Барбара Клевърли
Дамаски кинжал (8)

Глава седма

Афганците, които бяха проследили всяка дума, наостриха още повече уши, когато чуха, че се говори за отрова, и се спогледаха. Арсеникът беше добре известен сред афганската аристокрация. Викаха му разговорно „наследствена прах“. Честата му употреба беше причина в двореца непрекъснато да има на служба цяла фаланга от опитващи храната хора.

— Продължавай, Ахмед, довърши разказа си — подкани го Джеймс и човекът, който изобщо не се беше смутил от това, че е център на такова внимание, продължи. Изкусен разказвач като повечето свои съотечественици, той се постара да бъде колкото е възможно по-убедителен. Джеймс го изслуша докрай, преди да преведе думите му.

— Изглежда, че това вече съвсем изяснява нещата — каза той. — От няколко седмици Ахмед и помощникът му имат проблеми с тези проклети фазани, които нападат кокошките ни. Тъй като в района на форта е забранено да се стреля, те решиха да поставят отрова, скрита в отпадъци от кухнята. Отровата ни се доставя за борба с плъховете. Това са държавни доставки, с които се цели контрол върху разпространението на гризачите. Очевидно планът им не се оказа много успешен. Имаше умрели плъхове в изобилие, но изглежда, че на фазаните им нямаше нищо. Преди два дни, решен да се справи с тях, помощникът му сложил десет пъти по-голяма доза от обичайното.

Настъпи нова пауза, докато всички смелят тази нова информация.

— Мисля, че Лайли го е застреляла малко преди отровата да си свърши работата.

— Ако това е било правено в продължение на седмици, без да убие птицата (или птиците) — каза Грейс, — в организма на фазана се е натрупал арсеник, а последната голяма доза съвсем е влошила нещата. О, господи! Кое от двете ще е — андромедотоксин, арсеник? Без необходимите лабораторни уреди никога няма да можем да установим коя отрова го е убила. Обаче ефектът щеше да бъде същият.

Афганците приеха с клатене на глави и с разбиране последното доказателство, представено от Ахмед с такова съжаление и толкова емоционално. Лайли също беше напълно смутена и непрекъснато поглеждаше към Искандер, който избягваше погледа й.

— Вината не е на Ахмед! Моля ви, никой не е виновен, освен мен. Мисля, че трябва да се извиня на всички — каза накрая тя, неспособна да крие повече мъката и вината си. — Ако не бях застреляла проклетата птица! Защо ми трябваше да се фукам!

Искандер единствен би могъл да я успокои и той побърза да го направи със сериозен, но изпълнен със съчувствие глас.

— Госпожице Кобленц, не забравяйте, че тъкмо Земан ви насърчаваше и дори ви предизвика да стреляте. Такава е била волята на Аллаха и няма какво повече да се каже по въпроса.

— Освен това — притече се любезно на помощ Грейс — Земан сам реши да опита от яденето. А също и Бети. Той е изял по-голямо количество и това обяснява по-бързото и по-силно действие на отровата, което се е оказало фатално.

— Преди да дойдем в трапезарията, вие се канехте да ни кажете по кое време, според вашите преценки, е починал Земан — припомни й Искандер.

— О, да… исках да кажа, че състоянието, в което се намира смляната храна, началото на вкочанясването на тялото и температурата на трупа сочат към едно и също време. Бих казала, че е било около един часът след полунощ.

Бети рязко вдигна очи.

— О, не! В такъв случай искате да кажете, че когато дойдохте при мен в три часа, бедният Земан е лежал на стълбите? Мъртъв или умиращ? Прекалено ужасно е да си го помисли човек!

— Вече е бил мъртъв — каза Грейс. — Независимо от всичко останало всички видяхме, че той не се е бавил много, когато е започнал да се изкачва по стълбите.

Искандер изгледа пронизващо Грейс.

— В един часа ли? Съвсем сигурна ли сте, д-р Холбрук?

Грейс се поколеба за момент. Тя винаги внимателно преценяваше това, което казваше, и за момент беше смутена, че решението й се подлага на съмнение.

