Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Сандиландс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Damascened Blade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Барбара Клевърли. Дамски кинжал

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2005

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-403-4

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Април 1922

Лайли Кобленц беше в лошо настроение. Тя беше в такова от около месец. Почти не си спомняше вълнението, с което беше тръгнала на така дългоочакваното пътуване до Индия. Можеше само да сравнява големите си очаквания със скучната действителност. Ето че се намираше там, където толкова силно беше искала да бъде. Индия. Симла и зашеметяващото великолепие на вицекралския пролетен бал. Но всъщност със същия успех би могла да не напуска Чикаго! Като се изключи акцентът (от време на време той продължаваше да й звучи твърде превзето), би могла да бъде на всеки друг голям прием у дома на улица „Езерен бряг“. Мъжете бяха същите, дрехите същите, имаха същите намазани с брилянтин коси, същите малки мустачки. Дори в храната нямаше кой знае каква разлика, а в питиетата абсолютно никаква. Е, поне за това можеше да бъде благодарна! Тя отпи с удоволствие още една глътка от добре изстуденото шампанско „Круг“, реколта 1915, и огледа намръщено залата.

Къде бяха мъжете с тюрбани на главите и жените с воали, както и екзотичните, непознати инструменти, които издаваха необикновени звуци, скрити зад завесите? Заслуша се с презрение в изпълнението на изискания струнен оркестър, който свиреше още един фокстрот, и погледна неодобрително към белите вратовръзки и белите жилетки, дългите бели ръкавици и перлените огърлици. Хората й казваха, че когато пристигне в Симла, ще бъде по-различно. — Там е действието! — И къде я беше отвело това продължително и трудно пътуване? Смени адреса, но всичко друго си остана почти непроменено. Очакваше куполи и минарета, загадъчност и романтика, но резиденцията на вицекраля, построена през 80-те години на миналия век, не беше нещо повече от едно закъсняло, предпазливо и твърде скучно архитектурно изпълнение в стил кралица Елизабет, каквото можеше да види на много места у дома.

Едуард Далримпъл-Уебстър извади крадешком часовника от жилетката си. Десет часът. Оставаха най-малко още два часа. Още два часа разговори с това намусено момиче. Още два часа, в които отчаяно ще се опитва да измъкне от нея някакъв отговор.

— Върти се около нея, приятелю! — му беше казал Ник Карстеърс. — Виж какво можеш да направиш! Подмами я да излезете навън в градината. Аз ще угася светлините и ще пусна славеите! Останалото зависи от теб.

— Красиво момиче — беше казал друг. — Червива е с пари! Казват, че е една от трите най-богати наследници в света.

Е, със сигурност е богата. По това няма спор, но красива? Руса, леко приближаваща се до светлокестенява коса. Гъста и лъскава, но отрязана късо по модата. Очите й: големи и искрящи, но вместо човек да открие в тях невинното англосаксонско синьо, вижда неопределено зелено, което в един момент може да съперничи на цвета на водата в Ламанша при лошо време, а в следващия да го прониже като парче зелено стъкло. Умни очи, които явно могат да изразяват всичко с изключение на истинска скромност.

Беше направил всичко, което е по силите му. Прокара пръст от вътрешната страна на яката си, която се нагърчваше от потенето. Имаше резервна яка, дори две, но не беше съвсем сигурен дали си струва да я смени. Отчаяно направи нов опит. Какви други теми за разговор му бяха останали? Поло? Времето? Горещината? Дрехите? Странните местни жители? Гледката наоколо? Поло? Усети, че е изчерпал всички възможни теми.

— От тук накъде? — попита той с очарователна усмивка и с изражение, което показваше жив интерес. Как пък не, кого го е грижа накъде ще се отправи проклетото момиче, ако това нямаше нищо общо с него? Не последва отговор. Опита отново. — От тук накъде?

Тя го изгледа със студените си очи.

— Какво казахте?

Как му се искаше да не повтаря това „какво казахте?“ при всеки негов нов опит да поведе разговор.

— Къде? — рече той. — Накъде ще се отправите от тук?

Тя му хвърли унищожителен поглед.

— През последните десет минути плановете ми не са се променили, а точно преди десет минути вече ви казах — Пешавар.

Далримпъл-Уебстър улови погледа на Ник Карстеърс, който точно в този момент минаваше покрай тях.

