Барбара Клевърли
Дамаски кинжал (6)

Глава пета

Доволни, че са останали за малко сами, Бети и Джеймс Линдзи стояха заедно на покрива на форта.

— Толкова се радвам, че си тук, Бетс! — каза развълнуван Джеймс, посягайки да я хване за ръката, като преди това се увери, че няма някой, който да гледа с неодобрение тези ласки.

— Е, поне ще мога да организирам официалната вечеря, която ще дадеш — рече Бети. — Ако искаш, аз ще подредя имената на гостите. За начало, кого искаш да поставя до теб?

— Не става въпрос кого искам, а кой би трябвало да бъде до мен. Предполагам, че от едната ми страна ще е онзи стар глупак Бъроус, а Ратмор от другата. Сложи Земан Хан до малката госпожица, как й беше името…

— Кобленц — припомни му Бети. — А къде искаш да седна аз?

— О, ти можеш да правиш компания на онзи елегантен капитан от кавалерията и приятеля на Земан. Иска ми се това парти вече да е свършило. Надявам се, че никой никого няма да убива, но начинанието си е твърде рисковано. Тази Лайли е голям таралеж в гащите! Не мога да разбера как изобщо са й позволили да дойде тук, но какво да се прави.

Те излязоха изпод сянката на ярката слънчева светлина и погледнаха надолу към оживения двор на форта.

— Мисля, че бих могла да поплувам! — каза Бети.

— И през ум да не ти минава! Няма да позволя и на онази проклетница Лайли!

Двамата се разделиха и всеки тръгна да си гледа работата. Бети да контролира приготовленията за вечерята, въпреки че контролира едва ли беше най-точната дума, тъй като беше малко вероятно пущунските готвачи да й обърнат някакво внимание, а Джеймс да направи обиколка из форта. Беше мислил доста дали Земан и Искандер да бъдат поканени. В края на краищата, макар и потенциални, те бяха врагове. Накрая реши, че отбранителните мерки, които беше взел, бяха толкова надеждни, че нямаше да навреди чрез Земан да покаже на хората от племената какво имат насреща си.

Междувременно туристическата група се беше събрала на плаца. Лорд Ратмор, който продължаваше да се счита за нещо повече от останалите, беше стигнал до заключението, че не е обект на онова внимание, което изисква положението му. Земан непрекъснато говореше, като ту задаваше въпроси, ту коментираше, а Искандер през повечето време мълчеше. Въпреки че демонстрираше безразличие, очите му шареха навсякъде и макар да нямаше бележник, в който да си записва, почти нищо не убягваше от погледа му. Особено признаците за високата боеготовност на скаутския гарнизон.

Това е добре, помисли си Джеймс. Фред Мор-Симпсън беше весел и безцеремонен, а характерният му английски акцент често се извисяваше над сдържаните отговори на другите мъже. Тук няма да имам проблеми, защото е забавен и на него може напълно да се разчита, каза си Джеймс.

Не, ако имаше някакви трудности, те щяха да започнат от Лайли Кобленц. Тя непрекъснато бърбореше и надаваше възклицания, като оглеждаше най-безочливо мъжете. Задаваше на Земан, който явно беше привлякъл вниманието й, недискретни въпроси, отнасящи се до статута на жените в областите, населени с племена, и непрекъснато настояваше да й бъде предоставена възможност да излезе от гарантиращия сигурността й форт, за да се запознае с опасностите, които била чувала, че крият тези територии. Запознанството й с двамата афганци можеше да послужи като предупреждение. Странното беше, че тъкмо Искандер първоначално беше привлякъл изцяло вниманието й. Тя не можеше да свали очи от него и Джеймс добре разбираше на какво се дължи това. Момъкът беше изключително красив. Поне външно обаче Искандер не й отговаряше със същото внимание. След като отначало я беше изгледал стреснато, тъй като почти със сигурност това беше първата американка, която виждаше отблизо, той в съответствие с разбиранията на пущуните за любезно поведение към жените избягваше да гледа към нея. Това не беше трудно, след като беше с цели две глави по-висок от обекта на своето презрение. Джеймс изтръпна, като си спомни първата размяна на реплики между тях. Поглеждайки смело нагоре към високия пущун, тя беше попитала:

— Кажете ми откъде имате такива зелени очи, господин Хан?

Спомни си и спокойния отговор на Искандер:

— Откъдето и вие имате своите зелени очи, госпожице Кобленц.

Земан се беше притекъл любезно на помощ.

— Винаги съм твърдял, че ги е намерил под един храст с цариградско грозде! — беше казал той и всички с облекчение побързаха да се засмеят.

„Джо е човекът, който трябваше да се грижи за това момиче, да го вземат дяволите! — помисли си ядосан Джеймс. — Можеше да си направи труда да й обясни, че ще е по-добре, ако гледа по-често надолу. И това би било най-малкото. Ако зависеше от мен, бих я загърнал в дълга до глезените бурка^[1], докато трае цялата работа. А и той можеше да не изразява така шумно одобрението си, съскайки с уста, когато минаваше афганският ескорт на Земан. Както и да е — рече си най-накрая комендантът, — просто тези няколко часа трябва да се изтърпят.“

Джеймс събра групата около себе си и шумно се прокашля, за да ги накара да млъкнат.

