Барбара Клевърли
Дамаски кинжал (10)

Глава девета

При светлината на факли Джеймс даваше нареждания на група мъже.

— Разузнавачите да отидат на ограничено разузнаване. След пет минути да се върнат и да докладват какво са установили. Еди, осигури им прикритие. Това може да е капан и няма да позволя на никой от хората ми да влезе в него незащитен. Приготви се да изведеш след това цял патрул. Да се съберат тук до трийсет минути. Къде са допълнителните постове? Да заемат местата си. Увеличете постовете при портала. Като излезете навън, огледайте по-подробно околността и по-надалеч! Джо! — Той отиде при Джо мрачен, делови, поел изцяло ролята си на командир.

— Какво, по дяволите, става, Джеймс?

— Афганците са изчезнали. Напуснали са лагера през нощта. Все още нямам представа защо, кога и как. Но скоро ще разберем. Ела с мен да чуем какво ще кажат часовоите.

Като превеждаше на Джо, той предаде в общи линии разказаното от войниците.

— През нощта не е имало проблеми в нито един от постовете. Най-интересна е смяната от 10 вечерта до 2 след полунощ. Виждало се как афганците разговарят и дори пеят около огньовете до късно през нощта. Всичко затихнало в 1 след полунощ, но огньовете продължили да горят. Никой не е чул трийсет и пет коня да трополят, отдалечавайки се в нощта. Ще излезем навън да поогледаме. За всеки случай бъди въоръжен.

Джеймс и Джо излязоха с револвери в ръце през портала и завиха зад ъгъла на форта, отправяйки се към футболното игрище, където беше разположен лагерът. Пред палатките, които изглеждаха така, сякаш в тях все още спят войници, огньовете замираха, покривайки се с бяла пепел, но под нея все още имаше горящи въглени. Докато обикаляха лагера, един поглед нагоре към крепостта убеди Джо, че са наблюдавани от всички страни от бдителни стрелци.

— Не мога да разбера как трийсет и пет коня и трийсет и един мъже и две товарни мулета биха могли да се отдалечат без някой да ги забележи — рече Джо.

— Не познаваш пущуните — каза Джеймс. — Могат да изчезнат в нощта без никакъв шум. Според мен ето как са го направили. Виж. — Той посочи началото на редица следи от конски копита, които се виждаха едва забележимо на засилената светлина и сочеха към асфалтирания път за Кибер.

— Виждаш ли как чифт копита препокриват други копита. Не са пръснати на широк фронт. Мисля, че няколко души са вдигали врява, за да прикрият заминаването на останалите, които са се изтегляли един по един на интервали от около една минута, така че се е чувал само един кон, а не отряд от трийсет и пет. Опразнили са лагера за около час. Изпратих разузнавачи да направят предварителен оглед и след една-две минути ще чуем какво ще кажат.

Те обикаляха из лагера, като надничаха в опразнените палатки, но от афганците нямаше и следа. Нещата, които бяха взети назаем от форта, бяха старателно почистени и оставени вътре.

— Защо, Джеймс, защо? Искандер не направи дори и намек за подобно нещо. Накара ни да си мислим, че ще останат още един ден. Какво се е случило?

— Още не знаем, но можеш да бъдеш сигурен, че начинът, по който са си тръгнали, не предвещава нищо добро. Това е в пълно противоречие с всички правила на гостоприемството и е напълно в разрез с представите ми за Искандер. Обезпокоен съм, Джо.

Завърналите се разузнавачи докладваха на Джеймс това, от което той се опасяваше. Следите от копитата в индийска нишка се виждали отстрани на асфалтовия път върху меката земя и доколкото успели да установят, сочели към Кибер, т.е. обратно към Афганистан.

— Грейс? — каза Джо. — Грейс все още ли е тук, или са я взели със себе си?

— Още е тук. И е също толкова озадачена, колкото и ние. Не са й казали нищо за намеренията си.

— Предполагам, че едва ли Искандер също е останал тук — каза неспокоен Джо. — Не са заминали без него, нали? Как е излязъл от форта?

