Барбара Клевърли
Дамаски кинжал (17)

Глава шестнайсета

— На разсъмване.

Във фразата имаше нещо мелодраматично и усещайки това, когато я изрече, на Джо му се прииска да си върне думите обратно. Сега, изправен пред реалността на зората сред този неприветлив и лишен от цветове пейзаж и пронизващия вятър, който духаше от хълмовете, той почувства много други неща, но куражът и увереността не бяха сред тях.

Погледна към двамата скаути, на които беше наредено да участват в тази налудничава инициатива. Аслам и Юсуф вече стояха при задния вход, готови за тръгване.

— Как ги избра? — попита той Джеймс.

— Не беше лесно — отвърна комендантът. — Всички до един изразиха желание да участват. Това не ме изненадва. Винаги е така. Изправен си пред алтернативата да обидиш всички, които не си избрал, и да повдигнеш извънредно много самочувствието на двамата, на които си се спрял. Обаче тези си ги бива, ще видиш. Много са опитни и са много надеждни. Освен това не са от същото племе. Вече не ми се искат нови племенни комбинации, благодаря! Ще ти служат добре дори без шестмесечните надбавки над заплатата, които им предложих, за да ви върнат отново живи и здрави. Шест месеца! Парите са достатъчни да си купят пушка или булка. Ще се грижат много добре за вас. — Той замълча. — Имам и друга причина да избера тези. И двамата имат братя в частта.

— Да не искаш да кажеш, че ще бъдат нещо като заложници? — попита Джо.

— Да — отвърна Джеймс. — Повече или по-малко. Те със сигурност ще го възприемат точно по този начин.

Джо изгледа скаутите от главата до петите. На краката си имаха сандали с дебели подметки и бяха облечени с вълнени рубашки, широки къси панталони и дълги ризи, а на гърдите си бяха препасали на кръст по два патрондаша с по петдесет патрона. Усмихнатите им лица бяха загърнати от пущунско пагри — дълга жълто-кафява кърпа, увита върху изпъкналите им сплъстени тюрбани, чийто свободен край се спускаше отзад, за да предпазва вратовете от слънцето. Джо си каза, че изглеждат доста добре. Имаха делови вид, бяха жилави и щяха да свършат добра работа.

Обаче не можеше да каже същото за третия член на групата, когато Грейс се присъедини към тях. Тя бързо се огледа.

— Очаквах двама скаути. Защо виждам трима? — Загледа се по-внимателно и възкликна: — Дяволите да ме вземат! Не е зле, Джо! Никак не е зле. Почти успя да ме заблудиш, а това никак не е лесно.

Джо не се впечатли толкова от похвалата й, но му беше забавно как Грейс се опита да ги развесели. Предполагаше, че видът му е твърде убедителен, след като беше натъркал веждите си и около очите с прах за почерняне на клепачи и бе натрил лицето си с пръст. Високата му атлетична фигура приличаше много на тази на двамата скаути, а предната вечер ротният бръснар беше оформил внимателно косите и на тримата в къса прическа, каквато обикновено носят в полка. Беше се поколебал дали да не накриви леко тюрбана си над едното око, за да прикрие белега от раната, която беше получил през войната. Скаутите обаче го посъветваха да не го прави, посочвайки с гордост белезите от собствените си рани, и той предположи, че това му придава още по-автентичен вид и повдига престижа му. Бяха го огледали внимателно, направиха някои допълнителни поправки в снаряжението му и накрая останаха доволни.

— Сахибът ще мине за пущун, докато не слезе от коня — каза със загадъчен вид Аслам, а после обясни, че англичанинът върви, сякаш овен го е мушнал в задника, докато пущунът пристъпва като леопард. Няколкото опита на Джо да върви като леопард бяха посрещнати със сподавен смях. — Не като камила, сахиб, като леопард!

— Въпросът е, Грейс, дали ще успеем да заблудим някой друг — рече Джо.

— О, да, със сигурност, ако си държиш устата затворена, стоиш отзад и не си сваляш панталоните.

— Нямам намерение да го правя — каза Джо, — но защо не трябва?

— Тогава ще те попитам обрязан ли си, или не?

— Второто — отвърна Джо, — но мисля, че ако разполагахме с време, ти можеш да свършиш и тази работа.

— Разбира се, че мога — рече Грейс. — Обаче днес едва ли ще имаме време. Трябва да си вземеш час, защото списъкът ми е пълен. Както и да е, все пак си предупреден. Внимавай.

Доброто й чувство за хумор разнообрази сивотата на утрото и понамали напрежението, което чувстваше в стомаха си. Погледна усмихнат облеклото й. Носеше прекалено широки червени панталони, шапка и воал и беше облякла мъжка бяла риза с колан на кръста.

