предполагам, че те знаят много неща за отровите.

— Има логика. А освен това нали каза, че са се карали в градината. Но какъв може да е мотивът? Мисля, че тук нямаме никакво логично обяснение. Кой знае какво става в средите на афганската аристокрация? Бог знае какви борби за власт се водят там. „Прахът на наследствеността“ — това може да е някакъв ключ към разгадаването на тайната, но ми се струва малко неубедително, а и как бихме могли да го разберем? Не мога да отида долу в лагера и да ги попитам: „Вижте какво, момчета, я ми кажете как стоят работите с наследството? През нощта Искандер като че ли съкрати малко пътя към него, не е ли така? За какви пари става въпрос?“

Наум му дойде и по-зловеща мисъл. Земан е с кралска кръв и няма спор, че е обаятелна личност. Като нищо в двореца може да има фракция, която предпочита неговия стил на управление пред този на емира Аманула. Ако Аманула е разбрал това, тогава той би имал основателна причина да накара някой свой доверен адютант и близък на Земан да му види тайно сметката, далеч от сферата на влияние на емира. Ако съперникът му умре от естествена смърт под безпристрастното око на британските власти в Индия, това би било добре дошло за Аманула. И без съмнение Искандер би получил своята награда, когато се върне у дома. Джо знаеше, че би трябвало да сподели тези мисли и теории, като се допита до Джеймс. Но откакто бе открито тялото, в поведението на Джеймс имаше нещо, което смущаваше Джо. Приятелят, на когото трябваше да се довери и на когото в миналото беше поверявал живота си, по необясним начин се беше отдръпнал от него. Реши за момента да не включва Джеймс в сметките си, а междувременно Лайли запълваше много успешно тази празнина. Явно трябваше да продължи да пази в себе си неизказаните си мисли.

— И защо е изчакал да го направи тук, във форта? Това би ли имало някакво значение, Джо?

— Мисля, че да. Тук има деветима безупречни западни свидетели, някои от които са много влиятелни и почитани хора. Те биха дали всичко, за да докажат, че той няма нищо общо с това, че смъртта се дължи изцяло на естествени причини и че е била неизбежна. Защото подозрението, че Земан би могъл да бъде убит от всеки, докато се е намирал под протекцията на Джеймс и чрез него под протекцията на английската армия, може да доведе до въоръжен конфликт. Дори да бяхме сигурни, че го е направил Искандер, ние не бихме могли да го обвиним, защото това ще бъде страхотна обида за емира.

— Какво би могъл да направи той?

— В най-лошия случай би направил това, което емирите са правили преди. Ще обяви джихад — свещена война — срещу англичаните. Правили са го и при много по-незначителни провокации. Той ще подстрекава племената от тази страна на границата да се присъединят към неговите въоръжени сили в Афганистан, а може дори да се обърне за известна помощ към Русия. Те вече го снабдяват с бомбардировачи. Всички скаути, които виждате да защитават този форт, са свързани с племената по хълмовете: те са африди, кибери, махсуд, вазир, катак и макар да са много лоялни и много храбри — може би най-добрите бойци в света, — същевременно са мюсюлмани и силата на вярата им може да се окаже по-голяма от всякаква военна лоялност. Във всяко село има молла, който в едната ръка държи Корана, а в другата — извадена сабя! Всеки форт по протежение на границата би могъл да бъде превзет с масирана атака отвън и предателство отвътре.

— Границата в пламъци — каза Лайли, припомняйки си една фраза, която беше чувала толкова често в Симла.

— Границата ли? — рече Джо и се намръщи. — Не, дори по-лошо — днес границата, утре Пенджаб и скоро ще последва и останалата част от Индия, Лайли.

— Можем да направим само едно нещо, Джо. Да ги вкараме вътре и да ги обработим както трябва. Да ги накараме да се поизпотят, докато някой се разприказва.

— Лайли, какво си чела напоследък? Булевардни романчета ли? Не, не мога да направя това. Докато се правим, че приемаме версията за „естествените причини“ и тя задоволява всички, фитилът не е запален. Ако започна да се ровя, да изказвам съмнения или да правя намеци, тогава ще бъдем загубени. Ти също, госпожице Кобленц! Трябва да се държиш напълно естествено. Не претърсвай стаите и не хвърляй крадешком погледи на хората.

