Фредерик Пол
Планетата в края на времето (30)

Глава 30

Реза не беше самичка.

Но, разбира се, беше единствената, която Виктор видя в първия момент — познатата Реза, скъпата Реза, обичаната и изгубена, и възстановена Реза. И беше топла и здрава.

Корабът беше тежко натоварен. Декадак също беше на първата совалка с цялата си апаратура за съживяване на трупове и лекуване на онова, което им се е случило — на онези, които можеха изобщо да бъдат излекувани. Там бяха и дядото и бабата на Балит, дошли от своята производствена жизнена среда, комични с временните си мускули, но развълнувани като тийнеджъри.

Совалката трябваше да направи три курса, за да свали целия товар. В трюма на космическия кораб нямаше достатъчно място за всичко. Някои от по-големите, по-груби, по-здрави неща бяха докарани от Нергал привързани отвън за кораба. С цялата тази допълнителна маса пътуването беше бавно и пилотирането трудно. Не караха само клиниката на Декадак за размразяване. Бабата и дядото не бяха дошли с празни ръце, а с тридесет тона оборудване от своята фабрична жизнена среда — основните машини за обработване на суровини, донесени на Нюманхоум от търпеливите фон ноймани. Жената на Маркети, Гримлер, не искаше техният син да израсне в свят без удобства, затова беше донесла, покрай другите неща, три допълнителни колесни превозни средства и малък самолет — най-после хората на Нюманхоум щяха да могат да изследват по-голяма част от своя възраждащ се свят!

 

 

За Виктор, потънал в дълбок спокоен сън — Реза спеше на рамото му, — това не беше просто друг ден, това беше началото на нов календар, началото на друг нов живот — и може би, мислеше си той, най-добрият.

 

 

През втората година на този личен нов календар човешкото население на Нюманхоум надминаваше хиляда — почти сто от току-що пристигналите от жизнените среди, главно млади — и бебето на Гримлер, родено от епруветка и донесено да се присъедини към тях, и Джерен, намерил си вече жена. През третата година към това население, отново почти удвоено, се присъедини и синът на Джерен; машините, донесени от дядото и бабата на Балит, построиха машини, които също построиха машини, а те произвеждаха превозни средства и помпи, булдозери и кранове, двигатели и уреди. Новите насаждения издържаха най-силните пролетни проливни дъждове и се развиваха, Нюманхоум се самоизхранваше. А през третата година…

През третата година Балит се върна в дома си на луната Мария.

— Само за кратко посещение — предупреди го сериозно Виктор.

— Ще се върна, повярвай ми… — И почти с пристигането си заизпраща съобщения на Виктор: „Ела да ни видиш тук, моля. С Реза, разбира се. Всички ще се радват да те видят!“

И, разбира се, при следващото пътуване на Пели до Нергал Виктор и Реза заминаха с него.

 

 

За Реза това беше чудесно ново изживяване. Тя никога не беше виждала елегантните красиви домове на луната Мария — почти не беше виждала и жизнената среда, където Нрина я беше върнала към живот, защото веднага щом се бе почувствала достатъчно добре, бе потеглила за Нюманхоум при Виктор.

Посрещнаха ги повече от хиляда души. Фрит и Форта бяха най-отпред, разбира се, и Балит също. Нрина също беше там — когато тя се притисна нежно до Виктор, той погледна разтревожено Реза; но Реза само прегърна стройната жена и дори да имаше някаква ревност или негодувание, те не се проявиха. Виктор позна някои от останалите — съученици на Балит, някои от приятелите и членове на семействата от празненството на Балит при навършване на пълнолетие — но имаше стотици, много стотици съвсем непознати.

— Имам изненада за теб, Вик — каза гордо Балит и притегли към себе си една стройна млада жена. — Това е Кифена. Помниш ли я? Беше в моя клас, когато ни посети. Ще се женим.

