Барбара Клевърли
Дамаски кинжал (21)

Глава двайсета

Джеймс Линдзи размишляваше с мрачно предчувствие върху хаоса, в който се беше озовал неговият личен и официален живот. Оглеждаше далечните хълмове от наблюдателния пост над портала. Най-близкият му приятел Джо беше някъде там, вероятно с опасност за живота, а вече може и да беше мъртъв. А това не беше негов проблем. Този честен човек Джо! Да работи толкова упорито в съвсем погрешна посока! Трябваше ли да му се довери? Джеймс се замисли за момент и после реши с пресметливостта на войник, че вероятно си е струвало да рискува. Но докъде ги беше докарало това? До там, че рискът беше поет от Джо. Под тънкото, съвсем тънкото прикритие на скаут сега там той се намираше в положение, ако бъде разкрит, да бъде екзекутиран моментално като англичанин. И всичко това заради усилията му да освободи Лайли. Тази Лайли, на която изобщо не можеше да се разчита. Лайли, от която можеше да се очаква, само че ще каже или ще направи най-неподходящото нещо, ще се окаже на най-неподходящото място и ако имаше възможност, щеше да влезе в най-неподходящата стая, облечена в най-неподходящите дрехи и в най-неподходящото време. Замисли се за Лайли и потрепери.

И сякаш това не беше достатъчно, та Джеймс трябваше да признае и факта, че Искандер се превръщаше за него в траен проблем! Загадъчен човек, който умее да плете заговори… какво друго — важен играч, който се оправя добре в лабиринта на местната политика.

Джеймс притисна още веднъж бинокъла до очите си и огледа околността. Какво беше това? Примигна срещу залязващото слънце. Приближаваше се самотен ездач, яхнал голям афгански сив кон. Джеймс продължи да се взира. Ратмор? Ратмор, за бога! Сега пък какво беше станало, че Ратмор се връщаше сам. Единственият оцелял от ужасна катастрофа? Джеймс потрепери, спомняйки си как д-р Брайдън е бил забелязан от гарнизона в Джалалабад да препуска отчаяно, полумъртъв на изтощения си кон през равнината, само за да прошепне с последни сили, че е единственият от шестнайсетте хиляди войници, който успял да се върне от Кабул. Останалите били застреляни и насечени на парчета от афганските племена, а придружаващите ги жени били убити или взети за заложнички. Оттогава бяха изминали осемдесет години и сега историята се повтаряше.

Притеснен, Джеймс избърса потта от очите си и пак погледна през бинокъла. Не, ездачът не беше сам. Изглежда, че той яздеше малко по-напред от група от пет-шест души. Преследваха ли го? Джеймс реши, че не е така. Групата след него не се опитваше да го настигне, но яздеше горе-долу със същото темпо, като запазваше разстоянието помежду им. През облака прах, който се вдигаше около нея, беше трудно да се каже кои бяха тези хора. Но човекът отпред без съмнение беше Ратмор и той се движеше доста бързо.

„Не съм в настроение да разговарям с Ратмор — помисли си Джеймс. — Дали да изляза да го посрещна? Или пък да изпратя някой да го доведе при мен? Това би ми доставило известно морално удовлетворение. Не, ще сляза долу.“

Той взе фуражката си, сложи я на главата си и с нежелание заслиза по стълбите, така че когато Ратмор стигна до форта, вече чакаше да го посрещне с ентусиазъм, какъвто не чувстваше.

Важен и възмутен, Ратмор се смъкна от коня си.

— Лорд Ратмор! Какво неочаквано удоволствие! Не се надявах много да ви видя. Какво да ви предложа? Надявам се, че не е твърде късно за чай?

Ратмор гневно го изгледа.

— Достатъчно, Линдзи — сряза го той. — Колкото по-скоро разбереш, че си загазил, толкова по-скоро можем да започнем да разговаряме разумно. Аз съм тук в качеството си на официално лице…

Джеймс го прекъсна.

— Бих казал полуофициално, но, моля, продължете.

— … официално — повтори Ратмор — и под носа ви, а дори бих казал и с мълчаливото ви съгласие, бях задържан!

— „Задържан“ ли казахте? — попита спокойно Джеймс. — Аз бих казал „отвлечен“, но както и да е, продължавайте.

— Бях заловен, отведен насила, подложен на най-различни унижения и искам да знам какво ще направите във връзка с това! Ето! — той посочи. — Това е разбойникът, отговорен за всичко, и аз искам да знам как ще постъпите с него!

