Барбара Клевърли
Дамаски кинжал (15)

Глава четиринайсета

Докато Джо и Джеймс слушаха предложението на Грейс, в далечната Симла сър Джордж Джардайн запали пура — нещо, което не правеше често, и за тези, които го познаваха добре, това беше знак, че е разтревожен. Беше по-обезпокоен от съобщението на Джеймс за смъртта на Земан, отколкото беше показал. Следеше Земан от години едновременно с подозрение и с възхищение. Често го бяха чували да казва:

— Мисля, че мога да направя нещо от този млад човек! — Смяташе го за приятел, на когото обаче не може да се разчита, и за опасен съюзник, но въпреки това за сила, която трябва да бъде използвана. А сега този многообещаващ млад човек беше мъртъв и доколкото на сър Джордж беше известно, при неблагоприятни за английската администрация обстоятелства.

„Обстановката в тези територии е била винаги опасна — помисли си той. — Не искам това! По дяволите! Мисля, че започвам много да остарявам.“ Съсредоточи вниманието си върху непосредственото си занимание — да довърши и да се наслади на скъпата пура. След като приключи с този ритуал, пусна в действие сложния процес, чрез който можеше да се свърже по телефона с Джо, и зачака.

Стреснат, обезпокоен, но в крайна сметка убеден от необикновеното предложение на Грейс за решаване на проблема, Джо още стискаше в ръка изстиналата чаша чай, когато се обърна, за да изслуша дошлия да го намери офицер от скаутите.

— Джо, би ли дошъл бързо в стаята за свръзка, на телефона е сър Джордж!

Сред обичайните шумове, които неизменно съпътстваха индийската телефонна система, Джо чу гласа на сър Джордж:

— Добър ден, командире! Щастлив съм, че мога да отнема няколко мига от ценното ти време. Бог знае къде си бил. Трябваше им доста време, докато те намерят. Мина почти половин час, докато те търсиха на футболното игрище, на пазара и дори в спалнята на Лайли Кобленц. Моето време също е ценно. Обаче сега може би ще ми кажеш дали съм разбрал всичко правилно? Афганците са отвлекли моя стар приятел Дърмот Ратмор, така ли?

— Да — отвърна Джо, решен да не се влияе от словесните излияния на сър Джордж. — Накратко казано, това е един от проблемите ни.

— И той много бързо се превърна в един от моите проблеми — продължи сър Джордж. — През същото това време госпожица Кобленц е позволила да попадне в ръцете на един особено непроницаем и загадъчен млад мъж с афридска кръв и сега нейното точно местонахождение е неизвестно. Прав ли съм? А като че ли това не е достатъчно, ами имаме и проблем с емира на Афганистан, за когото ми разправят, че седи и охка в Кабул, очаквайки медицинска помощ, която като че ли няма да получи в близко бъдеще, тъй като докторката, която е повикал, ще се задържи бог знае колко дълго във форта при вас. Така че, Джо, искам да ми отговориш на следния въпрос: какво възнамеряваш да направиш във връзка с всичко това?

За пръв път, откакто Джо го познаваше, сър Джордж за миг беше изгубил самоувереността си. Беше чул колко тъпо беше прозвучал последният му въпрос и побърза сам да си отговори:

— Нищо, въпреки че не те обвинявам. Винаги са се намирали хора, готови да се възползват от едно неловко положение, а мога да те уверя, че смъртта на Земан ни вкарва в дяволски неловка ситуация. От американското посолство не знаят, че госпожица Лайли е, както казват австралийците, „отишла да се поразходи“, и баща й също е в неведение. Но когато разберат, ще има лека, а може и не толкова лека дипломатическа експлозия, да не говорим пък, че баща й направо ще побеснее. Негово превъзходителство не е никак доволен и вдига голям шум по повод отвличането на Ратмор. Между нас казано, колкото по-дълго Ратмор е в неизвестност някъде в Хималаите и колкото по-дълго остане там, толкова по-щастлив бих се чувствал, но някои хора не гледат на нещата по този начин. Наредено ми е да мобилизирам всички сили, които мога, включително гарнизона в Пешавар, и да се втурна в напълно непознатите територии, каквото и да ни коства това, за да доведа тези птички. Чакам отговора ти.