— Дори и на Искандер? — попита с невинен вид тя. — Ето, погледни! Той се връща.

 

 

Джо реши, че у Искандер беше настъпила някаква необикновена промяна. Изглежда, че не само беше взел мястото на Земан като командващ, но беше заимствал и някои елементи от поведението му. Въпреки че беше сериозен, както подхождаше на човек, току-що загубил свой приятел и съотечественик, той вече не демонстрираше само мълчаливо и заплашително присъствие, а беше станал отзивчив, готов да отговаря на въпроси. „Дали има нещо, което биха могли да направят?“ — попита ги той. Трябвало да напише доклад за злощастната случка от предишната нощ и може би Джо би му показал откъде би могъл да вземе хартия за писане? Отидоха с него в библиотеката, където Джо му намери листа с печата на форта, писалки, попивателна хартия и всичко, което можеше да му бъде нужно.

— За написването на доклада ще ми трябва известно време — каза Искандер, — може би целият остатък от сутринта, защото ще го пиша на два езика. Наредих на хората си да погребат Земан този следобед.

Командир Линдзи ми каза, че между форта и реката има малко мюсюлманско гробище, доколкото разбирам, останало от селото, което е било изравнено със земята, за да бъде построена тази крепост. Ще бъде много подходящо да го погребем там. Мисля, че трябва да отложим за утре заминаването ни с д-р Холбрук за Кабул. Може би ще бъдете така любезен, Сандиландс, да я уведомите за промяната в плана ни и да я помолите да бъде готова за тръгване веднага след закуска.

Джо с готовност се съгласи да го направи. Явно търсейки начин да установи някакъв контакт, като не намери по-добър претекст, Лайли каза:

— Чай? Ще направя чай и ще ви го донеса, Искандер.

За изненада на Джо той се обърна към нея, усмихна се любезно и рече:

— Много сте любезна, госпожице Кобленц. Ще ви бъда много благодарен за чая.

 

 

Искандер благодари три пъти в продължение на три часа за чая, който му беше поднесен лично от Лайли в библиотеката.

— Какво си намислила, Лайли? — попита нетърпеливо Джо, заварвайки я да излиза от библиотеката за трети път.

— Просто наглеждам заподозрян номер едно — каза тя. — Спокойно, Джо, всичко е наред. Той просто прави това, което каза, че ще прави. Отнема му много време и твърде често дъвче края на писалката. Но мисля, че съм му от голяма полза. Попита ме думата „аутопсия“ със „с“ ли се пише или с „ц“.

 

 

Тя продължи да го държи под око и следобед, но от разстояние от крепостната стена. Джо се присъедини към нея, за да наблюдава отстрани погребението. Огледа критично запуснатото ислямско гробище, което се простираше каменисто и забравено в една равнина между голите хълмове, оформяна и брулена от непрекъснатия сух вятър. Беше гола равнина, покрита с безкрайни редици отдавна забравени надгробни камъни от всички епохи. Някои по-нови, някои на стотици години, едни стояха изправени, а други подкопани от вятъра и залитнали на една страна като пияни.

„Ама че място за очакване на вечността!“ — помисли си Джо и мислите му се пренесоха в Англия при спокойствието, което цареше между идеално подредените надгробни плочи, меката, тъмна пръст, цъфналите тук и там саморасли дървета, ръмящия, напоителен дъжд и галещия вятър. Пренесе се там, в гробището на Съри: „Преподобният Саймън Греъм, който си отиде от този живот… Дора, любимата му жена, която спи вечния си сън… Бенджамин Елиът, на шест месеца, заспал в прегръдките на Исус…“ Според житието те чакаха с радостна надежда своето възкресение, но кой в това ужасно място ще чака с радостна или каквато и да било надежда? Погледна към плиткия гроб, изкопан за Земан, спомни си за този ловък, а може би дори и романтичен човек и за момент му стана тъжно за него.

