Ребека Джеймс
Красиво зло (9)

Осма глава

Вивиан се опитва да го прикрие, но виждам изненадата й, когато й казвам, че ще замина с Алис и Роби за уикенда. Прегръща ме силно, преди да тръгне за работа.

— Забавлявай се, млада госпожице — заръчва ми.

Решили сме да се отправим на юг и вземаме моята кола, новото пежо, защото е най-бърза и най-удобна. Тръгваме от Сидни в петък сутринта. И аз, и Алис би трябвало да сме на училище, но учителите са снизходителни към дванайсетокласниците и най-вероятно дори няма да споменат за отсъствието ни. Във всеки случай си нося „Хамлет“ и смятам да препрочета книгата, докато се излежавам под слънчевите лъчи на плажа. Роби е взел една от редките си отпуски за уикенда и сега шофира, защото единствен от трима ни не е ограничен до осемдесет километра в час. И тримата сме развълнувани, в добро настроение и се смеем и шегуваме през по-голямата част от четиричасовото пътуване до Меримбула.

Наели сме стара дървена селска къща с две спални. Намерихме я по интернет и макар че там имаше няколко снимки на интериора — на кухнята и трапезарията, — не сме съвсем сигурни какво ще заварим. Затова, когато пристигаме и виждаме прекрасна варосана къща с дървена веранда с изглед към плажа, изпитваме и задоволство, и облекчение.

Втурваме се вътре и побягваме през къщата със смях и възклицания:

— Идеална е!

— Господи! Вижте само тази огромна стара вана.

— Ами гледката! Океанът се чува от всяка стая. Ооо! Просто страхотно.

— Ей, елате, вижте спалните. Тези легла! Невероятни са.

Обличаме си банските и се втурваме към плажа. И тримата влизаме право във водата, без да се бавим в изпробване на температурата — просто се гмурваме под вълните. Водата е ледена, но аз съм прекалено щастлива, опиянена от живота, приятелството и тръпката да си млад, от мисълта, че ме очакват цели три дни на декадентска радост, за да се тревожа за студа. Алис и Роби се плискат един друг, прегръщат се и се смеят. Алис побягва от него, като се киска и препъва. Той я улавя, но тя се изтръгва, едната презрамка на банския й се смъква и открива гърдата й. Това я кара да избухне в още по-силен смях, Алис се завърта и пищи като въодушевено дете. Дръпва другата презрамка, така че сега и двете й гърди са освободени. После ги хваща в шепи, повдига ги и като ги стиска, насочва зърната им към Роби.

— Бум, бум, мъртъв си! — обявява тя.

— Ооо! Аах! — Роби се улавя за гърдите и пада по гръб във водата.

Алис се обръща към мен, отново насочила зърната.

— Не, не! — Смея се. — Имай милост.

С крайчеца на окото си забелязвам движение и се обръщам. Покрай нас минават мъж и жена на средна възраст, гледат ни и лицата им са застинали в преднамерено изражение на неодобрение и отвращение.

Алис проследява погледа ми и ги вижда. Наблюдавам как смехът изчезва от лицето й, заменен от гняв. Тя внезапно се обръща, така че се озовава лице в лице с двойката. Посяга зад себе си и дръпва презрамките на горнището, така че то се развързва и увисва в ръката й, после смъква и долнището, изплъзва се от него и се изправя. Гола и войнствена, поглежда към двойката и се усмихва със студена предизвикателна усмивка.

Мъжът и жената побягват напред със зачервени лица, като мърморят и клатят глави.

Алис наблюдава отдалечаването им, а после накланя глава назад и се разсмива.

Тази нощ пируваме с риба и картофки, купени от местно магазинче. Картофките са хрупкави, рибата прясна и вкусна и тримата се натъпкваме до изнемога. Когато свършваме, се просваме на дивана във всекидневната и лениво говорим за маловажни неща.

