Барбара Клевърли
Дамаски кинжал (23)

Глава двайсет и втора

Грейс стоеше, облегнала се на парапета на крепостната стена, и гледаше надолу към плаца, където се събираше нейният ескорт. За пръв път в живота си имаше усещането, че е загубила самоувереността си. За кратко време отново си беше припомнила, че животът в затвореното пространство на военните бази не е за нея. Не беше успяла да стои настрана от интригите (въпреки че беше положила големи усилия). Повече й допадаше животът на територията на племената. Там проблемите бяха по-ясни. Усмихна се. Какви глупости! Тъкмо това би казала преди седмица. Обаче сега, ако искаше да бъде честна, трябваше да признае, че бе открила в себе си твърде достойна за порицание естествена способност да заблуждава хората! А това беше умение, което можеше да й послужи доста добре, за да оцелее сред интригите на двореца, към който се беше запътила. Рязко прекъсна мислите си. Хари! Какво би казал Хари, ако можеше да я чуе?

Докато гледаше надолу, групата афгански ездачи вече се беше събрала. Това беше ескортът й до Кабул, съставен от хора, с които беше свикнала да се разбира. Сигурно бяха малко озадачени от това, че трябваше да ги разкарват насам-натам през последната седмица. Може пък да бяха свикнали с това. Сега поне си отиваха у дома. А Искандер? Грейс си призна, че тук трябва да бъде по-предпазлива. Никога не можеше да бъде сигурна какво всъщност мисли той. Предполагаше, че в общи линии вероятно й беше простил. В края на краищата и двамата винаги бяха на страната на мира. Това, че щеше да бъде близо до нея в Кабул, дори щеше да бъде за нея известна утеха, но едва ли се беше харесало на бедната Лайли.

Мислите й бяха прекъснати от силен, писклив звук, който я стресна. На плаца гордо се появи скаутският гайдарски оркестър, който щеше да съпроводи ескорта през портала. Скаутите, които също живееха сред хълмове, бяха свикнали бързо с гайдите, въпреки че техните може би не бяха като оригиналните шотландски гайди. Въпреки това бяха научили доста отдавна забравени шотландски мелодии. И те имаха знамена на гайдите и носеха ярки карирани шотландски полички — гордостта на някогашните шотландски офицери. Развявани от вятъра, те внасяха весело разнообразие сред кафеникавите сгради, хълмовете, които бяха със същия цвят, и жълто-кафявите униформи.

Докато Грейс ги наблюдаваше, се появи Джеймс и застана до нея.

— Хайде, Грейс! — рече той, когато оркестърът засвири. — Всичко това е в твоя чест! Свирят „Хубавецът Чарли го няма… Ще се върне отново!“. Надявам се, че нямаш нищо против. Направиха доста голямо шоу от твоето изпращане.

Оркестърът, който надуваше гайдите с все сила, премина през портала и излезе навън. Афганските коне риеха земята с копита, удържани от стройните ездачи, които също се подредиха в две редици, а накрая на колоната застанаха конете с багажа. Конят на Грейс и този на Искандер ги очакваха начело на отряда. Изпращачите бяха Джо, Лайли и Бети. Всички прощални речи, включително и официалната, произнесена от сър Джордж, вече бяха казани и нищо не пречеше на групата да поеме към хълмовете. Бети мълчаливо наблюдаваше заминаването на Грейс — нейната приятелка и утешителка. Мълчаливи и замислени, Джо и Лайли се огледаха. Джо проследи погледа на Лайли и не се изненада, че той е насочен към Искандер.

Спокоен и авторитетен, Искандер каза няколко думи на Джеймс и излезе напред, за да заведе Грейс при коня й. Помогна й да се качи на високия сив кон и хвана юздите на своя, докато Грейс махаше за сбогом на наредилите се да я изпратят цивилни лица, след което решително обърна глава към Кибер. Кортежът тръгна. Оркестърът продължаваше да надува ентусиазирано гайдите, а Джо, Лайли и Бети се отправиха обратно към форта.

— Хайде да се качим горе на стената, за да ги наблюдаваме — каза Лайли. — Все ми е едно къде ще отидем, стига да сме достатъчно далеч, за да не може тълпата да ни чува.

