Белва Плейн
Ръката на съдбата (4)

Четвърта глава

1973 г.

След като прочете писмото, баща й каза:

— Сигурно си много щастлива, Елън. На тази възраст да имаш издадена книга, съвсем не е дребна работа. Както впрочем и на всяка друга възраст. — Уилсън Грант беше резервиран по принцип и рядко изричаше похвали дори към сина си и дъщеря си, които дълбоко обичаше. — Много се гордея с теб. Ще се обадя на всички роднини да им разкажа.

— Аз съм само илюстратор, татко, а и става въпрос за съвсем незначително издателство. Нищо престижно.

— Глупости! Това е великолепно начало.

Естествено тя беше поласкана. Сигурно щеше да ликува, ако емоциите й не бяха обсебени от друго. Никога не беше си представяла себе си като част от любовен триъгълник, но ето че сега картината беше съвсем ясна: Роб, застанал на върха, обърнат към две жени, едната от които гледаше към него с болка, а към Елън — с омраза. Елън натрапницата, разрушителната, крадлата. Дълбоко в себе си тя протестираше: „Аз не знаех за съществуването й! Никога не бих го погледнала, ако бях наясно. О, господи, всичко е толкова грозно и тъжно! Какво ще стане?“

Един неделен следобед тя заведе Роб у тях въпреки нежеланието му, за да го представи на баща си.

Той се бе опитал да протестира:

— Не искам да идвам у вас, преди нещата да са уредени, Елън.

— Не съм споменавала нищо за теб, а и не бих го направила, без да имам твоето позволение. Ти си ми просто приятел.

Едно огромно огледало в „малкия“ салон отразяваше картината, която би могла да се казва Млад мъж иска ръката на млада дама. Двамата бяха толкова погълнати от разговора, че почти не й обръщаха внимание.

Това беше добра поличба. Те веднага бяха намерили общ език, в който се използваха думи като „справедливост“, „скрупули“ и „етика“. Развеселена, тя си мислеше, че подобни изрази едва ли могат да се чуят на Уолстрийт или сред онези, които илюстрираха книги.

Погледът й се върна към огледалото. Въпреки че нямаше почти никаква прилика между Роб и баща й, те имаха едни и същи маниери и стойка. Опита се да намери най-точното определение. Старомодни? Елегантни? Във всеки случай изглеждаха еднакво респектиращо.

При тази мисъл и последните тревожни опасения, че е изпаднала в заслепение по отношение на Роб, изчезнаха.

На него му предстоеше още едно изпитание. Той не беше такъв тип, който просто би скъсал връзката си с другата жена. Беше й го показал съвсем ясно. „Другата жена“ — точно така си мислеше за нея. Да произнесе името й — Лили, би означавало да я извади от анонимност и да й придаде човешки черти: очи, коса, тяло и глас. А това щеше да повлече след себе си всичко останало: подготовката за сватбата, дома, който си представяше, децата, които можеха да имат. А вместо това шока и страданието.

Баща й се беше изправил и стискаше ръката на Роб.

— За мен беше удоволствие да поговоря с вас. А сега, ако ме извините, ще се оттегля да прегледам някои документи в кабинета си. Работата ни не ни оставя дори в неделя, както ще имате възможност да се уверите.

Тя си спомняше всяка подробност от срещата. „Прекрасен млад човек“, беше казал по-късно баща й. И сега беше на път да престъпи обещанието си.

— Влюбена съм в Роб. Сигурно си го забелязал. Обичам го.

— Признавам, че бях малко озадачен. От колко време го познаваш?

— От няколко месеца.

— Не е много, нали? Поне не достатъчно, за да си сигурна, струва ми се.

— Сигурна съм, татко. Знам, че го обичам.

— Да — изгледа я продължително баща й. — Вярвам ти. Но не бързай. Не насилвай нещата.

Нещата. Той имаше предвид секса, макар че никога не би го изрекъл на глас. С майка си Елън би разговаряла спокойно за това. Но той беше по различен. Навярно майка й му бе казала, че все още е девствена. Девствените момичета бяха рядкост през 1973 година. Но тя искаше да изчака някой по-специален. Жалко, че сега, когато го беше намерила, нямаше възможност да остане насаме с него. В квартирата на Роб винаги се навъртаха Еди и Уолт, което означаваше, че веднага щяха да научат и всички останали. Колкото и разкрепостена да беше, не й се искаше да става тема за разговор. Само да можеше Роб да разреши проблема скоро! Да завърши последната глава от романа с Другата и да затвори книгата!

