Барбара Клевърли
Дамаски кинжал (16)

Глава петнайсета

Лайли остана с отворена уста от изумление, обърна се и побягна, без да се замисли, по коридора с полуосъзнатото намерение да стигне до вратата и да извика Искандер на помощ. С четири големи крачки Халима я настигна, хвана я за раменете, завъртя я към себе си и здраво я стисна.

— Лайли! Лайли! Какво има? — Гласът й беше нежен и леко развеселен.

Припомнила си ужасяващи истории за десетки страстни любовни романси, завършили с подмамването на невинни европейски девойки в хареми, Лайли заплашително изкрещя:

— Никой не може да ме вкарва в харем! Как смеете! Пуснете ме! Искандер може да уреди тази работа. Ако онзи брадат стар дивак, о, господи, съжалявам, той ви е съпруг, нали?

Халима я изгледа с недоумение.

— Рамазад Хан ли? Да, той е мой съпруг. А вие сте негова гостенка. Като такава трябва да бъдете настанена тук.

— Ако си мисли, че може да ме затвори заедно с останалите си жени, все пак няма да е зле добре да си помисли! Ще си изпати здравата, ако се опита дори да ме докосне. Ако искат, могат и да убият Ратмор. Не ме интересува. Кажете на Искандер, че слагам край на уговорката. Аз имам права. Аз съм американска гражданка. Не трябва да забравяте това!

Халима се засмя и заговори бавно и търпеливо, като подбираше думите:

— Казах, че това е харем, Лайли. Чакай да ти обясня. На нашия език думата „харем“ означава „свещен“. Жените са свещени и в това място те живеят в безопасност. За теб няма по-сигурно място от това дори сред твоите хора. Тук живеят всички жени от фамилията на Рамазад — майка му, лелите, сестрите, братовчедките и племенниците му. И, разбира се, съпругата му, т.е. аз.

— Съпруга? Само една ли има?

— Разбира се! А сега защо не се изкъпеш и не хапнеш нещо. Мисля, че си много уморена от пътуването.

Поуспокоена до известна степен от загрижеността, която се чувстваше в гласа на младата жена, и примамена от идеята да се изкъпе, Лайли реши да й се довери. Последва я нагоре по едно стълбище в дълга, просторна стая, чиито извити прозорци гледаха към покритите с цвят дървета на овощна градина. Лайли се спря на прага и примигна. След строгия външен вид на сградата разкошът вътре беше доста неочакван. По стените висяха гоблени, подът беше покрит с дебел килим и осеян с копринени възглавници с пискюли. Стаята беше мебелирана с маси и шкафове от черно дърво със сложна дърворезба.

Шестте жени, които седяха до прозореца, разговаряха и се смееха, се обърнаха с широко отворени очи и я изгледаха. Халима обясни на пущу коя е Лайли и какво прави във форта.

— Казах им, че си американска принцеса — рече решително Халима — и че си почетна гостенка на Искандер и съпруга ми.

Една по една жените, сред които имаше от много стари до шестнайсетгодишни, се приближиха, приятелски настроени и любопитни, за да я поздравят. Макар да беше сигурна, че Лайли няма да ги запомни, Халима каза името на всяка от тях и какво положение заема в семейството. След като приключиха с официалностите, тя плесна с ръце и две прислужнички бързо влязоха в стаята.

— Ще им кажа да ти приготвят банята, а след това да те доведат тук, където ще се храним всички.

Като се смееха и бърбореха весело, момичетата отведоха Лайли в един апартамент в края на коридора на първия етаж и тя с възхищение установи, че част от него е баня. Не беше като баните в дома й, но за уморената от пътуването Лайли изглеждаше чудесно. Голяма, дълбока каменна вана вече я очакваше. Прислужничките излязоха и след минути се върнаха с медни кани гореща вода, която смесиха със студената от каменни делви, наредени отстрани, и добавиха ароматна течност от малка фиала. Поръсиха водата с розови листенца и всичко беше готово.

