Белва Плейн
Ръката на съдбата (14)

Четиринадесета глава

1989 г.

Когато Филип пристигна, вече наближаваше обяд и Елън и Джули седяха на верандата и четяха неделния вестник.

— Значи днес реши да ни уважиш — каза Елън, преструвайки се, че му се кара. — Не си идвал насам от месеци.

— От четири седмици, ако трябва да бъдем точни. Не знаеш ли маршрута ми? Веднъж до върха и обратно, после до реката, към хълмовете и до вас. Имам нужда от разнообразие. Къде е Роб?

— Ще отсъства целия ден. Впрочем замина още вчера.

— Отиде да нагледа недвижимата собственост — изсмя се Джули. — И наруши обещанието си. Щяхме да играем тенис.

— Съжалявам, че го изпуснах. А къде е приятелят ми Пен?

— Вътре, гледа телевизия. Научил се е да сменя каналите, а някои от програмите са направо ужасни — въздъхна Елън. — Не мога да го мръдна оттам.

— Може да бъде много добър, когато поиска — оплака се Джули. — Но непрекъснато се променя. Никога не е бил такъв инат.

Беше изгубила част от очарованието си на малко момиченце, което беше съвсем естествено за нейните четиринадесет години. Пубертетът и бездруго е трудна възраст, помисли си Елън, но как ли ще бъде с Пен? Когато бе задала този въпрос на Филип, той й бе отговорил, че може да протече по най-различни начини. Просто трябваше да изчакат и да видят.

— Желанието няма нищо общо с това, Джули — поправи я меко Филип. — Сигурен съм, че това ти е известно.

— Да, предполагам, но е много трудно.

Никой не го отрече и тишината бе нарушавана само от гукането на гълъбите.

— Ще останеш за обяд, нали? — попита Елън.

— Да, благодаря.

— Имаме само сандвичи и остатъците от пая на мисис Върнън.

— След като вече съм опитвал въпросния пай, не бих използвал думата „само“.

Гълъбите отлетяха и отново настъпи тишина.

— Имаш нова кола — отбеляза Филип.

— Подарък за рождения ден от съпруга ми. Още една негова екстравагантност. Скарах му се.

— Много е хубава.

— Да, нали е страхотна? — съгласи се Джули. — Трябва да видиш другата, дето е в гаража. Татко казва, че тя е семейната ни кола. Малката е само за мама.

Елън се чувстваше неловко. Две такива коли, цената на които знаеше всеки! Наистина му се бе скарала. По време на обяда, през който Джули водеше разговора, а Пен само се наслаждаваше на храната, тя не преставаше да мисли за двата автомобила. След като се нахраниха, Джули отиде у някаква своя приятелка, а Пен се върна пред телевизора.

— Не мога да го откъсна от него — започна отново Елън. — Знам, винаги си твърдял, че той трябва да бъде поощряван. Бяхме наели за лятото един приятен млад човек, който, изглежда, успяваше да го развлича. Но той трябваше да се върне в колежа и не успяхме да му намерим заместник.

— Остави Пен на мира, Елън. Помня какво съм те посъветвал, но невинаги трябва да приемаш казаното буквално.

— Знаеш ли, че се улавяме за всяка твоя дума? И всеки ден се молим да се случи някакво чудо.

— Елън! Чудеса не стават. Колкото повече детето расте, толкова повече се приближаваме към неизбежното.

— Значи все още твърдиш, че ще се наложи да го изпратим в специализирано заведение?

— За ваше и за негово добро. Хайде, защо да разваляме прекрасния ден с нещо, което вече ти е известно?

Защото, искаше й се да каже, непрекъснато си представям как се превръща в някакъв странен и вдъхващ страх непознат човек и се надявам да ме увериш, че греша, че нищо такова няма да се случи. Но ти не можеш да ми го кажеш, затова няма да те питам.

И като че ли синът й не бе достатъчни грижа, имаше и още…

Филип я наблюдаваше.

— Неприятно ми е да те гледам толкова притеснена. Бих искал да мога да ти помогна.

— Просто мълчах и се наслаждавах на прекрасния слънчев ден — отвърна тя ведро.

— Имаш много изразително лице. Не можеш да пазиш тайните си.

Тя дори не осъзнаваше силата на обзелото я напрежение. Нямаше намерение да се излага като някоя потънала в самосъжаление хипохондричка, търсеща съчувствие. Нито пък щеше да се опита да се освободи от него, като се изповяда пред някого. Семейните проблеми бяха нещо лично.

Филип прекъсна мислите й:

— Не смяташ ли, че днес е един чудесен и спокоен ден? И че това е идеалното място да го прекараш? На тази хладна веранда, сред любимата си градина и покрай този типично английски жив плет. А какво е онова синьото? Спомням си, че съм го виждал в Англия.

— Нещо като магарешки тръни.