Малката група се приближаваше към форта и Джеймс отново се загледа в нея. Различи трима скаути, единият от които може би беше Джо. Различи развълнуван русата коса и стройната фигура на Лайли, облечена в зелена местна туника и панталони. Видя спокойната фигура на Грейс. Накрая забеляза и фигурата на Искандер, спокоен, приветлив, невъзмутим, уверен в себе си, очевидно сигурен, че ще бъде посрещнат добре и същевременно напълно готов да приветства Джеймс като стар приятел и ценен колега.

— Ето го! — развика се Ратмор. — Ето го бандита! Държа ме като затворник и ме заплаши, че ще ми среже клепачите. Настоявам незабавно да бъде арестуван!

— Един момент, Ратмор — рече Джеймс и пристъпи напред, за да поздрави групата. — Всичко по реда си. Аслам! Юсуф! — поздрави той скаутите.

Последваха усмивки, смях и възклицания, след което скаутите бяха освободени. И двамата бяха доволни да се отправят към казармените помещения, очаквайки с нетърпение да разкажат на другарите си какво се беше случило.

— Грейс, Лайли, Джо, Искандер — Джеймс кимна на всички подред. — Много се радвам да видя всички ви отново живи и здрави. Бихте ли дошли с мен в столовата, за да ви предложа нещо да се подкрепите. Какво ще предпочетете, чай или може би по чаша бренди?

Ратмор беше бесен от гняв.

— Няма да поканиш този черен дявол отново във форта. Помисли, човече, какво стана последния път! Не си ли извлече някаква поука?

— Още не съм решил дали да предложа на Искандер гостоприемството на форта, или да го пратя в карцера — каза Джеймс. — Ще ви уведомя, след като направя някои допитвания. Сега може би всички вероятно ще пожелаете да отидете по стаите си, които са приготвени и ви очакват. Сигурен съм, че всички ще искате да се поосвежите и може би да се преоблечете, след което ще се срещнем в трапезарията, да кажем, след час. Това устройва ли ви?

Ратмор се обърна, заеквайки от възмущение, и мина през портала. Другите с нетърпение побързаха да влязат във форта. Джо изостана с надеждата да размени няколко думи с Джеймс, обаче приятелят му избягваше погледа му и засега, изглежда, не държеше много да чуе разказа на Джо. В поведението му имаше нещо, което озадачи Сандиландс. Предишната му самоувереност и решителност се бяха възвърнали, въпреки че след като знаеше това, което Джо беше научил, подобно поведение беше необяснимо. Е, Джо можеше да почака известно време. Моментът да разнищи цялата история щеше да настъпи.

— Между другото, Джо — каза Джеймс, — надявам се, че няма да имаш нищо против, но аз преместих нещата ти в бившата стая на Земан. Трябваше да настаним още един високопоставен гост, който пристигна този следобед, и реших, че ще е по-подходящо да го настаня горе. — Той посочи с ръка към далечния край на плаца, където стоеше открит джип, покрит с прах, а отпред на капака му се развяваше флагът на върховния комисар на провинция Северозападен граничен район. — Ще се видим след час. — Той сложи ръка на рамото на Джо и гласът му вече не беше толкова рязък. — Ужасно се радвам, че се върна! Ще отида да кажа на Бети. Тя се поболя от притеснение. Къде е Грейс? — Той се върна да помогне на Грейс, която се мъчеше да свали лекарската си чанта от коня.

 

 

С няколко бързи крачки Джо настигна Лайли Кобленц и чевръсто застана на пътя й, преди да премине под арката, която водеше към крилото за гости. Тя го погледна предизвикателно.

— В градината. Веднага — каза Джо и посочи властно нататък с пръст.

Когато се увери, че никой не ги наблюдава, той каза предпазливо:

— Питах се дали имаш нещо да ми кажеш, преди всичко това да стане публично достояние? Не може да не си забелязала, че на плаца беше колата на върховния комисар. Когато застанем пред него всеки със своята версия, бих искал да мисля, че ще кажем едно и също.

— И какво очакваш от мен да кажа?

— Ами, като начало нещо от сорта „съжалявам“, „извинявам се за неприятностите, които причиних“ или пък „о, глупости!“ и да обясниш точно каква е била „уговорката“ с твоя похитител. А преди да ми отговориш, че не е моя работа, ще трябва да ти кажа, че тъкмо това е моя работа! Бях поставен в незавидното положение да отговарям за твоята безопасност по време на престоя ти тук. Ако почувствам, че повече не съм в състояние да изпълнявам това си задължение, ще те сложа, ако трябва и вързана, на задната седалка на автомобила на сър Джон Дийн, за да бъдеш върната в Пешавар.

