Белва Плейн
Ръката на съдбата (2)

Втора глава

1973 г.

— Трудно ми е да повярвам, че това е третата ни година — каза Еди Морз.

В старомодната сграда на Мил Стрийт имаше пет апартамента и във всеки се чуваше бръмченето на климатичната инсталация. И все пак идваха моменти, в които, зажаднели за истински въздух, обитателите му предпочитаха да прекарат вечерните часове седнали в жегата на стълбите отпред.

— Не разбирам как можеш да си караш летата тук, при този отвратителен климат — продължи той и избърса лицето си.

Еди беше колкото от Чикаго, толкова и от Орегон, където живееше разведеният му баща, а така също и от Вашингтон, където се бе установило многобройното му семейство.

— Забравяш, че съм южняк — отговори му Роб.

— Забравям ли? Как бих могъл? Пържени пилета и овесено брашно.

— И орехов пай. Похапваш си доста от него винаги, когато Лили ми изпрати.

Еди се засмя. Той беше приятен на вид, със закръглени бузи и чип месест нос, който подхождаше на облите му рамене. Беше висок колкото Роб, но изглеждаше по-нисък. Беше приятел на всички, при това съвсем искрено. През онзи паметен първи ден именно той бе излязъл да приветства Роб, докато разтоварваше колата.

— Хайде, ще ви помогна — беше казал. — Горе ли сте или долу? Има по един свободен апартамент на всеки етаж.

— Номер две.

— Значи надолу по коридора, точно срещу мен. Вече заредих хладилника си, така че можем да пийнем по бира, след като свалим багажа. Сигурно знаете, че има паркинг наблизо.

— Аз нямам кола. Наех тази само за днес.

— Е, до факултета е съвсем близо и пеша. Макар че винаги бих могъл да ви откарам, ако поискате.

— Благодаря. Много мило, че ми предлагате.

— А защо не, по дяволите? — И отново същата приятна усмивка.

На Еди винаги му се искаше да поговори с някого, но сега, щом видя Роб с книга в ръка, замълча. Роб наистина четеше, въпреки че беше уморен и трудно се концентрираше, което несъмнено беше резултат от претоварване. Затова остави мислите си да блуждаят.

Летният сезон се оказа доста успешен. Изниза се почти неусетно, докато правеше научни изследвания за един професор, автор на учебници. Роб беше редактор на списание „Юридически преглед“ и оценките му бяха най-високи в курса. В никакъв случай не беше зубрач и щеше да му е неприятно, ако го мислеха за такъв, но пък и не беше много общителен, което се дължеше, от една страна, на необходимостта да пести всеки долар, а, от друга, на Лили.

Всичкото си свободно време прекарваше с нея, обикновено в мотела по средата на разстоянието между двата града. Всъщност това бе едно доста позападнало място и не може да се каже, че бе особено подходящо за любовни срещи. Но беше евтино, а и бе за предпочитане пред възможността да се виждат в дома на Лили. Там трябваше да спят отделно — той на дивана, а тя в собствената си стая, съседна на спалнята на мисис Уебстър. Когато Лили успяваше да отиде при него, вече беше късно през нощта. „Това е последната година, мислеше си той. Остана само да изтърпим до края й.“

И все пак по някакъв странен начин животът тук му допадаше. Квартирите, изцяло заети от студенти по право, бяха прилични, с обновени и чисти кухни. Студентите сами приготвяха храната си, която обикновено се състоеше от спагети, тъй като бяха евтини и лесни за приготвяне.

Еди Морз беше изключение. Той се хранеше добре, което си личеше от вида му, и винаги избираше най-скъпото.

„Хайде да излезем, обичаше да казва той. Тази вечер ми се яде пържола.“ Или: „Бих хапнал нещо италианско.“

Винаги се опитваше да си намери компания. След първата им вечеря заедно, сметката, за която го уплаши, Роб отказа да излиза с него.

— Не мога да си го позволя — призна той съвсем откровено.

— Не можеш ли? Не знаех. Нямах представа…

— За кое? Че нямам пари?

— И през ум не ми е минало.

Да, вероятно, след като имаш чисто нов крайслер, първокласна стереоуредба в стаята си и пари в портфейла, не би ти минало през ума.

— Въпреки това ела, Роб. Имам достатъчно и за двамата.

— Не мога.