Лайли свали прашните си дрехи под одобрителните коментари на момичетата, които, както тя предполагаше, не бяха виждали досега западна девойка и западни дрехи. Изглежда, че не се впечатлиха много. С мимики и жестове Лайли се опита да им обясни, че иска нещата й да бъдат изпрани и да й бъдат върнати. Бори се отчаяно да задържи ботушите си, защото нямаше начин бягството, за което винаги имаше едно наум, да бъде осъществено с извезаните със златни нишки чехли, които й предложиха. Помисли си, че нейните прародители — първите заселници, биха приветствали тази й предвидливост, след като се беше озовала в такъв загадъчен свят. Все пак си каза, че трябва да позволи да я облекат в един от фантастичните костюми, които й предложиха, докато дрехите й бъдат върнати. Погледна объркана купищата цветна коприна, която момичетата донесоха. Изглежда, че искаха тя да облече една комбинация в ярко розово, извезана със златни нишки, но като си представи, че бяга из хълмовете подобно на розова захарна пръчка, отказа. Настоя да сложи дълга зелена туника върху торбести панталони от същия плат, които се стесняваха около глезените, и прие, макар че не го сложи, ефирен жълт воал за лицето.

Прислужничките я огледаха внимателно от главата до петите с известно съмнение и предложиха алтернативи и подобрения. Сресаха й косата и се заеха сериозно с грима й с помощта на прах за почерняне на миглите и малки поправки с четчици тук-там, без да обръщат внимание на протестите й. После й поднесоха едно сребърно огледало да се види, което след първия шок от трансформацията тя с удоволствие направи.

— Сбогом, Чикаго! — каза Лайли. — В какво съм се превърнала? — През главата й мина случайна мисъл: „Предполагам, че тези мъже не продават хора? Ако продават, тогава, какво пък! Ще вземат за мен добра цена!“

Върнаха я отново в трапезарията, където видя, че са се събрали много повече жени и няколко малки деца, всички готови за обяда, който беше сервиран на покривка по средата на стаята. Халима й даде знак да се присъедини към нея начело на масата и всички седнаха на меките възглавници да се хранят. Когато Халима малко трудно се настани на възглавницата си, Лайли за пръв път забеляза, че под широката туника е в напреднала бременност.

„Боже, господи! — помисли си Лайли. — Как съм могла да не забележа това! Под цялата драперия тя е направо огромна!“ Опита се да си припомни малкото подробности, които Искандер й беше съобщил още във форта. Халима, която всъщност не би могла да бъде по-стара от нея, а дори беше твърде възможно и да е по-млада, колкото и да е невероятно, беше омъжена за този страховит стар Малик, чиято първа жена, майката на Земан, афганската принцеса, беше починала миналата година. Правилно ли беше запомнила? Нямаше как да разбере. Лайли имаше стотици въпроси, които искаше да зададе на Халима Бегум, но освен бариерата, която представляваше не много доброто й владеене на английския, според обичая, докато ядяха, трябваше да се пази пълна тишина. След като опита доста различни ястия, Лайли започна да си мисли, че всъщност липсата на разговори беше твърде добре дошла и със сигурност беше за предпочитане пред празните разговори, които трябваше да води с Ник Карстеърс и Едуард Далримпъл-Уебстър.

Поглеждаше скришом Халима от време на време, като се питаше как такова младо момиче не се беше омъжило за някой млад човек от племето — за Земан, Искандер или някого от другите красавци, показали се зад скалите, за да ги поздравят, докато приближаваха крепостта. Тя със сигурност би предпочела някой от тях. Лайли се беше опитала да поговори със Земан за уговорените женитби, но въпреки неговата любезност и гъвкавост той определено отказваше да отговаря на въпросите й на тази тема, така че тя можеше само да предполага какви са обичаите им. Обаче като гледаше как Халима се усмихва, колко е уверена, как дава кратки нареждания на слугите, как щастливо си играе с децата, остана с впечатлението, че тя няма нужда от съчувствието на романтичните западняци.

„Да предположим, че президентът Хардинг ми окаже честта да ме направи Първа дама — каза си Лайли, — как бих се чувствала?“ После си помисли, че сега не е време за подобни нелепи фантазии.