Виктор не си я спомняше от групата шумни приказливи момичета, които беше срещнал в училището на Балит, но тя определено беше хубава малка женичка. Когато я прегърна да я поздрави, се изненада от мускулите на слабото ѝ тяло — подготовка за Нюманхоум? Да, разбира се, какво друго можеше да е? Нали Балит беше обещал да се върне. Естествено нямаше да живее самичък. Виктор усмихнато удари момчето по рамото — не, вече мъжа. И каза:

— Ще бъдете чудесна двойка.

— И ще бъдете много щастливи — допълни Реза.

— Да, знаем, че ще бъдем щастливи — каза момичето.

Виктор примигна от изненада, защото тя не го каза на езика на жизнената среда, а на английски. Момичето се усмихна.

— Трябваше да го науча заради работата.

— Това наистина е изненада, Балит — каза Виктор. — И при това много хубава. Моите поздравления.

Балит го погледна учудено.

— О, не, Вик. Кифена не е изненадата. Кифена е тази, която ще ти каже изненадата… една от изненадите, във всеки случай. Но хайде да тръгваме към къщи. След вечеря ще можем да поговорим на спокойствие.

 

 

Фрит и Форта бяха приготвили чудесна храна.

— Нищо специално — каза скромно Фрит, докато поднасяше гроздови зърна с размерите на детско юмруче. — Просто обикновена семейна вечеря.

— За мен е чест да бъда член на това семейство — каза Реза, хвана ръката на Фрит и я целуна. — Балит ни е наистина добър приятел на Нюманхоум и… — Неочаквано стаята се олюля и тя възкликна: — Мили Боже! Какво е това?

Виктор се засмя.

— Забравих да ти кажа за земетресенията. Доста са чести.

— Но тук сме в пълна безопасност — успокои я Форта, после добави: — Налага се да ви оставя. — Трябва да репетирам, ще изпълня нов танц… надявам се да ви хареса, Виктор и Реза, защото той отчасти е за вас. Но няма да мога да го изтанцувам добре, ако отново не го репетирам, така че, Фрит, ще дойдеш ли да ми помогнеш? Ще ни извините, нали, Реза?

— Разбира се — каза учтиво Реза. Но очите ѝ гледаха развеселено и когато родителите на Балит излязоха, тя се обърна към него. — Нарочно ни оставят сами, нали? Това има ли нещо общо с онези изненади, за които намекна?

Балит се облегна назад, очите му блестяха.

— Много си проницателна — каза той. — Нека ви разкажа за Кифена. Тя е специалист по архитектура на машините за данни.

— Така ли? — каза Виктор и се усмихна на хубавата млада жена. — Не знаех, че тук изобщо има такива специалисти.

— Заех се да уча, когато Балит започна да ни изпраща всичките онези вълнуващи истории — обясни момичето и отвърна на усмивката му. — Жалко, че цялата информацията се е изгубила.

— Изучавала е съхранение на данни — каза развълнувано Балит. — Може би не всичко е изгубено.

Виктор го погледна недоумяващо.

— За какво говориш?

— Балит ми изпрати някои от фишовете с данни от хранилището. Успях да възстановя по-голямата част от един фиш и част от три други — гордо каза Кифена. — Те са съхранени магнитно. По-голяма част от магнетизма се е изгубила поради наводнението, но на някои има малко остатъчен магнетизъм… твърде малко, за да се разчетат, но понякога достатъчен.

— Не е обаче за астрофизика — поясни Балит.

— Не е — каза момичето и поклати глава. — Не съм сигурна за какво може да е главният фиш. Опитахме се да го преведем, но някои от думите нямат смисъл. Погледни.

Тя включи пулта на Балит и показа някои части, които приличаха на печатна книга.

— О, знам какво е това — каза неочаквано Реза. — Това е съдебно решение. Искам да кажа, че е решението на съдия в някакъв съдебен процес или криминално дело отпреди много години. На Земята хората са водили много такива дела.

— Но това е чудесно, Кифена! — каза Виктор. — Ако можеш изобщо да извадиш нещо от тази каша, може би ще можем да получим нещо полезно. Каза, че си разшифровала части от три други, нали?