— Можеш. Роб, не се срамувай. Не ставай глупав. Ние сме приятели, пък и компанията ти ми е приятна.

— Зная и оценявам това, но все пак не мога.

— Слушай, ако така ще се почувстваш по-добре, приеми го като заем. Можеш да ми се издължиш, когато преуспееш, а това несъмнено ще стане.

— Винаги когато излизаш за по един хамбургер, което мога да си позволя, ще идвам с теб, Еди. И ще ми бъде приятно.

— Е, добре. Не искам да споря с най-умния студент от курса. Защото това си ти — и всички го знаят. А и ти също.

Изглежда, съдбата си имаше свой собствен начин да разпределя нещата, защото, въпреки че Еди притежаваше много неща, високият успех не беше сред тях. Щеше да завърши образованието си, но безлично. И беше съвсем наясно с това. Но изобщо не се притесняваше. Имаше много връзки, знаеше как да ги използва и сигурно щеше да се занимава с имуществено право.

— Строителство или политици — обичаше да казва безгрижно. — Или може би и двете. Те и без това обикновено са свързани.

Намираше Роб за много интересен и му го казваше.

— Не познавам много момчета — в интерес на истината, не познавам нито едно, което да ходи само с едно момиче и да е доволно от това. Никога ли не се изкушаваш?

— Не. Оглеждам се, разбира се, но веднага след това се сещам за Лили.

— Трябва да призная, че тя е симпатично момиче. Много е мила.

— Лили е много повече от това — отвръщаше обичайно Роб, с което приключваше темата.

Сега Еди се изправи.

— Аз излизам.

Вече се бе стъмнило и наоколо бръмчаха комари. Роб също стана.

— Имаш ли лекции утре, Роб? Петък е.

— Не. Защо?

— Помислих си, че би искал да отидем да поплуваме, а после да спрем някъде да хапнем.

— Не, благодаря. Имам много работа.

Макар да не го бе споделил с никого, той имаше намерение да посети федералния съд. Мястото го привличаше с властността, която излъчваше, с внушителната си облицовка, с позлатените корнизи и високо издигнатото знаме с ореола. В работата си съдията изглеждаше несравнимо достолепен. Адвокатите, които спореха пред него, често бяха еднообразни и многословни, но имаше и такива, които изричаха думи, достойни за перото на Дикенс, и там Роб бе осъзнал истинската сила на словото.

— Правиш ли някога нещо друго, освен да работиш? — попита настойчиво изгубилият търпение Еди.

— Естествено. И ти добре го знаеш.

Нямаше смисъл да се опитва да обяснява.

 

 

Беше топла вечер в края на август, когато след доста настоятелно почукване Роб отвори вратата и видя Еди и още трима квартиранти от къщата.

— Чух те да тропаш — започна Уолт. — Не каза ли, че ще ходиш извън града за уикенда?

— Да, но всички пътища са наводнени, затова реших да подредя книгите си.

— Да вървят по дяволите! Зарежи ги и ела с нас на купон. Огромна къща, много ядене и пиене и… момичета.

— Недей да говориш за момичета на Роб — обади се някой отзад. — Не знаеш ли, че той вече си има едно?

Разбира се, че знаеше. Всички знаеха. Не го ли засипваха с добронамерени шеги и закачки години наред?

— Няма значение — каза Еди. — Можеш да ядеш и да пиеш на воля. Господи, та ти живееш само на спагети!

Това беше самата истина, или почти. Единственото, което трябва да прибавеше, са консервираните зеленчуци. Роб си припомни няколкото излизания за вечеря с Еди, пържолите, първия омар и устата му се напълни със слюнка.

— Поканени сме — обясни Уолт. — Няма да ни струва нито цент. Ханимън ги познава, били му далечни братовчеди или нещо такова. Няколко момичета им отишли на гости и сега не им достигат кавалери за купона. Хайде да вървим.

По някаква неизвестна причина — човек трябва да бъде психоаналитик, за да може да обясни всички промени в настроението си — Роб се чувстваше ужасно тази вечер. Беше прекалено вял и отпуснат. Щеше му се да излезе из града за по едно питие с приятели, да отиде на кино, просто да направи нещо, каквото и да е. Бяха го намерили в най-подходящия момент.

— Почакайте само да си сменя ризата — каза той.

