Барбара Клевърли
Дамаски кинжал (18)

Глава седемнайсета

— В такъв случай въображението ти на полицай не те е подвело, Джо — рече шеговито Грейс. — Доволна съм, че е така. Каза, че не можеш да разбереш защо. А може би защото няма причина. Аз не съм убила Земан.

Запазвайки спокойствие, тя издържа погледа му, станал още по-пронизващ от черния прах, с който беше посипал веждите си, и отново каза:

— Не съм убила Земан. Обаче наистина искам да чуя какво имаше предвид, като каза, че „знаеш как бих могла да го убия“.

Заради мира по границата Джо беше запазил мълчание и досега беше мълчал, въпреки че спомените от официалната вечеря не бяха го напуснали. Помнеше как Грейс стана от мястото си и отиде да разговаря с Лайли, като седна за една-две минути на опразненото място на Земан и небрежно отмести настрана чашата му с шербет. Лесно би могла да скрие в шепата си някое хапче и с големия си практически опит по въпросите, отнасящи се до Живота и Смъртта, както и с познанията си за отровите, би могла с лекота да го пусне в чашата. Не е било цианкалий. Когато оглеждаше тялото на стълбите, Джо се беше навел достатъчно близко над него, за да установи, че от устата на мъжа не се усеща мирис на горчиви бадеми. В повърнатото също нямаше признаци за някаква позната на Джо отрова. Освен това цианкалият убива мигновено. Каквото и да е било, но не е било цианкалий.

Джо се беше ужасил от мисълта каква би била реакцията на емира, когато се разбереше, че неговият личен лекар, при това жена и чужденка, беше ликвидирала един негов сънародник и доверен офицер. Ако, както много хора предполагаха, той е търсел повод, за да обяви свещена война на англичаните, със сигурност не би имал по-добра възможност от тази. Обаче Джо не беше отхвърлил окончателно теорията за дворцов преврат и си спомняше белия кардамон, с който беше поръсен чаят на Земан, както и авторитетния и небрежен глас на Грейс, която беше казала: „Защо всички не опитате? Това е чудесно средство за прогонване на газовете.“ Дали бе искала да прикрие по този начин Искандер? За него нямаше да е никак трудно да пусне нещо заедно с кардамона в чашата на своя началник. Съучастници ли бяха Грейс и Искандер? Единственото нещо, заради което тази невероятна двойка би работила заедно, би било запазването на крехкото статукво, помисли си той. Джо беше харесал Искандер. Считаше го за съобразителен и разумен, с чувство за хумор, което му допадаше. Може би тъкмо това го беше заблудило.

С тежък полицейски глас той изказа подозренията си пред Грейс и логиката на разсъжденията си, чувствайки се малко глупаво от любопитството и лекото раздразнение, с което тя изслуша доводите му.

— Добре, Джо. Много впечатляващо — рече накрая докторката, — обаче не мога да разбера защо не ми каза всички тези неща по-рано. Не трябваше да си мълчиш. Бих могла да ти помогна. Бих могла да ти кажа, че е имало стотина начина да бъде отровен Земан на това парти, ако някой сериозно го е искал. Например Лайли припомни на всички, че Едуин Бъроус даде на Земан таблетка бисмут. А дали е било бисмут? Как бихме могли да разберем? Аз не я разгледах, а ти? Като се замислиш, Бъроус има много по-основателни причини да иска на границата да настъпят безредици. Един сериозен инцидент с афридите, който би накарал всички да се хванат за гушите, би го устроил и наистина служи твърде добре на целите му. Той може да се вайка, да се гневи и да вгорчи живота на теб и Джеймс, но когато сте с гръб към него, повярвай ми, потрива със задоволство ръце. Не се заблуждавай. Много е доволен от развоя на събитията. А кой може да каже, че той няма пръст в тази работа? За никого не е тайна, че англичаните пропиляха много сили и средства в онази кланица във Франция. Джо, ние изпитваме остра нужда от хора и пари. Администраторите като Бъроус, които държат връвта на кесията, отчаяно търсят възможности за икономии, а поддържането на боеготовността в това малко ъгълче на империята излиза прекалено скъпо. Има хора, които гледат на събитията тук като на полигон, където кръвожадни младоци биха могли да видят какво е истинско сражение, тъй като това е единственото място в империята, в което все още се пролива кръв.