— Той ще бъде идеален за кантората ви — отбеляза тя.

Баща й се усмихна.

— Хей, не бързай толкова.

— Отдавна търсите някого, а ти каза, че го харесваш.

— Прекалено е рано. Вие дори още не сте сгодени, което впрочем може и изобщо да не стане. Както и да е, доведи го пак някой път. Бих искал да го опозная по-добре.

И така Роб беше поканен на вечеря в петък. Когато Елън отиде да му съобщи, чу някакви гласове в стаята му. Когато той отвори вратата, тя видя някаква жена, седнала на дивана зад него, после забеляза ужасения му поглед.

За бога, недей!, умоляваха я очите му.

— Извинете. Изглежда, съм сбъркала адреса — каза тя бързо и изчезна.

Значи тази жена, настанила се удобно на дивана, беше Другата. Сигурно го беше изненадала с пристигането си днес. Елън беше бясна заради това, макар да знаеше, че няма никакво право. Вместо да се прибере вкъщи, тя отиде на кино, където, погълната от ревност, механично следеше образите и репликите, без да вниква в смисъла им.

— Нямах никаква представа — обясняваше й Роб по-късно същата вечер. — Когато се прибрах от библиотеката, тя вече седеше на стълбите. Не знаех какво да правя. Очаквах да дойдеш след петнадесет минути.

— Е, какво ще правиш сега? Не можеш да я отпратиш веднага, нали? Тя трябваше да те уведоми, че пристига.

— Не й се ядосвай. Не искам да я мразиш.

— Не я мразя. По-скоро мразя положението.

Сърцето му лудо се блъскаше в гърдите.

— Тя цял ден обикаля по магазините за… разни неща. Сега ти се обаждам от телефона в аптеката. Излязох за аспирин. Трябва да се връщам. Елън, моля те, помогни ми само този път.

Той затвори и се върна там, където Лили го очакваше да я дари с любов. Но именно тази любов той повече не можеше да й даде. Дали бе възможно? Ето че се беше случило. Любовта му към нея се беше спукала като сапунен мехур, беше се изпарила като вода на лятно слънце. Сега за него Лили беше просто приятелка, братовчедка, дори сестра, която трябваше да предпази от сълзите. „Трябва, трябва да й кажа истината, повтаряше си за хиляден път, но не днес.“ Тук, толкова далеч от дома й, не беше мястото, където би могъл да захвърли новината в лицето й, а после да я качи на автобуса с болката й.

— Как е главоболието? — попита Лили.

— Все така. Но утре ще мине. Знам, защото и друг път ми се е случвало.

— Но преди не беше така. Сигурно е от очите, защото прекалено много четеш.

— Не мисля.

Не му се щеше да увеличава чувството му за вина със състраданието си.

— Най-добре ще е да си легнеш. Аз ще почета още малко и няма да те будя, като дойда.

Беше сигурен, че в това състояние нямаше да може да заспи. Но тя настояваше, така че той се подчини и отиде да си легне, бодърствайки през цялата безкрайна нощ и съчинявайки речта си, извинението, което почтеността изискваше от него.

На сутринта заяви, че има консултация с професора.

— В събота? — Цялото тяло на Лили се молеше.

— Често това е единственото възможно време — излъга той.

Разочарованието й бе напълно осезаемо. Можеше да протегне ръка и да го усети.

В библиотеката цареше неестествена тишина, много рядко нарушавана от нечие покашляне или от изскърцването на стол. Питаше се дали има някой сред присъстващите, който да се чувства изтерзан колкото него.

Когато се прибра, Лили беше все още по нощница и халат.

— Започнах да се обличам, но се захванах да почистя хладилника ти. Не че в него имаше кой знае какво — обясни тя и се разсмя. — Човек ще си помисли, че си обявил гладна стачка. — Замълча за момент. — Е, май трябва да се облека.

Той знаеше какво очаква от него тя. Бяха изминали няколко седмици, откакто за последен път бяха оставали насаме. „Ако някой ми беше казал, мислеше той, че ще се озова в това положение и няма да почувствам нищо, щях да му кажа, че е луд.“

Тя сваляше халата и нощницата. Неочаквано се появи представата за малка птичка — вероятно заради крехките й рамене. Без да я поглежда, знаеше, че щеше да остави дрехите си на малка розова купчинка и да се обърне към него, готова да се хвърли в обятията му.

