Джеймс Хадли Чейс
Искаш ли да останеш жив? (8)

ОСМА ЧАСТ

Лепски и Джакъби си пробиха път през зяпачите точно когато и третата катастрофирала кола избухна в пламъци. Черен дим закри мъртвото тяло на Чък, а една кафява ръка хвана Мег за китката и я издърпа далеч от дима и пламъците.

Мег беше в шок.

Тя беше успяла да се спаси от пламтящия бензин, но ударът беше толкова силен, че й размъти мозъка. Усети как я влачат и едвам успяваше да се движи. Не виждаше нищо: трепереше и се блъскаше в хората, докато индианецът я влачеше. Хората я изгледаха, после се обърнаха отново към горящите коли. Когато третата кола избухна, тълпата се отдръпна настрани, а Мег падна на колене. Усети как някой я дърпа нагоре. После я подхванаха здрави, силни ръце и тя припадна.

Индианецът я вдигна и я преметна през рамо. Тръгна напред с наведена глава, като си пробиваше път през хората под прикритието на черния пушек, който се носеше на талази от пламтящите коли.

Онези, които ги забелязаха, си помислиха, че индианецът помага на някое пострадало момиче, в което има все още искрица живот. Миризмата на обгорели тела, бесните пламъци и гъстият дим бяха много по-вълнуващи от някакъв си индианец и мръсна хипарка. Направиха им път и отново се струпаха напред, когато тялото на Чък пламна.

Дейв Фаръл, който наблюдаваше всичко това от северния изход на аерогарата, алармира Биглър.

— Огромна катастрофа. Магистралата е изцяло блокирана. Имаме нужда от помощ. Буик 55789 също е катастрофирал. Противопожарната група на аерогарата вече действа. Всичко е задръстено. Повтарям. Нуждаем се от помощ.

В това време Лепски, следван от Джакъби, си проправяше път сред хората и дима към буика. Те видяха как пламъците обвиха тялото на Чък върху задните колела на преобърнатия ягуар. Горещината беше толкова жестока, че изобщо не можаха да се приближат до пламтящото тяло.

Засвириха сирени, противопожарният отряд от аерогарата пристигна и започна да гаси трите коли с пяна.

Минаха десетина минути, докато Лепски успее да докладва на Биглър. Биглър му нареди да се върне в участъка и да остави другите да възстановят нормалното движение на пътя.

Индианецът, който бе издърпал Мег от разбития буик, седеше във високата кабина на петнайсеттонния камион с ръце на волана и спокойно чакаше полицията да разчисти пътя, за да мине.

Мег лежеше свита на пода на кабината. Все още беше в безсъзнание и индианецът, който се казваше Манате, я погледна със съмнение.

Той бе строен, с присвити очи, с късо подстригана черна коса като найлонова метла. Беше двайсет и седем годишен, женен, с четири деца. Караше един от камионите на Ошида и превозваше портокали от пазара до аерогарата. Манате бе излежал тригодишна присъда строг тъмничен затвор за взломна кражба. Ако не беше Ошида с връзките си, Манате никога нямаше да получи разрешение да кара камион и със семейството му щяха да гладуват. Той осъзнаваше колко много дължи на Ошида и му беше благодарен. Между индианците по брега нямаше тайни: повечето от тях знаеха, че Поук Тохоло е измислил хитър план, с който тероризира белите богаташи от Клуб 50. Това беше нещо, което повечето биха искали да направят, ако имаха ум, идеи и здрави нерви. Фактът, че Поук е с Ошида и е приятел на Джъпитър Луси, от когото Манате взимаше портокалите, го превръщаше и в негов приятел.

Манате позна буика на Поук на аерогарата. Беше чувал, че Поук работи с двама бели, и предположи, че са същите.

Когато стана катастрофата, камионът на Манате беше на паркинга. Той бе разтоварил 200 щайги с портокали и беше седнал, за да изпуши една цигара и да си почине. Ужаси се, когато колата на Поук пламна. Видя как момичето падна и взе решението бързо и инстинктивно.

И ето сега малката беше при него, лежеше в краката му. Лицето й беше бледо и измъчено, а очите затворени.

Манате се запита дали бе постъпил правилно. Може би не трябваше да се меси. Ами ако беше лошо ранена? Ако трябваше да я вземат в болница?

Той я хвана за рамото и леко я разтърси. Тя го погледна, все още зашеметена. За момент си помисли, че мъжът над нея е Поук, после разбра, че е непознат. Изведнъж осъзна, че почти се е излегнала на пода на камиона, и с усилие се надигна. После се сети за катастрофата. Пред очите й изплува Чък, който пада от колата и лицето му е цялото в стъкла.

— Добре ли сте, лейди? — попита Манате. — Ранена ли сте?

Дали е ранена? Тя се раздвижи, но не усети болка.

— Добре съм. Какво стана с… него?

— Предполагам, че е изгорял.

Мег се разтрепери. После се облегна назад на мръсната седалка в кабината. Беше свободна, помисли си тя, можеше да започне отначало. Можеше… тя се разтресе и подпря глава на ръцете си, докато премине шокът.

Манате видя, че движението се възобновява. Забавянето му струваше пари. Той запали двигателя.

— Искате ли да ви закарам в болница? — попита той, уплашен от треперенето й.

— Не.

— Взех чантата ви, лейди. Изпуснахте я, когато припаднахте. До вас е.

Мег се опита да спре треперенето.

— Успокойте се. Ще ви оставя на брега. Там добре ли е?

— Да… благодаря.

Камионът се вмъкна в потока от коли, направляван от един червенобузест запотен пътен полицай.

* * *

— Бяхме по петите им, когато изведнъж този проклет ягуар връхлетя с бясна скорост и провали цялата операция — обясняваше Лепски.