— Няма за какво да се извинявам! Всичко това и дори по-лошо щеше да се случи, ако не бях тук. Обзалагам се, че вие дори нямаше да знаете къде се намираме, ако не бях дала сигнал на онзи самолет!

— Това ти ли си била? Добре си постъпила, Лайли — беше принуден да признае Джо. — Пилотът забелязал лъча и това потвърди другата информация, която имахме за местонахождението ви. Но Искандер? Какво имаш да ми кажеш по този въпрос?

— Нищо. Нямах възможност да говоря с него. Знаеш, че беше изгонен от селото.

— Това обяснение не ме задоволява, Лайли. Има още нещо.

— Е, добре, де, предполагам, че ще трябва да ти кажа. Имаше събрание на мъжете от цялото племе, което наблюдавах. Халима ми каза какво става. Тя е съпруга на главатаря, но е и сестра на Искандер. Обзалагам се, че не си го знаел. Искандер се противопостави на Рамазад. Голяма грешка! Другият беше по-старши, беше по-убедителен и накрая го изгони от племето. Е, на мен ми домъчня за човека. Той няма други роднини освен Халима, а сега няма дори и племе. Не заслужава такова отношение, Джо! На мен ми е известно, че макар да обичат родната си земя, тези пущуни доста пътуват. Това се знае. Има ги из цяла Индия, а някои дори са стигнали до Австралия. Преди да изчезне, му изпратих бележка, в която му казах да се срещнем във форта и да поговорим… той да дойде с мен в Съединените щати — рече предизвикателно тя. — Това е съвсем делово предложение, Джо!

— Не се съмнявам, обаче кажи ми, Лайли, а аз ще настоявам да ми кажеш, при какви точно условия ти предвиждаш Искандер да те придружи?

— Доста мислих по въпроса — отвърна тя. — Готова съм да обсъдим всякакви предложения. Като бодигард, като придружител, като съветник по въпроси, отнасящи се до Индия. Как ти звучи това? Може да се настани в Делхи или дори да дойде при нас в Съединените щати. Кой знае? Той е човек, който със сигурност ще допадне на баща ми. Ще му намери работа. Искандер говори английски по-добре от средния американец, умен е и е обаятелен. — За момент тя присви очи и добави: — Освен това, както се развиват нещата и компанията се кани да разшири дейността си в Индия, няма да е зле да имаме човек на самото място, който знае как вървят нещата тук. Това ще бъде човек, за когото ще бъдем сигурни, че ще защитава интересите ни, тъй като другата страна го е отхвърлила. Най-добрия вид лоялност, която можеш да получиш, Джо.

— Да, виждам какво имаш предвид и съм съгласен, но, Лайли, този човек не ти е някакво пуделче. Там, при реката, всички чухме какво каза за характера на пущуните. Мисля, че се опитваше да те предупреди, да те подготви, че ще отхвърли предложението ти. Освен това при създалите се обстоятелства едва ли бихме могли да му помогнем много. Ще бъде следен много зорко от силите, които управляват тази страна. В края на краищата той е виновен, че на два пъти е отвлякъл хора и въпреки че ти може би си готова да му простиш и да забравиш, лорд Ратмор ще поиска възмездие.

— Възмездие? Какво възмездие?

— Опасявам се, че много сериозно. Всъщност, ако бях на мястото на Искандер, не бих се върнал тук. Съгласно английските закони той е виновен за отвличане и е заплашвал с убийство. Ако реши, мисля, че Ратмор може да настоява за подобни обвинения, когато се върне в столицата.

Лайли се намръщи.

— Ратмор! Мисля, че е готов да го направи. Джо, трябва да намериш начин да се справиш с него! Не можеш ли да измислиш нещо?

— Ще се опитам. Ще ми достави голямо лично удовлетворение да закопчея този човек, но не съм голям оптимист. Хора като Ратмор често пъти се намират под протекцията на невидими сили. Те правят услуги на хора, заемащи високи постове в правителството, и някой ден искат отплата за тях. Той се перчи и се държи така, сякаш е неуязвим, и със съжаление трябва да призная, че това до голяма степен е вярно. Сигурен съм, че е в състояние не само да съсипе моята кариера, но и тази на Джеймс, а също и да направи така, че Искандер или да бъде обесен, или в най-добрия случай да бъде затворен в най-дълбокия зандан в Пешавар и оставен там дълги години. Според мен скоро ще се уверим, че във всичко това той ще бъде подкрепен от Едуин Бъроус. Трябва да ти кажа, Лайли, че не очаквам нищо добро от тази среща.

