Ребека Джеймс
Красиво зло (21)

Двайсета глава

Грант отби от пътя и спря в някаква тревиста площ.

— И така — той разкопча колана си и усмихнат се обърна с лице към мен, — ето че пристигнахме. Време е за малко забавление, а? Готова ли си, Кейти? Кейти, Кейти? Кейти, дружке?

Не отвърнах, само го погледнах безстрастно. Нямаше какво да му кажа, по това време страхът ми вече бе станал толкова голям, а омразата ми към Грант — така безгранична, че почти не можех да говоря. Тресях се цялата — ръцете, краката и дори главата ми. Зъбите ми тракаха и трябваше насила да държа устните си затворени, да стискам зъби, за да спра този ужасен звук. Това усилие ми даваше нещо, върху което да се съсредоточа, нещо, върху което да концентрирам енергията си, вместо да изкрещя, да скоча на предната седалка и да се нахвърля върху Грант — действието, към което ме подтикваше целият адреналин в тялото ми и което, сигурна бях, щеше само да направи нещата още по-лоши. Не исках Грант да чуе, че зъбите ми тракат. Чувствах, че ако разбере колко съм уплашена, ще изпадна в още по-неизгодно положение.

Въпреки че постоянно я бутах и щипех, Рейчъл не бе помръднала, примигнала или показала някакъв признак, че е в съзнание, откакто си тръгнахме от партито. В известен смисъл й завиждах, защото не разбираше какво се случва.

— Хайде. — Грант сръга с лакът момчето до него, завъртя раздразнено очи, наведе се през него и изкрещя на седналия най-близо до вратата: — Излизай, става ли? Или цяла нощ ще седиш тук и ще чакаш аз да ти кажа какво да правиш?

— Добре.

Момчето отвори вратата и излезе. Второто го последва и затвори зад себе си.

Грант отвори своята врата, излезе и я затръшна толкова силно, че колата се разтресе. После Шон, толкова тежък и нервен, че чувах хрипливото му дишане, отвори вратата, излезе и я затръшна. Двете с Рейчъл бяхме сами в колата. В капан, заобиколени.

— Рейч. — Сложих ръка на коляното й и я разтърсих с колкото сила имах. — Събуди се, Рейчъл! Събуди се! — Чух истерията в гласа си. — Моля те, Рейч — казах по-високо, без да ме е грижа дали момчетата ме чуват. — Моля те.

Вратата до мен се отвори и в колата нахлу студен нощен въздух. А после Грант надникна вътре и ми се усмихна.

— Не може да те чуе, дружке. Само си губиш времето. — Погледна към голата си китка, сякаш изчисляваше времето. — Аха! Поне един час, преди изобщо да започне да се събужда.

После сложи ръка на коляното ми и леко го стисна — жест на фалшива привързаност, от който ме побиха тръпки, отврати ме толкова, сякаш ме бе докоснал отровен паяк. Допирът му ме накара да изпитам желание да изкрещя, да го изритам, да го ударя по лицето. Но прехапах устна, сведох поглед към скута си и заставих ръцете си да останат неподвижни.

— Какво искаш, Грант? — попитах с тих равен глас. — Какво искаш от нас?

Той изглеждаше замислен. Дръпна от цигарата си и издуха дима в лицето ми. Извърнах се настрана и се закашлях в ръката си.

— О! Извинявай, дружке. Не пушиш ли?

— Не.

— Може би трябва да започнеш. Обичам дами, които пушат. Секси е. Не мислиш ли? Изтънчено.

Отново дръпна от цигарата и отново издуха гадния дим от дробовете си право в лицето ми.

Затворих очи и задържах дъха си. Но после фасът му се озова в устата ми, пръстите му го тикаха грубо между устните ми. Извърнах се настрана.

Внезапно, шокиращо, главата ми се отметна назад, а по скалпа ми пламна болка. Грант ме бе дръпнал за косата и бе навел главата ми назад, така че сега го гледах почти отдолу нагоре.

— Слушай, кучко! — каза той с мек, тих, пълен със злоба глас. Лицето му бе толкова близко до моето, че почувствах наболата четина по бузите му. — Не се извръщай от мен, ясно ли е? Не обичам. Ясно ли е?

Пусна ме и аз кимнах, а после се разплаках.

— О — въздъхна той, — недей пак. Виж. — Отвори по-широко вратата на колата и приседна на седалката до мен. Единият му крак беше вътре, другият — на земята. — Всичко ще е много по-лесно, ако ми съдействаш, става ли? Ако просто правиш каквото казвам и когато го казвам. Става ли?

