Ребека Джеймс
Красиво зло (23)

Двайсет и втора глава

Бягаш и бягаш, и бягаш. Тичаш по-бързо, отколкото някога си тичала през живота си. Препъваш се, залиташ, падаш на ръцете и коленете си, незабавно се изправяш, продължаваш да тичаш.

— Моля ви, моля ви! — ридаеш. — Помогнете ми. Моля ви, някой да ми помогне!

Изпитваш ужас, че те са зад теб, че те преследват, че се приближават с всяка стъпка. Неравното ти дишане отеква оглушително в ушите ти, но си представяш, че можеш да ги чуеш зад себе си, и бягаш още по-бързо. Не се обръщаш да провериш — прекалено си ужасена да направиш каквото и да било, освен да бягаш. Въпреки пробождането под ребрата, въпреки изтощението, въпреки болката в краката се заставяш да продължаваш, да не се забавяш, да не се обръщаш, да не се строполиш в истерия на земята.

И докато се приближаваш към светлината, разбираш, че идва от къща, точно както си се надявала. Докато се приближаваш още повече, виждаш, че прозорците са отворени на нощния вятър, че лампата на верандата свети, а на алеята е паркирана кола. Някой е у дома.

Хукваш по алеята, строполяваш се на верандата, надигаш се и се втурваш към вратата. Блъскаш я с юмруци, без да спираш. Риташ я. Опитваш се да изкрещиш.

След минута вратата се отваря. На прага застава някаква жена. Изглежда сърдита, сякаш е раздразнена от грубото натрапване. Но когато забелязва как изглеждаш, очевидния ти страх, сериозността на ситуацията, изражението й се променя, на лицето й се изписват тревога и загриженост. Устата й увисва, тя слага една ръка на гърдите си, а другата — на твоята ръка.

— Какво има? — пита. — Какво се е случило?

По времето, когато пристига полицията и организира претърсване, момчетата са избягали. Оставили са я там. По гръб на земята, като животно. Един от полицаите те уверява, че изглежда спокойна, че на студеното й мъртво лице е изписано изражение на ведрост и спокойствие.

— Поне — казва той, — поне можем да се надяваме, че не е разбрала какво се случва.

Не е разбрала, че си я изоставила там. Сама с тях.