„Е, щом като началствата очакват от мен да изпълнявам ролята на екскурзовод, ще се постарая да задоволя желанието им“ — каза си той. Вече беше предупредил Джо и можеше да започне.

— Гор Катри! — обяви той. — Това е мястото, в което се намирате, но колцина от вас знаят какво означава това име? Никой? Ще ви кажа. То означава „Гробът на воина“. Не знаем кой точно воин и къде точно се намира гробът му, но се надявам един ден да разберем. Това тук винаги е било крепост. Вие сигурно вече сте оценили неговите географски и стратегически предимства: близо е до Пешавар, контролира търговските пътища през прохода Кибер и долината Базар, близко е до реката, но не е зависим от нея. Имаме три дълбоки кладенеца, които са в рамките на крепостните стени. Както виждате, не сме първите, които са се възползвали от местоположението. Произходът на това място се губи далеч в древността. Знаем, че е било използвано от кралете на династията Кушан от Гандхара още преди две хиляди години и аз често си представям как Александър Велики е минавал по тези места и се е чувствал тук в безопасност. Марко Поло е посетил крепостта през 1265 година или там някъде. Хората говорят особен език, почитат идоли и са с много лош нрав.

— Разбира се, днес ние вече не почитаме идоли — прошепна Земан на Лайли и тя се опита да потисне смеха си.

Джеймс продължи:

— Моголският император Бабур е установил тук укрепен кервансарай през петнайсети век, а Монстюарт Елфинстоун е намерил тук подслон през миналия век.

— Кажете, Джеймс, тук живели ли са някога жени? Имам предвид, че едва ли ние ще сме първите, посетили това място — прекъсна го Лайли.

— Всъщност има останки от индуистко светилище, което вероятно е било построено от дъщерята на шах Джихан… — продължи Джеймс.

— Това, разбира се, си го измисли — каза си Джо.

— … Кой знае, може би ще трябва да допълня разказа си, като спомена, че Лайли Кобленц, Фаталната жена на двайсети век, също е идвала тук.

Лайли остана много доволна от това допълнение и първа избухна в смях. Групата последва развеселена Джеймс, който ги поведе из крепостта.

— Това е една от най-старите части на форта — обяви той. — Тази кула е на сто, а може би и на двеста години. Не може да се каже със сигурност, тъй като от дълго време архитектурният стил не се е променял. Тази камбана за биене на тревога е горе-долу на същата възраст. Не я използваме, но тя си стои тук. Когато за пръв път се преместихме тук, тя се използваше, за да се викат стражите на помощ. Предполагам, че ако беше на кораб, сигналът с нея би означавал „Всички на палубата!“. Въпреки че сега имаме нещо по-модерно под формата на сирена в случай на нужда, все пак оставих камбаната на мястото й. Тя е част от историята на това място.

Обиколката продължи.

Освен за да проучат внимателно дебелината и здравината на зъбчатите стени с бойниците по тях, вниманието на афганците беше привлечено от спортните съоръжения. На някои от тях (вероятно по нареждане на Джеймс) отбори от скаути демонстрираха уменията си на практика, явно нямайки нищо против да поиграят пред публика.

— Това — обясни Джеймс, макар че то беше очевидно — е площадката ни за крикет, а това е хокейното ни игрище. Скаутите играят крикет, но не и афганците. Надяваме се това да се промени. Разбира се, всички играят хокей и баскетбол.

Грейс Холбрук поддържаше връзката между страните в групата, тъй като се чувстваше еднакво добре както с ескорта афганци от Кабул, така и с пущунските скаути, а и еднакво добре с видните представители на империята и с Лайли Кобленц. Понеже беше едновременно любопитна и компетентна, обиколката очевидно й харесваше и тя задаваше смислени въпроси за снабдяването с вода и иригационната система, възхищаваше се от стадото в мандрата и правеше предложения за засаждането на втора овощна градина.

Продължиха да разглеждат, докато на едно място Джеймс със задоволство каза:

— А това е нещо, с което наистина се гордеем! Нашият кокошарник. Установихме, че кокошките от породата легхорн са най-добри. Това е Ахмед, нашият главен птицегледач. — Обърна се, за да представи пущуна, и поговори дълго с него на пущу, след което преведе отговора му.

— Имаме проблеми — обясни той. — Дивите фазани нападат кокошарника! Ето например вижте това! — Посочи към един пъстър фазан, който беше кацнал небрежно на близкия покрив. — Веднага щом си тръгнем, ще се спусне като вълк на стадо!

— Защо просто не го застреляте? — попита, изгаряща от нетърпение Лайли. — Защо не ми позволите аз да го застрелям! Хайде, Джеймс! Позволете ми! — После се обърна към Земан. — Кажете му да ми позволи да опитам!

