Белва Плейн
Ръката на съдбата (21)

Двадесет и първа глава

1996 — 1997 г.

Заел позата, станала характерна за него напоследък, Роб стоеше до прозореца на офиса си и гледаше надолу към града. Тъй като беше вечер, сградата бе почти празна, но той не помръдваше. Енергийният му тонус, който в края на един нормален работен ден обикновено се определяше като здравословна умора, сега беше паднал под нулата. От няколко седмици насам се чувстваше физически непълноценен.

Никога през живота си не е бил така обсебен от мисълта за пари. Още от най-ранното си детство във фермата той бе чувствал сигурност за покрива над главата си и прехраната. Дори годините му като студент по право бяха преминали сравнително безгрижно, тъй като не бе имал причини да смята парите за основна движеща сила в живота.

Сегашните му проблеми бяха започнали с урагана и нарастваха седмица след седмица с шеметна бързина. Грандиозният богаташки квартал сега приличаше на снимка на археологически разкопки в Средния изток, погълнат от тонове кал. Последвалата горещина бе спекла пръстта като скала. Или почти, помисли си Роб. Във всеки случай достатъчно, за да накара повече от половината потенциални наематели да се откажат.

В същото време писмата от банката продължаваха да пристигат. Едрите риби като Девлин и останалите имаха много или можеха да сложат ръка на достатъчно пари, за да изплатят вноските си. Роб Макданиъл обаче нямаше налични средства. Беше ипотекирал къщата си повторно, за да инвестира в строителството, което трябваше да бъде върхът на неговата пирамида.

По дяволите! Той удари свитата си в юмрук ръка в дланта на другата. Да бъде изигран от един каприз на природата! Даваше си, разбира се, сметка, при това съвсем ясна сметка, че хиляди хора бяха изгубили домовете и цялото си имущество заради същия този каприз, но колкото и да ги съжаляваше, това не му помагаше.

Нито пък провалът на смятания за непогрешим Дик Девлин. Общата им собственост, която разчиташе на високи продажби най-вече заради обещаната гледка към реката, беше изгубила най-голямото си предимство. Друга строителна компания бе започнала да застроява терена в подножието на склона със сгради, два пъти по-високи от тези на Девлин, така че единственото, което можеше да се види, съвсем не беше красив пейзаж, а море от покриви.

По дяволите! И отново удари юмрук в дланта си. В някои дни му беше абсолютно невъзможно да се съсредоточи върху работата си. Идната седмица му предстоеше тежко дело, а той имаше толкова много тревоги. Надяваше се, че парите от административната сграда в Тексас ще пристигнат навреме, за да изплати следващите вноски. Също като при жонглирането, помисли си той. Изпускаш едната топка и всички останали се объркват.

Разхождаше се из стаята, говорейки си сам. Чистачките сигурно щяха да го помислят за луд. После веднага се смъмри: това беше пораженско мислене. Нима наистина бе очаквал, че животът ще се лее пред него гладък като сметана? Направи достатъчно инвестиции, за да си осигури спокойно пристанище. Разбира се, че е така. И веднага се разсмя. Пристанище, сметана! Ама че метафори! Добре, да помислим трезво. Девлин и останалите сигурно са се озовавали в това положение неведнъж. Няма да се оставят да ги притиснат докрай. Нито пък той самият. Нито Еди. Еди винаги е знаел повече от него, а в момента изобщо не изглеждаше притеснен.

Върна се до бюрото, където го очакваше цяла купчина писма за подпис. Хартията, върху която бяха написани, беше възможно най-скъпата и на всеки лист стоеше неговото име. Взе първия от тях и — в буквалния и в преносния смисъл — почувства тежестта му. Трябваше да ги разпише и да ги пусне в пощата на път за дома. Но денят се бе оказал дълъг, така че можеше да отложи това за сутринта. Време беше да се прибира.