— Госпожица Кобленц заминава за Пешавар! — рече той и за негово облекчение и благодарност Ник Карстеърс седна при тях.

— Ще пътувате за Пешавар, така ли? — каза разсеяно той. — Не мога да проумея защо. Ужасно място! Бил съм там само веднъж в живота си… никога няма да пожелая да отида отново. Отвратително и много опасно място, ако питате мен! Защо не останете тук? Сезонът току-що започва. Ще се случват много неща. Утре в Анандейл ще има конни състезания, на следващия ден комична джимкхана, доста добра малка оперета, която момчетата са успели да композират в театър „Гейъти“. Останете тук, госпожице Кобленц, тук е действието.

„Действието“ — отново тази дума! Тя отпи още една глътка от шампанското и го погледна намръщено.

Ник продължаваше да изрежда:

— Във вторник ще има голямо търсене на съкровище, а в четвъртък уланите от Мисор ще имат музикална надпревара. Не, няма да видите нищо подобно в Пешавар! Там едва ли ще ви позволят да излезете навън, а ако го сторят, няма какво да видите. Помнете ми думата.

Началникът на полицията Чарли Картър я поглеждаше скришом от време на време. Той трябваше да се грижи за сигурността й, докато тя беше в Симла. Трудна задача, но сега, благодарение на бога, тя заминаваше за границата и той вече нямаше да отговаря за нея. Щеше да я поеме неговият колега в Пешавар и Чарли му пожела късмет. Ако бяха послушали съвета му (а те не го направиха), нямаше да позволят на едно момиче, което струваше толкова много пари, да се излага на опасностите, които криеше животът по границата. Всъщност той се беше изказал в този смисъл, но зад очарователния й външен вид, зад това младо красиво лице откри желязна воля.

— Искам да видя истинската Индия! — беше казала тя. А за нея истинската Индия очевидно не беше Симла.

Беше видяла слонове, раджи, обсипани със скъпоценни камъни, които много държаха да се запознаят с нея. Беше видяла индийската армия в цялото й великолепие, както и вицекралския и други балове, организирани за нейно забавление, но това не беше Индия, която беше очаквала да види. Къде бяха изстрелите в нощта? Къде бяха кръвожадните хора от племената, които се спускат от хълмовете? Гарнизоните, укрепили се в самотни фортове? Стройните, обгорели от слънцето безмилостни мъже и техните предани местни последователи? Беше разбрала, че подобни неща има в изобилие в Пешавар и затова беше решила да отиде там.

Беше толкова твърдо решена да го направи, че тази решителност бе стигнала до ушите на сър Джордж Джардайн.

— Имам заповеди — беше казал сър Джордж на Чарли. — От най-високо място. — Казвайки това, той повдигна рунтавите си побелели вежди, за да придобие по-загадъчен вид. — Това проклето момиче, съжалявам, че ти го казвам, е нещо много повече от едно хубаво личице. Разбира се, тази работа няма нищо общо с мен, но всичко се пази в най-голяма тайна. Свързано е най-вече с моторизирането на индийската армия. Изглежда, че корпорацията „Кобленц“ разполага със съвършено нови транспортни средства, които се намират в депа из целите Съединени щати и изобщо не се използват. Изглежда, че кралският военноморски флот разполага с половин дузина съвършено нови разрушители и сега, когато разоръжаването е толкова актуална тема, не вижда как би могъл да ги използва. В момента се водят преговори за голяма сделка на разменни начала и ако щеш вярвай, се счита, че малката госпожичка Кобленц е от важно значение за нея. Татко Кобленц пристигнал лично в Делхи да води преговорите и дъщеря му решила да го придружава. Някой й казал, че е модно да се посетят Хълмовете, когато в столицата започне да става горещо, и баща й се съгласил тя да дойде тук, в Симла, и да ни ощастливи с присъствието си. Официално за нея има грижата лейди Холанд и на нас се падна задачата да направим така, че да остане доволна. Чудесно положение, няма що, след като бъдещето на Британската империя зависи от ваканционните планове на една разглезена малка глупачка. Но времената се менят. Когато бях млад, „дипломацията на канонерките“ означаваше нещо съвсем различно! Но тук ще трябва да има нещо, след като вицекралят и министър-председателят… — Той многозначително не довърши изречението, а после продължи: — Някой ще трябва да съпровожда това момиче из провинция Северозападен граничен район, но по-важното ще е да я върне жива и здрава!