Теръл слушаше. Също и Биглър, седнал на перваза на прозореца.

— О’кей. Мъжът е мъртъв, а къде е жената? — попита Теръл.

— Беше в буика. Видях я как се качи. После стана катастрофата. Пушекът беше толкова гъст, а и това задръстване. Наоколо имаше поне петстотин души. Трябва някак да се е изплъзнала. — Лепски изпитваше желание да се извини и се връщаше към случилото се единствено с тази цел.

— И така, стигнахме дотам, откъдето започнахме! — каза Биглър с униние и примирение.

Теръл замислено си гледаше лулата, после повдигна мускулестите си рамене.

— Сега вече се налага да говоря с Хедли дали ще даде награда. Остава ни трудният път. Ще разгласим, че искаме да говорим с Поук Тохоло. Ако трябва, ще преградим пътя с каменни блокове и ще преобърнем целия индиански квартал, но ще го открием.

На вратата се почука и влезе Джак Хатчи от архива.

Хатчи бе висок, едър, прошарен, с клюмнали гъсти мустаци и хитри черни и умни очи. Беше човек, когото всички уважаваха. Получеше ли някое име, описание или действие, той кимаше и рано или късно — Хатчи никога не бързаше — даваше конструктивен отговор. Поради последните събития Теръл го беше забравил, но когато го видя, изведнъж се успокои, сякаш бе пристигнал компетентен лекар.

— Какво има, Джак?

— Прегледах всички рапорти, шефе — каза Хатчи. — Съжалявам, че толкова закъснях, но бяха много. Един от тях ме смути. Джъпитър Луси няма братовчед.

— Кой е този Джъпитър Луси?

— Индианец. Върти добър бизнес, занимава се с износ на портокали и държи сергия на брега — обясни Хатчи. — Той е важна личност… внимателен, хитър човек. Прави много незаконни сделки, но винаги остава чист. Когато Лосън и Додж са стигнали сергията му, с Луси е имало друг мъж. Той им обяснил, че е братовчед му Джо Луси. Луси има братя и сестри, но не и братовчеди.

Докато го слушаше, Лепски изведнъж си спомни какво беше казала жена му от името на онази стара пияница Мекситейбъл Бесинджър: трябва да търсите този човек при портокалите. Старата гледачка вече веднъж беше познала, че е индианец! Сега…

Той се наведе напред и изгледа Хатчи.

— Това момче портокали ли продава?

Напрежението в гласа му накара и Теръл, и Биглър да обърнат погледите си към него.

— Да. Върти много добра търговия.

Лепски изсумтя:

— Това е той! Аз… — Спря изведнъж. Само при мисълта да каже на Теръл и Биглър, че жена му се е консултирала с гледачка, лицето му плувна в пот.

— Имаш ли нещо предвид, Том? — попита нетърпеливо Биглър.

— Просто предчувствие — Лепски се размърда притеснено на стола.

Теръл и Биглър отново се обърнаха към Хатчи. Не се интересуваха от предчувствия: трябваха им факти.

— Значи така, Луси няма братовчед… ще проверим. — Теръл се обърна към Лепски. — Отиди при Луси и говори с онзи, за когото казва, че му е братовчед.

Сега Лепски беше сигурен, че ще говори с Поук Тохоло. Старата пияница можеше и да лочи уискито, но и първия, и втория път беше познала — вече беше сигурен.

— Шефе… да предположим, че мъжът е Тохоло — той гледаше право в Теръл. — Да кажем, че отида и го проуча. И какво ще спечеля? Не го познавам. Никога не съм го виждал. Може да ме убие. Този приятел може да е и някой хулиган, излязъл от затвора, и Луси да се грижи за него. Но ако е Тохоло, може да закъсам и да проваля цялата операция.

— Прав е — каза тихо Хатчи. — Ако е Тохоло, може да си имаме неприятности.

Теръл кимна. От внезапното му смръщване тримата детективи разбраха, че се ядосва на себе си, задето не се беше сетил за тази възможност.

— Да.

Той дълго мисли, после посегна към телефона.

— Чарли… опитай се да ме свържеш с Родни Бранзънстейн. Да… Бранзънстейн. В Клуб 50.

След малко Бранзънстейн се обади.

— Род… Мога ли да те помоля за една услуга? Ще свършиш ли малко полицейска работа? — попита Теръл.

— За Бога! — Бранзънстейн се засмя. — Полицейска работа! Какво имаш предвид?

Теръл му обясни.

— Да, разбира се — тонът на Бранзънстейн стана сериозен. — Да. Мога да разпозная Поук навсякъде. Какво искаш да направя?

— Ще изпратя един от моите хора при теб веднага! Той ще ти покаже сергията на Луси. Искам да минеш оттам и да огледаш за Тохоло. Но бъди внимателен. Не трябва да разбере, че си го познал.

— Ясно. За мен това ще е разходка! О’кей, Франк. Изпрати твоя човек. Ще го чакам.

— Съгласен е — каза Теръл, като затвори. — Джак, иди в Клуб 50 и заведи Бранзънстейн на брега. Покажи му сергията на Луси, но се крий. Не е нужно да ти казвам какво трябва да се направи. — Той се обърна към Лепски. — Тръгни с него и прикривай Бранзънстейн. Докато стигнете, вече целият район ще бъде блокиран. Действайте!

Когато Лепски и Хатчи тръгнаха, Теръл погледна към Биглър.

— Това може да е някакъв номер… по брега винаги има много хора. Ако е Тохоло, може и да стреля. Въоръжен е. — Той отвори чекмеджето и извади голяма карта на брега. Изучава я около минута и започна да отбелязва по нея с молив. — Блокирай всички улици, които отбелязвам, Джо. Ако е Тохоло, ще го хванем жив или мъртъв.

