Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fortune’s Hand, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Пепа Стоилова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget
- Разпознаване и корекция
- karisima (2015)
Издание:
Белва Плейн. Ръката на съдбата
Американска. Първо издание
Редактор: Димитрина Ковалакова
Коректори: Снежана Калинска, Мария Владова
Художник: Борис Стоилов
ИК „Хермес“, Пловдив, 2001 г.
История
- — Добавяне
Десета глава
1984 г.
— Всичко е наред. Наистина нямам нищо против, Уолтър — каза Лили. — Ще полежа в хамака и ще почета.
— Може да успея да се прибера достатъчно рано, за да си направим вечерен пикник вместо обеден. Но зависи. Ако се окаже наистина, че е било апендицит, ще се наложи да остана и да поговоря с хирурга.
— Върви, добре съм.
Той беше разстроен, защото днес беше първият ден от нейната двуседмична отпуска. Ако можеше, би я обвил в копринен пашкул, за да я предпази. И тя се усмихна на себе си, докато наблюдаваше как върви към шестгодишната си кола, за да отиде в болницата.
Под буковете, в сянката на листата, бе завързан хамак. Беше обяд. Много тихо, много студено и освежаващо. Полуседнала-полулегнала, тя остави чувството на задоволство да се разлива у нея. Докато оглеждаше дома си, й се струваше, че всичко е както трябва.
— Кентърбъри ще ти хареса — беше й казал Уолтър. — В него се живее толкова удобно, колкото и във всеки друг град, но той си има собствена провинциална атмосфера. Ще видиш.
Тя наистина „видя“ и му го каза, макар да премълча, че най-хубавото на Кентърбъри е отдалечеността му от Марчфийлд и дори от Мередит — местата, където миналото все още я преследваше. Тук всичко беше ново. Улиците, виещи се покрай малката река, старите ферми и тази къща за нея, Лили Уебстър, а от четири години вече Лили Блеър, продължаваха да бъдат новост.
Уолтър я бе оставил да прави с къщата каквото си ще. Той не можеше да се занимава с подредбата, защото бе лекар до мозъка на костите си и единственото му условие бе да има удобно кресло, в което да прекарва малкото си свободни часове и да слуша богатата си колекция от класическа музика. Тя искрено се забавляваше, щом купеше нещо атрактивно, като например двата висящи месингови полилея, и откриеше, че той ги забелязва едва след като е насочила вниманието му към тях.
Погледна с любов към къщата. Беше боядисана в светлосиво с лимоновожълти капаци. На прозорците висяха задължителните бели пердета, изработени от майка й. Винаги, когато идваше да им гостува, им носеше по нещо. „Никога не идвай с празни ръце“, беше един от любимите й изрази. „Никога не злоупотребявай с гостоприемството“ — беше другият, с който извиняваше редките си посещения. Във важни моменти майка й винаги бе проявявала такт. В крайна сметка на дъщеря й й бяха необходими шест години да си намери подходящ мъж и да си стъпи на краката, а това за Ема Уебстър беше главното.
Миналата година бяха купили съседния терен и бяха построили малък кокошарник. Имаха само шест кокошки и един петел и не можеха да отделят яйца за пазара, въпреки че имаха прекалено много за двама души. Всичко беше, за да достави удоволствие на Уолтър. Той обичаше да слуша успокояващото кудкудякане на кокошките и кукуригането на петела, възвестяващо идването на зората. Никой от съседите не протестираше, защото прекалено уважаваха съпруга й, за да кажат нещо. „Или пък, засмя се вътрешно Лили, са доволни от яйцата, които им даваме.“
Да, новият й живот беше чудесен, такъв, какъвто никога не си бе представяла, че съществува. Разбира се, щеше да е още по-хубаво, ако имаха едно-две деца, защото бяха купили къщата с намерението да създадат голямо семейство. Но нищо не се случи… „Най-добре обмислените планове…“ и така нататък. Беше неразумно да планират така грижливо. Трябваше да се провали, за да усвои този урок.
Беше донесла книга, за да почете в хамака. Колкото и странно да изглеждаше това за библиотекарка, обградена по цял ден от книги, времето й за четене, беше ограничено. Затова ценеше тези часове и често, увлечена в майсторски описаните събития, не чуваше телефона или звънеца на вратата.
Но имаше и моменти, рядко наистина, когато миналото изплуваше в паметта й и страницата дълго оставаше непрелистена или книгата изпадаше от скута й, а тя се заглеждаше в нещо, без изобщо да го вижда. Нямаше нищо специално, което да събужда този спомен. Може би сега, докато хамакът леко се люлееше, мисълта за деца я беше сепнала. Или пък не. Макар че двамата с Роб често говореха за това…
Питаше се дали той има деца. И веднага се смъмряше. Какво значение имаше това за нея? В душата й се надигна гняв. Защо, за бога, не се отърси от това веднъж завинаги?
— Мислиш ли за миналото? — беше я попитал Уолтър няколко пъти.
— Почти никога — отвръщаше тя, което беше само половината от истината.