— Господи! Как мразя такива хора — неочаквано казва Алис.

— Какви хора?

— Като тези тесногръди консервативни селяндури, които срещнахме днес на плажа.

— Тесногръди ли? Наистина ли? Значи с абсолютна сигурност си разбрала какви са? — поглежда я с любопитство Роби. — След като си ги видяла само за пет секунди?

— Да, така мисля. Незначителни животи, грозни прически, ужасни дрехи. Дебели и грозни. От онези, които гласуват за консервативните политици и ненавиждат обратните. Хората, които казват неща като… — И Алис придава на гласа си подчертан австралийски акцент — … „Тя е приятно момиче, нищо, че е черна. Но все пак не бих казала, че ще стигна дотам, да я поканя на вечеря.“

Разсмивам се на дяволитата й имитация — предполагам, че просто се шегува. Роби обаче не се смее. Поглежда към нея със сериозно изражение и поклаща глава.

— Понякога си такава кучка.

— Може и така да е. Но най-вероятно съм права за тях. — Тя посочва към него. — Ти просто си прекалено добър. Повече, отколкото е полезно за самия теб.

— Не съм добър. Просто ти си несправедлива. Ти просто…

Алис го прекъсва със звучна прозявка и протяга ръце над главата си.

— Може би наистина съм несправедлива. Но на кого му пука? Целият свят е несправедлив, Роби. И повярвай ми, познавам този тип хора. Знам ги. Те са точно като родителите ми. Тъжни. Озлобени. Грозни. Купуват маргарин вместо масло и непрестанно гладят глупавите си дрехи. И постоянно се интересуват какво правят другите, защото собственият им живот е толкова жалък и скучен. Виждам го в очите им. Подушвам вонята им от сто километра. — Тя се изправя и отново се протяга, тениската й се повдига и за миг отдолу се показва загорелият й корем с пиърсинг на пъпа. — А сега трябва да си лягам. Внезапно се почувствах много, много уморена.

Изпраща на двама ни въздушна целувка и излиза от стаята.

Аз и Роби се усмихваме един на друг и слушаме как Алис си мърмори сама, докато се съблича. Леглото изскърцва, когато тя се пъхва в него.

— Не правете нищо палаво, докато ме няма — внезапно се провиква от другата стая. — Лека нощ, деца. Дръжте се добре.

— Лека нощ, Алис.

— Искаш ли да излезем и да поседим навън? На верандата? — пита след известно време Роби.

— Да.

От изражението на лицето му, докато намества столовете ни, от начина, по който ме изчаква да седна, преди да заговори, разбирам, че си е наумил нещо.

— Искам да ти задам един въпрос — казва той.

— Добре.

Роби въздиша.

— Мразя да питам такива неща. И ще те разбера, ако не искаш да ми отговориш. Чувствай се свободна да ми кажеш да се разкарам.

— Добре — засмивам се. — Разкарай се.

— Нека първо ти задам въпроса.

— Извинявай. Питай.

Той поглежда назад към къщата, преди да проговори:

— Алис някога доверява ли ти се? За мен? Нали разбираш, какво изпитва към мен?

— Не, не наистина.

— Не наистина? — повтаря Роби и ме поглежда с очакване, сякаш се надява да уточня какво имам предвид.

Но истината е, че когато двете сме сами, Алис почти не го споменава. О, разбира се, ако сме планирали да направим нещо заедно, говори за него от чисто практическа гледна точка. Но никога не е споменавала какви чувства изпитва към него. Веднъж я попитах дали го обича, дали го смята за свое гадже, но тя само се засмя пренебрежително, поклати глава и отвърна, че не е от онези момичета, които могат да бъдат гадже на когото и да било. И макар да е очевидно, че Роби не е така безразличен към нея — повече от ясно е, че е запленен, — винаги съм предполагала, че помежду им съществува някакво разбирателство.

