Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The World at the End of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2015 г.)

Издание:

Фредерик Пол. Планетата в края на времето.

Американска, първо издание

Преводач: Георги Стоянов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 24

ИК „БАРД“ ООД, 2001 г.

ISBN: 954–585–214–3

История

  1. — Добавяне

Глава 23

За възрастните спомените са отмора. Това правят хората, когато надживеят всички други — подобно на Уон-Ту.

Възрастните хора поне имат телесни функции, за чието поддържане отделят часове. Те трябва да се хранят, да използват тоалетната, понякога дори да се качват на инвалидни колички и да се оплакват на околните. Уон-Ту нямаше дори тези начини да убива времето си. Той имаше да върши много малко. Всъщност нямаше нищо, което да върши. В изтощената, изчерпана, умираща Вселена Уон-Ту не само не трябваше да прави нищо, за да поддържа живота си, но нямаше много в смисъл на крайници, сила или ефектори[1], с които да прави нещо. Фактически умът му все още работеше доста ясно, макар и с потискащо малка скорост. Но всичко си оставаше в ума му. Той нямаше вече никакви полезни принадлежности да превърне някой от импулсите на ума си в действие.

В това състояние Уон-Ту беше щастлив, че поне има толкова много неща, за които да си спомня.

Той, разбира се, имаше много спомени. Ако в жизнените среди на Вселената имаше конкурс за същество, което в безбройните епохи на своето съществуване да има най-много съхранени спомени, над които да размишлява, Уон-Ту щеше да е абсолютен победител. Ако умът на човек остане ясен — а умът на Уон-Ту беше такъв, той би имал много, което да си спомня за живот, продължил десет на четиридесета степен години.

Десет на четиридесета степен години… и може би още много, които ще последват. Това беше едно от нещата, за които Уон-Ту трябваше да мисли, защото имаше още едно решение, което рано или късно трябваше да вземе.

 

 

Това решение щеше да е трудно. И точно защото беше толкова трудно, той предпочиташе да не мисли за него. (В края на краищата не се налагаше да бърза.) Онова, за което Уон-Ту обичаше да мисли — единственото останало му нещо, което би могло да се опише като удоволствие — бяха дните, когато притежаваше цялата сила, която някое същество някога би могло да пожелае.

Ах, тези отдавна отминали дни! Дните, когато той безгрижно разхищаваше енергиите на звездите — без мисъл за бъдещето, без наказание за своето разточителство! Когато пътуваше от звезда на звезда, от галактика на галактика (изпълнен с копнеж, той си спомни колко чудесно беше да влезе в нова галактика, ярка, с милиарди и милиарди незаети звезди, и всичко това да е негово!). Когато правеше копия на себе си за общуване и се биеше радостно с тях за оцеляване, когато те се обърнаха срещу него! (Сега си спомняше с радост дори страховете и грижите от онези дни.) Уон-Ту си спомни как се излежаваше на повърхността на някоя звезда, наслаждаваше се на свободното си време в прохладния разкош от шест или седем хиляди градуса (и той беше смятал това за хладно!)… как беше плувал през невероятно плътното ядро на звездата… и как бе лудувал в короната ѝ — при температура до два милиона градуса, — наситена с рентгенови лъчи, как се беше втурвал от повърхността до края на короната и после весело се беше връщал…

Уон-Ту си спомни за приятно прекараното време (и предизвикателствата — о, той с удоволствие си спомни предизвикателствата!), когато създаде онези малки свои копия Хейг-тик и Мром, и бедния глупав Уон-Уон-Уон… и Кайнд, и Хепи и всички други, които беше направил; дори си спомни, макар не много добре, за ужасните глупави материални копия като Файв. (Той всъщност не си спомняше Файв като индивид, естествено. Файв не беше важен за него — точно тогава.)

Онова, което си спомняше, беше животът. И макар че това предизвикваше у него някаква меланхолична радост, разбирането, че никога няма да има пак такива времена, го довеждаше почти до отчаяние.

Само когато беше близко до отчаяние той можеше да се насили да мисли за онова друго нещо, за онова, за което рано или късно трябваше да вземе решение. То се отнасяше до единствените неща във Вселената, които някога наистина го бяха изплашили — защото около тях имаше толкова много загадъчни неща, че дори той не бе могъл да ги разбере.

Черните дупки[2].

 

 

Това беше изборът, който Уон-Ту в края на краищата трябваше да направи. Не веднага, разбира се — нищо никога не трябваше да се прави „веднага“ в тази печална вечност, — но рано или късно трябваше да го направи заради самото оцеляване.