Но веднага след като влязоха във форта, уморена и тъжна, Бети побърза да се прибере в стаята си. Лайли хвана Джо за ръката. Това беше един твърде емоционален момент и тя очевидно се колебаеше дали да му се довери. Накрая каза:

— Е, добре, Джо, попитай ме! — А когато той тактично само я изгледа въпросително, рече: — Страхувам се, че нямам нищо за казване. Той не каза и дума за намеренията си! Имаше достатъчно възможности да го направи, но предполагам, че трябва да се върне в Кабул, за да разбере какво ще бъде положението му там. Кой знае, може да дойде в Симла или в Делхи и тогава отново да обмислим нещата. Обаче аз не разчитам много на това. Мисля, че той си отиде завинаги, Джо.

Джо я погледна внимателно. Какво търсеше да открие? Признаци за разбито сърце? Нямаше такива. Нямаше сълзи. Гласът й беше спокоен. Би ли могла Грейс да изтълкува погрешно интереса на Лайли към Искандер? Изглеждаше замислена, но имаше и още нещо. Облекчение? Да, каза си той, облекчение. Може би в края на краищата Лайли Кобленц беше съжалила за дръзкото си предложение да затвори в златна клетка един мъж от хълмовете. Тя щеше да отнесе в Чикаго романтичния и много тъжен разказ за един красив пущун, който беше разбил сърцето й, а и тя беше разбила неговото, като го беше изоставила, знаейки, че той няма да бъде там, за да развали разказа й със своята непохватност и неукротимия си характер.

Джо се замисли дали е достатъчно близък с Лайли, за да рискува да я попита директно за чувствата й към Искандер. Какво пък чак толкова! Реши, че може.

— Виж какво, Лайли — каза той. — Възложиха ми отговорността да те пазя и да те върна жива и здрава в Симла. Не съм искал тази работа, но тя се превърна в нещо повече от отговорност. Сега много бих искал да се върнеш не само жива и здрава, но и в добро душевно състояние. Това, което се опитвам да кажа е… ами… че много ще се натъжа, ако разбера, че си отдала чувствата си на мъж, неспособен да отвърне на любовта ти, мъж, който, както казваме ние, е преминал с коня си отвъд границата, може би завинаги. Това може и да е добър финал за някой филм, в който се чуват последните акорди на органа зад сцената, но в истинския живот ще е много тягостно. И така, можеш ли да ми кажеш? Не забравяй, че съм ти приятел!

Лайли взе ръката му в своята и се усмихна. Усмивката й изразяваше много обич, но същевременно в нея имаше нещо закачливо.

— Не съм му отдала чувствата си, Джо. Той просто ги грабна! Страшно харесах този мъж! И наистина ме боли, че той не изпита същото към мен. Но ще ти кажа нещо. Когато бях малка, може би на десет години, едно лято баща ми ме заведе в планината. Един от хората му донесе малко черно мече. Предполагам, че беше сираче. Виждал ли си някога черно мече, Джо?

Той поклати глава.

— Не — каза Джо, — но мога да си представя какъв ефект е имало това върху десетгодишно момиче.

— Така е. То беше едно изключително мило животинче, а аз бях много чувствително момиче. Разрешиха ми да остане при мен през цялото лято. Обаче дойде време да се върнем в Чикаго и аз трябваше да позволя да го върнат в гората, за да се справя само. Направо ми се скъса сърцето. Плаках цяла седмица и вгорчих живота на всички. Това преживяване обратно беше нещо като ваксина, като придобит имунитет. Сега се случи пак, но ще го преживея. Аз имам силно сърце, Джо!

Продължиха да вървят бавно, всеки с мислите си, но внезапно Лайли погледна с тревога към Джо.

— Слушай! Оркестърът!

Джо се намръщи.

— Пак свирят „Хубавецът Дънди“. Изпълняват я вече за трети път. Би трябвало да спрат.

Лайли беше бледа и напрегната. Хвана Джо за ръката.

— Не и докато някой не им каже. Чакат заповед. Чакат Джеймс да им каже да спрат и да ги освободи. — После попита: — А къде е Джеймс? Той не влезе вътре!

За миг Джо остана като вцепенен, проклинайки се, че беше пренебрегнал инстинктите си. Обърна се и хукна към портала.

— Джо! Почакай!

Обърна се ядосан, че тя го бави.