Той обаче не би ми задавал тези въпроси, ако знаеше какво е положението. Очевидно се надява да получи във връзката си с Алис повече, отколкото тя е готова да му даде. Изпитвам внезапна нужда да го предупредя да се защити, да вкорави сърцето си и да я използва по същия начин, по който го използва тя, да си потърси друга приятелка, ако иска нещо сериозно. Но не го правя. Не мога. Нямам представа какво мисли в действителност Алис за връзката си с него — може би го обича, но не иска да го признае, може би се страхува да не остане наранена — и чувствам, че нямам право да давам съвети или предупреждения, когато съм в тъмното, също като Роби.

— Познавам я само от три месеца, Роби.

— Но за това време двете станахте много близки, прекарвате толкова време заедно — възразява той. — Все трябва да имаш някаква представа какво си мисли, дори ако не казва нищо в прав текст.

— Но тя не е споменавала нищо. Наистина. Така че не, знам не повече от теб. — Поглеждам го озадачена. — Спомена, че Алис ти се отразявала зле? Сравни я с наркотик, каза, че била нездраво пристрастяване. Мислех, че си… — поколебавам се, опитвам се да намеря точната дума — … се поставил в това положение с отворени очи?

— По-скоро с открито сърце — усмихва се тъжно той. — Понякога мога да приемам всичко съвсем рационално и да съм щастлив да получавам това, което тя е готова да ми даде. Друг път обаче се концентрирам върху лошото във връзката ни и убеждавам самия себе си, че нещо сериозно с Алис само ще ме направи нещастен. Или поне много успешно се заблуждавам сам. Истината обаче е, че искам повече. — Въздъхва. — Извинявай. Не трябваше да те разпитвам така. Наистина е страшно скучно, когато хората се опитват да разговарят за връзките си с трети човек, не е ли вярно? Господи, съжалявам. Мразя, когато другите го правят с мен.

— Спри да се извиняваш. Не съм отегчена. Съвсем не съм. Просто нямам отговори на въпросите ти.

— Може би трябва да отида при някого от онези хора, които предсказват бъдещето. Как ги наричат?

— Медиуми.

— Точно така. Медиуми.

— Защо просто не попиташ Алис? Поговорете сериозно и я попитай какво иска.

— Опитвал съм. Питам я какво чувства, какво иска, постоянно я питам. Тя обаче умее превъзходно да отбягва въпросите, сигурно си го забелязала? Казвам й, че я обичам, а тя се смее и сменя темата. Ако стана прекалено сериозен, се ядосва и ми нарежда да млъкна.

— Може би трябва да си по-директен? — Усмихвам се, слагам ръка на коляното му и го стискам леко. — Попитай я дали иска да се омъжи за теб, да ти роди деца и да живеете щастливо до края на живота си — шегувам се.

— Искам да се оженя за нея и това е най-тъжното. Истината е, че съм готов да се оженя за нея, да й направя дете — шест прекрасни дечица, — да купя къща, да си намеря някоя скучна работа и да ги издържам завинаги. Всичките. Готов съм да го направя веднага. И ще съм щастлив. Обичам я. — Отново въздъхва. — Просто няма друга като нея, нали? Красива, забавна, умна… и изпълнена с такава жажда за живот. С такъв ентусиазъм. Може да накара и най-скучното нещо на света да изглежда смешно. Може да превърне всеки делничен ден в парти. Всички други изглеждат… просто… толкова… скучни и празни в сравнение с нея.

— Бре, бре! Благодаря.

— Мамка му! Извинявай. Нямах предвид теб.

— Всичко е наред. Само се шегувам. — Засмивам се. — Ти обаче май наистина си влюбен.

— Да. Отчаяно, абсурдно влюбен. В момиче, което се бои от обвързване.