— Значи според теб Бъроус е ликвидирал Земан, за да предизвика поредица от страховити събития, които биха накарали правителството да реши, че при създалите се обстоятелства политиката на изтегляне отвъд бреговете на Инд би била една разумна стъпка, така ли? — Джо искаше в гласа му да прозвучи лек сарказъм, но това, което чу, беше силен гняв.

Грейс го изгледа със сериозно изражение.

— Не забравяй, че третата афганистанска война беше едно прекалено изсилване и поводът за него беше кавга за това на кого принадлежи една градина! А пък твоята война започна с убийството на един австрийски ерцхерцог в невзрачен град на Балканите, встрани от главните събития. Това беше само поводът, а не главната причина за войната.

Джо мълчеше, лишен от аргументи, с които би могъл да я обори.

Тя продължи вече със съвсем откритото намерение да го дразни.

— Обаче доколкото виждам, ти не приемаш на сериозно идеята Бъроус да е убиецът. Честно казано, аз също не я приемам! Всички си подавахме чинии на трапезата, за да си сипваме един на друг от ястията, до които не можехме да стигнем. Помислил ли си за Бети? Видях я да сипва ядене в чинията на Земан. Минавало ли ти е през ума, че тя би могла да се престори, че й е призляло, за да хвърли подозрението върху онази нещастна птица!

— Да се престори, че й е призляло? Би ли могла?

— О, я стига, Джо! Всяка ученичка знае номера да предизвика повръщане, като си бръкне с пръст в гърлото. По такъв начин тя би могла да се спаси от ситуации, в които не би искала да участва — например да отиде на хокей през януари или на чай при пралеля си Милдред…

Джо се размърда ядосан.

— Но защо…? — започна той.

— Точно така! Защо? Бети би имала абсолютно същия мотив като мен, което означава, че не е имала такъв! Но като си говорим за тези неща, защо не помислим и за Фред Мор-Симпсън. Умен мъж. Добър стратег и доста коравосърдечен. Ако е искал да отрови Земан, не бихме могли да знаем как го е направил. Не съм го виждала да подава храна или питие на Земан по време на вечерята. А ти? — Тя го изгледа проницателно. — Обаче после… искам да кажа след като дамите се оттеглиха. Какво стана тогава, Джо?

— Всички изпихме по едно-две брендита, т.е. онези от нас, които останаха. Бяхме аз, Джеймс, двамата пущуни и Фред… — Гласът му постепенно затихна, а Грейс следваше мисълта му като хрътка.

— Кой разливаше по чашите? — попита тя.

— Освободихме прислугата, казахме, че сами ще се оправим, и Фред се зае да пълни чашите.

— От нова бутилка ли?

— Не. Беше около две трети пълна. Беше в един шкаф в трапезарията.

— Фред знаеше ли къде е сложена?

— Да. Отиде право там. Е, добре, той със сигурност е имал възможност да го направи, но не, Грейс, не е бил Фред.

— Много ми се иска да знам, Джо, защо казваш с такава сигурност, че не е Фред, след като си готов да ме обвиниш в такава безразсъдна постъпка?

„За такова нещо други биха се разсърдили, но не и Грейс“, помисли си Джо. Тя беше по-скоро любопитна, както винаги, и в тона й се усещаше, че й е малко забавно.

— Е, тук отново стигаме до въпроса защо? — продължи да упорства Джо.