Къщата се намираше в богаташките покрайнини, откъдето беше минавал един-единствен път. Из улиците тук се движеха автобуси; стари дъбове сплитаха клоните си високо над главите на пешеходците и чакълести алеи водеха към домове, укрити в собственото си спокойствие, сред свой собствен пейзаж.

— Достатъчно е голяма за обществена библиотека — възкликна Уолт.

— И съвсем нова — допълни друг. — Доколкото разбрах, натрупал пари на борсата и я построил с тях.

Бяха спрели в средата на огромно кръгло антре, през чийто висок стъклен таван проникваше светлина. Подът и стълбището бяха от бял мрамор. На еднакво разстояние от тях се намираха многобройни врати, водещи към пищно обзаведени стаи. Роб почувства, че му се завива свят.

— Никога не си виждал нещо подобно, а? — запита Ханимън с благоговение. — Има открит и закрит басейн с олимпийски размери. Ела да поогледаме.

Роб беше виждал няколко красиви къщи, като тази на президента в провинцията на щата. Всички имаха типичен плантаторски вид или поне го имитираха; просторни и твърде подобни една на друга, те бяха внушителни и вдъхваха сигурност. Но нямаха нищо общо с тази тук. Не беше сигурен дали трябва да й се възхити, или не. Усещаше, че не му харесва. Дали пък не се дължеше на невежеството му?

Малката група от Мил Стрийт беше представена, след което се пръсна из ослепителните стаи, за да се събере отново на верандата, където бе разположен бюфетът. Дългите маси, застлани с бели покривки, бяха подредени с вкус. В най-отдалечения ъгъл, близо до басейна, трима мъже в бели сака седяха зад бара. По всичко личеше, че някои от гостите вече се бяха почерпили повече, отколкото можеха да понесат.

Роб напълни чинията си, взе си едно питие и се настани на масата заедно с Еди, Уолт и още един студент, който никога не беше срещал. Уолт и Еди се бяха запознали с някакви момичета на бара, а непознатият беше със съпругата си. Макар че изглеждаше приятна млада жена, единственото, което направи впечатление на Роб, беше диамантеният венчален пръстен на ръката й. Помисли си, че ако не беше липсата на пари, сега Лили щеше да седи до него.

Самотно момиче с тегло доста над нормата зае свободното място до Роб. Веднага се разбираше, че е нещастно, че не се чувства добре тук. Доловил неловкостта на положението, той поведе приятелски разговор. Момичето откликна с настървение и го засипа с куп подробности за себе си, които не представляваха интерес за никого. Един по един другите станаха и се отдалечиха от масата.

— Струва ми се, че трябва да освободим местата за останалите гости — заяви след малко Роб и се изправи. — Е, беше ми приятно… — Продължи, давайки си сметка, че тя няма никакво намерение да го остави сам.

Запътиха се към басейна. Стоически понасяше дразнещо високия говор на момичето, който изтезаваше слуха му. Приятелите му бяха изчезнали, гладът му бе заситен и той с удоволствие би се прибрал вкъщи, ако в следващия момент в противоположния край на басейна не беше настанала суматоха.

Момичетата викаха и пищяха. Момчетата се боричкаха, крещяха и се заливаха от смях. Неочаквано едно от тях, вероятно пийнало повече от останалите, вдигна едно момиче и както беше с роклята и обувките, го хвърли във водата.

— Какво правиш? Толкова си противен, Джет — извика нечий глас близо до Роб.

— Кой, аз ли? — отзова се Джет. — Аз ли съм противен? — И се втурна в галоп към опонента си.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Джет? В това няма нищо забавно…

— Ей сега ще ти покажа колко е забавно. — С тези думи Джет сграбчи невинната събеседница на Роб и я хвърли в басейна.

Отново настъпи суматоха. Двете разгневени, хлипащи жертви бяха извадени от водата и всички се втурнаха да ги утешават. Както всички нормални хора, Роб си падаше по грубоватите шеги, но това не беше представата му за тях. Особено съчувстваше на събеседницата си. Нещо му подсказваше, че това е единствената й прилична рокля, а сега по всяка вероятност беше съсипана. Наблюдаваше известно време как момичетата се опитват да я успокоят, после поклати глава и се отдалечи.

Балюстрадата отделяше верандата от обширните морави и градината, чиято съвършена симетрия му навяваше някакво отчуждение и хлад. „Единственото хубаво нещо този следобед, мислеше си той, беше храната.“

— Не е ли ужасно? Жалка имитация на Версай.