„По-скоро бих работил с него, отколкото да го изпратя в това пусто, неприветливо каменно гробище!“ — помисли си той. Ободри се при мисълта, че според религията на Земан на воините е гарантирано вечно блаженство в обятията на безброй хурии, и се надяваше това да е вярно. Каза наум една молитва за всеки бог, който би могъл да го чуе, и забеляза, че Лайли също беше навела глава, унесена в мислите си или произнасяща молитва.

След погребалната церемония, която беше изключително кратка, афганците се върнаха и за изненада на Джо Искандер се обърна към Джеймс с предложението, ако е възможно, някои свободни от наряд скаути да покажат на неговите хора как се играе крикет.

— Разбира се — отговори Джеймс. — Всъщност дори за ваше забавление този следобед е насрочена игра на крикет, но аз се колебаех дали да не я отменя заради тъжното събитие, случило се снощи. Вашите хора са добре дошли да гледат как се играе тази игра и аз съм сигурен, че след това скаутите с удоволствие ще започнат да обучават вашите момчета. Разбира се, само ако те не са много съкрушени от смъртта на своя командир. За мен ще бъде напълно разбираемо, ако решите, че те може би ще предпочетат да прекарат следобеда в спокойно съзерцание.

Искандер повдигна учуден едната си вежда.

— Ако сте забелязал, това са специално подбрани бойци от елитния корпус. За тях е неприсъщо да изпадат в спокойно съзерцание заради внезапната смърт на техния командир. Ако им бъде предоставена възможност да се заемат с нещо, като например да участват в някакво състезание, мисля, че това ще им помогне да разсеят тъгата си. Освен това, майоре, не забравяйте, че игрите при погребения са една много отдавнашна традиция. Когато нашият прародител Александър Велики е минавал през тези хълмове преди две хиляди години, неговите гръцки воини биха направили същото, за да почетат мъртвия.

Джо беше едновременно впечатлен и заинтригуван от практичния подход на Искандер като командир и се настани удобно заедно с Лайли на парапета, за да наблюдава играта. Към тях се присъедини и Еди Фрейзър.

— Ти няма ли да играеш, Еди? — попита го Джо, а той му показа превързаната си ръка.

— Посрещнах един страхотен удар съвсем отблизо — отвърна той. — Интересувате ли се от крикет, госпожице Кобленц?

— Не знам нищо за тази игра — отвърна Лайли. — Никога през живота си не съм гледала как се играе, макар че имам някакъв смътен спомен, че е била свързана със спечелването на битката при Ватерлоо, а може и да греша.

— По тези места играта се приема твърде сериозно — каза Еди, без изобщо да се впечатли от тънкия й хумор. Набираме играчи от афридите и племето махсуд, между които има, да го кажем, приятелско съперничество, а тук те се изправят едни срещу други на игрището за крикет. Ако зависеше от мен, бих отменил днешната игра, но заповедите на Джеймс са: „бизнесът преди всичко“. Тази игра обикновено поражда доста голямо напрежение между двете племена.

— Ето ни тук в средата на нищото, където се оказва, че има два отбора за крикет, които спокойно биха могли да играят и в Англия! — изрази изненадата си Джо.

— О, да — каза Еди. — Работата е съвсем сериозна. Всички са облечени с бели екипи, всички са със специални обувки за крикет и с копринени пояси на райета около кръста! Имаме известна скромна сума, определена за физкултурни занимания, и сме се постарали всички да получат подходящ екип. Ако си включен в единайсеторката, получаваш съответното облекло. Боби Карстеърс, ето го там, е капитан на единия отбор, а Майк Бърджън на другия. Когато мога, играя и аз, а също и Джеймс. Миналата седмица отбелязах четиридесет точки, но хората напредват толкова бързо, че не съм сигурен дали ще мога да запазя мястото си в отбора.

— Направо треперя от вълнение — рече малко подигравателно Лайли. — Не виждате ли? Обаче ще трябва да ми обясните какво става на игрището. Предполагам, че прилича малко на бейзбола, но аз и за него не знам нищо.

— Няма причина да знаете — успокои я Еди. — И двете са английски игри.

— Така ли? И двете ли са английски игри! Мисля, че никой в Щатите не знае това.