За негова изненада тя протегна ръка и потърка утешително веждата му.

— Ще измислиш нещо, Джо! Но никой няма да ти обърне много внимание, ако не се погрижиш малко за външния си вид и не измиеш тази боя от очите си. Хайде! Нека чуем отново мотото на рода Линдзи, как беше. „Върви напред и не ги щади!“ Не е лошо!

 

 

Един час по-късно, измит и самоуверен, в изгладената си униформа, Джо изтича нагоре по стълбите и почука на вратата на Лайли. Тя се присъедини към него, изглеждайки великолепно в късата си синя копринена рокля и обсипана със сапфири огърлица.

— Не съм сигурен какво забавление ни е подготвил Джеймс. Може да бъде от военен съд до модно ревю — каза тя. — Обаче ако върховният комисар присъства, няма да е зле да си придам колкото може по-ангелски вид.

— Е, не би могло да се каже, че си го постигнала напълно — каза, оглеждайки я с възхищение Джо, — но не се безпокой — резултатът ще му хареса. — Той се взря по-внимателно в лицето й, а тя прикри с ръка носа си.

— Знам! Изглеждам просто ужасно! Яздих два дни без шлем срещу слънце и ето на какво заприлича носът ми.

— Преди да слезем долу, Лайли, има нещо, което бих искал да видиш заедно с мен. Какво ще кажеш да надникнем за малко тук?

Той се спря пред стаята на Джеймс и се ослуша с долепено до вратата ухо.

— Никакъв звук.

— Естествено. Оставих вратата на стаята ми отворена, защото исках да чуя дали Бети ще се качи горе. Просто да й кажа здрасти… Те така и не се качиха. Предполагам, че са останали в трапезарията. Грейс се появи едва преди половин час. Питам се какво ли я е задържало на долния етаж, а, Джо? Върна се отново долу преди пет минути. Тук сме сами — заключи тихо тя. — А какво е положението в стаите на приземния етаж?

— Всички излязоха, с изключение на Ратмор. Чувах го, че продължава да трополи. Подслушвах най-безсрамно при вратата му.

Джо се усмихна. Лайли знаеше точно какви са намеренията му. Той посочи мълчаливо към вратата на Джеймс.

— Вече го забелязах — рече тя, а очите й непрекъснато шареха насам-натам.

Джо почука на вратата и каза:

— Джеймс? Бети?

Като не чу отговор, отвори вратата и влезе вътре, следван от Лайли. Пред очите им се разкри напълно обикновена обстановка. Спретнато, чисто и без каквито и да било излишества. Вътре явно нямаше нищо, което да привлече вниманието, но Джо методично огледа внимателно всеки предмет от мебелировката. От двата тесни кревата този, който беше по-близо до вратата, очевидно беше на Джеймс. Мушната под свещник от кована мед, върху масичката до леглото лежеше една брошура на министерството на отбраната. Лайли се изкуши да пристъпи напред и да прочете заглавието.

— „Снабдяване с хранителни продукти по време на поход“ — прочете тя, вдигайки недоверчиво очи. — Господи! Мислиш ли, че вечер прочита на Бети по една глава от това?

Върху масата на Бети между двете легла имаше Библия и един брой на „Разговор за дома“, пъхнат под нейния свещник и отворен на материал от П. Г. Удхаус. До кревата на Бети беше колибката на Минто. Джо надникна вътре и промърмори:

— Няма никой. Очевидно нашият рунтав приятел също е на събранието. Мисля, че видях всичко, което исках да видя. А ти, Лайли?

— Почакай само да погледна още едно нещо, Джо. — Тя отиде до малката стаичка, която изпълняваше ролята на баня, и отвори вратата. — Същата, както и в другите стаи. Кана за вода, леген и тоалетни принадлежности. А! Това е то! Сега можем да вървим.

Излязоха от стаята, като затвориха вратата след себе си, и се спряха на площадката на стълбите, преди да слязат надолу.

„Почти невъзможно е да слезем долу от спалните и да нямаме гузен вид — помисли си Джо. — Може би трябва да слезем, хванати за ръце? Това ще озадачи и ще вбеси Ратмор! А също и Бъроус. Ще останат с впечатлението, че с Лайли сме прекарали последния час заедно в леглото! — Почувствал внезапно пробождане в сърцето, той си каза: — Колко хубаво щеше да е, ако беше вярно!“ В знак на взаимна солидарност и от желание да се изфукат те се хванаха за ръце и слязоха по стълбите.