Биглър кимна, взе картата и отиде в стаята си. Седна на бюрото и започна да инструктира хората си по микрофона да обградят по най-бързия начин в полукръг цялата брегова линия.

* * *

Родни Бранзънстейн слезе от полицейската кола, следван от Лепски и Джак Хатчи.

— Е, приятели — каза Бранзънстейн. Бе взел в свои ръце цялата операция. — Само ми покажете къде е този индианец, а другото оставете на мен. Знам точно какво иска шефът ви. Ако е Тохоло, ще си извадя кърпата и ще се престоря, че си бърша веждата.

Лепски мразеше много неща: сред тях бяха и богатите корпоративни адвокати, които караха ролсове и живееха в къщи с по десет стаи.

За него Бранзънстейн беше като червеното на матадора за бика.

— Какво казахте, че ще си избършете? — попита той.

Бранзънстейн погледна слабия детектив и забеляза враждебността в суровите му сини очи.

— Веждите… челото… горната част на лицето — каза саркастично Бранзънстейн. — Ето така. — Той извади една безупречно бяла кърпа и си избърса челото. — Разбирате ли?

Лепски го намрази още повече.

— Да. — Обърна се към Хатчи, който гледаше сцената развеселен, но с каменно лице. — Тръгвам напред, Джак. Деветнайсети щанд отдясно, нали?

— Да.

Лепски тръгна и се смеси с тълпата. Започна да брои сергиите. На деветнайсетата имаше бял мъж, който говореше с дебел индианец, а наблизо стоеше млад индианец. Лепски огледа изпитателно младия индианец и запечата чертите на лицето му и облеклото с тренираната си полицейска памет. Това можеше и да е Поук Тохоло, но трябваше да изчака да го види и Бранзънстейн.

Хатчи даде време на Лепски да се отдалечи и поведе Бранзънстейн покрай брега. След като се провираха през тълпата около стотина ярда, Хатчи спря.

— Сергията е отдясно, сър.

Бранзънстейн погледна нататък. Изведнъж го обзе колебание. Какво ли прави тук, на парещата жега, с полицията. По дяволите! В края на краищата беше един от най-преуспяващите… о, не! — най-преуспяващият корпоративен адвокат в града и някак си го убедиха да им покаже откачения индианец! А той можеше да го убие!

Когато Бранзънстейн изведнъж пребледня и взе да се колебае, Хатчи долови страха му и тихо каза:

— Отдясно, точно пред вас, сър.

Бранзънстейн усети, че го облива студена пот.

— Да… да… не съм сляп!

— О’кей, сър. Лепски ще ви прикрива. Той е най-добрият стрелец в полицията.

Хатчи се надяваше по този начин да го успокои, като му подскаже, че го пазят, а всъщност постигна обратния ефект — засили още повече страха му.

Значи смятаха, че може да има стрелба! Боже Господи! Бранзънстейн бе на ръба да се откаже, когато видя, че възрастният индианец го гледа с черните си очи спокойно, но непреклонно.

Той се стегна. Не биваше да позволи на индианеца да разбере, колко е уплашен.

— Чудесно — каза припряно. — Тръгвам — и се насочи към сергията.

Наложи се да си отваря път през навалицата. Шумът и виковете на продавачите и на туристите увеличаваха напрежението му. Стигна до сергията. Сърцето му силно биеше. Той спря. Изведнъж толкова много се уплаши, че не посмя да погледне към сергията. Вместо това се обърна и зяпна към мазната вода на пристанището.

Като го видя, Лепски изпъшка. Да не би този глупак да се е шубелясал! — ядоса се той.

Лепски стоеше в сянката на една арка, откъдето се минаваше за най-добрите ресторанти покрай брега. Миризмата на пържена риба изостри глада му. Разбра, че не бе ял нормално от петдесет часа.

Насочи вниманието си отново към Бранзънстейн. Какво му ставаше на този мерзавец? Държеше се като човек, който за първи път се появява на телевизионния екран.

Най-сетне Бранзънстейн се обърна и погледна към сергиите. Лепски го видя как се вцепени, втренчи се, извади носната си кърпа и попи челото си.

Това бе най-зле изиграното представление, което Лепски бе виждал: той така привлече вниманието на туристите, че мигновено стотици очи се насочиха към него.

Лепски тихо изруга.

Поук Тохоло се бе навел над щайга с портокали. Джъпитър Луси се пазареше с един клиент, който искаше по осем щайги портокали на ден за Испанския хотел. Спорът се ожесточи. Това не засягаше Поук. Той си погледна часовника. Досега Чък би трябвало да е събрал пликовете.

Но можеше ли да му вярва?

Пет плика… две хиляди и петстотин долара. Взе един портокал и го смачка замислено. Идеята му бе добра, но цветът на кожата му го принуди да използва Чък и момичето. Знаеше, че така парите му са винаги в опасност.

Спомни си момента, когато чакаше Чък да му донесе парите. Внезапният страх и шок, изписан по лицето му, когато застана на вратата, подсказаха на Поук, че той може и да го измами.

Колко лесно ще е за Чък да отпътува с колата и с всичките пари.

Поук почувства как сокът от портокала се стича по китката му. Беше го смачкал, докато мислите му го измъчваха. Хвърли го и изтри ръце в панталона си.

Луси и клиентът бяха приключили със сделката. Вече се усмихваха и си стискаха ръцете.

Поук погледна през оживения кей към мазната вода на пристанището. Нефтените петна бяха образували дъга. Тогава видя Бранзънстейн.

