Ребека Джеймс
Красиво зло (22)

Двайсет и първа глава

— Пип. — Мик спира и ме хваща за ръката, Филипа върви пред нас към колата си. — Не е нужно да ни караш. С Катрин ще излезем. Ще отидем да хапнем нещо.

Сестра му спира и се обръща. Намръщва се.

— Какво?

Поглежда към нас, към преплетените ни ръце, към лицата ни. Разсмива се, очевидно доволна, и аз изпитвам облекчение — радвам се, задето не е сърдита, наранена или обидена.

— Боже мой! Наистина действате бързо. Но си знаех, че ще се харесате. Знаех си.

Пристъпва напред, прегръща първо Мик, а после и мен и отново ме стиска, преди да ме пусне. Приемам го като знак, че одобрява и споделя въодушевлението ми. Изпитвам прилив на нежност към нея. Тя е толкова великодушна, топлосърдечна и открита. Такава добра приятелка.

С Мик отиваме до Кръглия кей, а оттам към скалите. Държим се за ръце. Почти не говорим. Странно е колко непринудено се чувствам насаме с него, с този мъж, с когото съм се запознала току-що. Но ми се струва съвсем естествено да държа ръката му. Точно така. Ръцете ни си пасват идеално. Помежду ни има нещо непринудено, нещо почти вълшебно. Погледна ли го в очите, изпитвам нещо, което мога да опиша само като интимност, като чувство, че съм в безопасност. Чувствам се така, сякаш съм си отишла у дома.

Той ме завежда в една кръчма, където според него сервират хубава храна. И двамата умираме от глад и си поръчваме огромна вечеря — пържоли, картофи и салата, която изяждаме с апетит, като се усмихваме един на друг над масата всеки път щом очите ни се срещнат.

— Защо се намръщи, когато ме видя отначало? — питам. — Помислих, че сигурно ме ненавиждаш. Всъщност реших, че си ужасен. Неприветлив и груб.

— Защото се почувствах странно. Когато те видях, имам предвид. Веднага щом те зърнах. Разбрах, че помежду ни ще се случи нещо. Веднага го усетих. — Усмихва се и за пръв път изглежда срамежлив. — Ти ме накара да се почувствам нервен.

И двамата сме тържествуващо щастливи, учудени от неочакваната радост да се намерим, развълнувани от това, което знаем, че ще се случи по-късно през нощта. Няма никакви въпроси. Никакви съмнения. Не се поколебавам дори за секунда.

Отиваме у Мик. Той споделя един апартамент заедно със студент на име Саймън, който е излязъл през нощта. Мик ме завежда в спалнята си. Леглото му е най-обикновен матрак на пода, но олекотената завивка е сгъната, а възглавниците са събрани спретнато в горния край. Край стената до леглото са подредени книги, а на нея има облегната китара.

Изритваме обувките си и лягаме с лице един към друг. Мик докосва бузата ми с върха на пръста си, рисува линия по бузата и брадичката ми и оттам надолу по врата ми.

— Красива си.

Целуваме се, притискаме телата и устите си едни към други. Пасваме си идеално, съвсем естествено, и скоро се движим като един, топли, меки и задъхани. Прекрасно е.

— Катрин — казва той, когато свършваме. Дишаме един и същ въздух и лежим един до друг, лице до лице.

— Мик.

— Обичам името ти. Отива ти идеално. Катрин. Катрин. Катрин и Мик.

И когато изрича името ми заедно със своето, всичко се променя. Всъщност никога не съм обичала да ме наричат Катрин — през цялото време ми липсваше да ме наричат Кейти. Липсваше ми да бъда Кейти.

Но вече не съм Кейти. Сега съм Катрин — и тази нощ за първи път не искам да бъда никоя друга.