Нямаше как да й откаже. Разсъблече се и обви ръце около нея. Или може би тя го прегърна? Заля го вълна от паника. Горката Лили! Горкият аз! Легнаха. Той я чу как промълви: „Толкова много те обичам!“, но пак не изпита нищо, освен паника и съжаление.

Отвори очи. В ъгъла, до стола, стоеше момиче със зелени очи. О, Елън!… Тя гледаше как той разкопчава копчетата на сакото й, а после смъква дантелата от гърдите й онзи единствен път, когато бяха започнали, но така и не бяха стигнали до края. Колко още трябваше да чака? О, сега, сега, Елън…

 

 

Въпреки че нямаше как да узнае, Лили все пак усети нещо.

— Ти не си същият — каза му.

— Разбира се, че съм. Какво ми е различното?

— Не мога да го обясня точно, но долавям нещо.

През този безкраен ден тя правеше тази забележка за трети или четвърти път. Беше я завел на обяд в един от любимите ресторанти на Еди, при това доста скъп. Бяха разглеждали витрините на магазините, купиха една книга, която тя отдавна търсеше, и се поразходиха в парка. Мразовитият следобед навяваше меланхолия. Мъртви изпадали листа застилаха тротоарите и целият град като че ли се спотайваше в къщите, избягвайки влажната, сива мъгла.

— Не зная за какво говориш — каза той.

— Трудно ми е да го обясня. Може би… защото не каза нищо съществено. Просто някак си го усещам.

„Съществено“ означаваше планове за бъдещето и уточняване на датата. Вярно беше, че не бе споменал нищо за това. Беше говорил само най-общо, много любезно, но не онова, което тя заслужаваше и искаше да чуе.

Опитвайки се да потисне раздразнението си, той отвърна:

— Съжалявам, че не съм бил достатъчно забавен.

— Държиш се ужасно с мен, Роб. Знаеш, че не това имах предвид.

— Е, на мен ми прозвуча така.

— Може би е най-добре да се прибера у дома — каза Лили. — Имах намерение да остана и неделята, но ти сигурно предпочиташ да си замина.

— Разбира се, че не искам, но решението си зависи от теб. Ако не си доволна…

Нямаше намерение да я моли. Може би наистина беше по-добре да си замине. Колкото и да се бе опитвал, не бе успял да й достави удоволствие.

Върнаха се в квартирата, за да съберат багажа й, след което я изпрати до автобуса. Здрачаваше се, започна да вали. Тя щеше да пристигне вкъщи посред нощ. Обзе го разкаяние. „Господи, само да не се разплаче!“, помоли се мълчаливо.

Тя не му проговори. Настани я в автобуса и изчака, докато потегли. Вратите вече бяха затворени, така че беше прекалено късно да изтича вътре и да й каже… да й каже нещо. Опита се да привлече вниманието й, но тя гледаше право пред себе си, макар че сигурно бе забелязала помахването на ръката му. Когато автобусът тръгна, той се загледа след него, после сведе поглед към малкото мазно петно, останало на улицата на мястото му.

 

 

— Ето какво се случи — каза той на Елън.

— Това ли е цялата история?

— Обади ми се на другата сутрин. Извиняваше ми се… Тя ми се извиняваше! Трябвало да разбере, че не се чувствам добре, и да се опита да ме развесели.

— Не знам какво да кажа.

Гласът на Елън от другия край на жицата беше безнадежден.

— Очакват да се прибера за Коледа. Може би най-после трябва да й кажа.

— О, Роб, не можеш да го направиш! Ще развалиш всичките й коледи до края на живота!

— Единственото, което ми се иска, е да заспя и след като се събудя, да разбера, че всичко е свършило, че Лили не е съсипана и ние с теб сме щастливи. Сега трябва да затварям. Нужно ми е време да си помисля.

 

 

— Какво се е случило? Да не би някой да е умрял? — започна от вратата Еди.

Роб се надигна от дивана, където бе седял, обвил главата си с ръце.

— Оставил си вратата открехната и те видях. Какво става?

— Вероятно просто съм уморен.

— Хайде, изглеждаш ужасно. Тук е тъмно като в погребално бюро. Защо не светнеш лампата и да ми кажеш какво не е наред.

— Еди, едва ли би искал да го чуеш. Ужасно е.

— Кое? Да не би някой да се е разболял от рак или нещо подобно?

— Не точно, но почти толкова лошо. Влюбен съм в Елън.

Еди подсвирна.

— Какво?! Та аз мислех, че дори не я харесваш.