Земан се разсмя.

— Хайде, Линдзи! Позволи й да опита. Да видим дали ще успее. Всяка жена в селото ми би могла да го направи. Хайде, госпожице Кобленц, за честа на великата американска република! Вижте му сметката!

— Това тук не е оборът на някое ранчо, госпожице Кобленц — рече Джеймс, усмихвайки се малко пресилено. — Това е почти военна зона. Всеки изстрел, чут в околността на форта, може да предизвика военна реакция. Може би разбирате.

Земан се огледа наоколо и направи широк жест с ръка.

— Но всичките ви офицери, които биха могли да реагират, са тук — започна да хитрува той. — Не е толкова страшно да загубите един патрон. Хималайският фазан не е толкова силен, един изстрел ще бъде достатъчен. — Намигна заговорнически на Лайли.

Джеймс кимна на Джо, а той с голямо нежелание, но неспособен да избегне предизвикателството, взе пушката на намиращия се наблизо скаут и я подаде на Лайли.

— Това тук е предпазителят — започна той. — И помнете, че когато излезе от цевта, куршумът може да измине едно разстояние от около миля. Точно по тази причина не стреляме по грабливи диви птици с бойни карабини, но предполагам, че в случая няма опасност, след като зад гърба на тази има скала. Внимавайте — това нещо рита като муле.

Зачервена и възбудена, Лайли го накара да се отдръпне, опря пушката на рамото си и стреля. Чу се крясък и от фазана се разхвърчаха пера на всички страни.

Под одобрителните ръкопляскания един скаут донесе осакатеното му тяло и го предложи на Лайли.

— Господи! — каза тя, като скришом разтърка рамото си. — Какво да правя с това?

— Сложете си перо от опашката му на шапката — предложи лорд Ратмор.

— Снимайте се с плячката си — каза Грейс. — Така правят всички ловци, които идват тук.

— Аз бих го изпратил в кухнята — обади се, смеейки се Фред Мор-Симпсън. — Да не отиде напразно. Кажете им да го приготвят за вечерята довечера.

— По-скоро това, което е останало от него — каза Ратмор.

Джеймс се огледа наоколо, преброявайки наум присъстващите. Един липсва — каза си той, а после попита:

— Къде е Бъроус?

— Наложи му се да ни изостави — обади се Фред. — Сигурно вече лежи по гръб, подпийва по малко, много мисли и копнее за Делхи, нещастникът.

 

 

В края на този дълъг ден, по време на който Бети Линдзи беше променяла най-малко десетина пъти разпределението на местата около трапезата, тя огледа окончателния вариант. Реши, че не е зле. Не беше идеалното разрешение, но беше най-доброто, което предлагаше тази разнородна група. Разбира се, хората бяха свършили чудесна работа и подредената в столовата трапеза изглеждаше великолепно и внушително. Пущуните я изненадаха. Те бяха войнствено племе и ако вярваше на всичко, което й бяха казвали, бяха склонни към предателство, бяха отмъстителни и безмилостни, но можеха да прекарват часове, подреждайки трапезата за вечеря, и то на такова ниво, което би накарало завършилите Женския институт по готварство да се засрамят. В центъра на залата бяха постлани дебели килими, а около тях бяха наредени възглавници с ресни. Килимите бяха покрити с бяла покривка, украсена със свещи, цъфнали клонки и пролетни цветя. По време на вечерята по цялата дължина на покривката ще бъдат наредени най-различни блюда с пущунски и персийски ястия, които гостите ще опитват. Бети изнервена се запита дали беше предупредила всички да използват при ядене само дясната ръка. Да, със сигурност им беше казала.

Остана за малко сама на входа на трапезарията, за да се успокои, преди гостите да пристигнат, като се наслаждаваше на необикновената красота. Тази сутрин Джеймс я беше съпроводил на обиколка специално за нея из форта и тя си спомни какво удоволствие се изписа на лицето му, когато изрази шумно възхищението си при влизането им в столовата.

— Нашата радост и гордост! — каза той. — Когато пристигнах, това беше само един склад с боклук по пода, който се е трупал в продължение на две хиляди години! Предполагам, че беше дебел най-малко трийсет сантиметра. Прах, фасове, кози гремки, умрели плъхове, паднала мазилка, каквото ти дойде наум! Накарах хората да го почистят като един вид наказание за провинение. Те изринаха мръсотията, изтъркаха пода и тогава направихме нашето забележително откритие. Под останките се оказа това, което виждаш сега. Мисля, че е от будистки храм от втори-трети век след Христа. Почистихме го, измихме го и сега говори сам за себе си.