Но, от друга страна, за какво? Вкъщи не го очакваше никой, дори котката. Нищо друго, освен вечерята, приготвена от жената, която бяха наели да почиства. Къщата трябваше да се поддържа в безупречен ред, в случай че се появеше някой купувач. Но бяха дошли само няколко кандидати, които я намираха за прекалено голяма и изолирана. „Студена“ и „твърде претенциозна“, та дори „потискаща“ бяха думите, с които я наричаха — определения, които той не можеше все още да приеме, въпреки че често ги беше чувал от Елън.

Понякога я мразеше, Филип Лоусън й даваше нещо, което на него — Роб Макданиъл, му липсваше. Въпреки че, Господ му беше свидетел, някога го бе имал. А сега почти не си продумваха. Тя работеше по цял ден и рядко прекарваше нощите у дома. Очевидно вечеряше с Филип. За последен път седнаха заедно на масата, когато Джули доведе Андрю на вечеря. Кога беше това? Преди три месеца? Беше изгубил представа за времето. Но колко умело изиграха ролите си! — помисли си той с горчивина.

Може би грешаха, като спестяваха на Джули грозната истина. Милиони младежи в днешно време бяха принудени да се изправят лице в лице с факта, че родителите им вече не се обичат. Това обаче не правеше нещата по-приемливи. Защото каква надежда и сигурност можеха да имат влюбените, че любовта им ще продължи, след като ставаха свидетели на разрухата около тях? А той искаше толкова много за Джули! Искаше му се тя никога да не изпита съжаление, вина или разочарование. Онзи приятел, Андрю, който можеше и да не се окаже окончателният й избор, му бе направил добро впечатление. Поне доколкото можеше да прецени, лицето му беше честно и открито, погледът — ясен. Определено беше много интелигентен.

И забележката, която го беше стреснала тогава, сега отново го притесни. Беше нещо за банката „Данфорт“ — банката на Глоувър, от която обикновено теглеше парите, за да покрие вноските за съдружие. Спомни си, че казаното от Андрю не му се беше харесало. Вярно, той беше само начинаещ стажант, но работеше за Руфъс Макс — извънредно популярен репортер, нашумял с разследванията си за най-големите финансови злоупотреби в политическите среди…

По дяволите! Безполезно беше да се тормози за това. Баща му винаги в подобни случаи споменаваше поговорката за „старата мома, която наднича под леглото“.

Минаваше шест и започваше да се мръква. Време беше да се прибира.

 

 

Колата на Елън беше в гаража. Той вдигна автоматично поглед към прозорците на кабинета й, за да види дали светят. Тъмно беше, което означаваше, че тя е долу и нямаше начин да избегнат срещата. В редките моменти, когато това се случеше, двамата си разменяха кратки поздрави, колкото да покажат, че всеки е забелязал присъствието на другия. Друг път не си казваха дори това.

Влезе и я видя, седнала в кухнята, да пие чай и да чете пощата си.

— Здравей — каза той.

— Здравей — отговори му тя.

Чистачката, както обикновено, бе оставила вечерята му в хладилника. Когато я извади, апетитният аромат на подправки го накара да осъзнае колко е гладен. Докато я претопляше в микровълновата фурна, той си мислеше колко обикновена е храната, която яде сега: салата, чаша изстудено бяло вино, малко сирене, пастет. Сложи всичко това на масата. Проклет да е, ако позволеше присъствието на Елън да го принуди да се оттегли в другия край на къщата.

След като приготви всичко, той седна. Тя продължаваше да чете писмата с чаша чай в ръка. Веднага забеляза, че бе свалила венчалната си халка. Без съмнение по време на последната им вечеря я бе сложила само заради Джули. От юридическа гледна точка двамата бяха все още женени. Жестът й означаваше, че е свободен да се забавлява. Но засега той нямаше такова желание.