— Да — отговори тя. — Около един часа. — После малко с нежелание добави: — Може и да е било малко по-рано, но не много по-рано. Между дванайсет и половина и един. Защо питате, Искандер? Да не би да има нещо, което трябва да знаем? Някакво допълнително доказателство, което бихте могли да дадете, за да хвърлите светлина върху тази трагедия?

Искандер поклати глава и запази мълчание. Окопитвайки се, той любезно й благодари за всичко, което беше направила, каза още няколко любезни думи на Бети и Лайли и обяви, че ще се оттегли с хората си, за да пристъпят към подготовката за погребението на Земан.

С подчертано смирение компанията напусна офицерския стол. Когато се отдалечаваха, чуха Фред Мор-Симпсън да казва:

— Много тъжно, а освен това и много загадъчно! Но мисля, че ще изразя мнението на всички останали, като кажа, че имам нужда да закуся!

Джо, който беше останал най-отзад, се озова лице в лице с Лайли. Тя затвори тихо вратата зад последния напуснал помещението и го заговори.

— Командир Сандиландс — каза тя, — трябва да разговарям с вас някъде, където никой не би могъл да ни чуе. Никой. Ще дойда в стаята ви след десет минути. Ще бъдете ли там?

 

 

Тя влезе мълчаливо, обута в меки ботуши за езда, огледа бързо стаята и седна на единствения стол. Джо седна на леглото близо до нея, но не чак толкова близо, за да я уплаши. Може би беше дошла, имайки нужда да поплаче на нечие рамо, може би искаше да потвърди отново вината си, но според него това не бяха намеренията й. В поведението й като че ли имаше някакво безпокойство и дори боязливост и това го разтревожи.

Тя остана така мълчалива няколко секунди, като прехапваше долната си устна. Отвори уста да каже нещо, но размисли и отново я затвори. Опита се да срещне погледа му, но не можа. Очите й непрекъснато избягваха неговите и се съсредоточиха върху ръцете, сплетени в скута й.

„О, господи! — помисли си Джо. — Тези признаци са ми познати! Тя има намерение да направи някакво признание! Всички сме на погрешна следа. Тя е дошла, за да ми каже, че го е убила! Но как? С отрова? За такова кратко време? Не е възможно. Нито пък е в нейния стил. По-скоро би му пуснала куршум или би се качила на табуретка и би го ударила по носа, но наистина не мога да си представя Лайли… не я виждам да поръсва неговия шербет със загадъчен бял прах. Не, успокой се, Сандиландс! Имаш прекалено развинтено въображение! Сигурно е решила, че животът по границата е прекалено суров за нея, и е дошла да ме моли да я върна на сигурно място в Симла. Това ще е.“

— Трябва да ви направя едно много ужасно признание, командир Сандиландс — успя накрая да каже Лайли. — Не мога да си представя какво ще си помислите за мен!

— Това има ли връзка със смъртта на Земан? — попита той.

— Но, разбира се, че има! С какво друго би могло да има връзка?

— Е, може да искате да си признаете, че сте сложила онази умряла мишка в леглото ми вчера — каза Джо, решен да придаде малко по-шеговит тон на разговора.

Тя се усмихна против волята си и малко се поотпусна.

— Щеше ми се да беше така. Ама наистина ли някой го е сторил? О, не. Съжалявам. Не, просто се пошегувах. Става въпрос за Земан.

Джо само се усмихна, без да я подканва да продължи.

— В целия форт само на вас мога да се доверя. Като казвам само на вас, наистина смятам, че е така. Обещайте ми, че няма да разкриете на никого и дума от това, което имам намерение да ви кажа — нито на Джеймс, нито на Бети, нито на Грейс, абсолютно на никого.

Той кимна в знак на съгласие.

— Изобщо не стана така — каза тя бързо. — Имам предвид смъртта на Земан. Виждате ли, през това време, между дванайсет и половина и един часа, Земан беше жив, чувстваше се добре и, как да кажа… имаше твърде бурно преживяване в басейна в офицерската градина.

— Не ще да е било твърде бурно! — прекъсна я любезно Джо. — Не чух никакви звуци отдолу, а аз спя извънредно леко. Бурно преживяване долу би ме събудило. Сигурна ли сте в това, което казвате? И какво точно имате предвид под думата „бурно“?