От отношението на другите жени към съпругата на Малик Лайли стигна до заключението, че независимо от възрастта й Халима е безспорната господарка, което отговаря на положението на съпруга й в племето. Дори една тъмнокоса жена на средна възраст със същите остри черти като тези на Малик, от което Лайли предположи, че е негова сестра, се отнасяше почтително с нея. Обаче, ако се съди по честите усмивки и смеха, всички я харесваха. Когато Халима спря по средата на едно изречение и се хвана за корема, жените се разтичаха да донесат вода и допълнителни възглавници. От всички страни се протягаха ръце да я подкрепят, а ако се съди по кикотенето, се правеха твърде оживени коментари. Лайли не знаеше нищо за бременността, но след като забеляза огромния корем на Халима, реши две неща: първо, че раждането е съвсем предстоящо и, второ, че в момента то е физически невъзможно. Сравни подготовката преди раждането, на която подлагаха Халима — те само се шегуваха и я галеха — с това, което предполагаше, че би се случило в Чикаго. Веднага щеше да се появи някой строг доктор, облечен в светло сако, панталони на райета и риза с колосана яка, който щеше да й даде разслабително. Веднъж Лайли се беше ръкувала с един гинеколог и споменът за кокалестите му пръсти още я караше да потръпва.

Една бърза сметка я убеди, че след смъртта на първата му жена главатарят с не дотам прилична бързина беше направил Халима най-щастливата жена на света, поне според американските разбирания за приличие. „Имай предвид този факт, Лайли Кобленц — каза си тя. — Може би Рамазад от дълго време е хвърлил око на това момиче и нарочно не е бързал да я ожени, държейки я в запас, така да се каже, докато неговата възрастна принцеса се спомине.“ Една доста по-логична мисъл измести по-фриволната от главата й. Земан! Последният останал син на Малик беше мъртъв. О, господи! Този факт можеше да има още по-непредвидими последици, отколкото предполагаха.

След като масата беше разчистена и ръцете, а при децата и лицата измити, оживените разговори започнаха отново. Лайли знаеше, че повечето от тях са свързани с нея, но от жестовете на жените и от начина, по който бързо изтичваха до прозореца, за да погледнат към двора при най-малкия звук, личеше, че щяха да станат свидетели и на други, още по-разтърсващи събития от това, че при тях беше пристигнала една „американска принцеса“. Нещо щеше да се случи и всъщност вече се случваше.

Оставена в компанията на Халима, Лайли предпазливо я поздрави за очакваното дете. Обаче неизменната широка усмивка на Халима бързо изчезна, заменена от тревожно изражение. Уплашена, че може би е нарушила някакъв непознат обичай, Лайли само я хвана за ръцете и започна нескопосано да се извинява.

— Не, не — каза бързо Халима, — аз се радвам, че ще имам дете. Обаче след новината от тази сутрин… след като се разбра, че Земан е мъртъв… най-важното е да се появи друг син!

— Ти знаеш, че Земан е мъртъв? — запита изненадана Лайли. — Искандер ли ти каза? Не го чух да споменава името на Земан.

— От форта пристига писмо, от Гор Катри. Преди три часа. Писмо за Искандер. Рамазад прочел. Казал само на мен и на никой друг. Казал негов син Земан мъртъв. Рамазад казал червенокос комендант на форт го убил. Рамазад се заканил забие глава червенокос воин на портата на Махдан Котал! — Халима енергично показа с ръце как главата ще бъде набучена на кол.

За момент Лайли замълча, докато прецени значението на току-що получената информация. Ако Джеймс беше изпратил писмо от форта на вниманието на Искандер, това означаваше, че той знае къде се намира тя. Умникът Джеймс! Дали пък не беше умникът Джо? Разбрали са, независимо от лъкатушенията на Искандер между хълмовете. Кратковременната й надежда обаче бързо се изпари, когато си спомни колко непристъпна и добре укрепена е крепостта Махдан Котал. Не, единственият начин да се излезе оттук е чрез дипломация и хитрост. При всички случаи тя щеше да се нуждае от помощ.

— Този червенокос воин се казва Джеймс Линдзи и той не е убил Земан — рече тя. — Ще ти кажа какво се случи…

Лайли се придържаше стриктно към официалната версия на Грейс Холбрук за смъртта и за нейно облекчение Халима я изслуша съвсем спокойно.

— Така че, както виждаш, ако на Искандер не му беше хрумнало да избяга, отвеждайки лорд Ратмор със себе си, а по една случайност и мен, нямаше да има проблем — завърши Лайли.

Явно сбърка с това, което каза накрая, защото Халима се намръщи и издаде напред брадичка в знак на несъгласие.