Бети погледна към покрития с древна керамика под. Тюркоазено и златисто? Не, тюркоазено и червеникавокафяво. Излъскан, загадъчен и блестящ, подът отразяваше заобикалящата го аркада. Последните лъчи на топлото слънце се промъкнаха през ръба на купола и като че ли накараха пода да затрепти. Колко предвидливо, помисли си Бети, колко типично за мъжа й, че беше запазил помещението без каквито и да било западни украшения и се беше задоволил с естествените материали и елегантните пропорции, които да говорят сами за себе си.

Бети се отдръпна настрани, когато редица облечени в бяло пущуни пристигнаха с блюдата за вечерята в ръце. Ароматните купчини от пухкав ориз с шафран и счукани бадеми със сигурност щяха да се харесат на всички. Платата бяха придружени от дълбоки блюда с агнешко с къри, тави с печени пилета, планини от подправени с мента кюфтета, купища плосък пешаварски хляб и с местния специалитет — печено овче месо, подправено с карамфил. Приготовленията изглеждаха добре и обещаващи. Когато се появиха останалите гости и започнаха да разговарят помежду си, Бети се отпусна. Дори сутрешното й гадене го нямаше, но за всеки случай реши, че ще е по-разумно да не приеме предложената й от един прислужник чаша шампанско и вместо това предпочете леденостуден плодов сок.

Огледа присъстващите. Колко безлични изглеждаха англичаните в белите си официални сака, бели ризи, черни вратовръзки и черни панталони редом с двамата пущуни. Земан и Искандер явно бяха решили да направят впечатление, помисли си с благодарност Бети. И без това високи над метър и осемдесет, двамата мъже се извисяваха още повече, слагайки на главите си високи яркосини тюрбани. Носеха торбести сини панталони, бели ризи и извезани със злато елеци — червен на Земан и син на Искандер. И двамата бяха обути в меки, извезани със злато чехли. Седнаха с кръстосани крака — явно чувствайки се удобно, на посочените им места и всеки взе чаша с шербет.

Когато светлината избледня, бяха внесени глинени лампи, като между всяка двойка гости беше поставена по една. Трептейки от лекия ветрец, който идваше от отворените врати, те отразяваха и подчертаваха още повече цветовете на пода.

Бети реши, че беше изпълнила задължението си на домакиня, като седна между двамата най-трудни за общуване компаньони. От дясната й страна беше Бъроус, пребледнял от болка, ненавиждащ всичко, което се беше случило до този момент или което беше видял през този ден. Ненавистта му се подсилваше и от ужаса да седи с кръстосани крака на пода, облечен във вечерно облекло, и да съзерцава много дългото меню с ястията, никое, от които стомахът му не би могъл да понесе.

Бети се извърна от него към седящия от лявата й страна лорд Ратмор. Той беше в кисело настроение. Беше очаквал тази официална вечеря с надеждата да седне до Лайли Кобленц. Според него тя имаше шавливи очи и би могъл да се поласкае малко от вниманието й. Беше забелязал, че американките се впечатляват от титли.

„Там поне щеше да имам с какво да се занимавам“ — каза си той. Обаче сега, за негова голяма досада, се намери между Искандер Хан и Бети. „Какво губене на време“ — помисли си ядосан Ратмор. Докато оглеждаше подредената на пода трапеза, погледна нагоре и улови отражението си в едно огледало на стената. Машинално приглади мустаците, които един индийски бръснар беше извил почти по прусашки. „Не е зле — каза си лорд Ратмор. — Не могат да ми се дадат повече от четирийсет години.“ Усмихна се заговорнически на отражението си в огледалото. Няколкото седмици под хималайското слънце бяха придали лек загар на обикновено розовите му бузи. „Има подобрение — реши той, когато за миг очите му се срещнаха с тези на Лайли. — Нямаше да е зле, ако бях малко по-висок, като онзи надут глупак Сандиландс. Може би изглеждам най-добре, когато съм седнал. Мога да бъда по-внушителен, ако съм на кон. Тази малка Лайли Кобленц е не само хубава. Казват, че има доста голямо влияние. Тук би могло да бъде сложено началото на един търговски съюз — «Кобленц-Ратмор Инк.» Естествено, трябва да подхвърля тази идея както на други хора, така и на самата нея.“

„Ха! Ха! — каза си Бети, четейки мислите му. — Явно няма да си даде труда да разговаря с домакинята си, интересът му е на друго място. Аз обаче съм твърдо решена да му досаждам, като му разкажа едно по едно за двайсет и петте пътувания на Джеймс до Пешавар през последния месец. Ще види той!“

Помисли си, че идеята й да постави Лайли между двама много привлекателни мъже беше великолепна. Реши, че Джо, който седеше от лявата страна на Лайли с леко отегчен вид и без медалите си, имаше най-милата усмивка, която беше виждала. А от дясната й страна беше съблазнителят Земан. „Двама силни мъже, застанали един срещу друг, от различни краища на земята“, спомни си Бети един цитат от поема на Киплинг. Е, те поне не бяха един срещу друг, Лайли беше между тях, но бяха достатъчно близко.