— Мисля, че преди да чуете отговора ми, трябва да чуете този на Джеймс. Сега той е тук с мен и чу забележките ви.

— О, до теб е Джок Линдзи, така ли? Трябваше да се сетя, че този свиреп стар воин седи вече някъде в засада! Дай ми го! Линдзи! — прозвуча весело гласът на сър Джордж в слушалката. — Съжалявам, че те накиснахме в тази работа. Трябваше да ти обясня, че където се появи Сандиландс, започват неприятности! Съжалявам, че всичко това стана в задния ти двор. Обаждам се, за да те питам дали си готов да се качиш на коня, да събереш една дивизия енергични скаути, да се впуснеш в галоп през онези хълмове, стреляйки като каубой, да сломиш всяка съпротива и да върнеш на безопасно място онези двамата? Мисля, че това е тъкмо работа за теб, Джок. Готов ли си да го направиш?

— Не — отвърна Джеймс Линдзи. — Едва ли има нужда да ви казвам, сър, че тази ситуация изисква да се пипа с кадифени ръкавици, а не с железен юмрук. Според нас една масирана атака срещу противниковата позиция ще завърши с неприемливи жертви и по всяка вероятност първите ще бъдат двамата заложници. Бихме ви помолили да направите всичко, което е по силите ви, за да убедите военните да държат сабите в ножниците си, докато успеем да пуснем в действие нашия план.

— А, имате план, така ли?

— Имаме известен напредък в локализирането на нашите хора, сър. Предполагаме, че са потърсили подслон при афридския Малик, Рамазад Хан — да, бащата на Земан, сър, в крепостта му в Махдан Котал.

На Джо му се стори, че в другия край на линията се чу стон и някакво неразбрано ломотене, но Джеймс продължи.

— Едно е — каза той — да се открие мястото, в което са държани заложниците, и съвсем друго да ги измъкнем от ситуацията, в която са попаднали.

— Не съм чак такъв глупак, Линдзи — рече раздразнен сър Джордж. — А от всички места в радиус от стотици мили най-малко бих искал да са в Махдан Котал! И от всички хора, в чиито ръце не бих искал да попадат, най-малко ми се ще това да е Рамазад Хан! Ако ми се наложи да дам оценката си за него, бих написал, че „Рамазад Хан е неспособен да различи истината от лъжата“. Той е типичен стар, лукав копелдак, двуличен е и предпочита грубата сила пред всичко останало, така че не вярвайте в нищо, което казва, и не позволявайте да ви заблуди с привидна искреност. Обаче имайте предвид, че Махдан Котал не е някаква кирпичена постройка, кацнала върху хълм. Той прилича повече на средновековен замък, дори бих казал на силна средновековна крепост, разпростряла се върху значителна площ. Не е място, в което можеш да влезеш, като позвъниш на външната врата. Що се отнася до освобождаването на заложниците, какво точно имате предвид?

— За това ни посъветва Грейс Холбрук — каза предпазливо Джеймс.

— А! — възкликна сър Джордж. — Тъкмо се питах дали ще ви дойде наум да се посъветвате с нея. И какво казва Грейс?

— Ами, съгласихме се, че има три възможни подхода към проблема: първо, ако приемем съвета на Мор-Симпсън, т.е. да изпратим самолети, които по настояване на Фред да бомбардират въпросната позиция, и когато въздушната атака поразмекне съпротивата в крепостта, което за мен би означавало да бъдат разрушени укрепленията, да последва сухопътна атака, да кажем, от петстотин скаути, подкрепени от отряд кавалеристи.

