Ребека Джеймс
Красиво зло (24)

Двайсет и трета глава

Пристигам в кафенето, а Алис вече е седнала на маса в ъгъла и отпива от чашка с кафе.

— Здравей.

Сядам срещу нея. Усмихвам се.

Алис завърта очи.

— През целия уикенд се опитвах да ти се обадя. Защо никога не си вземаш мобилния?

Сприхавостта й обаче не може да помрачи настроението ми. Нищо не може. Прекалено съм щастлива.

— Защо? Какво искаш? — питам любезно, без да обръщам внимание на настроението й. Не си правя труда да обяснявам какво се е случило, къде съм била. Не казвам и дума за Мик. Всичко е твърде скорошно, прекалено хубаво и искам да го запазя за себе си.

— Просто исках да ти разкажа. Срещнах един мъж.

Алис се привежда напред с вдигнати вежди. Гневът й само отпреди миг сякаш вече е забравен.

Веднага си помислям за Роби. Той ще е съкрушен.

— О! — Вземам менюто и се взирам невиждащо в ламинирания картон. — Сериозно ли е?

— Дали е сериозно? Господи, не можеш ли да се зарадваш за мен?

Оставям менюто на масата и поглеждам към нея.

— Извинявай. Но какво ще стане с Роби? Той изобщо знае ли? Ще бъде съсипан. Той наистина…

— Роби-Шмоби — прекъсва ме тя. — Никога не съм му обещавала нищо. Честна дума, Катрин. Наистина. Обясних му пределно ясно, че това помежду ни не е сериозно. Всичко друго е само в главата му. Все едно, той ще трябва да се справи. Няма друг избор. Аз не съм негова собственост.

— Да, предполагам — съгласявам се и осъзнавам, че това е най-добрият изход в дългосрочен план. В известен смисъл мога само да се радвам за Роби. Това ще го застави да застане лице в лице с действителността — на Алис просто не й пука за него. Ще го заболи, но трябва да я забрави и да си намери друга. Някоя, която оценява колко е фантастичен.

— И така — казвам, — кой е той? Какъв е?

— Страхотен е. Вълшебен, красив, секси. Направо съм на седмото небе. Постоянно мисля за него.

Усмихвам се. Разбирам точно как се чувства.

— Как се казва?

Но Алис не отговаря. Вместо това повдига чашата към устата си и ме поглежда над ръба.

— По-възрастен е от мен.

— По-възрастен ли?

— Да. Много.

— Колко точно?

— Отгатни. Отгатни на колко е години.

— Трийсет и пет?

— Не. По-възрастен.

— Четирийсет?

— По-възрастен.

— Четирийсет и пет?

— По-възрастен.

Взирам се в нея онемяла.

— Ти майтапиш ли се?

— Не. Хайде! Почти позна.

— Петдесет?

— Четирийсет и осем.

— Мамка му, Алис! Разликата е огромна. Това не го ли притеснява? Ти си само на осемнайсет?

Тя се усмихва.

— Може би си мисли, че съм на двайсет и седем.

— Значи го лъжеш?

Алис свива рамене.

— Просто поразтягам истината.

— Но той е с трийсет години по-възрастен от теб. Той е стар. Не ти ли се струва странно?

— Не. Съвсем не. Ще останеш изненадана. Страхотен е. Толкова е умен, Катрин, знае толкова много неща. Мисля, че през цялото време съм търсила по-възрастен мъж, нали разбираш? Сега е толкова по-хубаво. Той е много по-зрял, откровен, уверен и независим, и не се държи като влюбено кутре — какво облекчение! — Смее се. — И е толкова добър в леглото, толкова опитен. Просто е невероятно умел.

Опитвам се да се съсредоточа върху менюто. Дори не съм гладна — въодушевлението от новата ми любов убива апетита ми, — но не искам Алис да почувства неодобрението ми, осъждането ми. Напоследък, когато съм заедно с нея, се чувствам като по-голяма сестра — неодобряваща и капризна по-голяма сестра, такава, каквато никога не ми се е налагало да бъда с Рейчъл.

Дори не съм сигурна защо новата връзка на Алис трябва да ме безпокои. Все пак и двамата са пълнолетни и стига никой да не остане наранен, разликата във възрастта не би трябвало да има значение. Работата е там, че с Алис нещата никога не са толкова прости, колкото изглеждат.

— Нали не е женен? — не мога да сдържа подозрителността в гласа си.

— Не — изплезва ми се Алис. — Не е. Кучка такава!

— Извинявай. Добре. Не е женен. Това е добре. — А после се ухилвам. — Какво тогава не му е наред? Как е стигнал до тази възраст, без да се ожени?

— Бил е женен. Жена му е умряла.

— О, не. Наистина ли? Колко ужасно!

— Предполагам — вдига рамене Алис. — Но не и за мен.

Сервитьорката идва до масата и аз си поръчвам кафе и сандвич. Алис си поръчва само още едно кафе.

— Нищо ли няма да ядеш?

— Не. Нямам апетит. — Навежда се напред, обвива ръка около моята и я стиска. — Мисля, че съм влюбена, Катрин. Никога по-рано не съм се чувствала така. Никога. Не мога да ям. Не мога да спя. Кипя от адреналин. Нямам представа как ще изкарам проклетите изпити в това състояние. Не мога да чета дори списание, камо ли Шекспир. Единственото, което правя, е да чакам да ми се обади. Струва ми се, че живея само наполовина, когато не съм с него, в някакво своеобразно чистилище. Знаеш ли, наистина мисля, че той може да се окаже голямата любов на живота ми.

Макар да се чувствам почти по същия начин с Мик, с изненада установявам, че не изпитвам необходимост да се доверя на Алис, нямам желание да й разкажа за великолепните нови чувства, които пулсират във вените ми, или колко много неща са се променили от последната ни среща. Всъщност осъзнавам шокирана, че искам да запазя цялата история в тайна от нея, да я запазя на сигурно място, скрита. Моя.

Усмихвам се и слушам, докато тя ми разказва всичко — къде са се запознали, как са се събрали. Но не й споменавам нищо за Мик. Абсолютно нищо.