Надутото му излъчване на търпелив праведник, възможно само защото имаше предимство в силата и числеността — силата на грубияна, — събуди у мен желание да се изсмея, да се изплюя в лицето му.

Но нежеланието ми да избегна болката, желанието ми да остана жива, недокосната и колкото се може по-малко наранена, бе по-силно от желанието да се нахвърля отгоре му.

— Става — казах. — Става.

— Добро момиче. Сега си дръпни от цигарата. Няма да те нарани. Ето. — Отново я притисна между устните ми. — Дърпай.

Вдишах колкото се може по-малко, димът изпълни устата ми и аз незабавно се закашлях. От устата ми се разхвърчаха слюнки. Грант се разсмя, поклати глава, сякаш развеселен от детинска лудория, и пъхна цигарата обратно между устните си. Изправи се.

— Ела — каза той. — Време е да излезем.

— Къде отиваме? — тревожно погледнах към сестра ми. — Ами Рейчъл? Не искам да я оставям сама.

Грант отново надникна в колата и въздъхна. Опитно задържа цигарата в единия ъгъл на устата си, докато говореше:

— Какво казах, Кейти? Не слушаш, дружке. Прави каквото казвам, когато казвам и всичко ще е наред.

Млъкна, извади цигарата от устата си с палец и показалец, обърна я и замислено погледна към горящия й връх.

Разбрах какво ще направи миг преди да го стори. А после започнах да викам, защото кожата на крака ми, точно над коляното, гореше. Той задържа върха на цигарата притиснат до мен, а аз продължих да крещя. Ръцете ми се раздвижиха без контрола на волята ми, започнаха да го блъскат настрана, да го удрят.

Той ги сграбчи в своите и ги стисна толкова силно, че ме заболя. Беше толкова по-силен от мен, че не можех нито да се съпротивлявам, нито да се отдръпна. Едва успявах да движа ръцете си в хватката му.

— Млъквай! — изсъска Грант толкова злобно, че между устните му се събра слюнка и опръска лицето ми. — Не задавай въпроси. Повече не задавай никакви шибани въпроси. Просто… скапано… прави… каквото… ти… се… казва.

Сега страхът и гневът ми — защото го мразех и ако можех да го убия, с радост щях да го направя — бяха толкова силни, че забравих болката в крака си. Едва я чувствах. Исках да му се разкрещя, почувствах как горната ми устна се свива от силата на презрението и от усилието да не го изразя. „Как смееш! — исках да изкрещя. — Ти, глупав, тъп, невеж, грозен шибаняко! Как смееш! Ще съжаляваш за това. Ще си платиш. И ако ми се отдаде възможност, ако само за миг ми обърнеш гръб и получа шанса си, ще те убия. Ще размажа главата ти с камък, ще го стоварвам отгоре й отново и отново, докато мозъкът ти стане на пихтия. Ще те смажа, докато не остане нищо от глупавото ти страхливо лице, от жалкото ти зло мозъче.“

— Хайде! — кресна ми внезапно той, като ме накара да подскоча и да вдигна ръце към лицето си в инстинктивна защитна реакция. — Излизай от шибаната кола. Веднага!

Плъзнах се по седалката и излязох.

Шон и останалите момчета стояха един до друг недалеч от автомобила. Чувах как си говорят и се смеят. Смехът им звучеше насилено, неестествено. Очевидно бяха нервни и гласовете им бяха изпълнени с изкуствена смелост. Трима от тях държаха цигари, които образуваха горящи оранжеви арки в тъмнината, когато движеха ръцете си или поднасяха цигарите към устните си.

Грант ме стисна силно под лакътя и ме повлече покрай тях. Исках да протестирам, да кажа, че не желая да оставям Рейчъл сама и да попитам къде ме води, но изгарянето над коляното ми бе доказателство колко жесток можеше да бъде и се боях да го предизвиквам още повече. Вече беше достатъчно ядосан.

Беше тъмно, препъвах се и всеки път, когато се случеше, Грант рязко ме дърпаше за ръката и изсумтяваше раздразнено. Опитвах се да вървя гладко, но бях толкова ужасена, че краката ми трепереха, а чувството ми за равновесие бе изчезнало. Струваше ми огромно усилие да не падна на земята и да закрещя. Вместо това ридаех мълчаливо, сълзите се стичаха по бузите ми и се търкулваха върху якичката.