Чудя се дали е прав. Винаги съм предполагала, че когато някой каже, че се бои от обвързване, това е просто удобен начин да се измъкне от нежелана връзка. Начин да разкара някого, като обвинява себе си, вместо бедния натирен клетник. „Не си виновен ти, а аз. Не мога да се обвържа“ със сигурност се преглъща по-лесно, отколкото: „Хей, просто не те харесвам достатъчно. Ще се видим някой друг път.“ Но Роби може да е прав за Алис — у нея определено има нещо, нещо тайнствено и затворено — и въпреки цялата й външна топлина и откритост тази част от нея остава скрита, недосегаема.

— Тя ли ти го каза? — питам.

Роби се взира в плажа, потънал в мислите си.

— Роби?

— Извинявай. Какво дали ми е казала?

— Алис наистина ли ти каза, че се страхува да се обвърже? Или просто ти си мислиш така?

— Не го е изрекла по този начин. Господи! — Разсмива се. — Наистина ли си я представяш да каже нещо такова? Не. Не го е споменала, но е очевидно, не смяташ ли?

— Не знам. Не знам как се разбират тези неща.

— Имам предвид историята с майка й — пояснява той. — Истинската й майка. Толкова често са я отблъсквали. Нищо чудно, че е нащрек в любовта.

— Истинската й майка ли? Какво искаш да кажеш?

— Мамка му! — Той се взира в мен. — Не ти ли е споделила?

— Не. — Поклащам глава. — Какво? Тя осиновена ли е или какво?

— Да. По дяволите! Май не бива да говоря повече. Май просто трябва да изчакам и да я оставя сама да ти каже.

— Ти на практика вече ми каза. Истинската й майка я отблъснала и са я осиновили. Вече знам, че не харесва осиновителите си. Или поне предполагам, че те са онези, които нарича свои родители?

— Да. Истинската й майка, биологичната й майка, се нарича Жожо.

— Жожо ли?

— Да. Хипи съкращение от Джоан. Безнадеждна стара наркоманка. Най-себичната и погълната от себе си жена, която можеш да си представиш. Но Алис я обича. Въпреки че е била прекалено затънала в разни каши, за да се грижи за дъщеря си и братчето й, когато са били деца.

— Братче ли? Алис има брат?

— Да.

— Брат. Уау! Нямах представа. Изобщо не е споменавала за него. Как се казва?

Роби се намръщва, клати глава.

— Всъщност не знам. Алис става много странна, когато говори за него. Натъжава се и така нататък. Нарича го просто „малкото ми братче“. Знам, че е имал някакви неприятности със закона, нещо голямо, но не съм сигурен какво. Най-вероятно наркотици като майка си.

Смаяна съм, когато научавам, че приятелката ми има брат, че е осиновена и крие тайни, опустошителни почти колкото моята. Между нас двете има повече общи неща, отколкото съм си представяла. И двете имаме минало, което бихме предпочели да забравим, и изведнъж съм убедена: съвпадението е толкова голямо, че може да се обясни само като някакъв знак. Знак, че ни е било писано да се срещнем, че съдбата ни е била да станем приятелки.

— Каква бъркотия — казвам.

— Да.

— Понякога животът наистина е гаден — продължавам. — Горката Алис.

Но в действителност имам предвид „горките ние“. И тримата сме преживели ужасни неща — убийство, рак, изоставяне — и сега за пръв път се изкушавам да разкажа на Роби за Рейчъл. Не искам съчувствието му, а доверието, което идва от това, че някой е преживял нещо трагично. Мога да кажа, че разбирам, и наистина е така, но за Роби и Алис, които не знаят нищо за миналото ми, думите ми ще прозвучат кухо — успокояващите, но неподплатени със знание думи на късметлиите.

Боя се обаче, че ако проявя такава откровеност, сутринта може да съжалявам. Не казвам нищо.

* * *

На следващия ден се събуждам късно и въпреки късното лягане, се чувствам освежена и щастлива. През прозорците нахлуват слънчевите лъчи, сипят се върху леглото ми и аз продължавам да лежа известно време, покрита само с чаршафа наслаждавам се на топлината на слънцето. Чувам дълбокия тътен на океана и гласовете на Роби и Алис, които говорят тихо и се смеят в спалнята си.