— Не улеснявате много едно момиче, права ли съм? Не, вие сте прав. Не е съвсем точната дума, защото изобщо не беше шумно. Никак не беше. Беше по-скоро тихо, но много енергично, бих казала, сексуално общуване. — Тя изрече последните думи на един дъх и лицето й се покри с обилна червенина.

Заварен абсолютно неподготвен, Джо я погледна ужасен, а след това предпазливо каза:

— Мисля, че ще е по-добре, ако ми разкажете всичко постепенно от края на вечерята, Лайли.

— Да, и аз мисля така. Сега ще ми е много по-лесно да говоря, след като изрекох тези думи. От тук нататък ще говоря за него само с началните букви З. Х. Става ли?

— Напълно — увери я Джо.

— Нали видяхте как онзи отвратителен Ратмор ме изведе от стаята, за да не стана жертва на облечения в коприна ориенталски изкусител?

Джо кимна, но не каза нищо. „Този Ратмор наистина е бил предвидлив! — помисли си той. — Явно е имал повече разум в главата от всички нас!“

— Е, очевидно си е помислил, че аз трябва да стана жертва на неговия западняшки стил на ухажване. Обаче в него нямаше нищо изтънчено! О, не се тревожете, мога да се справям с подобен вид ухажване. Тази сутрин той страда от накърнено его и наранен крак! Забелязахте ли, че накуцва? — попита тя и веселостта й започна да се възвръща. — Разведе ме с маршова стъпка из градината, отбеляза, че славеят пее и че луната свети. Припомни ми, че е лорд, засука си мустака и ми налетя. Къде ли щях да бъда, ако не бях толкова бърза! Избягах и отидох в стаята си, а той се добра, накуцвайки, до своята, като със сигурност ме е проклинал. Трябва да беше около десет и половина.

— Аз направих обиколката си в единайсет и всички си бяха по стаите. Вие заключихте вратата, когато ви помолих да го направите.

Лайли му хвърли унищожителен поглед.

— И вие повярвахте на този стар трик от девическите пансиони? Заключих я, но после веднага я отключих.

— Но защо не се оплакахте по повод държанието на Ратмор с вас? Бих се разправил с него. Всъщност дори би ми доставило голямо удоволствие!

— Мога да се грижа сама за себе си — каза тя. — Не е нужно да замесвам когото и да било в това. Джо, когато завършихте обиколката си, стана много тихо, а аз седях и чаках.

— Чакахте? Какво?

— Помните ли персийската поема, която З. Х. ми каза към края на вечерята? За лунната светлина върху езерото и как „аз чакам да зърна сянката ти да пада над градинската ограда в среднощната тъма“. Ами аз, как да кажа, го приех буквално. Изтълкувах го като покана да се срещна с него при басейна в полунощ. — Тя се изчерви, но изгледа предизвикателно Джо. — Смешното е, че макар да се срамувам от себе си, беше толкова романтично! О, представих си как ще го разказвам на приятелките си! Помислих си, че той най-малко ще се опита да ме целуне, и реших, че в края на краищата ще му позволя да го направи. Никоя от моите познати не се е целувала с пущун! А този мъж беше по-неустоим от Рудолф Валентино! Ако знаете кой е той.

— Да, господинът ми е известен и дори съм гледал някои от филмите му — каза Джо. — Е, добре, Лайли, разбирам какво ви е привлякло! Обаче, кажете ми… по кое време отидохте в градината?

— Малко преди полунощ. Облякох тъмна рокля и си сложих сандали. Реших да се скрия в бадемовите дървета. Не исках да излезе така, че съм отишла първа там, не трябваше да изглежда, като че ли съм прекалено нетърпелива, нали разбирате? — Лайли отново замълча.

— И? — подкани я внимателно Джо.