После пред нас се появи сграда — малка барака, някакъв склад. Видях гънките на рифелованите й ламаринени стени в светлинката от цигарата на Грант. Той отвори вратата, която изскърца шумно, и ме блъсна вътре. Чух шум от спускане на резе и се озовах заключена вътре.

Беше съвсем тъмно. Миришеше на влага и земя — миризма, която ми напомни за избата на дядо ми — мястото, което винаги ме е плашило. Чух как Грант се отдалечава, паднах на колене и започнах да стена от ужас.

— О, господи! — прошепнах в тъмнината. — Моля те, моля те, не ме оставяй тук. Моля те.

Всеки инстинкт в тялото ми подсказваше да закрещя — да крещя, да пищя, да удрям по стената. Да протестирам колкото се може по-шумно и по-буйно. Но знаех, че няма смисъл — нямаше кой да ме чуе. Само щях да ядосам Грант още повече и да го накарам отново да ме нарани. Или да нарани Рейчъл. Впрегнах цялата си воля, цялата си енергия и самоконтрол, за да заглуша риданията си, да бъда колкото се може по-тиха.

Опрях длани на земята. Пръст, влажна, студена и сбита. Застанах на четири крака и за миг увесих глава надолу. Вдишвах и издишвах, вдишвах и издишвах и се опитвах да се успокоя. Щеше да е лесно да си позволя да пищя и крещя, толкова лесно и в известен смисъл успокоително да се поддам на лишената от разум истерия. Но трябваше да запазя ума си бистър, трябваше да помисля. В крайна сметка бях все още жива, Рейчъл беше все още жива и до момента не се бе случило нищо непоправимо. И най-добрата — не, единствената — защита, с която разполагах, беше мозъкът ми. Грант и приятелите му бяха по-силни, но трябваше да вярвам, че аз съм по-умна и че ако запазя спокойствие, има възможност да ги надхитря и да намеря начин да избягам.

Прокарах ръце по земята. Опитвах се да почувствам очертанията на бараката, да преценя колко е голяма и да добия представа къде са стените. Исках да разбера дали има някакъв възможен източник на светлина, някакво място, откъдето мога да избягам.

Допрях ръка до стената и запълзях по пода, без да отлепям длан. Движех се бавно и страхливо в тъмнината — боях се да не пропълзя върху нещо остро или да си ударя главата. Но се почувствах по-добре, когато започнах да се движа, да правя нещо. Много по-добре се чувствах сега, когато имах план, колкото и крехък и невероятен за изпълнение да изглеждаше той.

Бараката сякаш бе по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Докато завивах край втората стена, докоснах нещо. Беше меко и странно на допир. Отдръпнах се ужасена и притиснах ръце към лицето си, за да потисна риданието си.

Първата ми мисъл беше, че е животно, и се ужасих, но не чух и не почувствах никакво движение, никакво дишане, затова предположих, че на каквото и да съм попаднала, ако някога е било живо, сега е мъртво. Бавно протегнах ръка, за да го докосна отново.

Беше меко, но и грубо. Не беше животно, а чувал. От зебло. Най-вероятно беше пълен със семена или сено. Пропълзях още по-нататък и установих, че има купища такива чували, наредени срещу цялата стена.

Пропълзях покрай останалата част от бараката и не намерих между стените и земята никакви пролуки, никакъв очевиден начин за бягство. Седнах и се опитах да помисля докато се оглеждах наоколо, осъзнах, че очите ми свикват с тъмнината. С изключение на чувалите, бараката беше абсолютно празна. Единствената светлина идваше от дупките около вратата. Но знаех, че тя е здраво заключена — бях чула Грант да спуска няколко резета, преди да се отдалечи.

Можех да преместя чувалите. Наясно бях, че вероятността е малка, но все пак бе възможно зад тях да има дупка или начин за бягство. Ламарината можеше да се извива. Единственото, което ми трябваше, беше малка пролука между стената и земята — и щях да се измъкна.

Чувалите бяха тежки и трудно щях да ги помръдна, но страхът и гневът ми дадоха сила, която не бих имала при нормални обстоятелства. Не ме интересуваше колко ще ме заболят ръцете или гърбът — нуждата да избягам, да живея, ме караше да продължавам да се движа. Не преместих чувалите далеч, просто ги струпах на около метър от стената, наредени също така гладко, както преди. Колкото и да копнеех просто да ги избутам от пътя си, не желаех Грант да забележи, че са преместени, когато се върне.