До този момент никой не беше произнесъл нито дума. Роб се чудеше дали тя няма да вземе пощата си и да напусне стаята. Твърде вероятно. Нима още при първата им среща не си беше помислил, че е жена, която прави каквото иска? Според него това беше нейната запазена марка: Елън получава всичко, което пожелае. Но това не беше съвсем честно. Сигурно дори не беше истина.

Първоначалният шок и гняв от любовната й връзка с Филип се бяха изпарили. Яростта му се бе уталожила много по-бързо, отколкото бе предполагал, и на нейно място се бе появила тъгата. Извърна поглед към тъмната й коса, блестяща на силната светлина; към изваяния й профил, напомнящ му за древна Гърция; към всичко, което някога бе познавал като дланта на ръката си.

Как се стигна дотук?

— Какво има? — попита тя. — Изглеждаш така, сякаш искаш да питаш нещо.

— Да. Питам защо?

Отговорът, както и очакваше, беше прям, но и учтив:

— Защото ти се промени. А след време се промених и аз.

В думите й нямаше нищо ново. Беше ги изричала хиляди пъти в миналото, сякаш да го предупреди. Но въпреки това той каза:

— Дори в най-кошмарните ми сънища не е имало подобна сцена.

— Нито пък аз съм го допускала някога.

— Един откровен въпрос: Щастлива ли си?

— Имаш предвид нас двамата? Начинът ни на живот?

— Не. Имам предвид Филип.

— О, да. Много съм щастлива.

Тя наистина изглеждаше добре и в гласа й безпогрешно се долавяше пламенност. В това нямаше нищо чудно. Двамата с Филип много си приличаха. И внезапно от някакво дълбоко закътано място в съзнанието му изплува спомен: Филип, застанал на стълбите на верандата, и думите на Джули, че той „харесва“ майка й.

Роб отпи от виното си. То беше превъзходно, създадено за празненства, а не за моменти като този. Чашата в ръката му трепереше и той я остави на масата.

— Филип и ти. Винаги съм имал много добро мнение за него. Спор няма, прекрасен човек. И все пак не мога да повярвам.

— И защо не? Какво ще кажеш за себе си и Лили Уебстър?

— Онова беше различно. Тя не ми даде повод да я изоставя, докато аз съм виновен пред теб.

— Което само ускори края. Беше последната капка в чашата.

— Ако не го бях направил, щеше ли да останеш?

— Вероятно.

„Дъщерята на Уилсън Грант“, помисли си той. И колкото и да беше странно, този път без злоба.

— Не можем да продължаваме така. Трябва да узаконим положението.

— Нали решихме, че ще бъде ужасно за Джули?

— Тя вече не е уязвима тийнейджърка. Сега е жена и истината няма да я съкруши.

— И Филип казва същото.

— В такъв случай кой ще й каже?

— Трябва да го направим заедно, струва ми се.

По тялото му премина трепет. Чудеше се дали трябва да се срамува от обзелата го слабост при мисълта да се изправи пред дъщеря си. Виждаше лицето й съвсем ясно: щастливо, когато язди любимата си кобила; сериозно, докато наблюдава как изливат основите на къщата; видя го изкривено от изумление и мъка, когато разбереше истината за разрушения брак на родителите си. Сълзите й, та дори само намекът за тях щяха да разбият сърцето му.

— Неудобно ми е да те моля — каза той, — но би ли направила това сама?

Елън сведе очи към отместената настрани чиния, изпразнена едва наполовина, после отново го погледна в очите.

— Струва ми се, че не ти е добре.

— А, не, добре съм. Просто съм уморен.

— И нищо повече?

В погледа й имаше неподправена загриженост. Това го учуди. След всичките тези месеци да види възродено някакво чувство, различно от хладната отчужденост!

— Нищо повече? — повтори Елън.

— Е, може би.

Не беше споделял страховете си с никого. Е, беше споменал нещо на Еди, но той имаше уникалната дарба да заобикаля проблемите, сякаш, ако не се говореше за тях, те като по чудо изчезваха. В този момент се поколеба. След това реши: все още не е стигнал дъното. Но дори и да беше така, никой — най-малко Елън — не можеше да му помогне.