— Та ти почти не познаваш Фред. Не се заблуждавай от добродушното му поведение. Той е амбициозен и безсърдечен. Може би не е нужно да казвам тъкмо на теб, че всеки летец, оцелял във войната, със сигурност има инстинкти за самосъхранение и доста голям късмет, за да го постигне. Говореше се за драстични съкращения в кралските ВВС, и то сред висшите чинове, в които е и Фред. Сега модното занимание е инспирираното от Лигата на нациите разоръжаване — нещо, което превръща Фред и такива като него в адвокати на дипломацията на канонерките, посредством която искат да останат в историята. Сега Фред е в разцвета на силите си и няма намерение да се окаже излишен. Инцидент от такъв характер по границата, с който той може да покаже убедително колко належащо е въздушното разузнаване, а още по-добре прочистването от въздуха, би дошъл за него тъкмо навреме. Вместо да го отзоват, за да стои зад някое бюро в Лондон през остатъка от кариерата си във военновъздушните сили (а такава вероятност има), сега той се озовава в доста наподобяваща война ситуация, изискваща неговите специални умения и ескадрила бомбардировачи по границата. Ти, както и аз станахме свидетели как не скри задоволството си от създалото се положение. Вече бере плодовете от преждевременната смърт на Земан. — Тя замълча за миг, а после добави: — Освен това не само пущуните искат да си отмъщават. Нали помниш какво каза Хю за племенника на Фред?

— Грейс, това е нелепо! Да не би да мислиш, че Фред е убил Земан?

— Не, разбира се. Просто дадох воля на въображението си. Сега остана Джеймс. Той седеше точно до Земан през цялото време, докато траеше вечерята, имал е достъп до брендито…

— Е, добре! Достатъчно! Станаха прекалено много заподозрени! Има прекалено много хора с мотиви и всички са имали възможност да го направят. Петнайсет души в ковчега на мъртвеца!

— И йо, хо, хо! И бутилка ром! — добави Грейс.

 

 

Смениха лесната езда през долината Базар, като завиха рязко надясно и започнаха да се изкачват през хълмовете. От тук нататък трябваше да се говори само на пущу. Грейс му напомни, че слухът на афридите е също толкова остър, колкото и зрението им, а Джо все по-осезателно имаше чувството, че ги наблюдават. Наблюдаваха ги отгоре и от всички страни на пътеката, която стана още по-тясна и по-стръмна.

Усети как по гърба му се стича пот и се опита да потисне потръпването, когато си даде сметка, че срещу тях са насочени много очи, а може би и дула на пушки. Кое ли ще е по-лоша съдба, започна да се пита той — да те простреля снайперист в някоя изоставена нива във Фландрия и тялото ти никога да не бъде намерено сред всепоглъщащата кал, или да бъдеш направен на парчета от някой джезаил и оставен да се разлагаш върху горещите камъни на границата?

Докато яздеше отзад редом с Юсуф, Джо наблюдаваше как Грейс разговаря спокойно с Аслам. Умна жена и много смела. Какво беше очаквал да постигне с това възмутително обвинение? Признание? Вероятно не. Най-доброто, на което се беше надявал, беше тя да сподели с него това, което той беше сигурен, че знае за смъртта на Земан. Отговорът й не беше убедителен, да не каже преднамерено заблуждаващ. Беше се поколебал дали да сподели с нея доказателството, което имаше за невярната й диагноза, за да разколебае увереността й. Опита се да сложи на везните задоволството, което щеше да изпита, когато покаже на тази самоуверена жена, че не е някакъв смотан полицай, за какъвто очевидно го смяташе, срещу това, че щеше да я накара да бъде нащрек точно когато тя ще се опита да му излезе с най-големия си блъф. Следващия час щеше да подложи на изпитание до краен предел нейната решителност и лукавство и Джо реши, че за него не би имало по-голямо удоволствие от това. По-късно. Ако изобщо имаше „по-късно“.

Скритото наблюдение изведнъж бе заменено от открито предизвикателство. Появиха се двама местни жители, които препречиха пътя им, а Джо усети, че от двете страни на клисурата ги дебнат из засада въоръжени с пушки хора. Аслам каза нещо в отговор и зад скалите се появиха двама мъже, за да отговорят на поздрава, но Джо забеляза, че продължаваха да ги наблюдават внимателно. Грейс изрази съболезнованията си на пущу, явно разпознавайки един от афридите, към когото се обърна по име. За пръв път Джо успя да разбере какво си говорят. Бяха го репетирали във форта, а склонността на пущуните да си служат с жестове, да се шегуват и да показват актьорските си умения, много го улесни.