Веднага позна дебелия хубавец. Когато работеше като барман в Клуб 50, трябваше да понася арогантността и покровителствената му толерантност към индианците. Бранзънстейн винаги се беше отнасял любезно към него и това го обиждаше повече, отколкото отношението на другите членове на клуба. Беше чул как надуто им обяснява: „В крайна сметка и индианците са хора.“

Спомни си как веднъж Бранзънстейн високо говореше на Джеферсън Лейси, който презираше цветнокожите:

— Трябва да признаеш, че са трудолюбиви и работоспособни. Представяш ли си как ще съществува този клуб без тях? Харесвам ги. Те са добри хора. Какво толкова? Слушай, Джеф, твоите аргументи са глупави, честно казано. Да направим индианците „членове“ на клуба? Не бихме искали да дойдат негри, нали?

Със затаена омраза Поук следеше неестествените реакции на Бранзънстейн.

Семейството на Тохоло беше католическо. Преди да напусне дома си, Поук винаги ходеше на неделна литургия. Коленичил в слабо осветената църква с вдъхващите благоговение трепкащи свещи, наблюдаваше баща си, докато се преструваше, че се моли с долепени длани. Баща му гледаше към олтара и спокойствието, изписано по лицето му, го изпълваше с отчаяние. Той никога нямаше да почувства такова спокойствие.

Спомни си една сентенция, която цитираше свещеникът в една скучна проповед.

„И тогава дойде целувката на Юда: с времето тя стана символ на предателство“.

Поук видя как Бранзънстейн гледа право в него и разбра, че го е познал. Забеляза го как изтри с кърпа лицето си и се досети, че го е предал.

Извратените му мозъчни клетки заискриха като пламъка от експлодирала сигнална лампа.

Той се огледа бързо наляво и надясно като диво животно, предусетило опасност. Инстинктивно почувства, че скрита някъде, полицията чака този сигнал.

Джъпитър Луси вписваше покупките. Купувачът си тръгна, доволен от сделката.

Лепски видя Бранзънстейн да маха с кърпата. Значи индианецът беше Тохоло! Той включи предавателя.

В същия момент Поук плъзна ръка под сергията и кафявата му ръка стисна 38-калибровата автоматична пушка.

Тънките му устни се отвориха и той се озъби свирепо.

Луси погледна нагоре и видя побъркания, ужасяващ израз върху лицето на Поук, изпусна тетрадката и се покри.

Лепски докладва:

— Бранзънстейн разпозна Тохоло. Готови за действие.

Бранзънстейн бе сторил каквото му каза Лепски. Той си тръгна. Леко трепереше, все още уплашен. Сега полицията да се оправя. Никога повече няма да се навира в нищо подобно. Но докато вървеше, изведнъж разбра, че ще може да разказва тази история със седмици. Представи си как ще реагират приятелите му, като им разправя, че е помогнал за залавянето на Екзекутора.

В момента, в който се успокои и се наду при мисълта как ще впечатли приятелите си, 38-калибров куршум го улучи в главата.

* * *

Вслушан в инструкциите на Теръл, Лепски за миг изпусна Бранзънстейн от погледа си. После чу изстрел, видя го да пада на земята и бързо погледна към индианеца, но него вече го нямаше.

Лепски бе раздвоен. Дали да съобщи какво се случи или да се спусне след Тохоло?

Индианците използваха моментното колебание на Лепски, за да създадат бъркотия, която да помогне на Поук да се измъкне.

В следващата минута по целия бряг настъпи паника, индианците крещяха, блъскаха се, тичаха насам-натам и увеличаваха все повече безпорядъка.

Лепски разбра, че е безнадеждно да го проследи, дори и да знаеше накъде е тръгнал. Беше невъзможно да премине през плътната маса от хора. Двама индианци се престориха на уплашени и панически преобърнаха една сергия. В краката на Лепски се затъркаляха портокали.

Той включи предавателя и докладва какво се е случило.

Теръл и Биглър слушаха в участъка.

Двамата се спогледаха.

Биглър никога не беше виждал шефа си развълнуван, но сега пребледнялото лице и ужасеният поглед показваха, че и този едър, як мъж може да се разчувства.

— Пристанището е обградено нали, Джо? — попита той и стана.

Биглър също се изправи.

— Да.

— Значи ще го пипнем. — Той дръпна чекмеджето и извади 38-калибровия си полицейски колт и белезниците. Взе си дрехата и пусна белезниците в джоба.

— Вижте какво, шефе — започна Биглър смутено. — Да отида аз. Някой трябва да остане тук. Ще има обаждания…

Теръл го погледна.

— Аз поемам операцията — каза тихо той. — Ти оставаш тук. Изпратих приятеля си на смърт. Това са лични неща. — И излезе.

Биглър се поколеба, после се свърза с Лепски.

— Идва шефът, Том. Въобразил си е, че е отговорен за смъртта на Бранзънстейн. В това състояние може и да го убият. Разбираш ли?

— Разбирам — каза Лепски и затвори.

* * *

Поук почувства страхотно задоволство, когато видя Бранзънстейн да пада на земята. Сега беше моментът да се скрие. Още докато натискаше спусъка, той знаеше какъв ще бъде следващият му ход.

Щом повали Бранзънстейн, се наведе бързо долу, избута Джъпитър Луси от пътя си и се шмугна в малък магазин с вехтории на около 4 ярда от сергията.

Магазинът беше на осемдесетгодишен индианец, който продаваше всичко: от лъкове и стрели до мънистени гердани и кожи от алигатори. Той бе един от хората на Ошида. Стоките в магазина се доставяха с парите на Ошида, а старият индианец го информираше за събитията на пристанището.

Казваше се Мико. Седеше пред магазина и нижеше гердан. Тогава чу изстрела.

Когато Поук се стрелна покрай него и се скри в магазина, той наниза още осем мъниста на иглата си.