Тя настоя:

— Всичко е заради тази къща, нали? Притиснали са те заради втората ипотека.

— Това е само едната страна. Много ми се иска някой да я купи.

— Роб, ако си притеснен финансово, бих могла да ти помогна временно, поне докато се намери някой друг.

Хрумна му, че би могла да каже също така: „Нали ти казах!“

— Притеснен? О, не — възрази той. — Просто в момента нямам пари в брой. Нали знаеш, когато средствата се връщат и отново се влагат, датите невинаги съвпадат. Проблемите са временни.

— Може би се изразих неправилно. Но стоя зад думите си. Книгата ми върви доста добре — оказа се много подходяща за коледен подарък — и наистина мога да ти заема пари.

Ако предложението беше дошло от някой друг, той щеше да го приеме, без дори да се замисли. Но от Елън — никога. И без това се чувстваше унизен. Въпреки всичко бе трогнат до дъното на душата си. Тази вечер бяха постигнали не помирение — вече беше прекалено късно за това, — но поне споразумение — болезнено, изпълнено със съжаления, но много цивилизовано.

Така че й благодари за предложението, поговориха още малко за напредъка на Джули във вестника и нейния приятел, когото и двамата одобряваха, после Елън се надигна, за да си върви.

— Ще поговоря с Джули — каза тя. — Всичко ще бъде наред. Не се притеснявай, няма да се настрои против нас.

Той гледаше как задните стопове на колата се изгубват в мрака. Елън все още караше двуместния мерцедес, който й беше подарил някога за рождения ден. Мили боже, колко му беше коствала тази кола! Но си заслужаваше цената: човек можеше да я поддържа в добро състояние петнадесет години. Винаги си струваше да купуваш само най-доброто.

Сега Елън живееше доста скромно, но много по-добре, отколкото бе очаквал. Еди — дай му на него само да разузнава! — му беше казал, че Лоусън притежава малка, но хубава къща в едно от елитните предградия. Следователно той имаше пари, което никога не бе за пренебрегване. Опреш ли до тях, те се оказваха най-важното нещо на света.

Такива мисли го занимаваха, когато пое по стълбите, за да си легне.

 

 

— Вече си мислех, че ще прекараш нощта там. Много закъсня — каза Филип, щом Елън влезе.

— Не. Целия ден работих в библиотеката, после отидох да си прибера пощата. И колкото и невероятно да ти изглежда, останах да поговоря с Роб.

При тези думи Филип затвори книгата, свали очилата си, повдигна вежди и възкликна:

— Е, това се казва изненада! И какво стана?

— Решихме да кажем истината на Джули. И двамата смятаме, че е крайно време.

— Знаеш какво мисля по въпроса.

— Филип, докато идвах насам, си мислех дали ще имаш нещо против да дойдеш с мен, когато говоря с нея? Ще ми направиш голяма услуга. А и на нея, струва ми се. Ти винаги намираш най-подходящите думи.

— Разбира се, че ще дойда. Но как ще се почувства Роб?

— Няма да има нищо против. Той дори няма да присъства. Не иска.

— Защо? От гняв или от разкаяние?

— Нито едното.

— Тогава ревност? Може би иска да се върнеш?

— Не. Знае, че е невъзможно. Докато го гледах, си мислех, че е прекалено тъжен, за да застане пред Джули и да й каже истината, без да й даде възможност за избор. По-скоро би умрял.

— Знам.

— Освен това ми се струва, че има и финансови проблеми, колкото и странно да ти изглежда.

— Не е чак толкова странно. Днес чух нещо интересно. Бях в сервиза да си взема колата и докато чаках, двама мъже говореха за разследване в Данфорт Банк. Щом споменаха името на Девлин, аз естествено наострих уши, но те се отдалечиха и единственото, което разбрах, беше, че скоро във вестниците ще се появят скандални разкрития. Смяташ ли, че Роб има нещо общо е това?