— Нямаш пистолет! Ето! Дръж!

Лайли бързо му подхвърли малкия си пистолет.

Джо стигна до портала и се огледа. Афганските ездачи бяха далеч напред по пътя към Кибер, но Джеймс беше изчезнал и пред портала бяха останали само оркестрантите, които се потяха на слънцето и пухтяха. Той сграбчи един скаут за ръката.

— Майор Линдзи — провикна се Джо, мъчейки се да надвие писъка на гайдите. — Къде е?

— Отиде до гробището с Искандер Хан — отвърна той и посочи нататък. — Да кажат една последна молитва за Земан Хан, сахиб.

На стотина метра по-нататък Джеймс вървеше бързо с Искандер. Бяха с гръб към Джо. Искандер водеше коня си. Джо нададе отчаян, предупредителен вик, но гласът му беше заглушен от началните акорди на „Хубавецът Дънди“, която оркестърът подхващаше за четвърти път. Той хукна след тях, спомняйки си най-после за пистолета в ръката си. Господи! Какво е това? Някой трябва да го е пъхнал в коледния чорап на Лайли. Дали беше само за един изстрел, или за повече? А дали изобщо беше зареден? Можеше ли да спре човек, при това решителен? Джо се съмняваше. Все пак можеше да вдигне предупредителен шум. Той гръмна с пистолета във въздуха. Двете фигури продължиха да вървят, без да обърнат внимание.

Джо се затича по-бързо. Мислите му се блъскаха в главата, кръвта му кипеше. Искандер дори ги беше предупредил. „Афридите не се променят“, беше казал той. Беше им припомнил, че той също живее според пущунските закони. За него нямаше значение, че Рамазад и племето се бяха отказали от правото си на отмъщение. Искандер обаче не се беше отказал! Той не можеше да бъде купен. Беше останал верен на традициите и на приятеля си. Обичаше Земан и се беше зарекъл да отмъсти на този, който го беше убил. Александър и Хефестион!^[1] Ето на какъв човек беше попаднала, без да знае, бедната Лайли. Той се беше върнал сам, както им беше казал, но за да открие убиеца, и беше стоял точно срещу Джеймс, когато той си призна за убийството. Не би убил Джеймс, докато е под защитата на неговото гостоприемство, обаче сега, извън стените на форта, в мюсюлманското гробище, беше свободен да го направи. А какво по-добро място от гроба на Земан?

Да, това възнамеряваше да направи. Да остави тялото на Джеймс върху гроба на Земан. Символът беше очевиден. Гроб за двама воини. Джо едва си поемаше дъх. Горещият въздух изгаряше дробовете му и той дишаше тежко през напуканите си устни, докато тичаше. Потта, която се стичаше по лицето му, го заслепяваше. Избърса очите си и видя, че двамата мъже бяха стигнали до гробището. Искандер завърза коня си и се обърна с лице към форта. Джеймс, който беше от другата страна на гроба, все още беше с гръб към Джо, свел глава за молитва. Джо отново извика и стреля с пистолета. Джеймс почти се обърна, но Искандер го заговори и привлече вниманието му. Беше забелязал Джо.

Бръкна с лявата си ръка в туниката си, извади нещо и протегна дясната си ръка към Джеймс. Джеймс се наведе още повече. Старият пущунски номер! Привличат вниманието на жертвата си върху едната си ръка и използват другата да му забият нож в ребрата.

— Джеймс! Не! Ножът! Джеймс! Пази се от ножа! — извика Джо, като едвам си поемаше дъх. Твърде късно. Джо видя как Джеймс се обърна към него, след като най-после го беше чул, но точно това обръщане отклони фатално вниманието му и го направи още по-уязвим. Джо го беше предал в ръцете на Искандер. Отклоняването на вниманието на Джеймс го остави открит за неизбежния бърз удар.

Гърмеж на пушка накара Джо машинално да се хвърли на земята. Падна по очи, вдигайки облак прах и пясък, които напълниха устата и очите му. После вдигна глава, избърса прахта от очите си и видя тялото на Джеймс да лежи върху гроба. Като се гърчеше ту на една, ту на друга страна, с окървавена лява ръка Искандер беше отхвърлен настрани от удара на куршума. Докато Джо го наблюдаваше, той се приближи отново, залитайки, до гроба, задържа се прав за миг, а след това се строполи върху тялото на Джеймс.