Знаеше, че след няколко минути пристанището ще гъмжи от полицаи. Беше видял изстрела. Постъпката бе глупава и лоша, но беше извършена от индианец. Той знаеше за Поук и за плана му. В началото се забавляваше, но сега, когато разбра колко е болен Поук, се разтревожи. Въпреки всичко обаче Поук беше индианец.

Мико беше близък приятел на бащата на Поук. Той съжаляваше стария човек, защото знаеше колко е честен и си представяше как ще страда, когато разбере за станалото. Рано или късно щяха да хванат Поук. Беше неизбежно. И все пак индианците трябваше да се поддържат. Когато полицаите най-накрая пристигнеха пред магазина му, той щеше да ги изгледа като идиот и да се прави на глух. В крайна сметка беше на осемдесет години. Предполага се индианците на тази възраст да са в подобно състояние.

Поук прекоси магазина, отвори вратата, която водеше към горния етаж, и се почувства много уверено. Крайбрежието беше истински лабиринт от улички. Безброй покриви, мазета, малки задушни стаи, стръмни мрачни стълби и други малки стаички, и покриви, и улици, и тухлени стени, аварийни стълби, капандури и коридори с безброй врати, зад които се криеха малките стаички на индианците.

Поук добре познаваше този район. Преди няколко месеца инстинктът за самосъхранение му бе подсказал да разучи целия бряг. Беше се подготвил като човек, който планира дълго и сложно пътешествие: с карти, километри и точно определени маршрути.

Индианците никога не задаваха въпроси. Някои от тях се смутиха от начина, по който взе да изучава техните къщички, като се катереше по покривите и тичаше из тесните вонящи улички, но това не беше тяхна работа… може момчето да е лудо. Трябваше да си изкарват прехраната… защо да се притесняват!

Сега Поук осъзна, че всичко това ще му бъде от полза.

Полицията със сигурност знаеше вече, че той е Екзекутора. По някакъв начин бяха открили, че работи с Джъпитър Луси. Но преди да го нападнат, е трябвало да разберат дали е той. За това им бе помогнал Бранзънстейн.

Щом се изкачи през таванския прозорец на покрива, той се почувства щастлив, че е убил още един богат глупак от Клуб 50.

Спря за момент на слънце и се опита да размисли трезво. Реагираше като човек, попаднал в лабиринт, който не знае накъде да тръгне: наляво, надясно или направо.

После реши да отиде при Ошида. Чък сигурно е пристигнал вече с парите. Ще напусне града. Щеше да има над две хиляди и петстотин долара! С хиляда долара можеше да подкупи главния барман в Панама хотел в Маями да го вземе на работа за помощник барман. На такова място от бакшиши се изкарваха двеста долара на седмица! Барманът му беше обещал, ако снесе хиляда долара.

Поук не се сети, че всеки полицай във Флорида е по дирите му. Въобразяваше си, че веднъж измъкне ли се от Парадайз Сити, ще е в безопасност.

Той се приближи предпазливо към края на покрива и погледна надолу към брега. Пристанището приличаше на прекатурен мравуняк. Жени пищяха. Всички се блъскаха. Пристигна линейка с включена сирена. Потни полицаи ругаеха и се опитваха да укротят тълпата. Стотици портокали бяха образували килим около тялото на Бранзънстейн. Хората ги тъпчеха и се хлъзгаха.

Видя Джак Хатчи настрани от бъркотията и веднага разбра, че този човек е изключително опасен. Ченгето беше индианец и познаваше брега не по-зле от Поук.

За миг се поколеба и мозъчните му клетки отново избухнаха като сигнална лампа.

Опря приклада на рамото си, прицели се в главата на Хатчи и натисна спусъка.

* * *

— Ти се разправяй с тази каша, Джак — каза Лепски, — а аз ще… — Успя да каже само това.

Видя как Хатчи се олюля и по сивата му коса бликна кръв. После, когато едрият мъж вече падаше, чу изстрела.

Бързо се извъртя и видя как някой мръдна на покрива на едно от малките магазинчета покрай брега. Посегна към пистолета. Извади го и стреля почти мигновено.

Дойде Анди Шийлдс.

— Там горе е! — каза Лепски. — Давай!

Дейв Фаръл си проправяше път през тълпата. Лепски махна към Хатчи, който се раздвижи.

— Погрижи се за него, Дейв — и хукна към магазина на Мико, следван от Шийлдс. Не бе изминал и десет крачки, когато стъпка един портокал и така падна на земята, че остана без въздух. Шийлдс, който се опита да подхване Лепски, се подхлъзна също и падна върху него. Лепски се изправи с усилие, като ругаеше.

Изстрелът му почти улучи целта.

Куршумът изсвистя покрай главата на Поук, откърти цимента от няколко комина. Парчетата се посипаха върху него и той се отдалечи на четири крака. Един от късовете го удари под лявото око. Потече кръв.

Приведен ниско долу, притича по покрива, като притискаше с кърпа кървящото си лице. Спусна се по желязната аварийна стълба, спря за момент на тясната уличка със зловонна миризма, ориентира се и хукна надясно. С пъргавината на котка се преметна през една тухлена стена, излезе на другата улица, огледа се и зави наляво. На края на улицата имаше отворена врата. Все още с кърпата на лицето, се затича по тесните стръмни стълби. Горе на площадката малко индианче си играеше с кукла. Поук спря и погледна момиченцето, после продължи. При вида на пушката и изцапаното му с кръв лице детето онемя от ужас.

В края на коридора Поук откри врата. Отвори я и отново излезе навън. Ниско наведен, притича по плоския покрив, отвори един тавански прозорец и се спусна в тъмнината, оставяйки подире си кървави следи.

Изтича безшумно надолу по стръмните тесни стълби и излезе на друга улица. Покачи се по една стена и скочи в двор, където седеше невероятно дебела индианка и скубеше пиле. За момент двамата се изгледаха, тя продължи да си чисти пилето, а той мина покрай нея и влезе в къщата.