— Не знам дали те са по-добри — призна разочаровано тя. — Единият се отнася за някаква история. Чували ли сте за мъж на име Артвасдес^[1]. Той е бил, както са ги наричали тогава, крал на Армения на Земята, преди много години, и е бил във война с някоя си Клеопатра.

— Чувал съм за Клеопатра — каза Виктор. — За мъжа не съм.

— Има и друга история за някои хора, които, наистина, изглежда, са прекарвали много време в тревоги за неща всъщност не особено важни — търсели изгубеното време…

— „По следите на изгубеното време“. От Марсел Пруст — каза Реза и се засмя. — Чела съм я.

— Не каза ли, че има още нещо? — попита Виктор.

— Да — отвърна унило Балит. — За известно време то наистина ни се струваше добро, Вик. Там има много данни за Юпитер, Венера, Слънцето, Луната… старата земна слънчева система… и много астеризми…

— Във фиша са наречени съзвездия — поправи го Кифена.

— Тогава съзвездия. Групи звезди, както се виждали от Земята. Имат имена на предмети и животни, например Везни, Козирог и Овен. Мислехме, че може да е нещо като детски буквар по астрономия.

— Но се оказа някаква магическа система за предсказване на събития — мрачно каза Кифена.

— Мисля, че се нарича астрология — поясни Виктор.

— Исках да я изпробвам — отвърна Кифена, — но, разбира се, ние нямаме никоя от тези планети или съзвездия.

— Но това е чудесно! — извика Виктор, неочаквано разбрал какво означава това. — Мислиш ли, че можеш да възстановиш много от фиша?

Балит погледна унило.

— Не, Вик — каза тъжно той. — По-голямата част от него просто се е… разпаднала.

— Но значителна част, да — успокои го Кифена. — Само че фишът вече не е организиран, така че не можем да вземем един раздел… например астрономия… и да го обработим. Няма начин да се разбере какво съдържа всеки конкретен фиш, докато не започнем да го възстановяваме.

Виктор учудено поклати глава.

— Нямах представа — каза той. — Как е станало всичко това?

— С помощта на Балит — каза Кифена гордо. — Не знаеше ли, че той ни изпраща доклади всеки ден?

— Знаех, че прави много снимки, да.

— Снимки за всичко, което се случва! За нас в училище беше толкова вълнуващо да видим… гръмотевици! И дъждове, и плуване в океана, и облаци, и… всичко. А после, разбира се — каза щастливо тя, — всички се заинтересувахме. Тогава започнах да изучавам начините за съхранение на данни, Виктор. Всички се заехме с такива неща и в другите училища…

Виктор примигна.

— Какви други училища? Аз посетих само вашето.

— Но, разбира се, ние не запазихме докладите на Балит за себе си, Виктор — каза търпеливо тя. — Половината училища на света ги получаваха… във всички системи жизнени среди и на всичките четири луни. Различни групи поеха различни проекти и дори някои възрастни се заинтересуваха.

— Нюманхоум беше най-интересното, което ни се е случвало, Вик — каза Балит. — И, разбира се, с толкова много заинтригувани хора се свърши много работа.

Виктор погледна момчето и каза:

— Виждам. Имате ли още изненади?

— Няколко — усмихна се Балит, натисна няколко клавиша на клавиатурата и на екрана се появи голям обект с форма на торпедо. — Това е от рода на нещата, които ти наричаш машини фон нойман, само че по-голямо — каза той. — То ще замине на Голд.

Реза примигна.

— На звездата?

— Точно така, на звездата… онази, която предполагаме, че има планети. Виктор смята, че машините на Небо може би са дошли от Голд, затова ние изпращаме автоматизиран космически кораб да проучи и да ни изпрати доклад. Разбира се, това ще отнеме време — каза мрачно Балит. — Голд е на почти единадесет светлинни години, а този кораб не може да достигне дори скоростта на светлината.

— Но онези планети наистина не изглеждат обитаеми, Виктор — каза Кифена.