Без да обръща внимание дали ще последва нов изстрел, Джо скочи на крака и се хвърли напред, стигна до гроба, едва дишайки, и простена безпомощен над двете окървавени тела.

— Мамка му! Дяволите да го вземат!

Джо изхълца радостно, когато чу Джеймс да сипе такъв поток от ругатни, каквито не го беше чувал да изрича от времето, когато бяха заедно в окопите.

— Разбира се, че съм добре! Когато деветмилиметров куршум ти изсвири покрай ухото, няма как да не се залепиш за земята. Видях те да правиш същото. Как разбра, Джо? Господи! Махни този проклет разбойник от мен. Кой, по дяволите, стреля? Едва ли си бил ти с това малко пистолетче!

Те погледнаха към форта, където една руса глава се мярна между бойниците и изчезна.

— Боже господи! — възкликна Джеймс.

Двамата повдигнаха тялото на Искандер, от което кръвта шуртеше с обезпокоителна сила. Лявата ръка беше превърната в страховита каша от плът и жълто-кафяв плат.

— Той е жив! — извика Джо. — Джеймс, той е още жив! Дай ми ремъка си. Ще се опитам да направя турникет.

С опитна ръка Джо заработи бързо да спре кръвта.

— Грейс! Къде си? — простена той. — Сигурно вече е на половината път до Кабул. Сложи си пръста тук, Джеймс.

Докато се опитваха да спрат кръвта, от левия ръкав на раздробената ръка се изплъзна нож и падна върху прогизналата от кръв земя. Рубините от черната нефритена дръжка проблеснаха и Джо се отдръпна назад като от кобра, готова да се хвърли срещу него. Искандер отвори очи за миг и Джо улови в тях познатата му насмешка.

— Господи! Това е било предназначено за мен! — възкликна Джеймс. Отърсил се от напрежението, той объркан заговори: — Помоли ме да дойда тук с него. Да обсъдим къде да се постави надгробна плоча за Земан и какво да бъде написано на нея… Обясни, че иска да каже за него една последна молитва… Помислих си, че няма да е зле да го придружа. Казах си, че това е най-малкото, което мога да направя. Той се е канел да ме убие — рече Джеймс. — Нали, Джо? Заради Земан. Искаше да свърши неговата работа. Виж. — Той се пресегна разтреперан и взе нещо от дясната ръка на Искандер.

Джо го погледна.

— Това е кръст — рече озадачен той.

— Кръстът е мой — каза Джеймс. — Сложих го в ръката на Хари Холбрук секунди преди да го застрелям. Той беше добър човек. Беше вярващ. Помислих си, че кръстът ще бъде за него нещо като последна утеха. Той твърдо вярваше, че Бог е с него сред хълмовете. Въпреки че поведението на двамата му кръвожадни мъчители сигурно е подложило на жестоко изпитание вярата му… Те го измъчваха, Джо. И то по най-жесток начин… Никога нямаше да може да издържи на подобно мъчение. Не можеше да ме помоли да не предавам на Грейс всички ужасни подробности — бяха му отрязали езика, — но аз разбрах какво искаше да й кажа, когато се върна, и аз й го казах. До този момент не бях казвал истината на никого. Обаче Земан е намерил кръста при трупа и го е пазил през всичките години. Може би му е било нещо като талисман? Или за да му напомня? Може да е било следа, чрез която да открие човека, убил братята му?

— Предполагам, че всичките неща заедно — рече Джо и сложи ръка върху рамото на приятеля си, за да го успокои. — Сигурно се е заклел, че един ден ще го върне на притежателя му. Мисля, че го е държал у себе си, за да го сложи в ръката ти, когато те убие. Искандер го е взел от тялото на Земан. По едно време там, на стълбите, той и хората му останаха сами с трупа. Сигурно тогава го е взел и го е прибрал с намерението самият той да го използва, за да затвори кръга.

— Изглежда, че някой трябваше да гръмне с пушка, за да привлече вниманието им. Ето ги Еди Фрейзър и гайдарите, които тичат презглава насам — рече Джеймс.