Докато пресичаха плаца на път към столовата, над форта се разнесоха настоятелните призиви на войнишка тръба, които развеселиха Лайли, а Джо изпя думите, които войниците отдавна бяха съчинили за повикването в офицерския стол:

„За офицерските жени

има пудинги и пайове,

на сержантските жени

дават малко скили,

а за жената на редника

няма нищичко,

за да напълни стомахчето си.“

— Даваш ли си сметка, Джо, че не съм хапвала нищо цял ден? Какво ли не бих дала за купичка скили, каквото и да представлява това.

— Това са овесени ядки, мисля, че така им викате — рече Джо. — Не ви ли даваха да ядете в Махдан Котал? Със скаутите прекарахме там само три часа, но през това време на три пъти ни даваха нещо за закуска. Разбира се…

— О, те непрекъснато носеха чинии с това и онова, но аз не можех да ям. Когато някой, когото харесваш, крещи от болка и вероятно умира в съседната стая, апетитът ти изчезва.

— Мисля, че следващият час може да има върху нас същия ефект — рече мрачно Джо, когато стигнаха до отворената врата на трапезарията.

 

 

Застанаха за миг на прага, докато очите им свикнат с тъмнината вътре. Вече седнали един до друг при масата, която беше поставена по средата на стаята, Джеймс и Бети чакаха, готови да се изправят срещу целия свят. Малка бяла муцунка надникна от скута на Бети и изръмжа. Както винаги, Минто също беше готов да се опълчи срещу света. Отегчено и намръщено, лицето на Едуин Бъроус не изразяваше нищо. Искандер седеше с каменна физиономия и поглед, пълен с безразличие, Фред, както винаги, беше в добро настроение и доволен се усмихна, когато ги видя, а Грейс, изтощена и разтревожена, само леко им се усмихна за поздрав. Начело на масата с гръб към тях се виждаше белокоса солидна фигура. Когато влязоха в стаята, всички се обърнаха към тях, за да ги посрещнат.

— А, ето ви и вас! — чу се един дрезгав глас и човекът начело на масата се обърна.

Не беше върховният комисар. Много, много по-лошо, но може би неизбежно: сър Джордж.

— Най-после — рече той, усмихвайки се добродушно. — Най-после! Двамата, които най-много исках да видя! Предвестникът на съдбата Сандиландс и сеещата раздори госпожица Кобленц. Фактът, че и двамата трябва да бъдат арестувани, едва ли е убягнал на някого, но първо да видим какво ще кажат те. Елате да седнете до мен, госпожице Кобленц. Ще ми позволите ли да ви кажа колко добре ви се е отразило това, че сте била на открито, изложена на слънцето? Сандиландс, защо не седнеш до поверената ти госпожица? Сега чакаме само лорд Ратмор. — Той се обърна отново към Лайли и я заговори: — Вчера сутринта по телефона ми се обади вашият многоуважаван баща. Не мога да си представя как е успял да се свърже, обаче го е направил, но американците са си такива. Та нали тъкмо те изобретиха електрическия звънец? Дали пък не бъркам? Попита как сте, а на мен това не ми беше известно! Затова му казах: „Добре!“ После попита къде сте. Това също не го знаех, затова му казах, че сте отишла да прекарате уикенда с приятели. Това е твърде свободно описание на неотдавнашната ви екскурзия до едно недостъпно място, но си казах, че още не е дошло време за повече подробности. Тук ще спра и ще ви попитам: „Как сте?“

— Умирам от глад! — отвърна бързо Лайли. — Не съм хапвала и не съм пила нищо от двайсет и четири часа.

— Заповядай, Лайли — обади се Бети, веднага влязла в ролята си на домакиня. — Страхувам се, че не са много екзотични. Сама съм ги правила. Не знаех колко да приготвя. — На масата пред Лайли бързо беше поставено типично английско блюдо със сандвичи от твърдо сварени яйца, краставици и студено говеждо, агнешко и туршия.

— О! Не са пудинги и пайове, но със сигурност са по-добри от овесена каша — рече доволна Лайли и си взе от сандвичите.

— В интерес на истината, сър Джордж — обади се услужливо Джо, — спокойно бихте могли да кажете, че Лайли е прекарала уикенда с приятели в провинцията. Тя нито за миг не е била изпусната от погледа на Искандер или на сестра му, а след това и на Грейс и моя. Разбира се, и лорд Ратмор беше в групата.

Джо моментално съжали за това, че се беше обадил. Способността на Джордж да изопачава истината явно беше заразителна. Задоволството, с което старият човек леко присви очи, накара Джо да изпита желанието да се ритне през глезена. Дали вече не следваше линията, която Джордж беше решил, че трябва да следват? Той огледа критично човека, който според Лайли беше главният, макар и неофициално афиширан авторитет в Индия.