— Проверих стаята му набързо, когато слизах надолу след обявяването на тревогата. Нямаше го там. Не е спал в леглото си. За пъргав човек като него не би било трудно да се прехвърли през стената, когато часовоят е с гръб. Този проклет форт е построен така, че в него да не може да се влезе лесно, а не да не може да се излезе. Обаче ако предположението ми е правилно, той е използвал много по-прост метод.

— Стражите при портата?

— Точно така. Часовоите, които са били на пост, са изчезнали. Избягали са и са взели пушките със себе си. И двамата са африди. Да, от племето на Искандер.

Джо ритна ядосано един догарящ пън.

— Мисля си за побратимяването по време на крикета вчера. Имал е твърде много възможности да разговаря със заблудени свои сънародници, да им задава въпроси и да убеди онези, които са били подходящи да дезертират.

— Но защо, Джо? Защо?

— Хайде да отидем в стаята му. Да видим дали там няма нещо, което да обяснява неговото поведение.

В стаята нямаше признаци да е била обитавана. Леглото не беше разтурвано, килимите бяха опънати, предметите вътре подредени.

— Виж! Ето! — каза Джо, като посочи към масичката до леглото. Там имаше плик, адресиран до командир Линдзи на английски и на урду.

— Знам какво ще пише вътре — каза Джо ядосан, докато Джеймс го отваряше. — В него ще пише: „Скъпа мамо, в армията са мошеници. Продай свинята и ме откупи.“ — Той надникна с нетърпение през рамото на Джеймс и заедно зачетоха писмото.

„До майор Джеймс Линдзи, комендант на форт Гор Катри

20 април 1922

От Мохамед Искандер Хан, капитан на служба при Негово величество емира на Афганистан

Оставям ви копия от доклада за смъртта на моя сънародник и командир майор Земан Хан, която го сполетя във форта Гор Катри рано сутринта на 20-и този месец.

Съжалявам, но не мога да приема заключенията за естествените причини на смъртта, установени от медицинския преглед и последвалите разисквания, поради твърде многото несъответствия. Мисля, че моят другар е бил убит от неизвестно лице или лица.

Майор Линдзи, вие добре разбирате, че тъй като с моя сънародник Земан Хан ме свързва кръвна връзка, аз съм длъжен да отмъстя за неговата смърт. Ако се знаеше кой е убил майор Земан Хан, вече щях да съм предприел стъпки, за да отмъстя за него. Английската армия би подложила на репресии мен и хората ми, а на свой ред Негово величество емирът би бил въвлечен в ескалираща спирала на кръвопролитни отговори.

Майор Линдзи, смятам, че вие като мен сте цивилизован човек, който би предпочел да избегне безсмисленото кръвопролитие и ви предлагам разрешение на проблема. Първо, заключението на медицинския преглед да не се взема под внимание и, второ, да бъде установена самоличността на човека, виновен за смъртта на Земан Хан. Виновникът трябва да бъде обвинен и осъден от вас. Вие сте живели, работили и сте се сражавали с нашия народ, знаете какви са правилата на гостоприемството, разбирате, че моят сънародник беше гост на форта и под ваша закрила. Това прави вината на убиеца двойно по-голяма. Той трябва да бъде разстрелян от английски наказателен взвод пред вратите на форта до една седмица — по обяд на 27 април. Така справедливостта ще бъде възстановена и веригата на отмъщението прекъсната от англичаните, които собственоръчно ще накажат виновника.

Емирът ще бъде задоволен, както и роднините на Земан, и те няма да се чувстват задължени да предприемат допълнителни действия. За да съм сигурен, че екзекуцията ще бъде изпълнена, взех един човек от форта като заложник. Лорд Ратмор е с нас против волята му. Той ще ви бъде предаден, когато изпълните задължението си.

Ако не го направите, животът на лорд Ратмор ще бъде отнет и тялото му ще бъде доставено във форта малко след пладне следващия петък.“

Джо и Джеймс изчетоха от начало до край ужасния документ, без да кажат дума, а след това се върнаха пак в началото и всеки го прочете сам за себе си още веднъж. Накрая Джо наруши мълчанието помежду им.