— Той не се появи. Отначало помислих, че съм изтълкувала погрешно смисъла на поемата, а после си казах, че може би се моли или дава някакви нареждания на хората си, или е зает с военните си задължения, така че продължих да чакам. Откъде да знам как прекарват времето си тези мъже? Предполагам, че съм чакала най-малко до дванайсет и половина. После чух тих смях. Някой идваше в градината. Някой, който не искаше да го чуят. Останах там, където бях, в случай че не беше З. Х. Но беше той. Беше З. Х., но с още един човек, когото държеше за ръката. Отидоха до басейна, свалиха си дрехите и се потопиха във водата, а после, те, те, о…!

— Общуваха сексуално, така ли? — довърши изречението Джо вместо нея.

Тя кимна отчаяна, а Джо почувства безкрайно съжаление към нея. Усети и силен гняв, че Земан се беше подиграл с фантазиите на момичето. „Боже господи! Сцена като тази може да промени завинаги представите на едно впечатлително момиче за мъжете“ — помисли си той.

— Е, и какво трябваше да направя? Никога не ми се е налагало да се справям с подобно нещо! Завърших академията на госпожица Дана с отличие. Мога да правя морфологичен и синтактичен разбор на изречение, мога да цитирам поемите на Лейкленд, учила съм алгебра, астрономия, химия. Знам как да флиртувам. Мога да си вдигна носната кърпичка, без да ми се види бельото. Мислех, че знам всичко, но, знаете ли, ако д-р Холбрук не беше ми обяснила как военните…

— Кой беше със Земан, Лайли? — попита Джо.

Не се изненада, когато тя отговори:

— Искандер. Беше Искандер.

— Видяхте ли, как… се разви цялата случка? — попита внимателно Джо.

— О, не! Мисля, че не! Затворих си очите, разбира се. Обаче ги чувах. Те се смееха и… как да кажа, лудуваха. Грейс беше права. Мъжете вършат и такива неща.

— Вижте, какво, Лайли, аз сигурно ще съм хилядният човек, който ви е казал, че нравите по границата са по-различни от нашите, но в този случай те наистина са — рече Джо, който беше взел решение каква линия да следва. — Когато двама добре изглеждащи млади хора като Земан и Искандер говорят свободно езика ни и са прекарали много години от живота си в нашето общество, е по-лесно да мислим, че са част от нашата култура. Обаче не са. Прекарали са тук, сред тези хълмове, годините, в които се е формирал характерът им, и са живели живота на своя клан. Мисля, че водят много двойствен живот. Знаят как живеем ние и в много отношения реагират така, както на Запад реагират на нещата, които стават около тях, но мисля, че понякога се разкъсват в избора между двете култури. Пущунските мъже често поддържат тесни приятелски отношения помежду си. Англичаните също. Обаче ние изразяваме приятелството си по друг начин, това е всичко. Пущуните често вървят, хванати ръка за ръка. Това не означава нищо друго, освен приятелство. Вероятно с Джеймс им се струваме твърде странни, тъй като никога не се държим за ръце.

Лайли започна да се усмихва на картината, която той й рисуваше.

— А те са млади мъже. Сигурно са на двайсет и две — двайсет и три години. Не са много по-възрастни от вас, Лайли, но много по-млади от мен както на години, така и по жизнен опит. А младежите обичат да лудуват. Особено в плувни басейни посред нощ, когато и двамата са обърнали по една-две чаши бренди, което не би трябвало да правят! Мисля, че всичко ти е прозвучало много по-зловещо, отколкото е било всъщност, защото те са искали да не привличат вниманието, докато са плували.

Изражението на Лайли стана много по-ведро.

— Може би сте прав, Джо. Обаче каквато и да е истината, Земан не дойде на срещата с мен!

— И сега няма да можете да целунете един пущун! — подразни я леко Джо. — Обаче погледнете реалистично на нещата, това никога нямаше да ви се случи. Той никога не би очаквал сериозно да отидете на среща с него в градината, Лайли. В неговия свят жените ходят с фереджета и дори носят бурки. Лицата им могат да бъдат видени само от други жени или от мъжете в семейството им. Браковете им се уреждат от родителите им. Земан знае, че на Запад тези неща стават по различен начин, но на него и през ум не би му минало, че бихте могла да се съгласите да отидете тайно сама на среща с него в градината.

— Предполагам, че сте прав, Джо.