— Това е къщата, в която искаш да живееш и после да оставиш на децата си. Виждал съм подобни в Монреал. Понякога съм се отклонявал от пътя си само за да имам възможност да им се полюбувам.

Той се опитваше да поведе разговор. Но не успя да я заблуди.

— Роб не я харесва — изстреля тя.

— Защо? Какво й е лошото?

— Не я е купил сам, това е лошото. Звучи ужасно, нали?

— За кого? За теб или за него?

— И за двамата, струва ми се — отвърна тя и се загледа в летяща наблизо пчела. Искаше й се едновременно и да говори, и да запази тревогите само за себе си. — Много съм потисната.

Филип драсна клечка кибрит, запали лулата си и проследи струйката дим.

— Имам нужда да говоря, Филип. Нали винаги си ми казвал, че трябва да споделяме болката си?

— Бях останал с впечатлението, че двамата с Роб непрекъснато разговаряте.

— Да, но по този въпрос имаме разногласия. Виждаш ли, не ми харесва неговият начин на живот. Той промени нещо между нас. Като че ли единствената му цел е да трупа пари, много пари, а после да ги харчи. Тези коли например. Те съвсем не ни подхождат. А сега и къщата… Не ни е необходима по-голяма. Абсурдно е и аз не искам да се местя оттук. И няма да го направя.

— Какво те притеснява в печеленето на пари? Повечето хора се стремят към това.

— Да, но аз не се интересувам от хората около него. Казах му го още в самото начало. Всички онези политици, които инвестират в проектите на Девлин… Усещам, че има нещо нередно. — Сега, след като беше започнала, думите сами напираха да бъдат изречени.

— Аз много харесвам Роб — внезапно каза Филип.

Гласът на Елън заглъхна.

— Смяташ, че като говоря така, проявявам нелоялност към съпруга си?

— Не — меко отвърна той. — Разбирам, че го обичаш и се страхуваш от онова, което виждаш.

— Попитах го за какво му е всичко това, а той ми отговори нещо като: „Сигурно защото не мога да се наситя на усещането, че съм напълно независим.“ Опита се да обърне всичко на шега, но аз зная, че дълбоко в себе си мисли точно така, и искам да му помогна.

— А кога не е бил „независим“?

След като му бе казала толкова много, можеше да му довери и това.

— Всичко е заради баща ми. Той се отнасяше много студено с Роб. Понякога ми е тежко да си спомням за това и да си мисля, че не съм направила нищо, за да променя нещата, въпреки че не знам как бих могла.

Струваше й се, че изповядва някакъв грях, като признава грешката на мъртвия си баща. Но обвинението беше напълно заслужено.

— Непрекъснато си мисля, че ако татко не беше починал — продължи тя тъжно, — двамата щяха да се сдобрят. Струва ми се, че татко съжаляваше, но не знаеше как или пък не искаше да направи първата стъпка. Роб също не би я направил. И всичко това е заради Пен.

— Дай ми бисквитка — настоя Пен от вратата.

— Яде прекалено много сладко — каза Елън. — Но започва да капризничи, ако не му дам.

— Отвличай му вниманието. Разсейвай го, ако можеш. Какво ще кажеш да поиграем на топка, Пен?

Откривайки, че момчето все още не може да лови топката, Филип започна да я търкаля по тревата. От мястото си Елън не можеше да чуе какво си приказват, но каквото и да беше то, бе успяло да накара детето да се разсмее. Виждаше съвършените му зъби. И докато ги наблюдаваше, в гърлото й заседна буца от вълнение.

— Не трябваше да говоря всички тези неща — каза тя, когато го изпращаше, — но ти ни познаваш толкова добре, че ми се стори напълно естествено. Както и да е, благодаря ти, че ме изслуша. И че направи Пен щастлив.

Стоеше пред нея, застинал с крак върху стъпалото и с ръка върху парапета. Слънцето хвърляше отблясъци върху небръснатото му от вчера лице. Ризата му бе разкопчана около врата, достатъчно, за да се забележи разликата между белотата и загара по кожата му. Никога не бе стоял толкова близо до нея. В съзнанието й избухна някакво разтърсващо усещане, някакво шокиращо видение: тя мислено го бе разсъблякла. И се ужаси от себе си. Филип я гледаше, сякаш бе прочел мислите й. После й подаде ръка за довиждане и забърза надолу по улицата.

 

 

— Той те харесва — каза Джули.

— Той харесва всички нас. Нали ни е приятел.

— Нямах това предвид, мамо.

— А какво имаше предвид? — попита Елън.

— О, много добре знаеш. Забелязах как те гледа.

— Това са глупости. Той гледаше и теб.

— Но не по същия начин.

— Говориш абсурдни неща!

— Не мисля.

Просто смени темата, и то веднага, Елън.

— Гледаш прекалено много глупави филми — каза тя.