Аслам започна с кратки, но сърдечни поздравления. След това замълча, изчака, спокоен и самоуверен, да му дадат знак да продължи. Той не каза по каква работа са тръгнали, защото предполагаше, че това е известно на стражите. Последваха очакваните въпроси и показвайки леко нетърпението си, Аслам им каза да не се престарават и да ги пропуснат да продължат пътя си. Времето беше кратко. Отношението на стражите стана видимо по-недружелюбно и те отново заразпитваха Аслам. Като им показа явното си раздразнение, той ги уведоми, че докторката е била повикана да прегледа Малик, и се учуди, че не са уведомени за това.

Часовоите започнаха да се съвещават помежду си и всички вкупом заявиха, че никой не ги е уведомил. Вчера сутринта от форта на англичаните покрай тях бил преминал вестоносец, но това било всичко. Сигурни ли са, че са ги повикали? Аслам, полуядосан, полу на шега се развика:

— Глупаци такива! Толкова дълго сте седели върху тези скали, че по задниците ви е пораснал мъх! В Гор Катри дойде писмо. Госпожата ще остане един-два дни в крепостта, след което ще отиде да лекува емира Аманула. Тя можеше и да не прави това отклонение, но за да направи услуга на Малик и тъй като беше много спешно, се съгласи да дойде. Писмото пристигна през нощта. Вие, негодници такива, сигурно сте спели, хайде, признайте си! Е, добре, на нас ни е все едно, ние можем да обърнем и да се върнем. Само обяснете на стария Рамазад защо медицинската помощ, която е очаквал, не е стигнала до него.

Преструвайки се на ядосан, Аслам започна да обръща коня си. Моментът беше много напрегнат. Джо почти не дишаше. Ако се проваляха сега, след секунди щяха да ги застрелят. До него Юсуф се прозя небрежно, изплю се върху пясъка и се наведе, за да каже нещо на Джо на пущу. Той кимна, направи гримаса и разсеяно започна да си чопли носа.

— Не! Почакайте!

Стана точно така, както Аслам беше предрекъл. Обаче последва нещо неочаквано. На един от афридите явно му хрумна нещо. Той се развика към останалите и избухна в смях. Другите, разбрали причината за смеха му, също се разсмяха, като един от тях започна да брои на пръсти. За Джо стана ясно, че шегата беше неприлична.

Юсуф се наведе към него и прошепна:

— Започни да се смееш заедно с мен, сахиб. — След това го мушна в ребрата и те също избухнаха в смях, причината за който беше абсолютно непонятна за Джо. Усмихнат и отново станал енергичен, началникът на групата даде знак на двамата стрелци да слязат от скалите.

Докато те разговаряха помежду си, Грейс приближи коня си до този на Джо и прошепна:

— Какъв късмет! Мислех, че вече ще е време, но всемогъщият Аллах ни помогна. Предположиха, че съм била повикана да се погрижа за новата жена на Рамазад. (Не бях чула, че старата е умряла!) Мислят, че всеки момент ще започне да ражда. Сега ще ни дадат ескорт, с който да стигнем по-бързо до Махдан Котал. Бог знае какво ще трябва да обясняваме, когато пристигнем там. Ще трябва да импровизирам, когато моментът настъпи!

 

 

Най-после най-дългият ден, откакто Лайли се помнеше, свърши. Любезно, но твърдо тя беше съпроводена до стаята, приготвена за нея, като същевременно й беше дадено ясно да разбере, че трябва да стои там и да пази тишина.