Упоритостта ми бе възнаградена. Когато най-после се заех с последния ред, зърнах сребристо сияние, идващо от земята. Светлина. Сега започнах да се движа много по-бързо, внезапно по-изнервена и уплашена, отколкото бях само преди секунди. Почувствах как стомахът ми се свива и изпитах внезапна неотложна нужда да отида до тоалетната. Възможността за спасение само усили страха ми, накара ме още по-ясно да осъзная в каква опасност се намирам и колко ужасена съм наистина. Но стегнах мускулите си и продължих. Нямах време да спирам.

Преместих всички чували достатъчно далеч, за да успея да се промъкна между тях и стената, застанах на четири крака и погледнах към дупката. Точно до долния край на стената ламарината се извиваше нагоре и навън и оставяше открито пространство, високо около десет сантиметра и широко почти метър. Ако я извиех само още малко, щях да се промъкна. Само ако успеех да направя отвора достатъчно широк, за да провра първо главата си, а после и тялото!

Изправих се, запънах крак срещу ламарината и натиснах колкото се може по-силно. Тя не помръдна. Трябваше да натисна с тежестта на цялото си тяло. Легнах по гръб на земята с глава към чувалите и опрях крака на ламарината. Натиснах с цялата сила, която притежавах. Стената помръдна. Леко.

Както и преди малко, при мисълта, че може да се измъкна, почувствах как в гърлото ми се надига истерия. Потиснах риданието, поклатих глава и се съсредоточих върху настоящата задача. Отново натиснах. Толкова силно, че ме заболя. Ламарината се изви още повече.

Сега дупката изглеждаше достатъчно голяма. Легнах по корем и си промуших главата, странично, така че бузата ми се одра в земята, а в кожата ми се забиха остри камъчета. По-трудно бе да провра раменете си, но се издърпах с ръце, оттласквах се с крака и успях да ги изтикам. Останалата част от тялото ми се провря лесно и аз се плъзнах по земята. Не ме интересуваше, че разръфаният ръб на ламарината дере гърба ми, че се врязва през дрехите ми, че разкъсва кожата ми. Измъкнах се и се изправих.

И сега, когато се озовах навън, ми стана още по-трудно да контролирам надигащата се истерия. Бях свободна, поне засега, и толкова отчаяно исках да не ме намерят, че за миг останах парализирана от собствения си ужас. Но заставих дробовете си да дишат, а краката — да се движат, отидох до ъгъла на бараката и надзърнах от другата страна.

Това, което видях, едва не ме накара да изкрещя, едва не ме накара да се втурна към момчетата, готова да ги нападна, да ги дърпам и дращя, да ги ритам и хапя, да използвам цялата си сила, за да ги надвия.

Рейчъл лежеше на земята до колата. Вратите бяха отворени и отвътре идваше достатъчно светлина, за да видя ясно ужасяващата картина пред себе си. Сестра ми беше разкрачена, ученическата униформа бе набрана около кръста й. Грант бе коленичил между краката й. Дънките му висяха на бедрата. Движеше се напред и назад, в нея. Всеки път Рейчъл надаваше тих стон, но очите й бяха затворени, очевидно все още беше много дрогирана. Другите момчета се бяха облегнали на колата и гледаха.

Тези копелета я изнасилваха. Малката ми сестричка.

Превих се на две и притиснах ръка към устата си, за да заглуша писъка. Исках да се втурна към тях, да ги убия, осакатя, нараня. Но се заставих да остана неподвижна, да помисля. Ако се опитах да ги нападна, само щях да направя нещата още по-лоши. Нямаше начин да ги надвия. Не можех да сторя нищо друго, освен да влоша ситуацията още повече.

Яростна омраза, толкова могъща, че можех да почувствам вкуса й, остър и горчив, се надигна в гърлото ми. Наведох се към земята, взех един камък и го стиснах толкова силно, че се заби в кожата ми. Но се зарадвах на болката, зарадвах се, че е толкова остър.

Отчаяно се огледах наоколо за нещо, каквото и да е. Не съм сигурна какво се надявах да намеря, но през дърветата в далечината зърнах светлина.

Отново погледнах към Рейчъл в същия миг Шон повдигна глава и сякаш погледна право към мен. Не знам дали наистина ме е видял — никога няма да разбера. Там, където стоях, беше толкова тъмно, че може би не ме е забелязал. Но не изчаках да разбера. Паникьосах се.

Обърнах се и побягнах. Към светлината.