— Но колкото и да е шокиращо всичко това, мисля, че във вашето среднощно преживяване има още по-зловещ момент.

— Съвсем правилно! И вие сте на това мнение, нали? Знаех, че ще си го помислите. Ако Земан е бил жив, а по времето, в което д-р Холбрук твърди, че е бил мъртъв или е умирал, той беше жив, тогава или тя е некомпетентен лекар, или преднамерено лъже. Д-р Холбрук? Не мога да повярвам! Джеймс знае ли за това? А Бети? Какво става тук?

— Знаела сте за това несъответствие през цялото време, докато продължаваха разискванията и разпитите, и не сте казала нищо? Лайли, това е много, как да кажа… мъдро решение.

— О, благодаря! Нали всички непрекъснато ми казвате да не клатя много лодката, да не разпалвам бурето с барут и да не засегна някого… Сега на границата сме изправени пред много деликатна ситуация. Помислих си, че ще е по-добре да държа устата си затворена и да се примиря с това, което Джеймс и Грейс са решили помежду си да скалъпят като обяснение. Предполагам, че имат основателна причина да го направят. Освен това не бих искала никой да знае за преживяването ми в градината. Обаче вие сам виждате, че има някакво несъответствие, нали?

Джо кимна замислен.

— Не само вие мислите, че часът на настъпването на смъртта е напълно погрешен…

— Искандер! Той знае! Трябваше да чакам сред дърветата, докато свършат това, което правеха в басейна, каквото и да беше то, някъде между дванайсет и половина и един часа. Обаче тогава още нищо не се беше случило. Седнаха на мраморната скамейка, докато изсъхнат, и разговаряха… стори ми се прекалено дълго, но предполагам, че е било около десет минути, най-много четвърт час.

— Разговаряха? Какъв беше разговорът им?

— Говореха на пущу… не можах да разбера нито дума… но това не означава, че не бих могла да схвана някои неща.

Джо изчака и тя продължи:

— Е, не беше точно като разговор между любовници, но изглежда, че в процеса на разговора като че ли отношенията им се изостриха.

Лайли се намръщи от усилието да си спомни по-ясно впечатленията си.

— Земан звучеше някак по-безгрижно, докато Искандер го заплашваше… казвайки му да си върви. Със сигурност му просъска нещо ядосан. Бих казала, че започнаха среднощното си приключение в добро настроение, но го завършиха не много доволни един от друг. Нямам представа защо. Но както и да е, когато вече се прибраха по стаите си, сигурно е било след един часа.

— Искандер знае, че неговият приятел си е легнал в съвсем добро здраве, точно когато медицинският експерт твърди, че е умрял. Той ще си направи някакви заключения, всъщност вече ги е направил, и като си помисля за това, никак не ми става радостно.

Докато тя разказваше историята си, Джо вече беше започнал да си дава сметка за сериозността на последиците от нея.

— Искандер сякаш беше прекалено готов да приеме версията на Грейс за случилото се и сякаш дори я улесняваше да представи нещата като неподлежащи на съмнение пред офицерите му. Мисля, че той също като нас искаше да няма съмнения за злонамерени действия.

— Така беше — потвърди Лайли. — Аз го наблюдавах. Беше доволен от разрешението на въпроса и според мен дори го посрещна с облекчение. Но в самия край попита за часа на смъртта и отговорът на Грейс прекатури гърнето с млякото. Той й даде възможност да промени становището си или да нагоди по-добре заключенията си, но тя продължи да държи на това, което вече беше казала, и точно тогава отношението му се промени.

— Очевидно сте го наблюдавала внимателно.

— Наблюдавах дълго време Искандер — рече Лайли.

— При това положение как да процедираме по-нататък? Да кажа ли на Джеймс за показанията ви и да го разпитам за възприетата от него позиция?

— Вие сте детективът, вие ми кажете!