Ставам, обличам си пеньоара и отивам в кухнята. Къщата е слънчева и за миг съм заслепена от острия блясък на лъчите. Примигвам и за момент оставам на мястото си, за да дам време на очите си да свикнат.

Приготвям си чаша чай и я отнасям на верандата. Облягам се на парапета и се заглеждам в океана. Водата е красива, бистра, тюркоазеносиня, а вълните се разбиват, нежно в пясъка. Стиснала чашата в ръце, слизам от верандата и тръгвам към водата. Допивам чая, оставям празната чаша на пясъка, поглеждам назад към къщата, оглеждам брега, за да се уверя, че никой не гледа. После свалям пеньоара си и го оставям да се плъзне на земята. Втурвам се във водата и когато съм достатъчно навътре, се гмуркам.

Водата е толкова спокойна, че мога да се отпусна по гръб и да плувам без усилия в свободен стил нагоре-надолу край брега. След известно време, едновременно уморена и освежена, излизам от водата, обличам си отново пеньоара и се отправям обратно към къщата.

— Катрин? — провиква се Алис, когато влизам. — Какво правиш?

Отивам до стаята им и се спирам на прага. Двамата с Роби седят на леглото с преплетени крака. Роби ме вижда, придърпва чаршафа нагоре, за да се покрие, и се усмихва смутено. Свивам рамене и весело им се ухилвам.

— Сутринта е приказна. Приказна — казвам. — Поплувах, а водата е идеална. И вие трябва да отидете. Ще приготвя нещо за закуска. Яйца по бенедиктински, ако искате.

— Ще ме охраниш, с тази страхотна храна. — Алис се прозява и опъва ръце над главата си. — Ще надебелея, също като отвратителните ми осиновители. — Поглежда към мен и вдига вежди. — Като стана дума за това…

— Да — прекъсвам я и поради някаква причина съм притеснена, сякаш са ме хванали да правя нещо непозволено. Струва ми се, че усещането идва от начина, по който ме гледа — като сърдита майка в очакване детето й да признае прегрешение, за което тя вече знае. — Да, Роби ми разказа за… ами че си осиновена. И имаш брат. Надявам се, нямаш нищо против, че знам.

Но студеното изражение е изчезнало от лицето й и не съм сигурна дали не съм си го въобразила. Тя безразлично вдига рамене и отново се прозява.

— Не е някаква голяма тайна. Просто така и не се наканих да ти кажа. Наистина не е нищо особено. Не си струва да говорим за това.

Забелязвам как челото на Роби се смръщва, а устните му едва забележимо се присвиват. Той въздъхва и завърта очи.

— Разбира се. Не е нищо особено. Както всичко друго, а, Ал? Нищо. Нищо, нищо, нищо. Любимата ти дума.

— Хей, Роби — казва Алис. Гласът й е твърд и студен, изражението — разярено. — Ако не ти харесва начинът, по който се оправям в живота, ако не одобряваш разсъжденията ми, какво правиш тук? А? Роби? Какво точно правиш тук?

— Не че не одобрявам разсъжденията ти. Не съм казал това. Просто смятам, че е отвратителен начинът, по който отхвърляш всичко, свързано с чувствата, сякаш не означава нищо. Сякаш се правиш на много смела. Това е някакъв вид защита… и мисля, че не е здравословна.

— Какво? — Тя се взира в него, неспособна да повярва на ушите си, плъзга се надолу по леглото и застава до него. Слага ръце на хълбоците си. Облечена е в бяла нощница, хубава и благоприлична, почти детска. На бузите й горят две червени петна. Очите й блестят от гняв. Изглежда невинна, красива и опасна и е невъзможно да отделиш поглед от нея. Тя клати глава и горчиво се усмихва. — Какво се опитваш да ми кажеш, Роби? За какво говориш?