— Искандер много умен мъж! Много добър човек. Винаги бил приятел на Земан. Той отмъсти за него. Щом взел този Ратмор, тогава Ратмор убил Земан! Ратмор умре — рече твърдо Халима.

Лайли си спомни колко сърдечна беше срещата между тези двамата и се запита дали не беше се натъкнала на ситуация „ала кралица Гуинивер — сър Ланселот“.

— Мисля, че ти много обичаш Искандер — рече предпазливо тя.

Отговорът беше категоричен.

— Разбира се! След Рамазад мой брат най-добър мъж в племето. Научил ме английски. Той учил английски в училище в Пешавар. Силен мъж. Никога не казва лъжи.

Оживлението и засилилият се шум край прозореца, който гледаше към площада, привлякоха вниманието им.

— Започва джирга — обяви Халима. — Джирга е събрание на селото.

Жените им направиха място при прозореца и те останаха там, загледани в мъжете, които се събираха долу. Със силни възклицания по-големите деца придърпаха възглавници до прозореца и стъпиха на тях, за да виждат по-добре.

Лайли видя, че пристигат около двеста мъже, които говореха и жестикулираха. Те насядаха край едно разклонено дърво в центъра на площада, а Искандер се приближи и остана в единия му край прав със скръстени ръце. Стомахът на Лайли се сви, когато видя как докарват Ратмор с ескорт, след което му казаха да седне в центъра. Изглежда, че някой се беше постарал да му придаде по-приличен вид. Дрехите му бяха изчеткани, косата сресана и той вървеше с обичайната си наперена походка.

„Горкият Ратмор — каза си Лайли. — Поне е възвърнал самочувствието си. — Тя се възхити от начина, по който той изгледа насъбралите се мъже, сякаш председателстваше директорски съвет, непрекъснато кимаше и се усмихваше уверено. — Покажи им какво се казва стил, приятелю Дърмот!“ — прошепна тя.

След това сред възторжени възгласи се появи Малик и застана прав срещу Искандер. Внушителен, с благородна осанка, той доминираше над тълпата само с присъствието си. Вдигна ръка и като извади едно писмо от пазвата си, започна бавно да чете. Всички слушаха внимателно, затаили дъх. Халима също.

— Какво казва? — попита Лайли, но й беше даден знак да мълчи. Четенето на писмото беше придружено от остри възклицания и шумни въздишки от страна на слушателите, докато Рамазад завърши, сгъна писмото и го прибра отново в пазвата си. Веднага се надигнаха възгласи, изразяващи изумление, ужас и гняв. Очевидно току-що беше съобщил на тълпата за смъртта на Земан и Халима го потвърди. Възгласите преминаха в силни, гневни викове. Мъжете станаха на крака, вдигнаха юмруци, а някои размахаха пушки. Лайли нямаше нужда от превод. Това беше призив за отмъщение, за бадал.

Искандер размаха ръце, за да накара тълпата да пази тишина, но едва когато Малик се намеси, можа да се чуе какво казва. С лишен от емоции глас Искандер, изглежда, казваше това, което вече беше известно, и преводът на Халима го потвърди.

— Той казва войник от форта убил Земан. Червенокос войник. Искандер поискал смърт за тоз човек и ако негово желание не изпълнено, тогава умре заложник Ратмор. След пет дни.

Събралите се заговориха помежду си и един-двама мъже се изправиха, показвайки с дивашки жестове, че смъртта му трябва да бъде по-мъчителна. Тъй като Халима не преведе това, което казваха, Лайли предположи, че е разбрала правилно намеренията им. Малик отново заговори и останалите млъкнаха. Този път той говори много дълго. Децата започнаха да се отегчават и се отдръпнаха от прозореца, но жените слушаха в захлас. Лицето на Халима стана напрегнато и тя започна да хапе устна, като погледът й непрекъснато се местеше от Рамазад към брат й. Не коментираше почти нищо и Лайли едва сдържаше любопитството си. Беше убедена, че старият дявол крои нещо. Тонът му изразяваше едновременно пълна откровеност, обаяние и убеденост. Лайли си припомни, че бе чувала така да говори един продавач на змийска отрова в Сиукс Сити.