Не можеш да заличиш току-така десет години от живота си!
Съвсем ясно си спомняше онзи първи ден в училището в Марчфийлд. Децата от провинцията пристигаха с жълтите автобуси, тези от града обикновено идваха пеша. Роб Макданиъл бе слязъл от рейса и бе влязъл в тяхната стая. Историята беше започнала. Толкова просто се бе случило всичко.
Поглеждайки назад през бинокъла на годините, тя виждаше двама души, които прекрачваха от детството в света на зрелостта с невинна възхита пред неговата необятност, малко уплашени от собственото си невежество, но изпълнени с увереност и любов.
Те играеха заедно. Учеха заедно. Мисис Уебстър харесваше Роб.
— Много възпитано момче — каза тя, — не като повечето в днешно време. Познавам семейството му, още преди баща ти да умре и да се преместим тук, а Макданиъл да се настанят в старата ферма. Те са доста по-възрастни от мен. Роб е късно родено дете.
Това одобрение я успокои. Толкова често момичето има проблеми със семейството си, защото то не одобрява приятеля му! Да, всичко вървеше без нито един лош знак. На Лили дори й позволяваха да ходи в дома на Роб. Там се любиха за първи път. Бяха изумени от преживяването, обзети от екстаз и чувство за вина, а после и ужасени — докато той се научи как да я предпазва от бременност.
В тази последователност се редуваха колежът, сериозните клетви, абсолютното доверие, плановете и накрая катастрофата.
Как може да се обясни болката, унинието и унижението от факта, че си бил изоставен? И докато лежеше в хамака в чудния летен ден, тя отново усети болезнената празнота…
Но това беше смешно! Нямаше да става мазохистка! Нямаше! Вместо това помисли за всичко, което успя да постигне по-късно. Първата година от новата работа в Мередит; двете стаи на таванския етаж на мисис Мейси, които обзаведе със собствени спестявания. Беше наистина време на самота в непознатия град и често възглавницата й бе мокра от сълзи, но се чувстваше по-спокойна далеч от зорките очи на майка си и хапливите й забележки: „жалко, че убийството се преследва от закона“ или „надявам се да не изживее нито един щастлив час, докато е жив“.
Спомни си лятото, когато с други три жени замина на двумесечна почивка в Глейсър Нешънъл Парк. За първи път напускаше пределите на щата и никога нямаше да забрави красотата, която я плени. Дъщерята на мисис Мейси очакваше своя Тим да се върне от редовна военна служба на континента; библиотекарката бе доста по-възрастна от нея, овдовяла наскоро; третата беше сладко момиче с ужасни зъби, което сигурно никога не бе ходило на срещи. Така че нямаше никакви разговори за мъже, а точно това й беше необходимо на Лили.
Спомни си за голямото пътуване на континента, когато разгледа най-известните библиотеки в Европа. За стаята за деца и читалните, които уреди в Мередит.
— Е — каза веднъж майка й, — ти наистина си стъпи на краката. Никой не може да ти го отрече.
Това беше приятна похвала, макар в нея да имаше и известна доза упрек. Все още нямаше мъж. А според мисис Уебстър жената без мъж е само наполовина жена.
„Всеки си знае най-добре“, помисли си Лили. И все пак в думите й имаше истина. По време на онези „напрегнати“ години тя винаги се бе чувствала самотна. Изпитваше и страх, че не би могла да допусне някого близо до себе си.
Веднъж в библиотеката влезе някакъв мъж и попита за книга, която му бяха препоръчали. Ставаше въпрос за научен труд. Не разполагаха с нея.
— Не съм очаквал да я намеря — каза той любезно, — но нямаше да ми навреди да попитам.
Тя се съгласи.
— Вероятно все някъде я има. Защо не опитате във Феърфакс или Кентърбъри?
— Аз живея в Кентърбъри и ме посъветваха да се пробвам тук. Затова дойдох.
— Много жалко.
Той беше доста по-спретнато облечен в сравнение с мъжете, които срещаше по улиците. Прилича на банкер или училищен директор, помисли си тя, после си поигра малко с други предположения и накрая съвсем го забрави.
Затова остана изненадана, когато го видя следващата седмица.
— Минавах през града — обясни той — и тъй като имам доста време до срещата си, помислих, че няма да имате нищо против, ако поседя в библиотеката.
— Заповядайте. Списанията и вестниците са там.
Той седеше и четеше мълчаливо, докато тя работеше зад бюрото си. Когато вдигна поглед, тя забеляза, че я наблюдава. При това, изглежда, от доста време насам. И неочаквано се уплаши. Кой беше той?
Щом погледите им се срещнаха, той се приближи до нея и каза бързо:
— Май ви притеснявам. Извинете ме. Ето вземете визитната ми картичка.
— „Уолтър Блеър, доктор по медицина“ — прочете тя на глас. Следваше адресът му в Кентърбъри.
— Можете да проверите — предложи той.
— И защо трябва да го правя? — отвърна тя предизвикателно.
— Защото бих искал да ви видя отново, и то извън библиотеката.