 

 

Когато слънцето се скри зад очертанията на Хиндукуш, войнишката тръба изсвири и малката група, застанала до втория прясно изкопан гроб в мюсюлманското гробище, тръгна бавно към форта.

Бети остави Джеймс да върви редом с Лайли и побърза да хване Джо за ръка.

— Нямаше подходящ момент да ти благодаря за това, което направи, Джо. И сега мислите ми са объркани и не мога да намеря точните думи… Обаче ако съм научила нещо от тази ужасна страна, то е да правя и да казвам нещата веднага, колкото и зле да го правя, защото може да нямам друга възможност. Ако не беше забелязал, че Джеймс го няма, сега щяхме да стоим край неговия гроб.

— А Искандер щеше да бъде далеч по пътя си към Афганистан, след като беше изпълнил дълга си.

— Въпреки че едва ли щеше да се радва — каза Бети. — Трябва да му отдам дължимото и да кажа, че нямаше да е щастлив. — Тя замълча за момент, поглеждайки към гробовете на двамата воини. — Защо според теб хората му не се върнаха за него? Те сигурно са чули изстрела.

— Изпълнявали са заповед. Мисля, че за Искандер е било по-просто да им каже: „Продължавайте да яздите! Не се обръщайте назад, не се връщайте. Отведете д-р Холбрук и ако всичко мине добре, аз ще ви настигна.“ Аз бих постъпил така.

Бети въздъхна.

— Значи Грейс е някъде там като заложница на тези варвари?

Джо се засмя.

— Грейс не е заложница. Там тя е сред приятели. Приятели, които я разбират, ценят я и които ще се погрижат да стигне жива и здрава при емира.

— И няма да има репресии заради Искандер?

— Не, мисля, че няма да има. Чу какво каза сър Джордж. Това, което той каза, беше може би твърде безсърдечно, но беше истина. Искандер е изгонен. От страна на афридите няма да последват репресии. Емирът ли? Искандер не беше свързан пряко с него и има достатъчно млади офицери, които с нетърпение очакват да заемат мястото му. Мисля, че в крайна сметка всичко ще свърши добре, особено след като там ще бъде Грейс, която ще има възможност да успокои нещата. — Джо беше преднамерено оптимистично настроен. През последната седмица Бети на два пъти трябваше да преживее опити да бъде убит съпругът й и според него тя все още не можеше да се съвземе напълно. Запита се дали изобщо е готова да разговаря с него за това.

— Как според теб Лайли прие случилото се, Джо? Имам чувството, че тя имаше специално отношение към Искандер… е може би не толкова специално, колкото към Земан, но изглежда, че се разбираше добре с него. Какво мислиш, че изпитва една жена, когато е убила човек? Знам, че Лайли трябваше да го направи, но въпреки това да отнемеш живот, Джо, е нещо, което жените никога не би трябвало да правят. Това е нещо напълно в разрез с тяхната природа. Ние спасяваме живота… даваме живот. Дали някога… дали има вероятност тя да се примири с това, което направи, т.е. с това, което трябваше да направи?

— Ужасно. Това беше нещо ужасно и трябва да мине доста време, за да може да се съвземе, но тя е силно и много умно момиче. Знае, че е направила това, което е била длъжна да направи. — Джо се усмихна. — Знаеш ли какво каза тя, когато Джеймс я попита защо просто не е наредила на часовоя да стреля по Искандер от стената? Каза: „Не познавах човека, откъде можех да знам колко добър стрелец е? Това беше нещо, което трябваше да се свърши както трябва. Още от първия път. Знаех, че мога да го направя, и затова грабнах пушката му.“ Тя е имала време да премисли това, което е трябвало да направи, и според мен е взела правилното решение. Прави й чест, че се е опитала само да го рани и се е прицелила в лявата му ръка — нещо, което е било почти невъзможно от такова разстояние, но тя почти я беше откъснала. Не само жените имат този естествен импулс да попречат на един агресор. Това е много често срещана човешка реакция. Родени сме с нея и дори според мен би могло да се каже, че ни е дадена от Бога. Обаче жените имат едно по-голямо преимущество пред мъжете. Ние можем да отнемем живот, но не можем да дадем живот и тъкмо това според мен ще я накара постепенно да си прости за това, което е направила. Ще се моля за Лайли. Няма причина Бог да се вслуша в молитвата ми, защото от доста време не съм го правил, но ще опитам.