— Така е добре — рече Грейс. — Знам, че изглеждам смешна, но това е походното ми облекло. Пущунските жени носят червени панталони, когато излизат навън. Това е сигнал за стрелците, че не трябва да стрелят по тях. Облечена така, ще се виждам отдалеч и няма да изненадам никого. — Тя огледа торбестите си панталони. — Мисля, че са много подходящи, какво ще кажеш?

Доведоха й коня, а един от скаутите — Аслам или Юсуф, беше трудно да ги различи човек — подложи ръцете си, за да може Грейс да стъпи на тях, и я настани на седлото. Другият скаут привърза медицинската чанта на Грейс отзад зад седлото и те бяха готови за път. Излизането им от форта беше умишлено дискретно. Измъкнаха се през задната врата и се насочиха в лек тръс на запад през широката долина покрай брега на река Базар. Джо забеляза лекотата, с която Грейс се държеше на седлото, като се поклащаше с пестеливите движения на кавалерист.

„Предполагам — помисли си той, — че за пущуните Грейс е нещо като почетен гражданин и като такъв за нея не важат обичайните правила. Всъщност не мога да си представя място, където тя да не се чувства у дома си — било то резиденцията на вицекраля, по време на лекции за студенти по медицина, или когато разговаря с децата на пазара. Няма да се изненадам, ако се оправи и с онези космати разбойници, които ще ни дебнат из засада. Подобна репутация е забележителна.“

Като че ли отгатнала мислите му, Грейс се обърна към него, докато яздеха един до друг, и вече сериозно каза:

— Това, че си с мен, е нещо като официален пропуск, но то няма да ти помогне през целия път. Помни, Джо, че доколкото е известно, като се изключат затворниците като Ратмор, никой англичанин и никой европеец не е успял да влезе в Махдан Котал. Това е свещена земя, разбираш ли. По тази причина е много важно да бъдеш колкото може по-незабележим. Затова, когато приближим, аз ще яздя отпред с Аслам, който е африд, а ти ще яздиш отзад с Юсуф, който е катак. Ако някой попита, ще им кажем, че си читрали от север. Това ще обясни затрудненията с езика. Те ще забележат тези, които вървят отпред, но няма да обърнат много внимание на двамата отзад. При всички случаи трима въоръжени скаути няма да бъдат възприети като сериозна заплаха.

Тя спря и погледна през рамо, когато един изтребител „Бристол“ премина с рев по небето зад тях, отправяйки се отново на северозапад над прохода Кибер.

— Пустият му Фред! Така ще продължи да ги хвърля в догадки. — Тонът й се промени. — Обаче, след като веднъж влезем в крепостта, нещата ще се променят. Ти, аз и двете момчета ще се превърнем в техни гости и като такива ще се ползваме с протекцията им. Номерът би трябвало да мине, но ще съм по-спокойна, ако това не стане и се стигне до най-лошото, да имаш в себе си една от тези. — Тя се пресегна, докато той яздеше до нея, и му подаде червена стъклена ампула. — Цианкалий — рече Грейс и продължи: — Може би се държа малко истерично, но все пак има вероятност, и то голяма, нещата да се объркат. — Тя го изгледа спокойно и добави: — Сложи я на място, откъдето лесно ще можеш да я извадиш.

— Но тя е стъклена — каза смутен Джо.

— Ако изпаднеш в положение да ти потрябва, това, че устата ти ще се напълни със стъкла, ще бъде най-малкият ти проблем!

Джо се замисли върху намека й и накрая каза:

— Повярвай ми, Грейс, не ми се иска да съм там, когато нещата тръгнат на зле, но ако все пак това стане, ще продължа да си вземам таблетките и ще се срещнем след около две седмици. Правилно ли съм те разбрал?

— Да, горе-долу така ще е.

Спокойствието, с което Грейс му беше подала смъртоносната отрова, събуди отново подозренията на Джо. Можеше да се стигне до отчаяно бягство през хълмовете, за да измъкнат Ратмор и Лайли, но неговата основна задача продължаваше да е тази да разбере кой е убил Земан. Беше сигурен, че развоят на събитията до голяма степен зависеше от това. Той нито за миг не беше приел теорията за отравянето с андромедотоксин, представена от Грейс, и още по-малко приемаше за достоверна версията за фаталната доза арсеник чрез един средно голям нещастен фазан. Още повече, че беше уверен, че самата Грейс не би се подписала под нито една от двете теории. Признанието на Ахмед беше едно щастливо съвпадение за нея, дошло тъкмо навреме, обаче Джо беше стигнал до заключението, че по някакъв начин Грейс участва в прикриването на истината и това беше известно на Искандер. Ако не беше нощното къпане, всички с готовност биха приели теорията за арсеника. Кого прикриваше тя? Себе си? Джеймс? Искандер? Някой друг?

Представи си напрежението, с което беше работила по време на аутопсията в присъствието на детектив от Скотланд Ярд, който буквално надничаше зад рамото й, за да я види какво прави. Хладнокръвието й беше изумително, а за една толкова принципна жена то със сигурност беше оправдано само от разбирането, че съвестта й е чиста. Джо реши да се възползва от обстоятелствата, в които се намираха, за да я подложи на още по-голям натиск. Тук, навън, тя не можеше да избегне въпросите му.