За да подчертае, че е неделя и поради това не е работен ден, той беше небрежно-елегантен — с тъмносин блейзър, на чийто преден джоб се виждаше знакът на известен, но отдавна престанал да съществува кеймбриджки клуб за крикет, бели фланелени панталони и клубна вратовръзка. Джордж Джардайн изглеждаше така, като че ли неговото бентли току-що го беше оставило пред Хърлингхъм, за да погледа малко крикет с приятели. Нищо в поведението му не подсказваше, че бе тръгнал веднага, щом като беше затворил телефона, след като беше разговарял с Джо в девет часа сутринта в събота. Джо беше достатъчно запознат как се пътува в Индия, за да предположи, че е бил откаран с кола до Имбала, за да хване влак, може би специално извикан в последния момент за служебно ползване, и да измине четиристотинте мили на запад до Пешавар. Сър Джон Дийн вероятно е изпратил кола да го вземе от гарата някъде към полунощ. След като е преспал в резиденцията на върховния комисар, по време на закуска се е запознал с последните новини около ситуацията и със сър Джон са решили каква трябва да бъде официалната линия, а след това се е отправил за Гор Катри. Непринуденото поведение на сър Джордж не можеше да скрие от Джо факта, че самото му присъствие тук, на мястото на събитието, показва колко сериозно е положението им. Джо можеше и да е Предвестник на съдбата, но за него сър Джордж беше Деус екс Махина^[1], нещо като Цар топ, насочен към опозицията. Вълнението му нарасна. Това беше признак за надигането на страхотна опозиция.

Обаче Лайли, изглежда, не се беше впечатлила много от това.

— Точно така! През цялото време бях при приятели и ако някой вестникарски клюкар иска да знае какво се е случило, ще чуе от мен точно това — подчерта тя.

Едуин Бъроус потропа нервно с пръст по масата, но запази мълчание. Фред се мъчеше да скрие усмивката си.

— Може да се каже, че беше семеен празник — продължи Лайли, доволна от хрумването си. — Искандер ме взе да постоя при сестра му, която е съпруга на главатаря, и аз имах щастието да бъда там, когато тя роди.

Сега дойде ред на Грейс да се замисли.

— А, да! Александър! Организаторът на тази весела експедиция, афридският Робин Худ! — каза сър Джордж. След това се обърна към останалите: — Винаги му казвам Александър. Не знаехте ли, че Искандер означава тъкмо това? Александър Велики! Навремето той е завладял цивилизования свят и сега е интересно да се види дали Искандер ще успее да направи същото. Поради различни причини изглежда, че сегашният момент предоставя тези възможности. — Той изгледа усмихнат присъстващите.

Очаквала като че ли тъкмо това, но все още с пълна уста, Лайли се намеси:

— Ние имаме една възможност. Искам да кажа, че корпорацията „Кобленц“ има такава. Възможност, в която може да имаме късмета да участва и Искандер.

Останалите я изгледаха с недоумение. Всички, с изключение на самия Искандер, който се загледа замислен в масата пред себе си.

— Това не е тайна — продължи тя, — но за да стане ясно за всеки, ще кажа, че предложих на Искандер пост в корпорацията „Кобленц“. Или в Делхи, или в Съединените щати. Решението още не е взето. И трябва да кажа, че той все още обмисля предложението, както се казва, то все още е на масата.

— Е — каза развеселен сър Джордж, — може и да съм стар, но не чак толкова, че да не се изненадвам от време на време. А трябва да ви кажа, че не са много хората в тази част на света, които могат да ме изненадат, обаче, Лайли, изглежда, че вие сте една от тях! Може би и ти, Александър, ще ме изненадаш? — добави той.

— Въпросът се обсъжда — каза Искандер. — Тези неща не зависят само от мен. Трябва да се консултирам с много хора. Може би някои от тях са тук, около тази маса. Няма да е коректно, ако кажа нещо повече от това, че предложението се обсъжда.

— Политиката — рече сър Джордж — е като да ръководиш детско училище. Това известно ли ви е? Събери децата заедно и те или ще си играят заедно, или ще се избият помежду си. Бил съм често свидетел на това. Сега въпросът е, а това е и причината да бъда тук, коя възможност да бъде избрана? — Той се обърна към Джеймс. — Има ли нещо в тази бутилка, Джеймс? — попита той и я посочи. — Денят беше прекалено дълъг. Не бих отказал едно уиски. Другите може би също имат подобно желание…

— Да, разбира се — отвърна Джеймс и бързо започна да раздава чаши и кани с вода. — Има уиски, шери и някакъв плодов сок. Моля, заповядайте. О, освен това трябва да ви съобщя, че съм наредил да сервират вечеря за всички ни в офицерския стол веднага, след като свършим тук.