— Не, не, той просто инвестира в някои от най-големите му проекти. Безпокоят го двете ипотеки на къщата.

— Искрено съжалявам — каза Филип.

— Аз също.

Само допреди няколко дни нямаше да повярва, че гневът и болката й ще се смесят в нещо като съжаление. Нямаше нищо общо със състраданието, което човек изпитва, когато негов близък се окаже в затруднение, но все пак си оставаше съжаление.

— Уговори срещата с Джули в удобно за нея време — прекъсна мислите й Филип, който се изправи и я прегърна.

Нямаше нужда никой от тях да казва: „Разбирам.“

 

 

От момента, в който Елън се обади, Джули беше обзета от мрачни предчувствия. В гласа на майка й имаше настойчивост. Първата й мисъл беше, че двамата, особено Филип, ще й съобщят нещо ужасно за баща й. Не, не, беше я успокоила Елън, с татко всичко е наред.

След това бяха пристигнали и й бяха разказали историята, без да я драматизират излишно. Основните им тези бяха: „съжаляваме, че ти причиняваме болка“ и „трябва да приемеш това, което не може да се промени“. Против нито едната от двете не можеше да се възрази, разсъждаваше сега Джули, но въпреки мъдрите и изпълнени с обич думи атмосферата беше зловеща.

Беше сама. Отново и отново се връщаше назад, търсейки някакви намеци в паметта си. Вярно, двамата се държаха доста сковано и формално, когато бе завела Андрю на вечеря. Беше забелязала това и по-рано, но човек не може да си прави изводи от няколко незначителни недоразумения, още повече, когато става въпрос за собствените му родители.

Трябваше да признае, че още със започването на строежа на къщата и нещата бяха започнали да се променят. Но дори тогава си бе обяснила факта с естествената тъга, която родителите изпитват, наблюдавайки как детето им прави първите си самостоятелни стъпки.

Дали пък проблемът нямаше нещо общо с дядо й? Понякога наистина се държеше странно, дори загадъчно. Доста тесногръд в някои отношения, винаги готов да намери недостатъци у другия, но пък и винаги съумяваше да я успокои, независимо дали става въпрос за ожулено коляно, или за нещо по-сериозно.

А може би причината беше в Пен? Спомни си как като малка тя непрекъснато се луташе между обичта към него и гнева, че той изобщо се е родил.

Един ден го беше видяла да се усмихва. Усмивката му беше толкова красива! И внезапно си бе дала сметка какъв би могъл да бъде и колко болезнено е това за родителите й.

След това си помисли за Филип и колко често го бе улавяла да гледа майка й особено…

— Не трябва да упрекваш майка си — беше й казал той същия следобед. — Виждаш ли, баща ти също…

Но Елън го беше прекъснала.

Джули не упрекваше никого. Някои неща просто се случват. Иска ти се да не е така, но нищо не можеш да направиш. Трябва само да ги приемеш.

С тези думи се беше опитал да я успокои и Андрю. Беше го повикала, за да му каже. По негово настояване бяха излезли да се поразходят, след това отидоха на кино, после си купиха пица. Той й бе разказал всички стари и нови вицове, които знаеше, и против волята си тя се беше смяла.

— Зная, че се опитваш да ме развеселиш — каза му тя, — но вече е късно, а ти работиш много.

— Разбира се, че се опитвам да те развеселя. Ако наистина означаваме нещо един за друг, точно това трябва да правим. Но иначе си права. Наистина е късно. А утре ще излезе историята за банката „Данфорт“. Онзи Девлин, чието име беше написано върху сградата, когато отидохме да видим Пен, също е замесен. Не си ли ми споменавала, че баща ти го познава?

— Да, но не много добре. И няма нищо общо с него.

— Е, ако аз имах вземане-даване с него, веднага щях да се дистанцирам.

Джули бе принудена да се съгласи.