— Има доста да пояздим по време на тази експедиция — казваше в момента Грейс. — Не подреждам приоритетно нещата, но ми се струва, че първо трябва да отървем онзи проклет глупак Ратмор и после да измъкнем Лайли.

— От твоите уста звучи твърде лесно — каза Джо, — но идвало ли ти е наум, че докато Ратмор безспорно е бил отвлечен, Лайли може пък да е последвала Искандер по свое желание? Бог знае защо! От желание за приключения? Или пък заради това, че главата на разглезената госпожичка се е поразмътила малко от гледане на много филми? Може би е поклонничка на Рудолф Валентино? А може просто да е наследила енергичния дух на баща си? Доколкото ми е известно, Кобленц-старши е чиста проба финансов пират, който на младини е заграбил половината природни богатства на Дивия запад.

— И може би сега дъщеря му е хвърлила око на тези на Изтока? — рече Грейс. — Не. Тя си има недостатъци, но предателството и глупостта не са сред тях. Умна е и съм уверена, че е с добро сърце. Не. Сигурна съм, че е била принудена или е била подмамена по някакъв начин да тръгне с тях. Ако изобщо е тръгнала доброволно, нещо, в което се съмнявам, то ще е заради чувствата й към Искандер.

Джо придърпа изненадан юздата на коня си.

— Чувства към Искандер? Грейс, какви ги говориш? Лайли флиртуваше и с двамата млади мъже и причината да го прави беше ясна, но все пак проявяваше повече интерес към Земан. — Джо старателно криеше признанието на Лайли, че се беше опитала да се срещне с него в градината. Още веднъж остана със силното впечатление, като че ли се дуелира с Грейс и непрекъснато прави лъжливи движения, надявайки се да я подмами да направи погрешна стъпка.

— О, Джо! Ти май не познаваш много жените? Виж какво, момичета на възрастта на Лайли често пъти избират индиректен подход, за да привлекат вниманието на този, от когото се интересуват. Тъкмо затова „най-добрите приятели“ са толкова полезни! Флиртувайки, мисля, че Лайли би го нарекла „занасяйки се“ със Земан, тя всъщност искаше да привлече вниманието на Искандер, който, вероятно и ти си забелязал, винаги беше някъде наблизо, така че за нея това не беше никак трудно.

— Но той като че ли не й обръщаше особено внимание.

Грейс въздъхна.

— Това е част от играта, от ритуала. Виж какво, Джо, аз съм една твърде прозаична, стара провинциалистка, но дори и аз не можех да не забележа скритото вълнение, което и двамата изпитваха, когато се видеха. Беше обезпокоително. Много обезпокоително.

— Но те се бяха видели за пръв път само преди четири дни! За толкова кратко време не би могло да се породи нищо сериозно в емоционално отношение.

Грейс се разсмя.

— Джо, когато срещнеш подходящото момиче, знам какво ще й кажеш, естествено след като мине достатъчно време: „Да ти кажа право, приятелко, страхувам се, че се случи нещо твърде важно в емоционално отношение!“ Ти стоеше до Лайли, когато това се случи, както и аз и осем други присъстващи. Те се погледнаха и това беше достатъчно. Моментално се разбраха. Случва се. Французите му казват „coup de foudre“. „Гръм от ясно небе“.

— Грейс, ти си учена жена, доктор си, едва ли можеш да вярваш, че подобни неща са възможни?

— Знам, че се случват! — каза тя рязко. — Не съм била винаги дебела, запуснала се и на четиридесет и пет години — добави по-спокойно.

За момент Джо се почувства неловко.

— Аха! Coup de Grace?^[1]

— Шегата ти е неуместна, Джо!

Той замълча. Неусетно тя пак го беше повела по пътека, която той нямаше желание да следва, затова реши да върне Грейс на пътя, който той беше избрал.

— Не казваш нищо по въпроса, който според мен е главният проблем в цялата тази работа — смъртта на Земан. Достатъчно сме обсъждали моминските клюки. Не забравяй, Грейс, че аз съм полицай и съм любопитен и подозрителен по природа. Има ли нещо в този мистериозен епизод, което си готова да ми кажеш?

Пътят се стесни и в продължение на около сто и петдесет метра Джо и Грейс трябваше да продължат, яздейки един зад друг, така че въпросът на Джо увисна във въздуха. Когато пътеката се разшири отново, Аслам ги поведе надолу към един каменист брод през бързия поток, който се вливаше в лъкатушещата река Базар.

— Мястото е подходящо да напоим конете и да си поотдъхнем — каза Грейс. — Нека съберем сили пред по-трудната част от нашата експедиция през хълмовете.

— Мястото е подходящо да отговориш на въпроса ми — рече Джо. — Знам как си убила Земан, но не мога да разбера защо?