— Добре. В такъв случай ето какво ще направим. По-добре ще е да се оправяме с това сами, Лайли, но трябва да бъдем предпазливи. Мисля, че Искандер вече си дава сметка за наличието на някаква измама и след като не обвинява Джеймс открито, вероятно е решил да се оправя сам с тази работа и планира следващата си стъпка. Страхувам се, че нещата могат да тръгнат на зле. Ако той стигне до заключението, че има някакъв пропуск в закрилата, предлагана от форта, ако се окаже, че смъртта на Земан е била причинена умишлено, би трябвало да се очаква той да поиска да си отмъсти. Мисля, че ще се опита да избегне това, ако може, но в момента, когато се увери, че е извършена някаква несправедливост, ще действа, и то бързо. В края на краищата едва ли друг път ще има такава възможност. Той е приет като гост, обект е на голямо съчувствие и е свободен да ходи навсякъде, където пожелае, из форта… Троянският кон, който може да вкара вътре трийсет афгански воини, крещящи за мъст. Да ви кажа право, Лайли, не ми се иска да чувам това, което казвам!

— Не можем да направим нищо, докато не разберем какво в действителност е станало. Хайде, Джо, казвате, че сте от Скотланд Ярд. Вас би ли ви задоволило воденото разследване и заключението на съда за причината на смъртта?

— Разбира се, че не! Знаем, че не разполагаме с нито едно от средствата, които при нормални обстоятелства бих използвал, но въпреки това има доста неща, които бихме могли да направим.

— Откъде ще започнем? — попита с нетърпение Лайли.

— Бих казал от тялото, но те вече го отнесоха за погребение. А и дори да не бяха, ако афганците видят, че полицай оглежда трупа, това само би изострило подозренията им. — Той се замисли за момент и след това попита: — Мислите ли, че можем да се промъкнем в болницата, без да ни забележат?

— Разбира се. Ако минем откъм стената, вместо през централния вход. Заедно или поотделно?

— Предполага се, че аз трябва да се грижа за вас, така че ако сме заедно, ще предизвикаме по-малко подозрения.

— Добре. Ако някой ни види, вие ще се направите на отегчен до смърт от това да ми помагате да намеря тази сребърна гривна, която съм изпуснала някъде там тази сутрин.

 

 

Няколко минути по-късно те се вмъкнаха в стаята, където беше лежало тялото на Земан. Масата, на която беше положено, беше празна, но Джо търсеше нещо друго. Намери го в една спретната купчина при вратата, която чакаше да бъде прибрана от дежурния. Като заключи вратата, той взе дрехите на Земан и ги сложи на масата.

— Това е малко странно, как мислиш, Джо? Той беше с униформата. Когато го видях в градината, все още беше облечен във вечерните дрехи — елека, синия тюрбан и всичко останало. Защо е облякъл униформата, когато си е лягал? Не виждам никакъв смисъл. Тези хора не носят ли пижами?

— Ами — рече Джо, опитвайки се да открие някакъв смисъл в това, — може да се е преоблякъл и да си е сложил пижама, а после пак да е облякъл униформата, ако е искал да има по-приличен вид, когато посред нощ е решил да отиде да се консултира с докторката.

— Хайде де! Това са повече преобличания, отколкото би могъл да изпълни един от моделите на мадмоазел Шанел! Виж какво, Джо, той се е чувствал толкова зле и е мислел, че ще умре, а е отделил време да си сложи високи ботуши? Би ли си дал труда да се намъкне в тях? — Тя тръсна ядосано глава. — Трудно ми е да си представя колко много неща не знаем за пущуните.

— Виж какво, не мисли в момента за това. Сега в него няма логика, но ако разберем още някои подробности, нещо друго може да го обясни по-късно. Нека сега да огледаме тези… Става ли? В тях може да няма нищо за гледане, но ако трябва да си вършим свястно работата, трябва да започнем от тук. Надявам се, че не си гнуслива. Това може да се окаже твърде неприятно за човек, който не е свикнал.

— Не припадам лесно. Хайде, започвай.

Джо методично разгърна всяка дреха и огледа всеки сантиметър от нея. Докато вършеше това, си говореше на глас и не обръщаше много внимание на присъствието на Лайли, която мълчеше и се стараеше да помогне.

— Жилетка. Засъхнало повръщано, събрало се от дясната страна на врата. Жалко, че не можем да го подложим на химически анализ.

Лайли сбърчи с отвращение нос.

— Пфу, каква миризма! Напомня ми за детските партита!