„Каква полза от това? — помисли си Лайли. — Тази нощ няма никакъв начин да заспя. Около мен стават какви ли не неща, а аз не вземам участие в тях. Вече не искам да съм тук. Искам да се върна в Гор Катри при хората, с които се разбирам. В това ужасно място се развива някаква драма. Драма? По-скоро трагедия!“

Като потвърждение на мрачните й мисли от стаята на Халима се чу ридание. Виковете й бяха станали по-слаби и през по-големи интервали, но нямаше никой, когото Лайли да попита какво става. Тя се върна безшумно в главната стая и се настани върху куп възглавници до прозореца. Затвори очи и моментално заспа.

Събуди се, когато бързо настъпващата зора освети отново голите хълмове и се плъзна по двора пред нея, прогонвайки сенките на нощта. Лайли моментално се разбуди, като че ли изобщо не беше заспивала. Погледна към движещите се насам-натам фигури долу на площада и си спомни защо беше застанала при прозореца. Заслуша се, за да долови някакви звуци от съседната стая, и с облекчение чу Халима да стене тихо. Поне все още беше жива. В такъв случай през дългата нощ не се беше променило нищо.

Подпря се на лакът и погледна надолу към неподвижната фигура на главатаря, който, както изглежда, беше продължил безмълвното си бдение през цялата нощ.

„А сега какво? — помисли си Лайли. — Има ли нещо, което те могат да направят?“ Примитивните жени в едно примитивно племе със сигурност знаеха повече за раждането от когото и да било в света и въпреки това изглеждаха безпомощни.

Утринта напредваше. В стаята влизаха и излизаха жени, а изразът на лицата им ставаше все по-тъжен и по-отчаян. Долу към Малик се присъедини един свещеник и двамата започнаха заедно да произнасят едни и същи молитви и да повтарят едни и същи жестове. Обаче думите не можеха да прикрият явната мъка, която главатарят изпитваше, и Лайли започна да съчувства на този отмъстителен и избухлив мъж. Изведнъж тя се присъедини към молитвите им. Забеляза, че всички деца бяха отпратени да си играят в далечния край на площада и Лайли остана сама, изнервена и разстроена, докато часовете се изнизваха един след друг. Накрая си каза: „Повече няма да чакам нито секунда. Ще отида да видя какво става! Поне ще мога да поседя малко при Халима. Тя може да се изненада, когато ме види. Може дори да не си спомни коя съм, но мисля, че ще се радва да бъда до нея. Струва си да опитам. Повече няма да остана нито секунда в тази стая.“

Скочи на крака, но вниманието й внезапно беше привлечено от трополене и суматоха на площада под нея. За изненада на Лайли под съпровода на силни викове портата на крепостта се отвори със скърцане, когато четирима мъже започнаха да бутат тежките греди пред тях, за да пропуснат един малък кортеж. Двама от племето африди предвождаха странна група ездачи. Сърцето на Лайли подскочи, когато видя, че трима от тях са в скаутски униформи. Започна да наблюдава приближаването им с внезапно обхванала я надежда. Може би бяха дошли да я освободят и да я съпроводят обратно до форта в Гор Катри. Може би щяха да я измъкнат от това тревожно място. Може да е било постигнато някакво споразумение. Все пак представляваха нещо познато.

„Сега не съм сама“ — помисли си тя.

От друга страна, четвъртият член на групата изглеждаше абсолютно гротескно и беше напълно непознат. Беше жена. Жена, яхнала кон. Това беше съвсем необичайно. Беше облечена в червено, със забулено лице и дрехи, каквито носят местните, макар че изобщо не приличаше на жените, които Лайли беше видяла след пристигането си. Беше ниска, пълна и в поведението й имаше нещо авторитетно. Тя преметна крак над главата на коня си, скочи с изненадваща лекота на земята и започна да отупва торбестите си панталони, давайки нареждания на придружаващите я скаути. Вече свикнала с почтителното отношение на тукашните жени в присъствието на мъже, Лайли с изненада видя, че жената е готова да говори, и то на висок глас, а на всичко отгоре изглежда, че афридите бяха готови да я изслушат. Кой може да е това?