Оттам излезе на улицата, прехвърли се през друга стена и най-накрая стигна до задния вход на къщата на Ошида.

Раната на лицето му бе спряла да кърви и той натъпка кърпата в джоба си. Спря в коридора, ослуша се, после тихо отвори вратата, която водеше към дневната.

Ошида седеше на счупен фотьойл, отпуснал ръце върху дебелите си крака. Говореше с Манате, който току-що бе пристигнал. На Поук му трябваше само минута, за да разпознае Манате в полуосветената стая. Скришом затъкна оръжието си отзад в панталона. Влезе в стаята и затвори вратата.

Ошида се облегна на стола. Дебелото му лице бе сериозно, а очите му шареха.

— Лошо ти се пише, Поук! Манате ще ти разкаже.

Манате накратко разказа какво се беше случило на аерогарата. Поук слушаше и очите му блестяха.

— Значи белият мъж е мъртъв?

Манате кимна.

— А колата?

— Изгоря.

— А момичето?

— Закарах го до пристанището и то си тръгна.

Поук се замисли. Дали парите бяха изгорели? Или момичето ги беше взело? Обзе го страхотна ярост.

Посочи с пръст вратата.

— Изчезвай!

Манате погледна към Ошида, който кимна. Той бързо излезе от стаята.

Настъпи дълго мълчание, после Ошида каза:

— Трябва да се махнеш, Поук. Съжалявам, че всичко свърши така. Планът беше хитър. Лош късмет. Тази катастрофа!

Поук изгледа дебелия индианец и каза:

— Трябват ми пари. Хиляда долара.

Ошида трепна. Като видя израза, изписан на лицето на Поук, и блесналите му очи, разбра, че е в опасно положение.

Сети се за пистолета, който винаги държеше в чекмеджето на бюрото. То беше на около четири ярда от мястото, където седеше сега. Автоматичен колт, 45 калибър. Беше го купил от един сержант и не смяташе, че някога ще му се наложи да го използва. Гордееше се с него. Редовно го чистеше и го смазваше. Сега, когато видя лицето на Поук, разбра, че пистолетът… ако стигне до него… щеше да спаси живота му. Но знаеше, че от мястото, където седеше, не може да го докопа. Затова реши да блъфира.

— Ако имах толкова пари, щях да ти дам. С баща ти сме добри приятели. За мен е удоволствие да ти помогна.

— Не намесвай баща ми… дай парите — каза Поук и извади пушката.

Ошида кимна. Изправи се бавно и отиде до бюрото. Посегна към най-горното чекмедже, като прикриваше действията си с едрото си тяло, когато усети пушката в гърба си. Разбра, че е победен. Отвори второто чекмедже. Там държеше парите.

— Това е всичко, което имам. Взимай!

Поук го избута настрани. Грабна дебела пачка долари, прибра я в пазвата си и бързо се отдалечи към вратата.

Ошида не помръдна.

— И помни, Поук, че с баща ти сме добри приятели — каза с разтреперан глас.

— Отвори най-горното чекмедже! — каза Поук. — Хайде… отваряй!

Изгледаха се продължително и Ошида забеляза лудостта в очите на Поук.

Отвори бавно чекмеджето с разтуптяно сърце.

Поук видя пистолета върху мазната попивателна хартия.

— Значи добри приятели? — каза той и натисна спусъка.

Силен гръм разтърси сградата и отекна навън по брега.

Щом Ошида падна, Поук се пресегна, взе 45 калибровия колт, остави празната си пушка и излезе от стаята.

Като чу изстрела, детективът Алек Хорн, който отговаряше за този район, се затича към края на улицата. Точно тогава Поук излезе от къщата. За секунда Хорн се поколеба дали индианецът е Поук Тохоло. Като видя пистолета в ръката му, моментално стреля.

Поук го изпревари с частица от секундата. Куршумът улучи Хорн по рамото и го събори.

Куршумът на Хорн прониза лявото рамо на Поук.

Той се завъртя и хукна слепешката по улицата. Болката в рамото го обърка. За първи път се усети преследван и се паникьоса. Стигна до вратата на двуетажна разнебитена къща на края на улицата, срита вратата и се спусна слепешком по тъмния коридор. Единствената му мисъл бе да се скрие. Имаше стълба. Заизкачва се през две стъпала. Когато стигна на площадката, сиря. Отдясно имаше само една врата. Нямаше тавански прозорец. Разбра, че се е хванал в капан.

Тогава вратата се отвори. Той вдигна пистолета. На площадката излезе млада индианка, висока, слаба, с белези от шарка по лицето, а косата й бе заплетена и прибрана на кок.

Тя замръзна, като го видя. Поук насочи пистолета към нея.

Стояха и се гледаха. По ръката на Поук се стичаше кръв и капеше на пода.

— Превържи я! — той показа раната на рамото си и отново я заплаши с пистолета.

Очите й широко се отвориха и тя кимна. Влезе в стаята и го повика с ръка.

* * *

Когато Поук каза на Манате да излезе, той отиде само до склада, защото се страхуваше за шефа си. Щом чу изстрела, разбра, че страхът му е бил основателен. Видя Поук да се отдалечава по коридора, бързо влезе в дневната и намери огромното тяло на земята. Изтръпна от ужас, излезе и се затича по коридора към задния изход. Тогава чу двата изстрела, които си размениха Поук и Хорн.

Предпазливо надникна навън. Зърна Поук да бяга и да влиза в последната къща.

После видя ранения детектив, който се опитваше да се изправи.

Ако Поук не беше убил Ошида, Манате и за момент не би помислил да го предаде. Но с убийството му Поук сам преряза връзката с индианското братство.