— Не исках да я харесвам. Борих се срещу това — мрачно обясни Роб. — Отричах го. Но се случи още при първата ни среща.

— И с нея ли е същото?

— Да.

— И какво смяташ да правиш?

— Това е въпросът. Ето кое се опитвам да си изясня. Това ме убива!

— Мислех, че Лили е тук с теб.

— Беше. Господ да й е на помощ, а и на мен също!

— Не искаш ли да ми разкажеш цялата история? От самото начало.

По някакъв начин изповедта му донесе облекчение. Но, от друга страна, беше болезнено да излива вълненията си толкова безсрамно.

— Еди, не мога да изгубя Елън. Разбираш…

— Това ли е любовта? Боже, никога не съм чувствал подобно нещо. — Еди сложи приятелски ръката си върху рамото на Роб. — Все пак ще ти кажа нещо. По-добре веднага да се изясниш с Лили.

— Това ми е напълно ясно. Струва ми се, че нямам достатъчно смелост да й призная истината. Тя е толкова доверчива! Все едно да ударя дете.

— И все пак трябва да го направиш. Сега вече не би могъл да се ожениш за нея, нали? Та това ще вони! Слушай, ще бъде нещо като операция, при която се ампутира стъпалото, за да се спаси целият крак. Чиста работа, след това идва възстановяването.

— С изключение на липсващото стъпало и на белега, Еди. Задавам си хиляди въпроси: дали така или иначе не бях започнал да губя огнената си страст към Лили? Без дори да съм подозирал? Зная, че бях прекалено зает тук, и това ми харесваше — и градът, и работата, и приятелите — дори преди да срещна Елън. Вече не горях от нетърпение да се върна у дома, както през първата година. Разбирам го едва сега. И тогава, тогава я срещнах. Седях в аудиторията или в библиотеката, разхождах се край общежитията и мисълта за нея непрестанно ме преследваше… — Изсмя се мрачно. — Знаеш какво имам предвид, нали? То е като някаква внезапна слабост. Дали пък не съм безхарактерен? Кажи ми, ако е така.

— Ти? Безхарактерен? Просто имаш голямо и меко сърце. Другите късат с приятелките си, без да изживяват тази агония. Трябва да се стегнеш и да приключиш с това.

— По-скоро бих се оставил да ми извадят всичките зъби.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Благодаря ти, но ще изглежда непочтено. Всичко и без това е достатъчно неприятно.

— Ще ти дам колата си.

— Еди… когато вляза там, няма да знам как да се държа.

Еди поклати глава разочаровано.

— Странно е да чуя такива думи от човека, който ме възхищава на упражненията в съда.

— Но това е съвсем различно. Дори не съм сигурен дали трябва да й съобщя, че пристигам, или да я изненадам.

— Обади й се. Така ще й покажеш, че работата е сериозна, без да я плашиш. Направи го. Още тази неделя. Не бива да отлагаш.

 

 

Скъпата кола на Еди премина плавно през мястото на катастрофата, променила неузнаваемо живота на Роб. Струваше му се, че приближава към крайната цел прекалено бързо. Въпреки многобройните репетиции все още не бе решил как да започне.

Пътят се разклоняваше в три посоки, едната от които водеше към Марчфийлд. От двете му страни се простираха тревисти полета, сред които бяха пръснати ферми, невидими откъм пътя. Струваше му се, че е живял тук в друго време, а не само преди три години, когато си беше мислил, че е доволен от живота, или поне така изглеждаше.

Една отровна змия се плъзна пред него, вдигайки за миг зловещата си глава, преди да се шмугне в храстите. „Лошо предзнаменование — помисли си той, но веднага се присмя на себе си: — Глупак!“ Змията се бе оказала на пътя му само защото наблизо имаше блато.

Още три мили до Марчфийлд. Леко разхлаби натиска върху педала на газта. „Моля те, Господи, помогни ми да го направя както трябва и нека всичко да свърши!“ Влезе в града. По главната улица посрещаха Коледа с лъскави гирлянди и играчки във витрините на магазините. Спря колата пред познатата жълта къща, над чиято врата висеше надпис: „Шивашки услуги и поправка на дрехи“.

Помоли се мисис Уебстър да не си е у дома. Но тя сигурно беше. И дори му е приготвила щедър обяд. В предната стая навярно е празнично с вече украсената коледна елха.

Вратата му отвори Лили. Тя веднага обви ръце около врата му и го целуна, след което мисис Уебстър също му предложи бузата си. Беше сигурен, че цветът на лицето му е моравочервен.