И изведнъж Лайли видя коя беше. Грейс! Грейс Холбрук. Солидната, безкомпромисна, организирана и делова Грейс! Точно в този момент тя се обърна и изгледа Малик. Той стоеше заедно с имама до него, поглеждаше от Грейс към скаутите и към двамата африди, които бяха ескортирали малката група до площада. Доста време остана абсолютно безмълвен. Грейс побърза да го поздрави сърдечно и му заговори на пущу. Изумлението или умората му бяха толкова големи, че той й отговори с неуверен глас, след което млъкна и размени погледи със свещеника. Разговорът беше кратък и Малик с широк жест покани Грейс да го придружи до харема. Тя взе лекарската си чанта от коня и го последва. Лайли чу как Грейс се изкачи по стълбите и изтича при вратата да я посрещне.

— О, здравей, Лайли — рече Грейс, махайки воала си. — Ето те и теб! Ще поговорим след малко. Мисля, че първо трябва да разбера какво става тук. За момента бъди добро момиче и не ми се пречкай!

Тя се обърна към събралите се жени с твърд, безкомпромисен, лишен от всякакви сантименталности глас. Всички приветстваха по различен начин пристигането й. Влезе в стаята на Халима и остана там десетина минути, преди да се появи и да нареди на Лайли:

— Донеси ми лист и молив! — след което отново бързо се върна вътре.

Това беше шансът на Лайли. Тя взе лист и един молив от масата и най-после беше допусната в стаята на болната. Едва разпозна Халима в бледата като восък фигура на леглото. Лайли с мъка се сдържа да не извика уплашена, когато стигна до ужасното заключение, че Халима е мъртва. Но вероятно беше сгрешила. Две жени нежно галеха челото й и я държаха за ръката. Лайли се опита да не гледа към огромния корем, върху който сега Грейс работеше, и се запита какво да направи по-нататък. Грейс грабна листа от ръката й и започна да пише писмо, като говореше на Лайли на английски, докато пишеше.

— Лайли, веднага трябва да занесеш това на Малик! Тук има потенциална опасност да се стигне до смърт. Ако беше минал още един час, щяхме да изгубим и двамата. Трябва да оперирам.

— Да не би да искаш да кажеш… — започна тя, като търсеше подходящата дума, — да не би да искаш да кажеш, че трябва да й направиш цезарово сечение? Случаят такъв ли е? — В света на Лайли за подобни процедури се говореше рядко, и то винаги с ужас.

— Да — отвърна Грейс, — със сигурност е такъв. Но по-важното е, че работата е толкова сериозна, че трябва да имам съгласието на Малик, който трябва да ми каже дали, ако се наложи, ще иска да спася детето или жена му. След още няколко минути ще бъде вече твърде късно да избира.

Лайли взе листа от ръката й, казвайки си, че това вероятно ще бъде изтълкувано като грубо нарушение на протокола, но се втурна с най-голяма бързина по едното стълбище, а след това и по другото, като спусна по пътя воала си. Изскочи навън, огряна от слънчевата светлина, за голяма изненада на пазача при вратата и без да поглежда нито вляво, нито вдясно, се отправи към чакащия главатар, който се обърна към нея, пронизвайки я изпитателно с поглед. В последния миг Лайли се сети да погледне надолу и да скръсти ръце в знак на покорство, след това му подаде бележката. Малик я взе и я прочете. После я прочете отново. Обърна се и погледна към небето. После към прозореца и въздъхна. За момент сложи ръка на очите си, след което се обърна към Лайли и каза, почти извинявайки се:

— Халима.

Лайли хукна обратно, като вземаше по две стъпала наведнъж, и се върна в стаята, където Грейс работеше и жените чакаха. Грейс я изгледа втренчено.

— Халима. Той каза: „Халима“.

— Хм — промърмори Грейс. — Проклети хора! Никога няма да ги разбера! Сега изчезвай, Лайли! Настъпва моментът, когато тази работа започва да става много кървава, а аз не мога да работя с…

Обаче Лайли вече беше изчезнала.