Бети се поуспокои от присъствието на другите две жени на масата. И двете се съгласиха с идеята й всички да бъдат облечени в дълги рокли. Тя сама даде пример със скромната си свободна лятна рокля, която не беше съвсем официално вечерно облекло, но беше достатъчно широка, за да може да седи удобно.

Лайли се стараеше да изглежда колкото може по-сдържана, но това не й се удаваше много. Беше красива и оживена, но с напълно порядъчен вид в непровокиращата си рокля от зелен шифон и със семплата си перлена огърлица. Седеше на една възглавница с подгънати под нея крака и изправен гръб така, сякаш през целия си живот беше вечеряла по този начин.

Грейс беше облякла обичайната си строга кафява рокля и носеше гердан от черен кехлибар. Благодаря на бога за Грейс! Държеше се напълно свободно, умееше да общува, ядеше всичко, което й се предложи, преминаваше леко от пущу на хинди и от хинди на английски, напълно съзнавайки одобрението на цялата компания. Бети се поздрави за това, че я беше поставила да седи до Джеймс от едната й страна и Фред Мор-Симпсън от другата, с когото от време на време оживено разговаряше. „Сигурно ще бъда същата, когато поостарея още малко“ — каза си домакинята.

Единственият човек, който явно се чувстваше не на място, беше Искандер Хан. Бети го наблюдаваше с критичен поглед. Да, може би беше допуснала грешка с него. Не трябваше да го поставя до неприветливия Ратмор, който вероятно нямаше да прояви и най-малко желание да прикрие намеренията си за проникване в Афганистан. А те повече или по-малко бяха да купи всичко на възможно най-ниска цена срещу не особено качествени търговски стоки и няколко остарели пушки. Ревностен националист, Искандер едва ли имаше за какво да разговаря с него. Нямаше какво да каже и на съседа си от другата страна. Доколкото й беше известно, общата идея на Фред беше, че единственият подходящ начин да се запази мирът по границата, е английските интереси да навлязат дълбоко в териториите, населявани от племената, и да останат твърдо там благодарение на бързото разгръщане на ескадрила леки бомбардировачи. Може би беше допуснала сериозна грешка, поставяйки го да седи до потенциален техен обект! „Обаче, помисли си тя, забелязвайки, че двамата водят оживен, лишен от враждебност разговор, ако човек се абстрахира от гласовете и дрехите им, те много си приличат. При едни разменени роли Искандер горещо би приветствал възможността да бомбардира Фред Мор-Симпсън.“ Затова сега седяха един до друг, всеки в плен на навиците на своето племе, и всеки много добре разбираше другия. „А освен това по външен вид единият не отстъпва на другия“, реши Бети, сравнявайки елегантната фигура на Фред, тънките му мустаци и лъскава коса с екзотичния Искандер.

Очите й се насочиха към централното място на трапезата и се спряха върху осветените от лампата червени къдрици и закачливите сини очи на Джеймс Линдзи. „Моят съпруг — помисли си тя. Най-добрият! Може и да не е най-красивият, но със сигурност е най-добрият! Ето го да седи там. Да, знам кое е най-щастливото момиче на тази маса! Въпреки че ми изглежда малко уморен. Ще се радвам, когато се отърве от тези хора и се върне към своя опасен, отговорен, труден и неспокоен живот! Наистина! Искат прекалено много от бедния ми мъж! Войник, дипломат, а сега и мой домакин!“ Бети подозираше, че безпокойствата й за коравия и компетентен мъж, за когото се беше омъжила, са напразни. В този момент Джеймс вдигна нагоре очи. Погледите им се срещнаха и тя му намигна, а той й се изплези.

Преди да може да му отговори, над тях изтрещяха изстрели. Настъпи пауза, последвана от нова градушка от куршуми, придружени от писъка на рикошетите и звук от разбито стъкло някъде в далечината. За момент всички замръзнаха на местата си с широко отворени очи и напрегнато се заослушваха.

— По нас ли се стреля? — попита Лайли.

— Вероятно да — каза спокойно Джеймс. — Така ми изглежда. Някой иска ли още шампанско?

— Няма ли да направите нещо? Няма ли да излезете навън и да ги подгоните?

Вместо отговор Джеймс повика с пръст един от джемадарите^[2], които стояха спокойно наблизо.

— Иди и виж каква е работата — нареди му той.

Джемадарът се поклони и излезе.

Лайли не се нуждаеше някой да й казва за какво става дума. Тя знаеше. Фортът беше нападнат, но това явно не направи голямо впечатление на никого. Обърна се към Грейс, когато последва нов залп.

— Не трябва ли да направят нещо? — попита тя развълнувана. В края на краищата нали беше дошла тъкмо за това. Изстрели в нощта! — Но защо не реагират англичаните? Знам, че са прословути със спокойствието си, но това не е ли малко прекалено?

— Мисля, че те знаят най-добре как трябва да постъпят — рече спокойно Грейс, потапяйки пръсти в купа за измиване на ръцете, когато от форта отвърнаха на стрелбата.

— Ето и въоръжения отговор, Лайли — каза Фред.