— Ето това се казва изненада, или почти — каза Лили.

Макар да бе изрекла забележката ведро, изражението й беше напрегнато. Еди се бе оказал прав: тя се бе подготвила за нещо неприятно, колкото и да се стараеше да не й личи. Вероятно очакваше да й каже, че не се чувства добре или пък не е успял да си намери работа, което с неговата диплома изглеждаше малко вероятно.

След като влезе, той обясни, че е наел кола, защото е много по-удобно от пътуване с автобус. После говори за изборите миналия месец и необичайното за сезона време. Мисис Уебстър тактично се оттегли, за да могат влюбените да се отдадат на ласките си без свидетели.

Роб веднага забеляза празнично подредената, покрита с дантелена покривка маса. Нищо не му подсказваше как да започне разговора.

— Надявам се, че се чувстваш по-добре от последния път — каза Лили. — Притеснявах се за теб.

— Ами и да, и не. Трябваше да разреша някои проблеми. Оказа се, че да си намеря работа, не е толкова лесно, колкото ми се струваше в началото.

— С твоята диплома! Изненадана съм.

— Получих няколко добри предложения, но те са все в областта на корпоративното право, а аз не бих искал да се занимавам с това цял живот. Е, достатъчно си ме слушала да говоря по въпроса. Онази чикагска фирма, която изглеждаше толкова привлекателна, има някои трудности, които ми е трудно да ти обясня. В Ню Йорк конкуренцията е голяма, а и животът е прекалено скъп, така че се наложи да се поогледам, да направя някои справки, да потърся съвети… — Той замълча, защото тя се взираше в него и в погледа й имаше настойчивост, която го отвличаше от мислите му. Но веднага продължи: — Да отложиш плановете си, е доста потискащо.

„По-внимателно с това, мислеше той. Не хвърляй истината в лицето й. Отлагай колкото е възможно по-дълго, така че тя постепенно да излезе наяве. Нали затова си тук. Но не наведнъж.“

Лицето му гореше и сърцето му биеше толкова ускорено, че усещаше състоянието си като пред припадък. Изведнъж се надигна някакъв лудешки импулс: кажи, че не ти е добре, бягай оттук, обясни, че ще се върнеш по-късно…

— Имаш предвид плановете за сватбата? — попита тя.

Между разтворените й устни се виждаха белите й зъби, дребни като костите й, като самата нея. Той осъзна, че гледа на нея така, както би я гледал непознат: млада жена, още почти дете, трогателна с наивността си.

Въздухът беше натежал от топлината и от миризмата на коледното дръвче, чийто празничен блясък го замайваше. Чуваше учестените удари на сърцето да отекват в ушите му. Ако можеше да отмести погледа си от лицето му! И той се наведе, за да затегне връзката на обувката си, преди да измърмори в отговор:

— Ами да, точно затова дойдох. Струва ми се… че има някои неща, за които трябва да поговорим.

— Не те разбирам. За какво да поговорим?

— Ами… да не избързваме с нещата…

— Да не избързваме? Какво искаш да кажеш, за бога?

— Виждаш ли, мисля, че никой от нас няма достатъчно опит, че не сме се срещали с други хора, така че сега, когато сме достатъчно големи… — „О, господи, как се обърках!“ — Можем да премислим нещата разумно и…

— Нещата! Можеш ли да престанеш да повтаряш тази дума? — Лили се изправи. — Искаш да кажеш, ако съм те разбрала правилно, че трябва да отложим сватбата. Така ли е?

— Да, но…

— Да не би да се опитваш да ми кажеш — извика тя остро, — че не ме обичаш вече?

— Не, не. Обичам те много, Лили. Ти си най-прекрасният човек на света. Не, не, седни. Да поговорим спокойно.

— Ще се успокоя едва когато стигнеш до същността. Какво означаваше онова, че не сме се срещали с други хора? Да не би просто да искаш да се отървеш от мен?

— „Да се отърва“ е ужасен израз, при това съвсем неуместен! Само исках да кажа, че едно обвързване за цял живот е нещо сериозно и човек трябва да бъде сигурен, да няма абсолютно никакви съмнения, за да…

Очите й горяха.

— Съмнения! Ти ми говориш за съмнения сега? Но какво е това, „Американска трагедия“, или един бог знае какво!…

Само след минута майка й щеше да дотича. Лили губеше контрол над себе си. Той сложи ръка на рамото й и каза нежно:

— Лили, моля те, мила…

— Не ме докосвай! Ти си имаш друга! Да, разбира се, че има друга. Затова се отнасяше с мен толкова хладно, ти…

— Да поговорим спокойно… Ти не разбираш…

— О, много добре разбирам! Тогава ми кажи, че няма друга. Закълни ми се и ще те разбера. Хайде, кажи го!