— Говоря за теб, Алис. За семейството ти. За майка ти и брат ти. Дори не знам името му. Катрин изобщо не знаеше, че имаш брат. Не смяташ ли, че е малко странно? Никога не говориш за него. Не говориш дори за родителите си или за детството си. Никога не говориш за нищо.

— А защо да го правя, Роби? Само защото ти си решил, че така е правилно? Какво е това, което толкова отчаяно искаш да разбереш? Коя гнусна малка подробност те интересува? А? Вече знаеш, че Жожо е пристрастена към хероина. Знаеш, че съм осиновена. Не говоря за брат си, защото почти никога не го виждам. Защото не е лесно да си уредим среща, нали разбираш. Не говоря за него, защото не сме израснали заедно, защото го осиновиха някакви тъпи задници и животът му беше ужасен, а сега е в затвора, ясно? Не говоря за него, защото хората като теб никога не биха могли да разберат какво е преживял.

Стоя и ги гледам. Трудно ми е да се откъсна, трудно ми е да не слушам. Алис има свои тайни. И аз имам тайни. И за разлика от Роби, ще съм доволна нещата да останат такива, каквито са. Искам да му кажа да я остави на мира, да зареже темата, да позволи на Алис да запази тайните си, ако иска, но тази битка не е моя.

Обръщам се и тръгвам към кухнята, но Алис изкрещява името ми.

— Не бягай — казва тя.

Гласът й е студен и повелителен и ме дразни. Когато отговарям, тонът ми е също толкова студен.

— Не бягам — отсичам. — Отивам да приготвя закуска. Гладна съм.

— Просто искам да чуя какво мислиш — продължава тя, сякаш не съм казала нищо. — Не смяташ ли, че имам правото сама да решавам за какво искам или не искам да говоря? Или е грешка от моя страна да пазя някои неща за себе си? — Отправя гневен поглед към Роби, после се обръща към мен и вдига вежди. — Или мислиш, че приятелите трябва да си казват всичко? Всичко, което се е случило някога?

— Не — отвръщам тихо. — Разбира се, че не. — „Разбира се, че можеш да имаш тайни — мисля си. — И аз имам свои. С удоволствие ще те оставя да запазиш твоите, стига аз да мога да запазя своите. Да ги оставим заровени дълбоко в земята, да се опитаме да забравим за тях и никога да не ги споменаваме. Никога.“

Но не успявам да добавя нищо повече, защото се намесва Роби:

— Дай да не замесваме Катрин. Разправията не я засяга.

— Да, но тя стои там и ни слуша, сякаш е нейна работа.

— Не — заявявам и внезапно притеснена, преминавам в отбрана. — Исках да се махна. Ти ме попита какво мисля. — Възпирам се да не продължа, защото усещам, че заприличвам на капризно дете. — Както и да е — свивам рамене, — умирам от глад. Ще приготвя закуска.

Обръщам се, отивам в кухнята и подскачам стреснато, когато чувам как вратата се затръшва шумно зад мен. Чувам как Роби възкликва нещо, а Алис му отговаря гневно. Жегната съм от нелюбезността й и се чувствам леко унизена при мисълта, че ме е сметнала за някаква подслушвачка. Изваждам продуктите от хладилника: яйца, бекон, лимон, лук, масло слагам ги на плота и сърдито затръшвам вратичката на хладилника.

Най-напред приготвям соса. Счупвам яйцата и внимателно отделям жълтъците от белтъците. Все още чувам приглушените гласове на Роби и Алис от спалнята им. Сега са много по-тихи и звучат по-спокойно, сякаш се сдобряват. И докато разбивам белтъците, притиснала купата към корема си с една ръка, а другата движа в бързи кръгове, усещам, че се усмихвам. „Скарахме се — мисля си, — наистина се скарахме. За първи път.

Както правят приятелите.“