— Мисля, че можем да оставим тази работа на гарнизона — отбеляза Земан. — Най-много да е някоя банда космати разбойници африди, които извършват нападения от хълмовете, за да плячкосват оръжие и жени, и които стрелят по каквото им падне. Правят го непрекъснато. Ще видите, че хората от племената по тези места са ужасно примитивни.

Лайли се замисли за момент върху казаното, но после се обърна към Земан.

— Ей, Земан, вие също сте от афридите. На чия страна сте? — Забелязвайки игриво пламъче в очите на Искандер, Лайли замълча за момент, замислена и възмутена. При следващото прекратяване на стрелбата тя отново заговори: — Е, добре, Джеймс, достатъчно. Можеш да кажеш на момчетата си да престанат. Благодаря за представлението. Я какви хитреци! — възкликна тя с неприкрит сарказъм. — Сега със сигурност ще има какво да разказвам на момичетата в Чикаго, нали?

Джо се усмихна, виждайки я така засегната. Помисли си, че в края на краищата госпожица Кобленц може и да започне да му харесва.

Бети също беше впечатлена.

„Когато ми паднеш насаме, Джеймс Линдзи — рече си тя, — ще ти кажа, че малкото ти представление имаше обратен ефект!“

Независимо от това реакцията на американската девойка й хареса. Ако Лайли имаше пушка в ръка, би се втурнала през вратата, за да се справи с проблема.

„Ако някога ми се случи да съм във фургон, пресичащ прерията (а фамилията Кобленц със сигурност е правила точно това преди едно-две поколения), бих се радвала да имам до себе си момиче като Лайли Кобленц“ — си каза Бети. Наведе се напред и се обърна към компанията:

— Не знам как са се почувствали останалите, но нервите ми имат нужда от малко успокоение. (Джеймс беше предупредил предварително бременната си жена какво ще последва и й се беше изплезил вместо сигнал, но според нея бяха накарали Лайли да се почувства като глупачка и това я натъжи.) — И така, дали да не хапнем нещо сладко? Имаме захаросани плодове, пресни плодове и дори сладолед, така че вечерята още не е приключила.

Тя беше прекъсната от един прислужник, който влезе с малък поднос в ръце. Приближи се към Бети и почтително заговори.

— О, боже! — възкликна тя. — Приемете скромните извинения на хората от кухнята. Готвачът почти беше забравил най-важното ястие за вечерта. Златният фазан на Лайли! Явно се е затруднил малко с него, но е направил всичко, на което е способен, и сега той е пред вас. Страхувам се, че от него не е останало много. Кой иска да опита? Някой има ли място, за да окаже нужното внимание на този деликатес? — попита Бети, без да се надява много, че някой ще откликне на поканата й. Бяха погълнали огромно количество храна и дори този надут пуяк Бъроус се беше навел на няколко пъти, за да опита от ястията, след като се беше уверил, че в повечето от тях няма къри. Всички, дори и Лайли, извърнаха от нея очи, забиха ги в чиниите си, показвайки с жестове, че не желаят да се отзоват на поканата й. На помощ дойдоха добрите маниери на пущуните и Земан весело каза, че с удоволствие ще опита от фазана. Бети с благодарност му подаде подноса и той си сипа доста убедителна порция от неговите останки. Лайли беше много доволна. За да й угоди, Бети също си сипа малко и обяви, че ястието е превъзходно. То наистина беше. Реши утре да похвали готвача, че се беше справил така добре с такъв неблагодарен материал. Сосът приличаше на крем — дали беше с кисело мляко, подправките бяха много майсторски използвани, а месото беше крехко и много вкусно. Колко хубаво беше, че апетитът й се беше възвърнал! С удоволствие би похапнала порция сладолед за капак.

След като блюдата с вкусните ястия бяха прибрани, а на покривката се появиха пресни и захаросани плодове, големи стъклени кани с плодов сок и стройна редица бутилки шампанско, Джеймс обяви следващата атракция. Група музиканти ще свирят и пеят народни песни. Влязоха петима души с гайди, барабан и струнни инструменти. Облечени в местни костюми, те преминаха с гъвкава стъпка през залата. Черните им лъскави коси се спускаха върху раменете. Настаниха се на подиума в единия край на помещението, засвириха и запяха с мекото, проточено произношение на племената от южните хълмове. Лайли беше очарована. Това също беше едно от нещата, за които беше дошла. Със светнали очи тя се вслушваше във всяка дума и леко поклащаше глава в такт.

Особено впечатление направи една кратка песен, състояща се само от един куплет, който се повтаряше безкрайно. Устните на Лайли се движеха заедно с песента. Когато певците спряха, за да изпият по чаша шербет, тя се обърна към Земан и доволна обяви:

— Запомних думите на последната песен! Слушайте! Мога да пея на пущу!

Тя започна с ясен глас и според Бети с доста убедителен акцент да повтаря куплета. Преди да стигне до края Грейс се наведе напред и твърдо каза:

— Достатъчно, Лайли.