— Така че този кораб е просто за по-голяма сигурност. Има и няколко по-малки… — той отново затрака по клавиатурата и на екрана се появиха три малки торпеда, — които ще обикалят около Небо и ще стоят на стража преди някой отново да кацне.

— Някой отново да кацне!

— О, да — отвърна спокойно Кифена. — Мисля, че ако не друг, аз ще кацна. В края на краищата всички онези машини, изглежда, работят автоматично, нали? Така че трябва да имат някаква банка за данни и контролни системи. А декодирането им няма да е много по-трудно от възстановяването на данните от Нюманхоум.

Виктор я погледна, после погледна Балит. Беше почти зашеметен.

— Нямах представа — каза той. — Не мога да повярвам.

— Повярвай — посъветва го Реза. — Когато няколко милиона млади хора се запалят по нещо, може да се направи много.

Балит им се усмихна и прегърна Кифена.

 

 

Не останаха за новия танц на Форта. Не можеха да останат. Съобщенията от Нюманхоум бяха много настойчиви и умолителни — защото макар сега на планетата да имаше няколко хиляди души, единствено Виктор и Реза знаеха как трябва да бъде извършено всичко.

Обаче не се върнаха с празни ръце. В трюма на кораба на Пели имаше четиридесет изкуствени утроби за лабораторията на Декадак, за ускоряване на новите раждания; и генетически подобрени видове кафяви морски водорасли; и специално създадени видове риба, които да се хранят с водорасли. Една от училищните групи се беше заела с проблема за засяване на голия Южен континент и поради това в товарния трюм на кораба на Пели имаше два нови малки самолета, специално проектирани за засяване на трева. Групата на Кифена беше получила тон и половина инструменти за продължаване на работата по възстановяване на изгубените данни от файловете. Балит беше убедил десетина младежи да дойдат да изследват климата на Нюманхоум и естествено те имаха един или два тона собствени метеорологични инструменти. Корабът на Пели отново беше странно обезформен от различни неща, закачени по него, и бяха необходими четири курса на совалката да свали целия товар на повърхността. А после пак се започна работа — трябваше да се изорат нови ниви, за да се изхранва нарастващото население, и да се намерят нови термални източници далеч от Хоумпорт, и да се построят още електроцентрали, да се изградят нови колонии на друго място върху голия свят и да се направи… да се направи всичко, и то бързо.

Всяка седмица от лабораторията на Декадак идваха по десетима новосъбудени хора, за да се включат в работата по изпълнение на голямата задача и, разбира се, полагаха се големи усилия повечето от тях да са жени. На Нюманхоум отново започнаха да се създават семейства. Коремът на високата жена на Джерен беше започнал да се издува — нито Джерен, нито жена му искаха да чакат ред за изкуствена утроба. Бебето на Маркети вече ходеше уверено там, където неговите родители понякога все още се олюляваха. Фризерите още бяха почти пълни; при всеки курс корабът на Пели докарваше нови хора от жизнените среди; и все пак главният елемент в нарастването на населението вече започваха да стават новородените.

И тогава Реза го изненада.

Докато лежеха разголени на леглото в края на един дълъг, уморителен ден тя му прошепна на ухото:

— Спиш ли? — После бързо продължи: — Намислила съм нещо.

— Така ли? — каза той. — И какво?

— Говорих с Нрина, докато бяхме на Мария — каза Реза.

— Така ли? — отново отвърна той, но сега със съвсем различен тон. — Реза, скъпа… Надявам се, че разбираш… искам да кажа, мислех, че си умряла.

Тя постави пръст на устните му и се засмя.

— Скъпи, винаги говориш, когато би трябвало да слушаш — упрекна го тя. — Не се интересувам какво си правил, докато бях мъртва. Само че вече не съм мъртва, а Нрина… Нрина ми каза нещо. Каза ми, че има клетки от двама ни. Каза, че няма значение, ако аз повече не мога да раждам, защото не е необходимо. Щом има образци от нас. И ме попита дали ти и аз искаме…

И спря. Виктор се вгледа в лицето ѝ в полумрака.