Тя се вгледа внимателно в Искандер. Той също изглеждаше притеснен от речта на главатаря и се опита да го прекъсне. С леден тон Рамазад веднага му каза да мълчи. Лайли започна да осъзнава, че е свидетел на борба за власт в племето. Беше присъствала на събрания на директорския борд, на които баща й се беше справял с тези, които не бяха съгласни с него, но този път изглежда, че симпатиите й бяха на губещата страна. Старият рогач навеждаше огромните си рога, за да се справи с предизвикателството на по-младия. Може би със смъртта на Земан пътят пред Искандер беше разчистен, но може би тъкмо това не се харесваше на Рамазад.

Той посочи към небето и гласът му затрепери от неудържим гняв.

— Рамазад казва, че чужденци имат самолети да ни бомбардират. Никой войник не може да превземе Махдан Котал от земята, обаче войници, които летят, могат да разрушат крепостта. Казва, че Искандер ще докара бомби на наши глави. Ратмор, който е заложник на Искандер, е голям Хан в своя страна. — Малик посочи към Ратмор, който се надигна и се представи на тълпата с лек поклон и срамежлива усмивка на англичанче, току-що навършило шест години.

Лайли стисна ръката на Халима и двете жени инстинктивно споделиха тревогата и безпомощността си със студените си, напрегнати пръсти.

— Искандер сгрешил, като донесъл смърт на племето. Английски войници знаят къде са заложниците и ще нападнат от небето. Когато стените разрушени, ще има атака откъм земята и те ще ни унищожат. Помните ли какво направили англичани миналата година със села на махсуд? Една от тези заложници жена. Това донесе голям позор за племе и голяма опасност. Чужденци ще се бият по-яростно, за да я върнат обратно.

От тълпата се нададоха гневни възгласи.

— Наш Малик остарява! Това страхове на стара жена!

— Кой се страхува от англичаните? Ние не се страхуваме!

— Колко синове трябва да загуби Рамазад, за да отмъсти?

С лице като буреносен облак Рамазад призова за тишина.

— Чии синове убил чужд дявол? Чии синове? Твоите ли, Махмуд? Твоите ли, Аснил? Не! Убил синове на Рамазад! — Той се удари в гърдите за по-голяма убедителност. — Мой син Земан мъртъв и аз, Рамазад Хан, ще отмъстя за него. Знам кой го убил. Войник с червена коса, който убил мои двама по-големи синове, сега убил и мой трети и последен син. Ще му закова… кожата? — Халима се поколеба.

— Задника — прошепна Лайли.

— … на портата на Махдан Котал. На червенокос войник и на всички английски войници от форта. Но това е мой бадал и аз не искам племето да се меси. Оставете бадала на Рамазад на Рамазад! Искандер не мисли. Той направил голямо зло на племе. Всички сме в опасност.

Последните думи на главатаря бяха придружени с боязливо поглеждане към небето.

„Брей! — помисли си Лайли. — Този човек е голям актьор. Успя да ги убеди. Като им обеща да поеме бремето на отмъщението върху себе си, натопявайки бедния Джеймс, той едновременно оставя племето свободно да се заеме със собствените си грижи и без да губи достойнството си, да избегне въоръжен сблъсък с английската армия и английските ВВС. Обаче това не е добре за Искандер. Той е сирак и няма близки роднини, които да се обявят в негова защита. Има само сестра, но тя не може да направи нищо! Той ще направи така, че Искандер да понесе последствията.“

Изглежда, че Халима беше на същото мнение. Когато Искандер се опита да заговори, го накараха да млъкне и го заплашиха с юмруци. Запазвайки ледено спокойствие и достойнството си, той замълча и сви рамене. Настана голяма врява и най-накрая главатарят се намеси, за да въдвори ред в събранието. Изглежда, че предложи да се вземе някакво решение и Лайли заинтригувана погледна към Халима.

— Джирга трябва реши — каза тя, произнасяйки с мъка думите — дали Искандер да бъде изгонен.

— Какво? Изгонен? Искаш да кажеш обявен извън закона? — Лайли не можеше да повярва на ушите си.

Тя така и не можа да разбере напълно как премина гласуването, но съвсем скоро крясъците се възобновиха и Искандер с пребледняло лице се обърна и се отдалечи. На Лайли никак не й хареса как Ратмор потупа Рамазад по гърба, поздравявайки го с победата, след което главатарят гордо се отдалечи.