— За бога, сър — рече разтревожен Чарли, — гледайте накъдето искате, но не и към мен!

— Не?

— Не! Категорично не! — рече Чарли. — Вие кого имате предвид? О? Как можах да забравя! Той би бил най-подходящ, но предполагам, че вече е на път да си тръгне за дома, не е ли така?

Потаен както винаги, сър Джордж се забави малко с отговора.

— На път за дома? Нищо подобно и ти го знаеш, Чарли! Той все още има един месец отпуск и ще добавя, че напълно си го е заслужил. Всъщност едва ли бихме могли да мислим за по-подходяща възможност, като се има предвид къде е избрал да прекара последните две седмици от отпуската си.

— Защо? Къде?

— Може и да не повярваш, а и наистина е необичайно как нещата сами си идват на мястото, но той фактически сега е в Пешавар. А защо ли? Защото един негов приятел от войната, който е прикрепен към скаутите, командва форта в Гор Катри!

Чарли Картър се ядоса, и то не за пръв път, как съдбата дава добри карти в ръцете на интригант като сър Джордж. Веднъж дори го беше казал пред жена си. Мег го беше погледнала съчувствено и беше отговорила, че според нея, ако сър Джордж изобщо би бил толкова глупав, че да играе карти със съдбата, със сигурност щеше да ги е подправил предварително.

Като не желаеше все още да се предаде, Чарли каза:

— Е, той може по някаква случайност да се намира в Пешавар, но това не е основание да се предполага, че ще се съгласи да се заеме с тази работа… Искам да кажа, бог да му е на помощ на този нещастник! Та той се опитва да се прибере у дома от близо шест месеца. Няма да се остави отново да го замесиш в нещо друго! Всъщност, като си помисли човек, защо би трябвало да го стори? — Но още докато го казваше, съжали и се извини: — Съжалявам, Джо! Направих всичко, което е по силите ми, но знаеш какъв е сър Джордж.

Без да знае за плановете, които се правеха за нейното бъдеще сега, когато балът беше към края си, Лайли Кобленц стоеше сред купчините празни чаши, подноси и захвърлени цветя от бутониери. До нея застана един адютант.

— Сър Джордж би бил щастлив, ако благоволите да танцувате с него следващия път — рече той почтително.

Лайли моментално излезе от обхваналата я апатия.

— Кажете на сър Джордж — каза любезно тя, — че за мен също би било голямо удоволствие!

Не обърна внимание на въздишката на облекчение, с която Едуард Далримпъл-Уебстър посрещна нейните думи. Не обърна внимание и на Ник Карстеърс, който каза:

— Донеси ми едно бренди, Неди. Бог ми е свидетел, че си го заслужих!

С любезна усмивка тя позволи на адютанта да я съпроводи до масата на сър Джордж.

Той от своя страна наблюдаваше как младата жена си проправя път към него през дансинга. Може и да беше проклета малка досадница, но положително имаше стил. Сър Джордж сравни самоувереното й поведение и елегантна походка с тези на другите присъстващи жени — повечето съпруги на офицери или на чиновници. На фона на нея, облечена с прилепналата по тялото й кремава копринена рокля, чиято простота се разнообразяваше само от гердан от черни перли (говореше се, че е подарък от влюбен в нея големец), другите жени с рокли от розов сатен, бледолилав тюл и малиновочервен шифон приличат на кутии с бонбони, помисли си той. „Стройна, грациозна… — Продължи да я оглежда и добави: — Добро парче!“

— Ах! — възкликна възторжено той и стана да я посрещне. — Знаете ли, вие сте най-неуловимата млада жена тук. Цялата вечер се опитвам да привлека вниманието ви, да си пробия път през тълпата от ухажори. Когато човек стигне моята възраст, не очаква преференциално отношение.

— Сър Джордж — рече твърдо тя, — не ме будалкайте! Цялата вечер се опитвах да уловя погледа ви, така че, изглежда, най-после и двамата постигнахме съкровеното си желание!

Джордж беше забелязал, че езикът на момичето варира между две крайности — от този на героиня на Едит Уортън[1] и на ратай от романите на Зейн Грей[2]. Изглежда, че тази вечер героинята на Уортън беше предпочетена и той беше благодарен за това.