— Това — каза той — са абсолютни глупости! Искандер е превъртял! Не си ли съгласен? Никой нормален човек не действа по такъв начин и това трябва да му се каже.

Джеймс се отпусна в един стол.

— Не можеш да отхвърлиш всичко това просто ей така, Джо.

— Мога и ще го направя. Единственият проблем е как, по дяволите, да се свържем с този проклетник Искандер? Не можем да изпратим човек да му занесе писмо, нали? Той, тоест те са някъде там! — С широк жест той посочи към хълмовете. — Някъде там.

— Е, ако става въпрос за комуникациите, те не са чак такъв проблем — рече Джеймс. — Ще изпратим някой с бяло знаме и отговора ни. Той ще го остави под някой камък, ще забие знамето до него и скоро можеш да си сигурен, че някой, не е нужно да знаем кой, ще го вземе. Проблемът не е в това.

— Проблемът! — повтори Джо. — Проклетите проблеми непрекъснато никнат един след друг. Виж какво, Джеймс, Искандер говори за несъответствия. Какви несъответствия? Имаш ли някаква представа? Разполагаш ако не с официална аутопсия, то поне с едно откровено мнение, изказано от висококвалифициран източник — Грейс. Аз не съм готов да го отхвърля с лека ръка. А ако поради някаква причина наистина пренебрегнем заключенията на Грейс, тогава ще бъдем изправени пред още по-голям проблем — кой е убил Земан? И как го е направил. Каква вероятност има да разберем кой е той?

— Ако отхвърлим заключенията на аутопсията, тогава остава фактът, че един важен гражданин, афганистански поданик, е бил убит, докато се е намирал под моя протекция. Искандер е съвършено прав, когато казва, че ако този факт стане широко известен, ще последва кървава баня, която ще преследва всички ни до гроба и отвъд него. Не мога да поема отговорността като човека, който е позволил това да стане. Не — Джеймс се опита да се усмихне, — при създалите се обстоятелства предложението, направено от Искандер, е твърде великодушно. Трябва да има изкупителна жертва.

— Убиец, чиято вина бъде доказана, това ли имаш предвид? — попита Джо.

— Да, разбира се. Точно това.

Джо го погледна ядосан.

— Може би ще ми кажеш кого имаш предвид?

Джеймс замълча за момент.

— Остави тази работа на мен, Джо — каза накрая той.

— Не съм сигурен, че ще мога, стари приятелю — отвърна мрачно Джо. — Според мен ти имаш две възможности: първата, и това вероятно би направил всеки командир, е да изправиш този нещастник Ахмед пред пушките на наказателния взвод. Или пък Абдула, без когото би могъл да минеш по-лесно. Няма да се изненадам, ако желанието на Искандер е тъкмо такова. Не? И аз си мислех, че няма да го направиш. В такъв случай остава втората. Имаш под ръка напълно способен детектив от Скотланд Ярд. Използвай ме! Ти ме държиш в неведение, Джеймс! Дай ми картбланш да започна истинско разследване на цялата каша и да разбера дали е имало убийство и ако е така, кой е отговорен за него. Една седмица ще е повече от достатъчна. Не се хваля, но нали с това си изкарвам прехраната.

— Не, Джо. Никой от вариантите ти не е приемлив и отказвам да обсъждаме повече въпроса. Има и трета възможност и за мен тя е единствена. Моля те, повярвай ми.

— Трета възможност? — запита недоверчиво Джо. — Какво точно имаш предвид, Джеймс?

— Следващия петък по обед ще има изкупителна жертва — каза той, без да го гледа в очите. — Това ще бъда аз.

Двамата мъже се спогледаха. Джо, ядосан и озадачен, се вторачи в Джеймс, който му отвърна със студен, сякаш отнесен поглед.