Халима изохка, прошепна името на брат си, отдръпна се от прозореца и се втурна към стаята си. Препъна се в една от възглавниците, оставени от децата, и се стовари на пода. Жените веднага се събраха около нея, изразявайки шумно тревогата си. Опитаха се да я повдигнат, но тя извика от болка. Веднага жената, която Лайли беше решила, че е сестра на Рамазад, пое нещата в свои ръце. Извикаха слугините и Халима, стенеща от болка, бързо им нареди нещо. Те я изнесоха от стаята и я сложиха в една по-малка в съседство с нея.

 

 

През остатъка от деня на Лайли, която при създалата се ситуация вече не беше център на внимание, не й оставаше нищо друго, освен да седи в един ъгъл на общата стая и да потиска напрежението си, като наблюдава суматохата наоколо. Жените ту влизаха, ту излизаха бързо от стаята с легени с топла и студена вода, малки очукани съдове, в които горяха непознати благовония, купища ленени покривки и подноси с чай, от които някой винаги се сещаше да й предложи една чаша. Веднъж се опита да се промъкне в стаята, в която лежеше Халима, обаче й попречиха любезно, но твърдо и тя повече не се реши.

Помисли си, че собственото й положение също не изглежда много здравословно. За изненадващо кратко време единствените двама души в крепостта, към които изпитваше известна симпатия, бяха излезли от строя. Искандер беше в немилост. Дали вече беше напуснал? Присъдата веднага ли беше влязла в сила и имаше ли нещо, което тя би могла да направи във връзка с това? А през това време Халима се превиваше от болки, които тя не беше сигурна дали се дължат на изкълчен глезен, или са родилни. Така че сега тя бе оставена на благоволението на коварния стар главатар.

„Ако някога се измъкна от това — помисли си тя, — първото нещо, което ще направя, ще бъде да предупредя Джеймс Линдзи, че Рамазад му е взел мерника и че е готов да застреля всеки английски войник, който си покаже главата над парапета на форта.“ И каква беше тази работа за червенокосия войник, който бил убил двамата по-големи синове на стария разбойник? Джеймс ли ги беше убил? Възможно ли беше? Е, предполагам, че войниците правят тъкмо това, въпреки че да загубиш трима синове от ръцете на англичаните си е направо лош късмет.

Тя трепна, когато Халима отново простена.

През остатъка от деня виковете и стенанията се редуваха на интервали и като че ли ставаха по-чести. Лайли наблюдаваше как сестрата на главатаря взе лист хартия от една купчина и написа бележка. Тя беше дадена на едно от децата, най-голямото момче, и то изтича навън с бележката в ръка.

„Уведомяват господаря — помисли си Лайли. — Значи това е комуникационната им система.“

След малко с любопитство видя самотната му фигура да застава под прозореца. Започна да ходи нервно напред-назад по площада и след малко седна под дървото, като поглеждаше от време на време към сенките, които преминаваха покрай прозорците.

Лайли погледна, колебаейки се, купчината хартия и молива на масата. Изглежда, че жените така комуникираха с външния свят. Не беше много по-различно от онези малки бележчици, с които английските жени си досаждаха една на друга в Симла. В суматохата никой не обърна внимание, когато Лайли седна при масата и взе един лист. Написа кратка бележка, сгъна я внимателно и седна отново на предишното си място, за да чака подходящ момент. Когато двете жени, които прислужваха на Халима, си тръгнаха, Лайли си каза, че ще има смяна на дежурните, и побърза да влезе в стаята на Халима. Едно момиче, което все още беше там и държеше ръката й, докато тя, затворила очи и потна, се гърчеше от болка, й даде знак с ръка да си върви. Лайли се направи, че не разбира какво й се казва колкото може по-дълго, а после бавно се запъти към вратата. На прага спря и извика момчето, което стоеше наблизо и изпълняваше ролята на вестоносец. Повика го с пръст и той се приближи с широко отворени очи.

— Искандер — рече Лайли и потупа писмото. — Халима Бегум… Искандер.

Момчето кимна, показвайки, че е разбрало, взе писмото и изтича навън. Лайли застана при прозореца да наблюдава.