— Вероятно няма да ви повярват, ако им го кажете — рече Еди.

Един пущун и един скаутски офицер хвърлиха монета помежду си и заеха срещуположните страни на игрището като рефери. Първата двойка отиде при линията, зад която застава батсманът, и играта започна.

„Ако си затворя очите — помисли си Джо, — това може да е всеки селски мегдан в неделя следобед, а ако ги отворя, какво виждам? Безмилостно синьо небе, слънце, което пече така, че можеш да опържиш на него яйце, отстрани пълно с шумни тюрбанлии, бурни аплодисменти и дори надуване на гайди след всяка точка!“

Играта продължаваше, съпровождана от силни възгласи, към които се присъедини и Лайли. Афридите бяха на път да постигнат деветдесет и осем точки и Боби Карстеърс отбеляза победните шест сред силни дюдюкания и освирквания от страна на половината зрители и възторжени викове от другата половина. Афганците нахлуха на игрището. Явно се бяха наговорили всеки да вземе по една топка и да си подават бухалката един на друг под аплодисментите на окуражаващите ги скаути.

— Изключителни са — каза Еди. — Като ги гледа човек, ще рече, че са родени само да играят крикет. Играят тази игра от десет минути, а показват умения на средно силен провинциален отбор. От политическа гледна точка не би било лоша идея, ако пренесат тази игра в Кабул, но малко се съмнявам, че заради произхода и гражданството си афганците биха могли да бъдат допуснати да участват в първенството на Индия.

— О, предполагам, че ще можем да заобиколим тези изисквания. При добро желание все ще може да се намери някакъв изход — каза Еди и започна шумно да окуражава на пущу запотените афганци, чиито батсмани се бяха наредили на опашка, за да играят. — Като че ли тази игра е била измислена специално за тези момчета. Имат сигурна ръка, ориентират се чудесно, но притежават и още нещо — търпение и упорита подготовка. Могат да чакат с дни, месеци и дори години, докато започнат да правят нещата както трябва. Те са изкусни тактици. Питам се защо ли се захванахме да ги учим?

— Ето го Искандер при вратичката. Явно е играл тази игра и преди — каза Джо, когато един мощен удар с бухалката изпрати топката високо над очертанията на игрището под оглушителните аплодисменти на неговите хора.

Слязоха долу да поздравят играчите. Джо забеляза, че Лайли отиде право при Искандер, за да го поздрави за добрата игра на хората му и за неговото великолепно представяне.

— Боже господи! Това момиче си мисли, че се намира на някое ужасно американско състезание, където ще поднася сребърната купа — каза неодобрително Едуин Бъроус. — Не можеш ли да държиш по-здраво юздите на тази кобилка, Сандиландс? Излага се. Излага и нас.

Джо реши, че ще му трябва най-малко един час, за да разубеждава Бъроус. Вместо това побърза да излезе напред и също да изрази сърдечните си поздравления за играта. Въпреки че Искандер и Лайли бяха на цели четири крачки един от друг, Джо имаше, и то не за пръв път, усещането, че ако мине между тях, ще се спъне в невидима свързваща ги нишка. Може би трябваше да я помоли да не се вживява чак толкова в задачата си да наблюдава заподозрения. Каза си, че за момента Искандер вероятно приема проявения от нея интерес като проява на съчувствие и заради склонността й лесно да се въодушевява, но ако не беше внимателна, той можеше да започне да подозира нещо.

— Ей! Защо не останете още един ден? — казваше му тя. — Тогава хората ви могат да се справят със скаутите в едно истинско състезание. Няма да е зле, а, Джо?

— Лайли, едва ли ние можем да променяме плановете на емира — започна да обяснява Джо, но за негова изненада беше прекъснат от Искандер.

— Това е една много съблазнителна идея, госпожице Кобленц! На моите хора нищо друго не би им харесало така, както да натупат скаутите. Ако майор Линдзи пожелае да удължи вече и без това твърде щедрото си гостоприемство с още един ден, за нас ще бъде голямо удоволствие. Програмата ни не е съвсем стриктно закована, за да не можем да останем още един ден. Ще говоря с командир Линдзи.