Оркестърът премина плавно от фокстрот към валс от „Веселата вдовица“.

— Тъкмо за мен — рече доволен сър Джордж и ловко постави изненадващо силната си ръка на рамото й. — Не мога да ви опиша в какви неприятности ме вкара вашата щура идея! Не можете да си представите как на няколко пъти бях съвсем близо да кажа: „И дума да не става“, защото всички непрекъснато повтаряха точно това. Но да не се впускам в повече подробности. Утре заминавате за Пешавар. С влак. Ще изкарате там една седмица и ще се върнете обратно. Няма да ви казвам, че ще се радвам да ви видя отново, но със сигурност ще въздъхна с облекчение, когато ви видя.

Доволна, но не и изненадана, че се беше наложила, Лайли го дари със закачливо поклащане на глава и с многозначителен поглед.

— Боже господи! Направо ми се замая главата от вашето сладкодумие, сър Джордж.

Те излязоха с достойнство на дансинга и сър Джордж я поведе във вихъра на танца.

— Ще има две роти скаути, чиято роля ще бъде единствено да ви пазят! Освен това уредих да бъдете под преките грижи и контрола на един полицай. Лондонски полицай.

Лайли спря посред танца.

— Скаути? Лондонско ченге? Сър Джордж, какво е това? — попита подозрително тя. — Да не би да ми прикрепите лондонска бавачка и някой йоменски гвардеец? Това не ми звучи никак добре! Да не искате да ме накарате да се откажа? Защото трябва да ви предупредя, че няма да го направя!

Сър Джордж се засмя.

— Не оставайте с погрешно впечатление. Когато казвам „скаути“, нямам предвид някакви момченца с къси панталонки. Говоря за нередовни войници, които охраняват границите на империята в тази част на света. Това са пущунски бойци, командвани от английски офицери… много корави мъже, повярвайте ми! Най-добрите стрелци в английската армия, а също и най-добрите ездачи. Могат да тичат трийсет мили под палещото слънце, да превземат едно село и да се върнат навреме за тифин[3].

— Носейки муле на гърба си — рече Лайли, без да се впечатли. — Ако бяха тексаски рейнджъри, щяха да го направят!

Сър Джордж се прокашля и рязко я завъртя в обратна посока.

— При всички случаи ще видите, че те са много делови. Няма да търпят никакви глупости!

— Какво искате да кажете? — попита разтревожена Лайли.

— Това, от което се страхувате, че имам предвид. Няма да ви позволят да вършите нищо на своя глава и ще трябва да правите това, което ви се каже. Разбрахме ли се?

— Това, което ми се каже? И кой ще ми го каже?

— Човекът, за когото ви споменах, лондонското ченге, както вие го нарекохте. Човекът, когото съм назначил да отговаря за сигурността ви. Той е офицер от Скотланд Ярд, който по една случайност се намира по тези места.

— Скотланд Ярд? — За миг Лайли ужасена си представи сдържан, бащински настроен и с шлем на главата сержант от лондонската полиция, вероятно с чифт белезници в задния джоб. — Каква е ползата от това? Всички се надпреварвахте да ми разправяте, че по тази граница е по-диво, отколкото в Дивия запад. Какво ще правя там с някакво ченге? Той ще бъде въоръжен само с полицейската си палка! Знам какво представляват лондонските бобита… Това няма да бъде разходка по „Пикадили“!… — Лайли с удоволствие произнесе с чисто английско произношение една фраза, която беше чула да й се повтаря често през последните дни.

— Този мъж е доста, както вие го наричате, „кораво момче“. Той е командир Джоузеф Сандиландс, носител на орден за заслуги, от шотландските кралски стрелци, бивш агент от военното разузнаване. — Сър Джордж се усмихна, сещайки се за нещо. — Джо Сандиландс спря в продължение на четири часа настъплението на прусашките гвардейци. Съвсем сам. Така че с ротите скаути, за които вече ви споменах, той, разбира се, ще бъде компания тъкмо за вас!

Бележки

[1] Американска писателка (1862–1937). — Бел.прев.

[2] Американски писател (1872–1939). — Бел.прев.

[3] Лек обяд (хинди). — Бел.прев.