— Детски партита ли? По-скоро ми напомня за квартална кръчма в събота вечер — рече внезапно озадачен Джо. — Или си въобразявам?

— Аха! Има разни парченца! — каза Лайли.

— Би трябвало да се очаква, ако той наистина е умрял в часа, определен от Грейс — каза още по-объркан Джо. — Съвсем сигурна ли си в посоченото от теб време, Лайли?

— Разбира се! Виж какво, казах ти самата истина и точния час и това трябва да бъде отправната ти точка. Оттам трябва да тръгнеш, защото всичко останало са глупости.

— Хм… Много добре. Панталони… идеално чисти. Това също е странно.

— Странно ли? Защо?

— Обикновено отравянето с арсеник е придружено от диария. Имал съм само един случай на отравяне с арсеник. — Джо се намръщи. — Една жена беше отровила грубия си съпруг, но за това са й били нужни шест месеца. Просто не мога да повярвам, че някой би могъл да умре от това, че е ял фазан, погълнал арсеник. Но в тая пустош как бихме могли да го докажем? Трябва да опитаме други методи. Малко съм изненадан, че Грейс прие теорията за арсеника… А каква беше другата й теория? Андро не знам каква си отрова, нали? Това също не ми звучи много убедително. Както и да е. Я да погледнем ризата. Същите петна от повръщано, но по-малко забележими.

— Джо, погледни това — каза Лайли.

Тя повдигна внимателно ръкавела на памучната риза с широки ръкави, който висеше от масата от нейната страна. Беше десният ръкав. Джо го взе и го разгледа. Извади лупа от джоба си и пак го огледа, после я подаде на Лайли.

— Дупки от розови тръни ли са? С тази беше облечен, когато отиде да плува. Би ли могъл да я скъса в храстите?

— Мисля, че това не са разкъсвания от розови тръни — продължи Джо. — Дупките са твърде големи. Погледни и формата. Две са, на мястото на пробива са някак заоблени и се спускат право надолу. Ако е държал ръката си така — Джо задържа ръкава хоризонтално на земята, — тогава прокъсването ще бъде вертикално.

— Дупките много си приличат — каза Лайли — и са много близо една до друга. Пробити дупки? О, господи! — Тя потръпна и пусна ръкавела, който държеше. — Змия! Да не искаш да кажеш, че е бил нападнат от змия? Защо никой не се сети за това? Кобрите често се промъкват през дупките в стената на банята. Може да се е върнал в стаята си, влязъл е в банята и… от самата мисъл ме побиват тръпки. Бедният Земан! За колко време умира човек, ухапан от кобра?

— От петнайсет минути нагоре в зависимост от здравословното състояние на жертвата. Но не, това не е било змия — каза Джо.

Лайли пак погледна замислена ризата, сгъна я внимателно и я постави отново върху купа.

— Имаше ли някакви драскотини по ръката? Успя ли да погледнеш трупа по-отблизо, Джо?

— Да. Нямаше никакви рани, като се изключи ударът в главата, който е получил, когато е паднал върху стълбите. — Той обясни какво беше установено при аутопсията.

Останалата част от дрехите, включително тюрбанът, бяха прегледани и в тях не бе намерено нищо интересно. Джо се загледа внимателно в кинжала, който Земан винаги носеше мушнат в колана си. Подържа го за момент в ръка, възхищавайки се от украсената със скъпоценни камъни ножница, а после внимателно извади острието. Лайли не можа да потисне обзелите я тръпки при вида на открилото се оръжие. Великолепно и със сигурност много скъпо, но то не беше играчка, нито пък служеше за украшение. Късата дебела дръжка беше от обработен черен нефрит, обкован с рубини, които блестяха като капки кръв. Кривото острие също беше черно, направено от дамаска стомана във формата на сълза. Джо извади носната си кърпа и леко я прокара по средата на острието. Внимателно я огледа. Нямаше следа от кръв, нито от каквото и да било друго. Револверът също не беше употребяван скоро.

— Добре — каза той. — Това е всичко, което можем да направим тук. — Усмихна се. — Сега да отидем и да разпитаме злодея, който е нападнал Земан предишната нощ.