— Като че ли всички са полудели — каза Джо. — Не мога нито за секунда да приема това, което казваш, и не виждам никаква причина да го правя, за бога! Даваш ли си сметка какво правиш? Ти си готов да се съгласиш с това театрално, дори бих казал истерично предложение на Искандер Хан, макар той да няма абсолютно никакви основания да го прави! — Погледна развълнуван и с обич приятеля си. — Не мога да те разбера, Джеймс! Като че ли не си ти. Освен, разбира се — подхвърли небрежно той, — ако знаеш нещо, което аз не знам… — После продължи: — Това, което трябва да направиш, е следното: отговори на Искандер Хан така, както смяташ, че ще бъде подходящо. Тук е нужен спокоен и хладнокръвен отговор. Той говори за „несъответствия“, нека да ги посочи. Кажи му, че ако не е доволен от това, което е установено, тукашните власти са готови да подновят разследването. Ако искаш, можеш да споменеш и моето име. Приятели сме от години и може би дори не си забелязал, че съм считан от някои хора за доста способен детектив. Земан беше чувал за мен. Искандер също може да е чувал. Сигурен съм, че това е начинът, по който трябва да се действа. Няма да е добре, ако не се обърне внимание на писмото на Искандер, но пък ще бъде ужасна грешка да се приеме предлаганото от него разрешение на проблема! Защо не се опиташ да получиш някаква официална оторизация за случая, Джеймс. Защо не! Тогава аз ще мога да започна официално разследване и между другото бихме могли да намекнем, че като предварително условие за започване на официално полицейско разследване ще очакваме връщането на онзи проклет глупак Ратмор. Когато ни го върнат, ще можем да му потърсим сметка за това, че е бил толкова невнимателен и е допуснал да го отвлекат. Бъди мъж, Джеймс! Караш ме да се чувствам като лейди Макбет! „Липсва ти решителност, дай ми кинжала!“

— Кинжала ли? Какъв кинжал? О, да, разбирам — рече с нещастен вид Джеймс. — Обаче по всяка вероятност няма смисъл да се опитваме да му изпратим нашия отговор. Ако се е прехвърлил обратно през границата, той ще е далеч и няма да можем да установим контакт с него. Според мен той иска да избегне каквито и да било разговори. Поставил е условията си и не иска от нас отговор. Ще седи там недосегаем в планините и ще слезе само за да стане свидетел на екзекуцията. — Той въздъхна. — Не ни е оставил много място за маневриране. Обаче мисля, че първо трябва да си изясним какво е станало с Ратмор. Искандер не е написал това писмо посред нощ, секунди преди да офейкат. Написал го е, а това ме кара да изтръпвам, вчера сутринта, когато се беше затворил в библиотеката в продължение на три часа. Разговарял е с хората си, те са избрали заложника, планирали са действията си и са ги изпълнили без засечка по-късно. Чудя се как, по дяволите, са успели да го отвлекат?

— И тази доброжелателност, която демонстрираха на игрището за крикет, е била само прах в очите — каза с горчивина в гласа Джо. — Цялата словоохотливост, всичките шеги са имали за цел само да ни заблудят. Решили са въпроса с часовоите, като са ги подложили на натиск или просто са ги принудили с всякакви средства, които са имали под ръка. Не знам какви са били те — роднински връзки, услуги, направени преди, обещания за благодарност от страна на емира… И часовоите са си затворили очите, а може дори да са им помогнали да изведат онзи нещастник Ратмор от форта през задната врата. Имаха достатъчно коне. Бяха четири резервни, нали така?

Те се отправиха бързо към стаята на Ратмор в приземния етаж на крилото за гости и я огледаха.

— Не е спал в леглото — каза Джеймс. — Освен този факт не виждам нищо необичайно. Ти какво мислиш, Джо?

— Всичките му лични вещи са все още тук — рече Джо, като надникна в гардероба и огледа полиците в банята. — Чехлите му са под леглото, значи е бил обут с обувките си. Не помня наизуст гардероба на Ратмор, така че не мога да кажа със сигурност как е бил облечен, но тук не виждам дрехите, които носеше, когато пристигна. Не беше ли в колониален пътнически костюм, шит по поръчка? Жълто-кафява куртка с много джобове и кожени кръпки на лактите?

— Да, такъв беше. Искаш да кажеш, че след вечеря е дошъл тук и е предпочел, вместо да облече халата, да си сложи костюма и обувките за навън? Странно. Като че ли е знаел, че ще бъде отвлечен!