— Причината да бъда тук — каза Искандер тихо, — т.е. една от причините, е да бъде извършено старателно разследване на смъртта на моя братовчед Земан. Струва ми се, че това събитие продължава да е свързано с някаква загадка, която повечето присъстващи тук биха искали да бъде разрешена.

Едуин Бъроус си наля чаша вода.

— Доколкото имам да изпълнявам някаква функция на тази маса — рече той сърдито, — тя, изглежда, е свързана с това да преценя валидността на така наречената „изнесена напред политика“ в светлината на неотдавнашните събития. Не крия, че препоръчах изтегляне от тази арена на войни. Нашето присъствие тук е непрекъснат повод за военни сблъсъци. Като се изтеглим на добре защитима граница, ще съкратим драстично както загубата на хора, така и на средства. — Той се облегна в стола си и изгледа останалите.

— Не е нужно да ви казвам, че аз пък съм тук, за да преценя възможностите за евентуалното разширяване на „изнесената напред политика“ — обади се Фред. — За разлика от Бъроус съм на мнение, че единственият начин да има мир е да патрулираме по границата от въздуха. Обаче проблемът е изключително сложен и за момента не съм подготвен да кажа нещо повече. Запазвам си това право за по-късен етап.

„Пустият му Фред! — помисли си Джо. — Започнал е да си извлича някои поуки!“

— А сега — рече сър Джордж, — след като всички обявихме какви са приоритетите ни, се обръщам към Грейс, която толкова често ни е помагала да разрешаваме разногласията чрез мъдрата си намеса. Ти си на ход, Грейс — рече той, повдигайки многозначително побелялата си вежда.

— Моите приоритети — каза почти ядосана тя — не се менят от година на година или от месец на месец, камо ли пък от ден за ден. Те са такива, каквито са били винаги — всеки човек да може да седи под смокиновото дърво или под лозата си и никой да не го кара да се страхува от това. Ще кажете, че желанието ми не е чак толкова неизпълнимо. За съжаление в тази част на света всеки, който остане за десет секунди под някое смокиново дърво, има вероятност да бъде застрелян и смокините откраднати. През целия си живот съм се стремяла винаги да спасявам живот, а не да го пилея и не уважавам и не съчувствам на хората, независимо от тяхната раса, които застрашават другите, каквито и да са мотивите им. Ако с присъствието си тук преследвам някаква цел, тя е да настоявам да бъде запазен мирът в този район на границата.

— Аз, т.е. ние споделяме този стремеж на Грейс — обади се Джеймс, — както сме го правили винаги. Дали ще се приближим повече към тази цел, тепърва ще се разбере.

— Благодаря ти, Джеймс. На теб също, Бети. Винаги съм знаел каква е позицията ти. — Сър Джордж се облегна в стола си, явно доволен от това, което беше чул. — Значи изглежда, че макар да подхождаме към проблема от различни гледни точки, всички имаме една цел — мира.

Вратата в дъното на залата се отвори с трясък и Ратмор влезе вътре. За присъстващите той беше в обичайното си състояние — с лице, почервеняло от гняв. Лайли го изгледа критично.

„Донякъде ми прилича на не много сполучливо копие на сър Джордж“, помисли си тя. Като че ли беше изчакал да види как ще бъде облечен сър Джордж, за да се облече по същия начин. И той беше с блейзър и голям златен знак на предния джоб. Същата вратовръзка на широки райета плюс копринено шалче в тон с нея и безупречно изгладени бели панталони. На ръкавелите, на които сър Джордж беше сложил изтъркани златни копчета, Ратмор носеше големи аметисти.

Лордът шумно изрази възмущението си.

— Сър Джордж! Боже господи! Не очаквах да ви видя тук! Надявам се, че сме се събрали, за да предадем някои хора на правосъдието! Затова съм доволен от присъствието ви, което показва, че най-после силите, които са на власт, гледат сериозно на тази работа!

Джордж стана от мястото си и отиде да подаде ръка на Ратмор, разтърсвайки я, според Джо, прекалено дълго и прекалено ентусиазирано.