— Какво искате да кажете? — заинтересува се американката. — Мислех, че се справям добре. Защо да не мога да пея?

Джеймс сложи ръка върху устата си. Музикантите едва сдържаха смеха си. За Земан също беше проблем да не се разсмее. Строгият Искандер я погледна неодобрително.

— Защото тази песен е ужасно неприлична и никоя жена не трябва да повтаря думите й, особено в присъствието на пущунски джентълмени — процеди тихо през зъби Грейс, а в този момент Земан стана и отиде да поговори с музикантите.

Лайли продължи да настоява.

— Колко любопитно! Кажете ми за какво точно става дума! Непременно ми кажете или пак ще започна да пея!

В очите на Грейс светна игриво пламъче.

— Просто трябва да ми повярваш, Лайли. — Тя замълча за момент замислена, а след това каза: — Е, добре. Щом като искаш. Обаче докато се прибереш в Чикаго, не трябва да повтаряш думите. — Тя стана, заобиколи и седна на освободеното от Земан място. Бутна чашата му с шербет настрана и се наведе над ухото на Лайли. Като говореше едва чуто, обясни: — Това е една много стара песен, която се нарича „Закме Хил“, което означава „Раненото сърце“. Певецът казва:

„Оттатък реката лежи момче със задник като праскова,

но, уви, аз не мога да плувам!“

Лайли я погледна с недоумение. Накрая каза:

— Но певецът е мъж.

— Много си съобразителна — рече Грейс. — Та нали тъкмо в това е въпросът!

Лайли се обърка още повече. Бети Линдзи започна да се безпокои, че партито й е на път да се провали, но й беше толкова забавно да следи как се развиваше разговорът, че не бързаше да се намеси като домакиня за това леко отклонение от етикета.

— Не разбирам — каза накрая Лайли.

— В такъв случай, изглежда, че в Чикаго не правят такива неща — рече Грейс. — Виждам, че трябва да обясня. При пущуните, както и при много други войнствени групи — спартанци, зулуси, ученици от английските държавни училища например… — гласът й се сниши дотолкова, че Бети вече почти не го чуваше, но за нейно голямо задоволство тя разбра, че информацията най-после беше стигнала до съзнанието на Лайли, когато видя как лицето й рязко се изчерви, а очите й се разшириха.

След като урокът приключи, Грейс се върна на мястото си и си избра една захаросана праскова, много доволна от себе си. Лайли пое дълбоко въздух и започна с подозрение да наблюдава изпод вежди музикантите. Когато Земан се върна и отново зае мястото си до нея, Лайли демонстративно му обърна гръб, увлечена в сериозен разговор с Джо. Той от своя страна полагаше големи усилия да не се разсмее, но с готовност помогна на Лайли да излезе от неловкото положение.

След кратка пауза музикантите започнаха отново песните си, вероятно по предложение на Земан, изпадайки в тъжно и романтично настроение. Поднесен беше зелен чай и Бети с любопитство забеляза как Искандер извади малка сребърна кутийка от джоба си и поръси част от съдържанието й в чая. Лайли също беше заинтригувана.

— Какво е това, Искандер? — поиска да узнае тя.

— Бял кардамон, госпожице Кобленц.

— Чудесно средство за изгонване на газовете — обади се Грейс. — Страхотно добро е за храносмилането. Всички трябва да опитате.

Лайли подаде чашата си, за да може Искандер да й поръси малко от подправката и помириса ароматната смес, след което доволна се усмихна. Земан я погледна леко обезпокоен. Подаде чашата си и подкани Искандер енергично на пущу да сипе и на него от това успокояващо стомаха средство, така претъпкан с хубави неща след обилната и много вкусна вечеря.

„О, господи! — помисли си Бети. — Какво ще последва сега! Оригване ли? Пущуните имат ли навика да се оригват след ядене?“

Мислите й бяха прекъснати не от някой друг, а от самия Едгар Бъроус. Бети беше забелязала, че макар да беше останал почти безмълвен до този момент, той беше похапнал от доста ястия. Най-после беше решил и той да се включи в общия разговор.

— Ако целта ви е да си оправите стомасите, приятели — каза той, обръщайки се твърде безцеремонно към двамата пущуни, — няма по-добро средство от това. Уверявам ви! — Той извади от джоба си таблетки бисмут и ги подаде на Земан.

Прикривайки изненадата си, Земан взе една и я глътна, като му благодари. Всички останали любезно отказаха и върнаха таблетките на Бъроус, който се възползва от възможността да вземе от любимото си облекчаващо средство, без да се налага да го крие в шепа и да го глътне, преструвайки се, че се е закашлял.

Явно твърдо решен да играе ролята на екзотичен и загадъчен мъж от Изтока, Земан отново привлече вниманието на Лайли, запознавайки я с пущунската поезия. Тя се заслуша против волята си, привлечена от примамливото звучене на думите. Когато й ги преведоха, не видя в тях нищо обидно.