— Онова, което бихме могли да кажем, е, че е очаквал да излезе на разходка през нощта. Според доказателствата, с които разполагаме, това е максималното, до което можем да стигнем в предположенията си — рече предпазливо Джо. Той отиде до масичката край леглото и разгледа подредените върху нея предмети. Две четки за коса от слонова кост, сребърен гребен, обувалка, плоска манерка и кожен бележник. Отвори чекмеджето и огледа внимателно съдържанието му. Вътре имаше няколко писма от Англия, както и копия от изпратени писма, малък дневник, в който Джо не видя нищо важно. Записаното за последен път в него беше от преди седем дни, което го убеди, че Ратмор много се е надявал да се върне скоро в Симла. Неупотребявани пликове, подложка за писане, автоматична писалка и два молива HB. Това беше всичко. Джо разгледа писалката. — В нея няма мастило — отбеляза той. Накрая взе подложката за писане и я постави под ъгъл, изложена на светлината.

— Понякога късметът ми работи! Виж, тук има нещо, Джеймс — каза той. — Дай ми фенера си.

Той насочи отблизо светлината върху подложката.

— Какво пише? „Скъпи Джон, Свинята си замина. Войникът дойде“. — Джеймс леко се усмихна. — Виждам. Това се е отпечатало върху подложката от листа, на който е писано. Може да е от някакво писмо. Сигурно е писал с един от тези твърди моливи, щом като има толкова ясни следи. Обаче това нищо не ми говори. Питам се дали е редно да се ровим в кореспонденцията на човека? Как ще реагира, ако разбере?

Джо не му обърна внимание и извади една лупа.

— Ето, вижда се! Е, поне една дума, но може би най-важната. Първата. В това няма нищо чудно, защото моливът е бил най-остър. Вижда се къде е натискал повече. Явно, че стилът му на писане е твърде грубоват като всичко останало. Прилича ми на ЛАЙЛИ. Писал е на Лайли Кобленц! Но защо му е било нужно да го прави? По време на вечерята седеше точно срещу нея и би могъл направо да й каже всичко, каквото би искал.

— Не и ако е било нещо тайно — рече Джеймс. — Нещо, което не би искал другите да чуят. Любовно писмо? О, господи, само това ни липсваше!

— Каквото и да е било, то трябва да си остане негова тайна — каза Джо. — Не мога да открия нищо повече. Чудя се дали получателят на писмото би могъл да ни каже нещо? Хайде да отидем да поговорим с Лайли.

Той си спомни сцената от предишната вечер при вратата на трапезарията, когато видя Ратмор за последен път. Постара се да си припомни изражението на лицето му, докато говореше с Лайли. Имаше време да й каже само няколко думи, преди Искандер да застане между тях, но лицето му говореше твърде много. Джо не можеше да каже точно какви чувства са вълнували Ратмор в този момент, но сега, когато мислено се връщаше отново към него, имаше чувството, че лордът беше погледнал заговорнически към Лайли. Заговорнически. В миг на прозрение Джо започна да разбира как Искандер е могъл да изпълни номера с изчезването на Ратмор. А дали пък не е имал и съучастник? Реши, че има доста трудни въпроси, които да зададе на госпожица Лайли.

Разсъжденията им бяха прекъснати от влизането на Бети. Напрегната и бледа, тя се спря за момент на вратата, без да каже нищо.

— Лайли — рече накрая Бети. — Търся Лайли. Някой да я е виждал тази сутрин? Някой да знае къде е?

— Сигурно е наблизо — рече Джеймс, — някъде наоколо. Може би е с Грейс? А може и да се къпе. Не знам. Ти знаеш ли нещо, Джо?

— Не знам къде е — каза Джо, внезапно обхванат от тревога, — но знам къде не е, т.е. не е под моята опека. По дяволите! Тази проклета малка досадница! Започна много да ми лази по нервите. Дали няма да ни поднесе още някоя малка изненада? Но за начало, погледна ли в стаята й?

Те изтичаха нагоре по стълбите и завариха Грейс да стои пред отворената врата на стаята на Лайли.

— Няма я, Джеймс! Лайли не е вътре!