— Точно така! Целта на това събиране, скъпи Ратмор, е да реши какво точно се е случило тук през последните няколко дни, за да мога да предам моите препоръки на началниците ми в Симла. Не е нужно да обяснявам неща от правителствената кухня на един държавник и дипломат… може би ще е достатъчно да кажа, че целта ми е всеки да си получи заслуженото. Нали така? Запазихме ти другото централно място на масата. — С угодническа усмивка и приятелско потупване по рамото Ратмор беше настанен на последното останало свободно място точно срещу сър Джордж.

Ратмор явно се изненада и гневът му като че ли понамаля, но Джо беше готов да се закълне, че беше започнал да възвръща обичайната си арогантност.

— А, да — каза той, — радвам се, че в цялата достойна за съжаление бъркотия някой заема честна и открита позиция.

„Честна и открита позиция?… Всекиму заслуженото?… Пустият му стар хитрец Джордж — каза си Джо. — Знам накъде бие с тези приказки. Може би ще му помогна да постигне целта си.“

Като опитен съзаклятник Джо се надигна безшумно от стола си, наля едно голямо уиски и почтително го предложи на Ратмор.

— Ще трябва да ни догоните, сър — прошепна той, потупвайки го леко по рамото. — Мисля, че го пиете чисто, нали?

Озадачен и предпазлив, Ратмор промърмори нещо неразбрано, но с явно удоволствие отпи голяма глътка, а после още една. Джо, който се въртеше услужливо около него, отново напълни до горе чашата му и след като остави бутилката до лакътя на Ратмор, седна на мястото си. Сър Джордж вдигна чашата си, възхищавайки се от кехлибарения цвят на уискито „Гленливет“ на меката светлина на лампите.

— Само най-хубавото уиски за офицерите от Гор Катри. Е, не е шампанско, но не мога да си представя по-подходящо питие, с което да напълня чашата си и да вдигна тост за героя на деня! Лорд Ратмор! Доколкото разбирам, трябва да бъдеш поздравен. Съвършено сам направи удар, който убягваше на комбинираните усилия на правителството на Негово величество и на въоръжените сили в продължение на десетилетия. Донесе ни мир и търговско споразумение с афридите. — Ратмор зяпна от учудване. — Виждам, че си изненадан от това, че вече знам. Грейс и Искандер ме запознаха с подробностите преди началото на срещата. Имам навика да се осведомявам предварително за това, което се случва, от преки свидетели. Това е единственият сигурен начин.

Грейс и Искандер му хвърлиха погледи, изпълнени с подозрение, но той продължи, без да им обръща внимание.

— Когато властите в Симла чуят за подвизите ти, за дръзкото ти проникване на вражеска територия, за това как си хвърлил ръкавицата на афридските сили (между другото, стари приятелю, ако послушаш съвета ми, ще кажеш, че „си взел предпазни мерки“ — това е фразата… не искам да оставиш впечатлението, че си гореща глава, никой няма доверие на горещите глави!), та, когато те чуят как си се спазарил с онзи мошеник Рамазад, ще ти свалят шапка. (Той е известен с това, че е надхитрил не един опитен в преговорите човек, включително и моя милост!) Ще станеш герой! Трябва да си готов да се консултират с теб как да постъпват с пущуните, готов да им разкриеш как си успял да постигнеш това, готов да станеш авторитет по тези въпроси. Трябва да те предупредя, че след известно време може да установиш, че това малко започва да ти натежава — да се поучим от тъжния урок с мрачната слава на Лоурънс Арабски.

— Ратмор от Границата — процеди през зъби Лайли. — Не звучи по същия начин.

Джо огледа присъстващите. За пръв път Бъроус и Фред Мор-Симпсън бяха с почти еднакъв израз на лицата, които изразяваха открит гняв. Джеймс и Бети бяха стиснали устни, забили поглед в масата. Грейс посръбваше от уискито си — нещо нетипично за нея. Искандер стоеше безмълвен, загледан в отсрещната стена.

„Внимавай, Джордж — каза си Джо. — Виждам какво правиш, но всеки момент можеш да преиграеш и Ратмор да долови тънкото ти презрение, а това ще сложи край на масонските ти придобивки. Ще бъде сложен край и на две обещаващи кариери, да не говорим пък за живота на Искандер!“

Той се изправи и вдигна чаша.

— Искам да вдигна тост за мира на границата!

Всички, включително и лорд Ратмор и Искандер, вдигнаха чаши и повториха думите му.

Лайли се наведе към Джо и прошепна:

— Страхотно представление! Джордж като добър овчар вкара всички овце в кошарата! Разбира се, с малко помощ от вярното му куче! Обаче, Джо, не мислиш ли, че не е забелязал, че един от тях е черна овца?