Бети се спря, обърна се към него и сериозно го изгледа.

— Джо? — рече тихо тя. — Когато възстановиш връзките си с Бога, ще споменеш ли и моето име?

Джо стисна ръката й.

— Вече го направих.

 

 

Лайли беше доволна да се опре на силната десница на Джеймс Линдзи. Бледа, със зачервени очи, тя избягваше контактите с всички, с изключение на Джеймс и Джо. Бяха я намерили да лежи напълно сломена и разтреперана зад бойниците. Очите й бяха широко отворени, не можеше да говори, а пушката лежеше до нея. Мина доста време, докато Джо я убеди да му позволи да я отведе в стаята й. Той знаеше какво е човек да изпадне в шок и остана при нея с часове, като й говореше тихо с ръка на рамото. Ако тя беше мъж, той знаеше точно какво да направи. По дяволите! Щеше да повика някой хавилдар и щеше да го прати да намери половин литър ром.

— Уредих сър Джордж утре да те отведе обратно в Симла, ако все още искаш да се прибереш веднага, Лайли — каза Джеймс. — Джо ще дойде също с теб. Не би могла да имаш по-идеални рицари за ескорт от тях двамата.

Лайли леко се усмихна.

— Мисля, че Джо прилича повече на сър Джордж, отколкото сам е готов да признае. Всъщност след няколко години човек няма да може да различи единия от другия.

— Лайли — каза Джеймс, — ще ми простиш ли, че те мислех…

— Джеймс — прекъсна го Лайли, — мисля, че и двамата трябва да направим малка преоценка. Аз бях много по-умна, отколкото ти ме мислеше, а ти се оказа много по-несъобразителен, отколкото си мислех. Забрави.

— Е, поне ми позволи да ти благодаря за това, което направи тази сутрин. Не можах да повярвам, но до този момент нямах възможност да…

Тя отново го прекъсна:

— Да ми благодариш, че ти спасих живота? Всяка жена би постъпила така. Попитай Бети.

Джеймс замръзна на мястото си и се огледа. Бяха далеч от останалите и те не можеха да ги чуят какво си говорят.

— Ти знаеш?

Лайли кимна.

— Но как? Какво…?

— Джо и аз огледахме стаята ти. Знаехме какво търсим и го намерихме. Свещниците на масичките до леглата. И двамата с Бети сте десняци. Забелязвам такива неща. Ако ти, Джеймс, наистина си ударил Земан, автоматично би взел твоя свещник от масичката, която е отдясно на леглото ти, т.е. откъм страната, която е по-далеч от ръката на Земан и която е държала ножа, и си щял да го удариш…. — Тя посочи с ръка към главата на Джеймс. — Като имаме предвид факта, че той е бил надвесен над теб… ти би го ударил някъде тук. Откъм лявата страна на главата му. Трябва да си страхотен акробат да го удариш там, където е бил ударен — от другата страна. Обаче за Бети, която е посегнала към своя свещник…

— Джо знае ли за това?

— Не сме говорили по въпроса, но той е доста умен, така че не бих се учудила. Успява да се сети за някои неща една-две минути след мен. — Тя отново леко се усмихна. — Обаче никой от нас не би се разприказвал, когато не е необходимо. Мисля, че няма да бъде никак добре, ако някой друг разбере това. Имам предвид за спокойствието на Бети. А за теб, Джеймс, това трябва да бъде най-важното. Другото в тази ужасна афера няма значение. Не се безпокой за мен. Аз съм силна и мисля, че нямам християнското съзнание на Бети, с което да се преборвам. Не ме разбирай погрешно. Общувам с Бога, но не чак толкова редовно.

Спряха се, за да наблюдават как последната червена ивица на слънцето се скрива от погледите им и Лайли потрепери.

— Залез. Баща ми винаги казва, че това не е най-доброто време за хората.

Джеймс огледа хоризонта и мрачните сенки на Кибер.

— Това е една лоша страна за хората. Изважда на показ от тях както най-доброто, така и най-лошото. Виж каква безкомпромисна грозота! Какво правим всички ние тук? Това не е страна, заради която заслужава да се сражаваш. Не заслужава и костите на никой от онези храбри мъже в гробището. Нека я оставим да погребе мъртвите си, Лайли.