Преобразяването на Искандер, както Джо наричаше промяната, настъпила у младия човек след загубата на неговия командир, продължи през целия ден. По време на вечерята той забавляваше всички с истории за събития по границата и търпеливо и с добро чувство за хумор отговаряше на различни въпроси за начина на живот на пущуните, колкото и глупави да бяха те. Джо с изненада узна, че той беше получил образованието си не в Англия като Земан Хан, а в един колеж в Пешавар. Останал сирак от много малък, той принадлежеше към същия клан като Земан и двете момчета бяха приятели от детинство. Джо можеше само да предполага за силната скръб, която чувства заради загубата на приятеля си. Освен, разбира се, ако сам не беше отговорен за нея. Тази мисъл не го напускаше. Джо се запита дали ако Джеймс беше умрял, той би могъл да издържи една вечеря с толкова много хора и да се представи така добре, и то на чужд език. Усети как уважението му към Искандер започна да расте.

Обаче тревогата му за Лайли заради очевидния интерес, който проявяваше към този мъж, също нарастваше. В края на вечерята, когато всички станаха, за да напуснат масата, Джо забеляза как лорд Ратмор побърза да застане до вратата. Когато Лайли мина покрай него, той се наведе към нея и й прошепна нещо, което явно не й хареса. Преди Лайли да успее да му отговори, Искандер застана между тях и заговори Ратмор, позволявайки й да се отдалечи и да избегне ръката на лорда, когато той се опита да я задържи. Това от желание да я защити ли беше? Или в него имаше нещо по-зловещо? Жестът обезпокои Джо.

Когато се изравни с повереното му момиче, той попита:

— Е, Лайли?

Тя го погледна с блеснали очи.

— Всичко се нарежда много добре, Джо, като изключим този отвратителен Ратмор. Видя ли го какво направи току-що? Някои мъже просто не знаят кога трябва да се откажат.

— Какво искаш да кажеш? Какво ти каза той?

— Някакви глупости да сме се срещнели по-късно тази вечер. Не можах да разбера точно какво каза. Предполагам, че си прави устата за нова среща! Този човек не е с всичкия си.

— Лайли, не искам да местя леглото си пред вратата на стаята ти всяка вечер, но ако трябва, ще го направя! Ако имам и най-малки подозрения, че някой се опитва да ти мъти главата… който и да е той… ще взема мерки.

— Джо, благодаря за предложението, но главата ми си е съвсем наред и мога сама да се грижа за себе си — рече тя и бързо продължи напред към крилото за гости.

 

 

Джо беше настигнат от Джеймс и те продължиха заедно, като обсъждаха как е протекла вечерта. Когато преминаха през входната врата, Джо се спря. Нещо се беше променило. Оглеждайки се, той установи, че колибката на Минто беше изчезнала.

— Какво си направил с Минто? — попита той.

— Съжалявам да го кажа, но трябваше да го преместим в стаята ни. Тази сутрин получих две оплаквания, свързани с хигиената и шума. Първото беше от Бъроус. Той е убеден, че кучето страда от някаква индийска кучешка болест — бяс или нещо подобно, — и се страхува да не го зарази. Той е на мнение, че тъкмо това е убило Земан и не може да разбере защо Грейс не приема сериозно мнението му.

— А вторият?

— Лорд Ратмор. Твърди, че кучето се спуска срещу него и вдига голяма врява всеки път, когато мине покрай колибката му, а това било сериозно посегателство срещу свободата на движение на лорда. Свобода на движение! Нямам представа защо му е нужно да се промъква оттам незабелязано. Не ми прилича на човек, който ще офейка с полковата каса посред нощ.

— Точно такъв е! Минто е добър познавач на хората.

— Е, да, ама трябва да ти кажа, че тази промяна никак не ме устройва. Сега станахме тройка, от която като че ли аз съм излишният трети.

 

 

Леко потропване на вратата събуди Джо на зазоряване на следващия ден. Ординарецът, който беше застанал там, очевидно беше много развълнуван. Той му съобщи, че Джо трябва да слезе веднага долу при главната порта, където ще намери Джеймс.

— Лоша работа, сахиб — добави той. — Много, много лоша.