Фредерик Пол
Планетата в края на времето (9)

Глава 9

Макар че Уон-Ту беше много повече от човек, той имаше някои човешки черти — дори такива, които някои хора може би считаха за привлекателни. Например изпитваше същата радост от добре свършената работа като всеки човек, отдаден на някое хоби.

Така когато завърши проекта си по преместване на звездите, той отдели малко време да наблюдава какво става с тях. Достави му удоволствие да види как неговите материални аналози бяха изпълнили задачите си. Всичките избрани от него звездни купове сега бяха в движение и скоростта им нарастваше. Всяка от звездите в тези звездни купове леко потъмняваше — съвсем естествено, тъй като част от енергията ѝ отиваше за изработване на гравискалари, вместо за излъчване на светлина и топлина. Всяка звезда носеше със себе си планети, луни, комети и астероиди, хванати в неудържимо гравискаларно движение. Неговите пет материални аналога бяха все още тук. Той можеше да говори с тях и да им дава по-нататъшни инструкции, ако имаше такива. В момента те се бяха забавили до състояние на стендбай в очакване на времето, когато програмата им щеше да изиска отново да влязат в действие.

Освен това проектът очевидно беше успешен! Уон-Ту с радост установи, че неговите войнствени роднини са видели онова, което искаше да видят, и са направили точно това, което очакваше да направят. От петте звездни купа, които Уон-Ту беше запратил по техния път, два вече бяха напълно унищожени от един или друг от неговите колеги, всяка отделна звезда в тях разкъсана на части. Два други бяха атакувани. Това развесели Уон-Ту. Очевидно някой от тях беше достигнал до желаното от него заключение, че той е на някоя от бягащите звезди, та да се махне по този невероятен начин. Е, скоро щяха да се откажат от това. Системите, управлявани от първия и четвъртия му двойник, вече бяха история, а тези от третия и петия улучени — макар не съвсем с първоначалния ентусиазъм — и несъмнено също скоро щяха да загинат.

Проблемът беше, че наблюдението на успешното изпълнение на проекта не му беше така интересно както бе първия път — точно както е с хобито при хората. Уон-Ту беше започнал да се отегчава.

И да се чувства самотен.

Когато повече не можеше да понася самотата, първия, на когото се обади, беше Фт. Фт беше доста безопасен противник — ако наистина беше противник, — защото не беше нито толкова силен нито толкова умен. Уон-Ту го беше направил в края на усилията си да си създаде компания, по което време вече беше разбрал опасностите от правене на точни копия. Разбира се, дори умствено непълноценните му копия можеха да се развият по начини, които той не беше планирал, но Уон-Ту не мислеше, че трябва да се страхува от Фт.

В случая нямаше значение какво мисли той. От Фт нямаше отговор; нито от него, нито от някой от другите двама, които също мълчаха.

Това даде на Уон-Ту малка почивка. Единият от тях, Пукети, едва ли беше по-опасен от малкия Фт. Но другият от мълчаливата група беше Мром и той беше доста различен. Уон-Ту го беше направил втори, веднага след Хейг-тик, и макар че беше започнал да внимава колко от себе си влага в своето потомство, Мром стана с проницателност и сила, не много по-малки от тези на самия Уон-Ту. Мром беше много добър — почти колкото Уон-Ту — в пазене на мълчание, докато няма добра цел, която да вземе на мушка.

Уон-Ту започна да се чувства неспокоен.

Отново се опита, този път с най-тъпия и най-слабия от всички, Уон-Уон-Уон, но той също не отговори. Във всеки случай, разсъждаваше Уон-Ту, той едва ли се криеше и чакаше. Нещо трябва да му се бе случило. Уон-Уон-Уон се беше опитал да се свърже с Уон-Ту и тъй като той не му отговори, сега имаше голяма вероятност Уон-Уон-Уон вече да не съществува. Това ядоса Уон-Ту — кой от потомството му можеше да е толкова подъл, та да убие бедния Уон-Уон-Уон?

Отговорът беше: всеки. При достатъчно основание той самият би го сторил.

Уон-Ту продължи — предпазливо — и от време на време получаваше по някой отговор.

Когато свърши разговорите с онези, които отговориха, знаеше съвсем малко повече отпреди. Меререт и Хгуман казаха, че били шокирани от факта, че някой може да направи такова нещо. Същото казаха и Флум-епит, Горк и Гхум-еки, но добавиха, че подозират самия Уон-Ту.