Той беше поразен. Сякаш ненадейно бе връхлетял върху някой и го беше смазал. И стоеше там, неспособен да продума. И тишината, и самият въздух пулсираха.

— Коя е тя?

Тези очи, тези ужасни, диви, скръбни очи! И без да знае какво ще каже, той започна:

— Не е точно така…

— Това е момичето, което позвъни на вратата, нали? Дето каза, че е сбъркало адреса.

— И наистина беше грешка. Повярвай ми, Лили.

— Видях я под лампата в коридора. Висока, с черна къдрава коса. Тогава ми се стори, че изглеждаш уплашен, но после си казах, че това е смешно. Но ти наистина беше уплашен и ме лъжеше. — Започна да плаче. — И сега ме лъжеш! Не става въпрос да отложим сватбата, а да я отменим. И то заради онова момиче.

Той започна да протестира, но веднага си припомни, че бе дошъл тук, за да изясни честно положението, при това, без да отлага. Затова бързо се коригира, изричайки всяка дума така, сякаш пареше на устата му.

— Да, вярно е. Но нямах намерение… — „Господ да ми е на помощ!“ — … нямах намерение…

С ужасяващ вик Лили се хвърли към него и го заудря с малките си, свити на юмручета ръце. Опитваше се да го изблъска към вратата. Изглеждаше напълно полудяла.

— Махай се! Ти си чудовище! Чудовище! Махай се от дома ми!

Понесла недошитата дреха в ръка, мисис Уебстър се появи тичешком в стаята.

— Какво е това? Какво става тук?

— Мамо, изгони го, аз няма да го понеса… — Лили се хвърли върху дивана и закри лицето си с ръце.

На стълбите, пред вече затворената врата, Роб се изправи пред мисис Уебстър — жената, която тайно бе наричал „желязната лейди“.

— Предполагам, че ще ми обясниш, Роб — настоя тя.

Обзе го мрачното предчувствие, че този момент ще го преследва цял живот: истеричните ридания на Лили, застарялото, строго лице на майка й, всичкият този ужас.

— Говорихме за някои неща, за сватбата, за огромната отговорност и за това, че трябва да бъдем сигурни…

— Така ли? — извиси се в цял ръст мисис Уебстър. — И коя е тя, Роб?

— Не ви разбирам… — започна той, но веднага беше прекъснат.

— Струва ми се, че много добре ме разбираш. Никой мъж не изоставя брака си, защото вие на практика сте женени от седем години, ако на хоризонта не се е появила друга жена. Недей да ми губиш времето, Роб. Аз вече се връщам оттам, накъдето ти си се запътил.

— Чувствам се ужасно — каза той. — Не зная как да обясня онова, което се случи. Умолявам ви да проявите разбиране и да накарате и Лили да разбере. Това е… Това е лудост. — Замълча за момент. — Лудост е, след като толкова много обичам Лили. Но срещнах онази — другата — и, боже мой, опитвах се, толкова страдах…

Тогава мисис Уебстър избухна:

— Ти си страдал! Ти? О, всичко е съвсем ясно изписано на красивото ти лице. През цялото време казвах, че е огромна грешка това, че замина и я остави тук. Не си мисли, че не забелязах колко странно се държеше през последните няколко месеца. Лили сигурно също го е усетила, но е прекалено лоялна, за да го признае. Но тя не е глупачка, нито пък аз. Разбирам всичко. Получи си от нея онова, което искаше, нали? Почтено младо момиче, никакъв риск за теб, много удобно, а?

Горещина заливаше тялото на Роб. Сексът беше грубият смисъл на казаното. Тя имаше предвид, че той бе използвал Лили. Беше унизително.

— Винаги съм мислила, дори веднъж го споменах на Лили, че си прекалено красив, за да ти се има доверие. Каква ли мръсница си си намерил сега, след като заряза дъщеря ми? Ще ми се да ми падне в ръцете само за две минутки. Почакай само да открия коя е.

— Мисис Уебстър, моля ви, тя е ужасно разстроена заради това. Вината не е нейна. Тя е прекрасен човек, от почтено семейство като вашето. Баща й е адвокат…

— Адвокат! Колко удобно за теб! Копеле! — Замаяна от справедливия си гняв, мисис Уебстър използваше думи, които досега бе изричала само в мислите си.