Той се обърна и видя млада жена да приближава към него.

— Кое, градината ли? — попита я.

— И тя, и къщата. Всичко е толкова фалшиво. Пък и онези чудовища преди малко. Или не сте съгласен?

— Все още не съм решил за къщата, но определено мисля същото за глупаците, които постъпиха така с момичетата.

— Представете си само, с единия от тях имах среща. Това беше първото ми излизане с него и трябва да ви кажа, че ще бъде и последното.

В големите й зелени очи се четеше недоволство. Унижението почти я караше да се задъхва. Докато стоеше опряна с две ръце на перилата, Роб неволно следеше как гърдите й се издигат и спускат под тънката коприна.

— Впрочем никога не съм харесвала подобни събирания — отбеляза тя. — Ако не бяха високите ми токчета, щях да си тръгна още сега.

— Аз и приятелите ми дойдохме с две коли. Сигурен съм, че няма да имат нищо против да ви закарат. И ви гарантирам, че ще бъдат трезви.

— Приемам с удоволствие. Няма да ви отклоня от пътя повече от три километра, независимо в коя посока сте. Но нека да отгатна. Вие сте от приятелите на Ханимън от правния факултет.

— Точно така. Трета година. Роб Макданиъл — представи се той и леко се поклони.

— Елън Грант. Никоя година. Току-що завърших „Уелсли“.

Двамата взаимно се изучаваха. И както преди малко бе готов с преценката за събеседницата си още в първия момент, така стана и сега. Тя е художничка или поне има нещо общо с изкуството, реши той. Тъмната й къдрава коса беше модерно подстригана, тоалетът — безупречен. Лицето, с изключение на очите, беше съвършено. И все пак беше лице, което би могло да се определи като „привлекателно“. Беше уравновесена. Тя не се страхува от нищо, помисли си той и веднага си даде сметка, че това е доста странна преценка за една непозната.

— Онези, дето махат отзад, да не би да са приятелите ви?

Еди и Уолт правеха знаци, че са готови да си тръгват.

— Устройва ли те, Роб?

— Готов съм. Това е Елън Грант. Трябва да я закараме до тях.

 

 

Къщата на семейство Грант беше далеч от размерите на обществена библиотека. Напълно достатъчна за едно семейство, това беше непретенциозна, но с вкус строена сграда от времето преди последната война. За разлика от мястото, което току-що бяха напуснали, не си поставяше за цел да демонстрира благополучие, макар то да си личеше в старинната мебелировка и картините в позлатени рамки. Над камината в библиотеката висеше портрет на мъж в униформа на Конфедерацията.

— Това е прапрадядо й — прошепна някой.

Докато пътуваха насам, бяха решили да отидат всички в джазклуба, но тъй като все още бе рано за там, щяха да поостанат малко в дома на Елън. Роб никога не отказваше да послуша джаз, особено в компанията на приятелите си и най-вече на Еди. Всеки, който го познаваше, щеше да се съгласи, че около Еди винаги се създава някаква специфична, особено приятна атмосфера, в която се изгубваха собствените им проблеми.

Но в този момент на Роб не му се искаше да ходи, където и да било с тях. Преброи мислено: с него бяха десет души и разполагаха с две коли. Нямаше как да се оттегли достойно.

Дали пък не се бе разглезил прекалено много? Седеше неловко и наблюдаваше отстрани, сякаш беше зрител в театър. А обстановката беше много приятна, допълнена от красив кафяв сетер, излегнал се в краката на Елън. Имаше чувството, че мястото му не е тук.

Младата съпруга с диамантения пръстен, която седеше до него, забеляза погледа му.

— От колко време познаваш Елън? — попита тя.

— Изобщо не я познавам — отвърна Роб.

— О, наистина? Трябва да я опознаеш. Тя е нещо специално. Трябва да видиш работите й. Акварели. Току-що направи илюстрациите към една детска книжка и доколкото разбрах, някой вече ги е откупил. Много я харесвам. Не е ли красива?

Той съвсем не мислеше, че е „красива“, но отговори както се очакваше от него:

— Много. — След това добави: — Ти си много великодушна. Повечето жени не се изказват за останалите толкова благосклонно.

Тя се засмя.

— Нали разбираш, аз вече не участвам в състезанието.

