Ребека Джеймс
Красиво зло (35)

Трийсет и четвърта глава

Мама и татко и родителите на Мик събират заедно нещата от апартамента. Аз оставам у мама и татко, в леглото, заровена под купчина одеяла. Невъзможно ми е да помисля, че трябва да помогна да разчистим съвместния ни живот, бъдещето ни, мечтите ни, и съм благодарна, че никой не го очаква от мен. Те го правят така ефективно, че са готови за по-малко от ден. Когато мама и татко се връщат у дома, мама идва в стаята ми и сяда на леглото ми.

— Донесохме барабаните на Мик. И записите му. Родителите му си помислиха, че може да поискаш да ги задържиш.

Не мога да понеса мисълта за замлъкналите барабани на Мик, за неизсвирената му музика, но кимвам в знак на благодарност, обръщам се и притискам ръка към устата си.

Мама слага ръка върху одеялото, над бедрото ми, и я плъзга успокоително нагоре и надолу по крака ми, докато говори:

— Ние, разбира се, им казахме за бебето.

— О! — отвръщам и се опитвам да проявя учтивост, да покажа някакъв интерес, но искам просто да си отиде и да ме остави на мира. Да ме остави да се наплача на спокойствие. Странно, че само преди няколко дни толкова се вълнувах какво ще си помислят всички за бебето. Сега ми се струва съвсем маловажно. Самото бебе ми изглежда невъзможно.

— Отначало, разбира се, бяха много изненадани. Но мисля, че накрая останаха доволни. Това е бебето на Мик, разбира се, а това все пак е нещо. Някаква утеха — казва тя.

За пръв път ги виждам на погребението на Мик. Баща му прилича на Филипа, а майка му — толкова много на Мик, че ми се струва свръхестествено. Тя ме привлича до себе си и ме прегръща силно. Аз се вкопчвам в нея, поглъщам миризмата й и накрая трябва да ме принудят със сила да я пусна.

Следващите шест месеца прекарвам като робот. Правя всичко, което трябва — храня се добре, редовно се разхождам из квартала, — но се чувствам отделена от случващото се. Незаинтересована от бебето. Родителите на Мик идват няколко пъти, Филипа също и само когато съм с тях, изпитвам чувството, че съм близо до Мик, че съм почти жива. През останалото време се чувствам като някакво зомби. Жив мъртвец.

Родилните болки започват в деня преди термина ми отначало болката ме радва — тя е само физическа, много по-лесна за понасяне от душевната — и изпитвам извратено чувство на удовлетворение, докато тя се засилва все повече и повече.

Но болката продължава два дни и две нощи и накрая става толкова ужасна и непоносима, че моля боговете да я спрат, пищя и викам на акушерките да ми помогнат, а те само кимат и се усмихват, казват ми да клекна и най-накрая изтласквам, изтласквам, изтласквам вселената измежду краката си и ето, тя е тук. Сара. Дъщерята на Мик. Моето момиченце.

Не знам дали се дължи на прекрасното секване на болките или на някакво раздвижване на хормоните, но изпитвам дълбоко завладяващо чувство на любов и благодарност. Благодарност заради момиченцето ми, заради мама и Филипа, които ми помогнаха да я доведа на този свят, за акушерките, за целия свят. Изпитвам — така, както никога не съм изпитвала, откакто умря Мик. Повдигам дъщеря си, все още хлъзгава и мокра от раждането, полагам я на гърдите си и прошепвам тиха молитва към Мик, тържествено обещание да я обичам завинаги.