— Мисис Уебстър, не бихме ли могли…

— Не, не бихме могли, дяволе проклет! Махай се. Върви при онази жена и гний там! Махай се, казах, или ще те изритам по стълбите.

Той побягна. За момент в колата остана загледан към къщата, зад чиито стени две жени се лутаха между агонията и яростта. Обядът, приготвян с толкова любов, щеше да остане недокоснат, докато украсената елха сияеше с патетичния си блясък. А по тротоарите хората се движеха и се поздравяваха, понесли пакети, сякаш денят с нищо не се различаваше от другите.

Какво беше сторил на Лили Уебстър? Какво ли щеше да направи тя, когато се събудеше на сутринта и откриеше, че целият й живот внезапно се е обърнал с главата надолу?

Запали двигателя и бавно пое извън Марчфийлд. Няколко километра след табелата спря и повърна в канавката край пътя. После се качи отново в колата и се насочи към града.

 

 

Възглавницата на дивана беше подгизнала от сълзите й. Те бяха изсмукали силите й. Дори и след като пресекнаха, сухи ридания и хълцане все още спираха дъха й.

— Лили, отвори очи. Седни, миличка, той не заслужава това.

Гласът на майка й се чуваше съвсем отблизо. Когато отвори очи, я видя надвесена над себе си. Колкото и дълго да бе лежала тук в това състояние, майка й сигурно е бдяла над нея с това тревожно, уплашено изражение. Тя може и да беше досадна понякога със заядливите си забележки и нахални въпроси, но никога не би я излъгала! Никога не би я изоставила, никога не би казала: „Ами намерих си друга дъщеря, съжалявам, но просто се случи. Нямах намерение…“ И при тази мисъл сълзите й отново рукнаха.

— Миличка, ще си съсипеш лицето. Подпухнала си цялата. Ще ти донеса кърпа и малко лед.

Добротата й правеше ужасната, невероятна действителност да изглежда още по-лоша. Само преди час, преди година, преди секунда — колко време беше изминало, откакто бе стоял тук? Да, точно на това място, с червен шал около врата; беше се давил с думите, без да гледа към нея, а някъде настрани, й бе казал: „Да, вярно е, но нямах намерение…“

Вярно е… Нямах намерение. Вярно е. Нямах намерение…

Тя скочи на крака и се втурна към килера в коридора, където бяха оставени пакетите с коледните подаръци.

— Лили, какво става? Какво правиш с тази ножица?

— Няма да се самоубивам с нея. Въпреки че бих могла. Само искам да унищожа това.

С няколко резки движения пуловерът, избиран толкова грижливо, беше нарязан на парчета заедно с четирите тома на Чърчил. Невинни жертви на сполетялата я катастрофа, тези съкровища лежаха сега в безполезна купчина на пода. Лили остана загледана в тях. Те късаха сърцето й. Човек би помислил, че то е вече разбито, но не, все още съществуваха късчета от него, които очакваха да бъдат смазани.

— О, миличка! — поклати глава мисис Уебстър.

Можеше да прочете мислите й. Навярно смяташе, че пуловерът би трябвало да бъде върнат в магазина, а книгите да останат, за да бъдат четени. Но въпреки това част от нея одобряваше постъпката й.

— Лили, скъпа, не си хапнала нищо, а трябва да пазиш силите си.

— За какво? За какво ми е нужна моята сила? Обясни ми. Аз съм безполезна, не струвам нищо, ти не разбираш. Погледни ме, грозна съм, безинтересна…

— Не си! Не, не си! Не говори така. — Мисис Уебстър се разплака. — Само защото той… Той не заслужава… Не е достоен дори да излъска обувките ти…

Лили изкрещя така, сякаш раздираше гърлото си:

— Ти не го познаваш! Нищо не знаеш! О, господи, какво не ми е наред? Какво направих? — И обръщайки се към огледалото, поставено между двете врати, тя се взря изпитателно в отражението си. — Кажи ми, грозна ли съм? Какво има тя, което на мен ми липсва? Кажи ми: какво направих? Бях ли някога сърдита, заядлива, лоша? Не, не съм. Какво тогава? Ние никога не сме се карали за нещо сериозно. О, толкова се мразя! Защо? Защо? Той често ми казваше, че съм красива, но само ме погледни. Да, мразя се. Погледни глупавото ми лице…

Мисис Уебстър обви ръце около Лили и захлипа с нея.