Роб я харесваше. Допадаше му откровеността й и чувството за хумор. По-късно, в джазклуба, успя да седне до нея. Нямаше никакво намерение да опознава Елън Грант.

 

 

Болницата, в която Елън работеше — не защото се налагаше, а защото така бе решила, — се намираше на една улица с университета, при това в непосредствена близост. Няколко седмици по-късно току-що излязла от болницата, Елън се озова лице в лице с Роб Макданиъл. Тъй като обикновено не помнеше имена, тя се учуди, че е запомнила неговото. Самия него си спомняше твърде добре: той не я беше харесал. Онази вечер определено я беше отбягвал. Естествено това бе наранило суетата й, но пък разпали любопитството й.

Тя го поздрави весело.

— Какво си мислете, докато се разхождате в такъв жежък ден? Сигурно е четиридесет градуса на сянка.

— Нямам кола, дотук автобуси не се движат, така че, ако искам да отида до центъра, ми се налага да вървя пеша.

Отговорът му прозвуча някак предизвикателно.

— Аз съм с кола и случайно отивам в града. Приемете го като малък реванш за това, че онази вечер ме закарахте.

— Е, благодаря. Много благодаря.

Загадъчен, помисли си тя. Много сериозен. Затворен. Би било интересно да го накара да се разкрие.

— Накъде сте? — попита го, когато се настаниха в колата.

— Към банката. Националната. Само направо. Ще ви покажа.

— Аз пък отивам да изпия едно студено питие в заведението точно срещу вашата банка. Там е доста спокойно и наистина си почивам. Грижих се за двама парализирани и съм буквално изцедена. Хайде, направете ми компания за петнадесетина минути.

— Нямам много време — отвърна Роб.

— За петнадесет минути банката няма да ви избяга.

Малката маса гледаше към улицата, която бе почти безлюдна. В заведението беше тихо, сякаш горещината поглъщаше всеки звук. Минута-две никой от двамата не проговори.

— Надявам се, че не сте разочарован — обади се тя. — Нали не сте си помислили, че имам предвид силно питие? Защото говорех за айскафе или нещо подобно.

— Нямах представа какво имаше предвид.

— Не пия алкохол в два часа следобед.

— Нито пък аз.

Долови, че той се чувства неловко, и неочаквано изпита съжаление към него. Усетът й подсказваше, че идва от провинцията, затова го попита дали винаги е живял в града.

— Не. Аз съм от едно малко градче, наречено Марчфийлд. Вероятно никога не сте чували за него.

И той наистина имаше вид на човек от провинцията, който без съмнение редовно ходеше на църква и бе възпитан в смирение и благочестие. Тя се питаше дали си дава сметка, че с неумолимия си достолепен вид напомня Линкълн или може би Пикет или Лий. Онази вечер в джазклуба някой й беше казал, че е първи по успех в курса. Във всеки случай той беше много, много интересен.

— Ние трябва да имаме много общи познати — започна тя, тъй като той не казваше нищо. — Обзалагам се, че брат ми е учил в гимназията с половината от състудентите ви от университета.

— А той не учи ли тук?

— Не, завърши Чикагския университет. Сега работи като авиоконструктор в Сиатъл. Винаги е мечтал да се махне.

— Вие също, нали? Затова сте отишли в „Уелсли“.

— О, да, и ми беше много хубаво. Но се върнах завинаги. Миналата година почина майка ми и няма да оставя татко сам. Той е доста зает, адвокат е, но работата не може да запълни самотата му.

— Адвокат? Не и Уилсън Грант!

— Точно той. Познавате ли го?

— Не, но съм го виждал в съда. Следях онова дело срещу седемнадесетгодишното момиче, обвинено в убийство на бебето си. Бях много доволен, когато успя да избегне смъртното наказание. — Роб се наведе напред и се обърна към нея — най-после бе успяла да привлече вниманието му. — Баща ви съчувстваше на момичето. Възхищавах му се. Родителите на онази хлапачка бяха богати, но студени хора и тя се страхуваше от тях. Истинска трагедия. Заслужаваше да бъде наказана сурово, но не и със смърт.

Елън се трогна от това описание на баща й. Роб го беше разбрал добре.

— Много добър адвокат — продължи той. — Със същия успех е могъл да стане и психолог.

— Всичко е заложено у нас от детството ни, нали? — Сега, когато разговорът потръгна, тя нямаше намерение да го прекрати така лесно. — От начина, по който описахте баща ми, съдя, че имате добри родители.