— Да имаме бебе — довърши тя.

— О, Господи! — промълви тихо Виктор. После дълго мълча. Бебе! Едно бебе би заместило изгубените Шан и Джен, и Таня, и малката Куин, но все пак… — Ти какво ѝ отговори?

Бузите ѝ бяха мокри от сълзи.

— Казах ѝ, че ще помислим, Вик. И точно сега мисля много усилено.

 

 

Когато Форта изпълни новия си танц, цялата колония отдели време да го гледа.

Този Форта беше на милиони километри, на луната около червения Нергал. Но Форта в предаването на живо беше чудесен и танцуваше прекрасно. Виктор със задоволство видя, че в танца има стъпка и поклон, на които го беше научил той. Но в танца имаше нещо повече от това — много повече! — и в това беше геният на Форта; грация и страст, да, а също и кураж и надежда.

Когато свърши, Форта се обърна към камерите и каза задъхано и щастливо:

— Този нов танц посвещавам на озеленяването на Нюманхоум, на моя син Балит и на неговата съпруга Кифена и най-вече на нашите скъпи приятели Виктор и Реза и всички онези, които участват в извършваното сега съживяване на планетата. Желаем им всичко най-хубаво!

Разбира се, след представлението имаше празненство, което продължи до късно. След като то свърши, Виктор, за разлика от Реза, дълго не можа да заспи и накрая излезе на тъмната улица и загледа петте самотни звезди в черното небе.

Самотни…

Какво се беше случило с всичко? Виктор се намръщи към безмълвното небе. После мина покрай комуникационната барака, една от малкото осветени постройки, и тръгна надолу към водата. Зад себе си чу затваряне на врата, но не се обърна. Спря на няколко крачки от брега. Отвъд Великия океан не се виждаше нищо, само тъмнина. Малки вълнички тихо се плискаха по чакъла почти до краката му и с въздишка се отдръпваха.

Зад себе си чу гласа на Балит:

— Помислих си, че си ти. Обадих се на Форта да му благодаря за изпълнението. Едва можа да ми отговори. Толкова е зает, Вик! Каза, че получава покани от всички жизнени среди… покани не само от почитатели, покани от хора, които искат да знаят как могат да ни помогнат тук!

Виктор се обърна, погледна дългия като върлина млад мъж и изръмжа:

— Ами хубаво.

Балит примигна, но продължи ентусиазирано:

— Да, и знаеш ли какво са направили? Три от другите училища са се организирали и са построили нова обсерватория! Този път наистина голяма. Големи огледала и радиотелескопи… ще търсят инфрачервена и гама-радиация и всички онези неща, за които говорим. Форта каза, че дори имали намерение да преместят една от жизнените среди или да изградят нова в орбита около Нюманхоум.

После млъкна, видял, че Виктор не споделя възхищението му, и попита разтревожено:

— Какво има?

Виктор разпери ръце към черното небе.

— Виж — каза той. — Всичко е изчезнало! Цялата Вселена… просто е остаряла и умряла.

— Може би е така — каза Балит след кратко мълчание. — Но не си ли спомняш всичките неща, които ми каза? Онова е там. Това е тук. Нашето слънце не е старо. На него му остава да живее още милиарди години… много повече от цялото време, през което в тази система е съществувал живот.

— Знам — каза уморено Виктор.

— Но… какво значение има какво се е случило с останалата част от Вселената?

— Има значение, че аз не знам какво се е случило — отвърна разпалено Виктор. — И че никога няма да науча! О, чудесно е, че Кифена се опитва да възстанови някои от старите записи и хората започват отново да търсят отговори, и… всичко е чудесно, признавам! Но всичко изисква толкова време. И дори ако някога хората научат какво става на Небо и какво е накарало нашите звезди да направят онова, което направиха… аз няма да живея достатъчно дълго, за да го разбера!

— Недей така — каза предано Балит. — Нали аз ще го разбера.