Манате отиде при падналия детектив. В същия момент Лепски и Анди Шийлдс се прехвърлиха през стената.

Лепски бутна надолу пистолета на Шийлдс.

— Не е той! — Избута Манате и коленичи до Хорн, който седеше, присвит от болката. — Зле ли си ранен?

Хорн тръсна глава.

— Тръгна натам.

Лепски погледна към мръсната задънена улица.

— Погрижи се за него, Анди. Обади се за помощ. Трябва да се е прехвърлил оттатък стената.

— Сър! — Манате стоеше, облегнат на стената. — Той е в последната къща на края на улицата. Няма друг изход. Знам къщата. Манее, внучката на Ошида, живее там.

Лепски изгледа индианеца. Почуди се дали да му вярва. Знаеше за братството между всички индианци по брега. Това можеше да е трик, за да има време Поук да се отдалечи.

— Уби шефа ми, сър. — Той сякаш прочете мислите на Лепски. — Луд е. Трябва да го заловите. Там е, вътре!

— Сигурен ли си, че няма друг изход?

Манате кимна.

Още двама полицаи се прехвърлиха през стената.

— Вие се погрижете за Алек — каза им Лепски. — Давай, Анди, да го хванем!

С пистолети в ръка двамата детективи се затичаха надолу по улицата и спряха пред затворената врата. Лепски влезе, а Шийлд го прикриваше.

Лепски видя петна от кръв по пода и погледна нагоре към тясната стълба.

Отдръпна се назад и включи предавателя.

Чу гласа на Теръл.

Докладва какво се беше случило и обясни точно къде се намира.

— Блокирали сме го, шефе — заключи той. — Ще се качим с Анди да го хванем.

— Не може ли да избяга? — попита Теръл.

— Не… блокирали сме го.

— Задръж така. Том, докато дойда. Аз ще го хвана.

Лепски се намръщи. Спомни си, че Биглър му каза да държи Теръл настрани от тази каша.

— О’кей, шефе. — И изключи. Колеба се дълго, после погледна към Шийлд. — Хайде да го хванем този кучи син. — И започна тихо да се изкачва по стълбите.

Манее, индианското момиче, превърза ръката на Поук. Докато обработваше раната, той седеше на леглото и оглеждаше малката задушна стая. Вратата стоеше отворена. Над леглото бе закачен голям кръст. Той го погледна и отмести очи с чувство на вина. Кръстът му напомняше за баща му и го връщаше във времето, когато двамата коленичеха в църквата, миришеше на тамян, пламъкът на свещите трепкаше, лицето на баща му беше спокойно.

— Ти си Поук Тохоло, син на най-добрия приятел на дядо ми — каза Манее и се отдръпна от него. — Той не отказваше помощ на никого.

— Дядо ти ли? — Поук се изпъна и очите му се разшириха. — Ошида?

Тя кимна:

— Да. Иди при него. Той ще ти помогне.

Поук усети как го обхваща пълно отчаяние. От много време се страхуваше, че не е съвсем наред с мозъка. Отказваше да повярва, че не може да се излекува само със силата на волята. Сега разбра, че наистина е болен. Защо беше убил Ошида? Ако го бе помолил да го скрие, щеше да е в безопасност.

Той седеше неподвижно, усещаше пулсиращата болка на рамото си, а пистолетът лежеше на коленете му. Знаеше, че това е краят. Не можеше да му се помогне, нито пък можеше да се спаси.

Десетото стъпало на стълбата беше изгнило. Поук се беше изкачвал през две стъпала и го пропусна, Манее също го прескачаше, но Лепски стъпи точно върху него. Стъпалото се разцепи с трясък под тежестта му. Той се държеше за парапета и само това му помогна, за да не се заклещи. Изруга тихо и си измъкна крака. Като разбра, че се е издал, взе на един дъх останалите стъпала и стигна до площадката. Махна на Шийлдс и се залепи до стената с пистолета в ръка.

Светлината, която идваше от прозореца на стаята, очертаваше правоъгълник на прашния под.

Шийлдс се изкачи по стълбата и се сви на третото стъпало под Лепски също с пистолет в ръка.

Когато стъпалото се счупи, Поук замръзна. Бързо погледна към площадката и вдигна пистолета.

Манее видя безнадеждното отчаяние, изписано по лицето му, и се отдръпна по-надалеч.

Поук извади парите от ризата си и ги хвърли на леглото.

— Съжалявам — каза той. — Много съм болен. Има нещо, което не е в ред в главата ми. — Той посочи парите. — За теб са. — Поколеба се и продължи. — Убих дядо ти. Това са неговите пари. Взех ги. Сега са твои.

Лепски, който пълзеше покрай стената, спря и се ослуша.

Манее погледна купчината пари върху мръсно бялата кувертюра на леглото. Никога не беше виждала толкова много пари. Очите й бяха широко отворени.

— Мои ли са?

Мислите й минаваха светкавично през ума. Ако парите наистина са нейни, започва нов живот. Тази стая, миризмата, шумът на пристанището, мъжете, които я опипваха, докато работеше в ресторанта, моряците, които водеше тук, когато й трябваха нови дрехи… всичко щеше да изчезне…

— Вземи ги. — Поук я гледаше.

— Наистина ли?

Тя не можеше да повярва и гледаше втренчено.

— Убих дядо ти — каза той, но разбра, че тя не го слуша. Мислеше единствено за парите. Поук усети как го обхваща омраза. — Взимай ги и се махай.

Тя грабна парите и изскочи на площадката.

Лепски я хвана за ръката и я бутна към Шийлдс. Той й запуши устата.

Поук седеше на леглото и гледаше през отворената врата. В ума му оживяха картини от омразното минало: клубът, сервилността на баща му, богатството, арогантността, грубостта й снизходителността.