— Моето бедно малко момиченце! Горката ми Лили. Не бива да се мразиш. Мрази него! Лицето ти е прекрасно, само че сега е разплакано. Утре всичко ще бъде наред. Малката ми…

Внезапно Лили сграбчи огледалото и с всички сили го запокити на пода. Лъскавите му парченца се посипаха върху купчината от унищожените книги.

Мисис Уебстър се задъха.

— Ще се обадя на доктора. Този шок е прекалено силен, за да можем да се справим без неговата помощ. Веднага ще му се обадя.

— Нямам нужда от никакви таблетки, мамо! Не искам хората да се размотават из Марчфийлд и да обсъждат личните ми проблеми!

— Имам предвид доктор Сам, Сам Смитърс. Той те извади на бял свят, намести счупената ти ръка, лекува те от настинки… Ще се обадя на него. Сега легни тук. Послушай ме.

— Но първо ми отговори. Моля те, моля те! Да не би да съм разбрала погрешно? Роби наистина ли…

Отговорът прозвуча мрачно:

— Не си разбрала погрешно. Съвсем не.

Тя легна и затвори очи. Може би, ако сънят дойдеше, реалността щеше да избледнее в мрака му, в нежната тъмна нощ…

Когато отвори очи, доктор Сам й говореше:

— Млада госпожице. — Той се обръщаше така към нея от момента, в който беше навършила три години. — Млада госпожице. Вземи това. Ще се почувстваш по-добре. Имала си тежък ден.

— И наистина ли смятате, че една таблетка ще ми помогне, докторе? След онова, което ми се случи?

Мисис Уебстър настоя:

— Прави каквото ти казват. Той изостави болните си заради теб.

Лили видя, че преживяват скръбта й заедно с нея, и бе трогната. Затова преглътна хапчето и каза само:

— Няма да кажете на никого, нали? Счупих огледалото. Мисля, че за момент полудях.

— Нито дума — обеща докторът. — Нито пък доктор Блеър. Той е най-новият ни интернист, затова го доведох с мен. Можеш да разчиташ на неговата дискретност — добави с усмивка.

Лили имаше смътна представа за нечие присъствие близо до вратата. В този момент бе обзета от непосилна умора и отпусна глава върху възглавницата. По-късно си припомни последните думи, които отправи към майка си същата вечер:

— Струва ми се, че ще изгубя разсъдъка си.

— Няма.

— Никога вече няма да повярвам на никого.

— Ще повярваш. Сега спи.

 

 

— Имаш нужда от нещо по-силно от това — каза Еди, сочейки поничката, която балансираше на ръба на чинийката до чашата кафе на Роб.

— Сигурно. Не се сетих.

— Значи се обади на Лили, когато се прибра, а? Не трябваше. Не ти помогна много, нали? Само те накара да се почувстваш още по-зле. Много неразумно.

— Нищо не би могло да ме накара да се почувствам по-зле, отколкото се чувствах вчера или дори сега.

— Какво ти каза?

— Не говорих с нея. Майка й вдигна телефона. Каза, че съм убил Лили, а сега съм се обаждал, за да науча подробностите около погребението. После тръшна слушалката.

Следобедната светлина падаше върху неотворената книга на Роб. Той не бе прочел нищо, бе пропуснал сутрешните лекции и дори не си бе взел обичайния душ.

— Това те съсипа, нали?

— Нещо такова. Не можеш да си представиш какво се случи там.

Гласът на Еди беше необичайно благ, когато се обърна към приятеля си.

— Тя няма да се самоубие — и ти го знаеш. Не би трябвало да се страхуваш от това.

— Всъщност наистина се страхувам.

— Чуй ме. Каква е вероятността? Едно на милион. Хората през цялото време променят отношението си към любовните си авантюри, но никой не умира от това.

— Ами ако тя е точно тази една от един милион?

— Е, добре, щом наистина толкова се страхуваш — разумно отбеляза Еди, — можеш да направиш само едно-единствено нещо. Върни се в Марчфийлд, кажи й, че не си искал да кажеш нищо от онова, което си й наговорил, и уговори датата, точно както тя иска. Можеш ли да го направиш?

— Не. — Единствената сричка завибрира наоколо, сякаш беше гонг, чиито удари отекваха във въздуха. — Не.

Еди се изправи.

— Струва ми се, че следващото нещо, което трябва да направиш, е да погледнеш фактите в лицето, приятелю. Стегни се и иди да се видиш с Елън още днес. Веднага.