Мислейки, че й е дотегнало от безполезни срещи, Лили поклати глава. Искаше й се да признае, че вината за това е нейна, но така или иначе се бе уморила да опитва.
— И защо не? — настоя мъжът.
— Не зная — въздъхна тя.
— Защо не ми дадете възможност? Аз съм много добър човек.
— Навярно наистина е така, но аз не се оглеждам за добри хора. Не съм в настроение.
— Може би сте преживели нещо болезнено?
Това беше прекалено и тя не отговори.
— Вие сте чудесно момиче, Лили. Не бива да си причинявате това.
Изненадана, тя извика:
— Откъде знаете името ми?
— Веднъж посетих дома ви в Марчфийлд. Бях стажант при доктор Сам. Той беше ваш приятел, нали? Е, идвал съм с него.
— Видели сте ме само за няколко минути и сте ме запомнили?!
— Случаят беше доста необичаен. А вие сте необикновена млада жена, макар онзи ден да не беше от най-щастливите в живота ви.
Тя беше едновременно стъписана и засрамена. Как ли е изглеждала в очите му, ридаеща на дивана!
— Първия път, когато дойдох тук, не бях съвсем сигурен. Стори ми се, че съм ви виждал, но не можех да се сетя къде. Затова се върнах и ето че си спомних.
Читалнята се изпразваше, защото следобедът се изнизваше и всеки бързаше да се прибере у дома за вечеря. Неизречените въпроси увиснаха във въздуха, създавайки невидима преграда между Лили и смущаващия я непознат. Може би — дори много вероятно беше — той е просто любопитен. Не всеки ден един лекар се среща с драматичен случай като нейния.
Очевидно него го бе осенила същата мисъл, защото каза настойчиво:
— Нямам намерение да ви разпитвам за случилото се онзи ден. Просто реших, че сте невероятно красива жена, и бих искал да ви заведа на вечеря. Това е всичко.
Е, защо пък не? Една приятелска вечер и лек разговор — защото той очевидно беше забавен и интересен — не означаваха непременно горещи емоции и „обвързване“ — тази популярна дума, която използваха най-вече мъжете, които не желаеха обвързване.
— Изглеждате така, сякаш отговорът ви ще бъде „да“ — отбеляза той.
Беше почти сигурна, че е забелязала светлина в очите му. И усмивката й бе единственият отговор.
Вечеряха дълго и станаха едва когато и последните клиенти си тръгнаха и ресторантът трябваше да затвори. След това се поразходиха, докато улиците опустяха и притихнаха, отразявайки ехото на стъпките им. Такава беше първата съвместно преживяна вечер на Лили Уебстър и Уолтър Блеър.
Тя му разказа за пътуванията си и си даде сметка, че това го забавлява. Напоследък, по някаква необяснима причина, силно бе развила чувството си за хумор и със задоволство установи, че смехът му е искрен.
На третия час той започна да й говори за работата си и най-вече за това, че за разлика от колегите си, придобили специалност, той предпочита да остане домашен лекар в малък град и да бъде приятел на пациентите си, също като доктор Сам, и да може да е край тях, когато действително се нуждаят от него.
Когато в неделя я покани да отидат да поплуват в езерото, тя прие с радост. Няколко дни по-късно дойде в библиотеката и вечеряха заедно за втори път. И все пак той не подмина забранената тема. Споменът за предпазливостта му я накара да се разсмее.
— Разбира се — беше обяснил той в края на онова първо лято, — аз знаех цялата история, въпреки че не го показвах. Доктор Сам ми разказа всичко, когато напуснахме дома ти. Не бе необходимо да съм гений, за да разбера каква рана ти бе нанесена. Спомням си как веднъж ти направих комплимент, а ти не ми повярва. Каза, че носът ти е много грозен, а косата ти е отвратително руса. Тази красива светла коса! Доста време ти е било нужно, за да преживееш онова сътресение.
Да, много наистина. Дори и сега се случваше да я връхлетят неканени спомени, гняв, който трябваше да бъде потушен…
Кокошките кудкудякаха, нарушавайки весело тишината. Трябва да е бил един подобен слънчев следобед, когато двамата се погледнаха в очите и внезапно разбраха истината: че всичко между тях двамата е каквото би трябвало да бъде. И тогава тя се озова в прегръдките му толкова щастлива, толкова изумена, че може да се чувства по този начин отново, че този пламък, този копнеж не са изгубени за нея. Че всичко това не й е отнето завинаги!
— Нека ви направя хубава сватба — каза Ема Уебстър, преливаща от щастие. — Мога да си позволя нещо, което ще се помни.
Но Лили и Уолтър не се съгласиха. На сватбата им в един друг също тъй слънчев летен ден присъстваха само неколцина близки роднини и най-добрите им приятели.
Сигурно беше задрямала, защото чу колата едва когато спря пред гаража. Той се беше прибрал. Само след секунда щеше да се появи иззад ъгъла. Тя ще го чуе да я вика, ще види светлината върху лицето му.