— Имах — бързо я поправи той. — Загинаха при автомобилна катастрофа преди три години. Аз карах колата.

— Колко ли ужасно е било това за вас! — изрази съчувствие Елън. — Предполагам, все още се питате дали сте могли да го предотвратите.

— Деветдесет и девет на сто съм сигурен, че не. Но все още не мога да мина спокойно по пътя, където се случи.

Погледът му блуждаеше някъде над главата й. Изведнъж тя почувства, че ще се опита да прекрати разговора, сякаш си е дал сметка, че е говорил твърде дълго и е казал прекалено много. Изплаши се, че се готви да я изостави.

В този момент той се извърна рязко към нея.

— Но вие не казахте нищо за себе си. Разбрах, че сте художничка и наскоро са откупили илюстрациите ви за някаква книга.

— Как се преиначават фактите! Единственото, с което мога да се похваля, е малко талант. Един от преподавателите ми в колежа написа детска книжка и ме помоли да я илюстрирам, което и направих, а сега се надяваме, че някой издател ще прояви интерес. Надяваме се.

— Едва ли преподавателят ви щеше да поиска вие да я илюстрирате, ако нямахте нещо повече от „малко талант“.

— Не зная. Обичам изкуството, това е. Мислех да започна работа в някой музей в Ню Йорк или нещо такова, но ето че се наложи да се върна у дома. Казах ви защо. Така че не ми остава нищо друго, освен да търся някой, който пък си търси илюстратор. Междувременно запълвам времето си, като работя в болницата.

— Като заговорихме за времето, банката ще затвори след половин час.

Тя веднага стана.

— Разбира се. Беше ми много приятно, че си поговорихме.

На тротоара срещу банката се сети нещо.

— Следващата събота в къщата ми ще има барбекю. Правим го двете с Джоан Евънс и сме поканили някои от приятелите, с които бяхме в джазклуба онази вечер. Надявам се, че ще дойдете.

Той изглеждаше стреснат и отговори, заеквайки:

— Ами… благодаря… но не съм сигурен къде ще бъда през следващия уикенд. Аз… аз ще ви се обадя. Имам предвид, ще кажа на Еди или нещо такова…

Отговорът му я изненада неприятно. Това си беше направо отказ. Ядоса се и на себе си, задето изобщо го бе поканила в кафенето. Нямаше навика да ухажва мъже. Беше я подвел с вълнението си за процеса, а след това отново стана студен и недостъпен. И все пак нещо в него я привличаше.

Докато наблюдаваше как той пресича улицата, Елън доби необяснимото усещане за загуба. Абсурд, каза си тя. После включи двигателя и потегли.

 

 

Пътят на връщане от банката бе уморителен и Роб се опита да оползотвори времето с мисли за Елън. Както и преди, той си даваше сметка, че тя не се страхува от нищо. Очевидно беше много интелигентна, но и прекалено дръзка за неговия вкус. Нямаше намерение да пие питие с нея, нито пък му се ходеше на барбекюто в събота. Не че щеше да му е неприятно да прекара деня с останалите от компанията, но не и в къщата на Елън. Да, „дръзка“ беше най-точната дума, продължи той, осъзнавайки, че изглежда доста поизостанал от времето си. Лили никога не би преследвала мъж по този начин. Но тя също бе изостанала от времето си в някои отношения, макар и не като любовница!

Елън беше различна, и то не само от Лили. През последните няколко години се беше срещал с достатъчно жени, чужди жени, за да прецени, че никоя от тях не приличаше на Елън. Странно как досега не бе забелязал колко красива е всъщност. Разбира се, ако човек вземеше чертите й поотделно, би казал, че единственото забележително нещо в нея са големите зелени очи. „Тези очи не правят никакъв опит да скрият какво си мисли за мен, разсъждаваше Роб, а то е определено ласкателно.“ И тогава се запита — всеки мъж би се запитал — каква ли щеше да бъде като… Както и да е, това не беше важно, така че не си струваше да се занимава с него.

Не беше планирал да си ходи у дома следващия уикенд. Имаше твърде много работа, а и тричасовото пътуване в късния септември беше истинско изтезание. Но в този момент той усети неустоим копнеж по Лили и реши въпреки всичко да пътува. Беше притеснен. Имаше нужда от нея.