Разбира се, всичките влагаха в казаното своите индивидуални особености. Защото имаха индивидуални особености — Уон-Ту ги беше направил по такъв начин. Беше им придал произволно някои черти — нещо от статистиката на произволните числа, подобно на земните математици. Флум-епит беше шегаджия, Хтам отегчителен, Горк бъбривец, ако му се удаде случай да говори. На Уон-Ту му отне много време да се отърве от Горк и тогава остана онзи, от когото най-много се плашеше.

Хейг-тик беше неговият първороден и най-много приличаше на него.

Това не означаваше, че бяха съвсем еднакви. Дори еднаквите копия с времето и поради „химията“ на звездите, на които са заселени, започват да се различават. Уон-Ту беше много предпазлив в разговора с Хейг-тик. След като размениха бележки по изригването на звездите (никой не обвиняваше открито за това другия, но и никой не изключваше тази възможност), Хейг-тик каза:

— Забеляза ли? Няколко групи звезди се движат.

— О, да — отговори спокойно Уон-Ту. — Чудя се какво става.

— Да — каза Хейг-тик. За момент настъпи тишина, после той добави: — Това ме безпокои. Не бих искал да причиним хаос и в тази галактика. Не ми се ще да се местя. Наистина ми харесва там, където съм.

— Означава ли това, че тази звезда е хубава? — попита Уон-Ту, пропускайки един удар. — Знам, че обичаш големите горещи звезди.

— Защо да взема джудже, когато мога да имам гигант? — отвърна Хейг-тик с жест, еквивалентен на повдигане на рамене. — Те са много по-добри. На тях има много повече пространство. И толкова много енергия.

Уон-Ту отговори с еквивалент на тихо и невидимо кимване. Той знаеше добре какво харесва Хейг-тик. Той самият беше харесвал същите неща, когато създаде Хейг-тик — преди да реши, че преместването през няколко милиона години на нова звезда, когато големите ярки звезди ставаха нестабилни, е прекалено голямо главоболие.

— Кажи ми, Хейг-тик, сигурен ли си, че ще се махнеш преди звездата ти да претърпи колапс^[1]? Тези O-звезди изгарят всичкия си водород толкова бързо и тогава…

— Кой е споменавал звезда O-тип? — отговори с насмешка Хейг-тик.

„Сърцето“ на Уон-Ту трепна от задоволство, но той запази спокойствие.

— Някоя от големите, горещи млади звезди… може да се превърне в капан.

— Не и тази — похвали се Хейг-тик. — Току-що се преместих; на нея ѝ остава още много време. Много повече време — добави той, с тон, който едва не прозвуча като заплашителен — отколкото остава на мнозина от нас, ако цялата тази снайперистка стрелба един към друг не престане.

Щом свършиха „разговора“, Уон-Ту, много доволен от наученото, започна да търси в звездния си каталог. Търсеше звезда от вида, който хората-астрономи наричаха Уолф-Райет^[2] — по-гореща и по-млада дори от O-звезда — най-младата от този вид, която може да намери.

После с известно сантиментално съжаление събра своите облаци от гравифотони и гравискалари и ги запрати при най-вероятния кандидат. Бедния Хейг-тик! „Правя само онова, което трябва да се направи“ — успокои Уон-Ту сам себе си.

Ако имаше нещо, което можеше да изплаши Уон-Ту, това беше мисълта за собствената му смърт. Звезди, галактики дори Вселената — всички те имаха определен живот и той можеше хладнокръвно да приеме загубата на всяка от тях. Ако някой от неговите другари беше взривен, той би понесъл и това — винаги би могъл да създаде за компания нови (като внимава този път какви сили да имат те).

Мисли напрегнато известно време върху неприятния въпрос. Уон-Ту беше добър ученик по астрофизика и космология. За него това не беше абстрактна наука. Беше материята, от която беше направен неговият живот. Той разбираше физиката на големите и малките…

И можеше да предвиди времето, когато нещата можеха да започнат да стават доста неприятни за него, дори ако преживее настоящите разправии.

Когато тази конкретна звезда Уолф-Райет беше история, Уон-Ту (стискайки метафорично несъществуващи „палци“) отново извика Хейг-тик по АРП-комуникатора. И отново бе разочарован, когато Хейг-тик му отговори.

Хейг-тик го беше излъгал за звездата си.

Но Уон-Ту видя хумора в това и се развесели — да, и дори почувства известна гордост от своя първороден.

И Пал Сорикейн постигна своето желание. Астрономите от Земята наистина възприеха термина „звезди Сорикейн-Мтига“ за описване на този клас аномални обекти — чак до времето, когато тяхното собствено слънце не стана такава.