— Този вариант не ми допада много — рече сър Джордж.

— На мен също. Бихме могли да се обърнем и към Едгар Бъроус и да видим той какво ще каже.

— Не си правете труда — каза сър Джордж. — Знам какво ще каже! Да се обърнем кръгом и ходом, марш! Не съм ли прав?

— В значителна степен, да — отвърна Джеймс. — Но има и трети начин.

— Радвам се да го чуя — рече сър Джордж. — На мен ми викат „Джардайн третият начин“.

— Ами, истината е, че единственият човек, който може да влезе, без да пострада, в Махдан Котал, е Грейс, както тя самата подчерта. Те я познават. Имат й доверие. Изглежда невинна, защото е такава. Не ми се ще да я изпращам там сама, но всеки друг европеец няма да остане жив повече от две секунди, ако го видят да се приближава към Махдан Котал. Доколкото ми е известно, никой не е бил там.

— Аз самият никога не съм бил — рече сър Джордж. — Виждал съм селището отдалеч. Здрава крепост! Не бихме могли да съборим портата й с по-малко от една дивизия, но в случай че мислиш обратното, Джок, категорично ти заявявам, че и ти няма да успееш да влезеш там. Що се отнася до афридите, освен ако не греша, ти, както обича да се изразява Джо Сандиландс, си имаш с тях „предишни вземания-давания“. Между другото, какво казва Джо по въпроса?

— По-добре поговорете с него.

Джо взе телефона и бързо заговори:

— Не мога да оставя Грейс да отиде там съвсем сама… Не мога да изпратя английски войници, които да я охраняват… но все пак трябва да отиде някой с нея… Всъщност не е проблем… ще отида аз и преди да сте казали нещо друго… Няма да бъда в полицейска униформа, а в скаутска, придружен може би от още двама скаути. Поне отдалеч ми се струва, че ще бъда в състояние с помощта на Грейс, разбира се, да започна диалог с Рамазад Хан. Диалог… пазарлък… това са единствените средства, които можем да използваме в тази ситуация. Изобщо не може да става и дума за употреба на сила. Но не бива да се забравя, че Искандер ме познава. Мисля, че можем да имаме напредък само ако седнем и започнем да разговаряме разумно.

— Хм, да — рече сър Джордж. — Искандер. Не трябва да го забравяме. Ще ти кажа нещо, което трябва да имаш предвид. Може пък да ти е от полза. — За да придаде по-голяма тежест на това, което щеше да каже, той направи кратка пауза. — Ще разбереш, че Рамазад Хан далеч не е чак толкова доволен от Искандер. Ние поддържаме равновесието и Рамазад също го поддържа. Не иска никой да го нарушава. Предполагам, че никак не му се иска Ратмор да е в крепостта му, още по-малко пък Лайли! Какво са те за него? Заложници? Гости? Не, просто едни проклети досадници! Но въпреки това Искандер е хвърлил ръкавицата и той няма да го предаде, като го порицае за възприетата от него твърда позиция. Ами да, ти би могъл да се възползваш от някои моменти в тази ситуация. Забавното е, че може би ще установиш, че с Рамазад говорите за едно и също нещо, но с една изписана с кръв въпросителна заради съдбата, сполетяла Земан. Така че за Рамазад няма да е лесно да се съгласи с теб. Не забравяй, че Земан беше единственият му останал син, а не бива да подценяваш колко важно нещо е синът за един пущунски баща. — Той въздъхна и добави: — Работата изглежда лоша, Джо. Не мога да го отрека. — Настъпи нова пауза и за момент Джо помисли, че линията е прекъсната, но след малко се чуха някакви шумове, от които Джо разбра, че сър Джордж си прочиства гърлото: — Виж какво, момчето ми, ако се направиш на скаут, гледай да се фотографираш преди това. Искам да сложа снимката върху пианото си. Кога мислиш да тръгнете?

— На разсъмване — отвърна Джо.