Често си бе мислил за смъртта. Най-добрият начин е да угаснеш като фитил на газова лампа. Светлината бавно намалява и накрая изчезва съвсем. Но той знаеше, че сега няма да изгасне постепенно.

Когато видя сянката на Лепски, погледна към кръста. Изгубил внезапно всякаква надежда, пъхна пистолета в устата си и натисна спусъка.

* * *

— Компания ли търсите?

Мег замръзна и погледна нагоре.

От два часа седеше на някаква каменна пейка в края на пристанището, съвсем сама, с изключение на един орел-рибар, който кръжеше наоколо.

Шокът от катастрофата вече беше преминал. Сега се чудеше какво да прави. Нямаше пари. Дрехите й бяха в къщата при дебелия индианец и тя бе убедена, че ако отиде да си ги прибере, ще й поиска наема. А може би и Поук беше там. Не можеше да се върне, нямаше нищо и какво ли я очакваше?

Беше се разминала с късмета, помисли си тя с горчивина… „Великият“ късмет! Повдигна дългата си коса с отчаяние. Трябваше да намери друг мъж, който да й купи някои неща. Винаги щеше да се намери мъж, който да й помогне, ако легне с него.

— Компания ли търсите?

Така я бе попитал и Чък, когато се срещнаха за първи път, и после стана тази ужасна каша.

Погледна младия мъж.

Ама, че глупак! — си помисли.

Беше висок, изключително слаб, с брада и с очила. Диоптрите му бяха толкова силни, че очите му приличаха на цариградско грозде. Беше със сива риза, черен панталон и широк кожен колан с потъмняла месингова катарама.

Поне беше чист и сигурно имаше пари, помисли си Мег. Само мръсните като нея нямаха пари.

Усмихна се насила.

— Здравей. Откъде изскочи?

— Видях те. Изглеждаше самотна. — Той подръпна брадата си, сякаш искаше тя да я забележи. — Самотна ли си?

Гласът му беше мек и слабоволев. Докато изучаваше мъжа, тя почувства разочарование. Този глупак не й вършеше работа.

Но в нейното положение не можеше да си позволи капризи, затова каза:

— Предполагам.

— Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?

— Не.

Той заобиколи пейката и седна.

— Казвам се Марк Лийс. А ти?

— Мег.

— Само Мег ли?

Тя кимна.

Последва дълго мълчание.

Мег се загледа в орела-рибар, който кръжеше наоколо. Ако можеше с магическа пръчица да стане като него! Щеше да е чудесно. Беше убедена. Сигурно е много хубаво да летиш над морето, да се гмуркаш за риба, да бъдеш абсолютно свободен!

— На почивка ли си?

Тя се намръщи и се върна отново на земята.

— Какво?

— На почивка ли си?

— А ти?

— Не. Вчера останах без работа. Опитвам се да измисля къде да отида и какво да правя.

Тя почувства известно съжаление към него.

— Като мен: и аз се чудя какво да правя.

Той я погледна, после отмести очи. Макар погледът му да беше бърз и смутен, тя знаеше, че е забелязал големите й гърди и дългите й крака. Колко е лесно! Мъжете са такива глупави животни.

— Омръзна ми този град. Много е скъпо. Само за богаташи. Имам кола. — Той отново я погледна. — Мисля да отида в Джаксънвил. Имам приятел там. Може да ми намери работа. — Пак погледна гърдите й. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя не се поколеба.

— Добре.

Той се успокои и опипа брадата си.

— Чудесно. Къде ти е багажът? Ще докарам колата и ще те взема.

Сега беше нейният ред да го огледа. Слабото му лице не изразяваше възбуда. Той гледаше надолу към слабите си кокалести ръце. Тя се поколеба за момент. Може да е сексманиак. Помисли още малко и сви рамене. Сексманиакът става опасен само ако се съпротивляваш. Трябва да напусна Парадайз Сити. В Джаксънвил не е по-лошо откъдето и да било другаде.

— Нямам нищо. Нито пари… нито дрехи… нищо.

— Имаш нещо… всички момичета имат. — Той стана. — Да тръгваме.

Тръгнаха смълчани по пристанището към паркинга. Стигнаха до някаква таратайка.

Щом се качиха, той каза, без да я погледне:

— Искам да се любим, а ти?

Тя знаеше, че ще се стигне дотам, и си представи момента, когато този жалък глупак щеше да легне отгоре й.

— Имаш ли някакви пари?

Той я погледна несигурно и отмести поглед.

— Какво общо имат парите?

— Ще видиш.

После тя се огледа в огледалото и се намръщи.

Господи! Беше ужасна! Косата й!

Отвори чантата, за да извади гребена, и се вкамени. Сърцето й силно задумка. В чантата имаше кафяв плик от амбалажна хартия… беше го взела от аерогарата. Катастрофата стана толкова бързо, че не бе имала време да го прибере в жабката. Съвсем го беше забравила.

Бързо затвори чантата.

Петстотин долара!

Глупакът се опитваше да запали колата, натискаше стартера и мърмореше.

Беше свободна! Като орела-рибар! Нямаше нужда този нещастник да пъшка и стене отгоре й!

Петстотин долара!

Отвори вратата на колата и слезе.

— Хей! — Той я изгледа, когато тръшна вратата. — Къде отиваш?

— Не и там, където си ти — каза тя и тръгна.

По-късно седна отново на пейката и отвори плика с треперещи ръце; орелът-рибар кръжеше над нея.

В плика нямаше пари.

Поне един от членовете на Клуб 50 бе намерил кураж.

Върху скъпата хартия с релефен щемпел на клуба със стегнат, гладък почерк беше изписано следното съобщение:

Върви по дяволите!