— Мисля, че това е много красиво! — възкликна тя. — Кажете ми кой ги е написал?

Земан се усмихна тайнствено и каза:

— Мисля, че това е персийски поет, на когото понякога викаме Нисами. Той е написал също… — последва мек говор на персийски, докато продължаваше да гледа Лайли с черните си хипнотизиращи очи:

„Сребърните пръсти на Луната

изследват дълбините тъмни

на заспалото езеро

и аз чакам да видя как сянката ти

пада върху градинската ограда

в среднощната тъма.“

Джо се размърда неспокойно на мястото си. Трябваше ли да се намеси? Не се ли вживяваше прекалено много Земан в ролята си на галантен кавалер? Местните обичаи са едно, но тук като че ли се прекаляваше. Тя се впечатлява доста лесно и като нищо можеше да поиска да излезе навън с този сладкодумен циганин, а той нямаше намерение да връща в Симла една Лайли Кобленц с разбито сърце. По-добре да е в безопасност, отколкото да съжалява. Джо се прокашля:

— Ще се състезавате ли в Саратога това лято, госпожице Кобленц? — попита усмихнат той.

Не беше единственият, който се безпокоеше за Лайли. Лорд Ратмор също я наблюдаваше внимателно. Потокът от не особено прикрити намеци, който беше излял в ухото й онзи облечен в коприна палячо, беше повече, отколкото лордът би могъл да понесе. Щом като този тъп полицай, който би трябвало да се грижи за нея, не проявяваше готовност да стори каквото и да било по повод създалата се неприятна ситуация, той щеше да се намеси. Наведе се напред и гласът му избоботи над общата шумотевица:

— Любопитно ми е дали сте запознати с нашите поети, госпожице Кобленц? Например Киплинг? Чувала ли сте за него? Великолепен е! Наистина знае как да плете стихове! Непрекъснато ме кара да се просълзявам. Всъщност той е казал доста подходящи неща за тази част на света. Бихте ли искали да ги чуете?

Крайно изненадана и отегчена, Лайли можа само да кимне неуверено с глава.

— В такъв случай ето ви един стих! Как беше? А, сетих се! — Той подготви гласа си за рецитацията, издавайки неприятен, стържещ звук, сложи едната си ръка на бедрото, а другата на сърцето си и започна:

„С местни орди хълмовете изобилстват,

но кораби военни докарват ни един по един

под пълна пара и за дълго време

да колим бягащи африди.

Уви, те пленници са евтини

на наште лъкове и стрели,

а ний сме скъпи!“

Това беше тъкмо ситуацията, от която Бети се страхуваше.

„Мъже! — помисли си ядосана тя. — Ако им отнемеш ножовете и пушките, ще се бият с каквото имат подръка, дори и със стихове. По-добре е, отколкото да се замерят с франзели, но разликата не е кой знае колко голяма. Ратмор! Какъв глупак! Такава просташка постъпка! Сега Земан се е обидил и сигурно ще поиска да си отмъсти!“

Реши да предотврати това, като сложи край на вечерята, и започна да се надига от мястото си, поглеждайки към другите две жени, но вече беше твърде късно. Земан се беше захванал с Ратмор. Личеше си, че е много ядосан по любезната усмивка и сдържания тон, с който се обърна към червендалестия лорд:

— Виждам, че сте запознат с казармените балади, Ратмор! Обаче пропуснахте да цитирате най-добрата част от тях. „Аритметика на Границата“, така ли се казваше? Може ли да ви я припомня?

„Схватка при граничен пост,

галоп през тъмната клисура,

две хиляди лири за учение на вятъра

от изстрел с джезаил за десет рупии.

Хвалбата на Кремър, гордостта на ескадрона,

застрелян като подплашен заек!“

Той произнесе с явно удоволствие последните думи и спокойно попита:

— Изчислили ли са разходите за образованието ви, лорд Ратмор, в случай че някой притежател на афридски мускет за десет рупии ви вземе за заек?

Малките сини очички на Ратмор потъмняха. Всички затаиха дъх.

— Ами те са горе-долу същите, каквито са и вашите, приятелю! Както добре ви е известно, между училищата „Ръгби“ и „Хероу“ няма кой знае каква голяма разлика, нали така! — отвърна той, оглеждайки се победоносно, за да получи одобрението на останалите. — Виждам, че Бети се кани да отпрати всички ни на горния етаж с нашите кани с какао. Госпожице Кобленц, позволете ми да ви съпроводя до стаята ви. — Той й предложи ръката си, а Лайли, объркана и смутена, я пое. Те отидоха до Бети, благодариха й за вечерта и напуснаха залата, като Лайли хвърли през рамо многозначителен поглед на Земан.

Последното, което чуха от Ратмор, бяха силният му смях и думите, с които се обърна към Лайли:

— Ама, разбира се, че е завършил училището в Ръгби! Ако информацията ми е точна, всички разходи за това са платени от англичаните.