Една черна дупка би могла да му осигури най-добрия шанс за истински дългосрочно оцеляване.

Уон-Ту не беше съвсем сигурен, че иска да оцелее при тези условия. Той не се интересуваше от черните дупки. Затворени в сингуларности, където някога е имало звезда — колабирала върху и издърпала пространството около себе си, — черните дупки бяха почти единствените обекти във Вселената, които Уон-Ту не беше изследвал лично. И се надяваше никога да не му се наложи. Те бяха ужасни.

Плашещото в черните дупки беше, че в тях законите на Вселената — закони, които Уон-Ту разбираше много добре — не бяха в сила, защото черните дупки вече не бяха истински части на Вселената. Те я бяха напуснали.

Беше доста лесно да се влезе в черна дупка — фактически проблемът понякога беше да се избегне падането в черна дупка. Веднъж или два пъти Уон-Ту трябваше да напряга всички сили, за да избегне непосредствената близост до черна дупка. Но влизането вътре беше еднопосочно пътуване. Влезеше ли, той нямаше да може да излезе. Дори светлината не можеше да се измъкне от тях.

Причината за това не беше, че огромното гравитационно поле на черната дупка дърпа светлината, както, да речем, гравитацията на планета като Земята дърпа надолу една хвърлена във въздуха топка. Уон-Ту прекрасно разбираше това. Той беше съвсем наясно, че светлината не може да се забави и че точно затова това c е константна. Причината дори светлината да не може да се откъсне беше, че гравитацията на черната дупка завиваше пространството около себе си — изкривяваше го, — така че светлината обикаляше вечно около нея в шварцшилдовия радиус[3] на черната дупка, както планетите се въртят по орбита около своето слънце.

Но точният механизъм, който хваща и държи всичко, което обикаля из тези космически капани, всъщност не представляваше интерес за Уон-Ту. За него беше важно, че онова, което влезе вътре, никога не може да излезе — не само материята, дори и светлината. Дори и самият Уон-Ту.

Нещата бяха ужасяващи.

„Въпреки това черните дупки имат и добри страни“ — каза си Уон-Ту. Една от тези добри страни беше размерът. Една малка черна дупка с примерно три или четири слънчеви маси щеше да продължи да съществува много време.

При настоящата възраст на Уон-Ту от десет на четиридесета степен години това не беше просто много дълго време. То беше много, много дълго време: във всеки случай поне десет на шестдесет и шеста степен.

Това са числа, които малко човешки същества биха могли да схванат. Дори за Уон-Ту беше трудно да работи с тях. Обикновената аритметика не е предназначена за такива числа. Но онова, което те означаваха, беше, че ако Уон-Ту се гмурне в някоя черна дупка с нормални размери, би могъл да живее толкова дълго, колкото нея…

Което беше горе-долу 1 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 години…

И ако от тези години извадеше сегашната си възраст (която беше горе-долу колкото сегашната възраст на Вселената, защото досега те имаха почти един и същ брой години!), която възлизаше на 10 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 години…

Ако успееше да живее, докато черната дупка продължи да излъчва енергия, трябваше да очаква още…

Други 999 999 999 999 999 999 999 999 999 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 години съществуване. Ако тези числа изобщо означаваха нещо, дори за Уон-Ту.

И, разбира се, ако това би могло да се нарече „съществуване“.

Защото тази излъчвана от черната дупка „енергия“ всъщност беше съвсем малка. Такава черна дупка не започва да излъчва, докато средната температура на Вселената — която се нарича „фонова радиация“[4], открита от човешките същества с техните малки глупави микровълнови чинии още през двадесетото столетие — не падне до много малка стойност от една десетмилионна от градуса над абсолютната нула. Само при тази температура черната дупка ще започне да излъчва.

Тази топлина наистина беше ужасно малка.

Уон-Ту знаеше, че би могъл да оцелее дори и при такава топлина, но това никак не му харесваше.

Лошото беше, че не виждаше алтернатива.

Докато не разбра, че слабото цъкане на малкото останали му сензори показва регистрация на много странен, неочакван и напълно неидентифициран поток от тахиони.

Бележки

[1] Работен орган на робот, изпълнително устройство. — Б.пр.

[2] Хипотетичен небесен обект с толкова силно гравитационно поле, че светлината не може да излезе от него, от което се съди, че е създадено от колапса на много масивна звезда. — Б.пр.

[3] Шварцшалдов (гравитационен) радиус — радиусът, под който гравитационното привличане на частиците на тялото би предизвикало неговия гравитационен колапс. — Б.пр.

[4] Микровълнова радиация, проникваща през космоса. — Б.пр.