Джеймс Хадли Чейс
Искаш ли да останеш жив? (4)

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

Новината за убиеца, който се разхожда на свобода в града, по-известен от Монте Карло с ленивите си богаташи, заемаше изцяло първите страници на вестниците. Чуждестранни журналисти, независими телевизионни екипи и други подобни нахлуха в града като лешояди. Те завладяха всички хотели, мотели и бяха готови да спят и в палатки, ако всичко се заеме.

Мъжът, когото репортерите преследваха, беше портиерът Джак Андерс, който единствен бе успял да зърне Екзекутора, но преди да се доберат до него, той изчезна от сцената. След кратка консултация с управителя на хотела кметът Хедли го убеди, че за него ще е по-добре за известно време да отиде при брат си, който живееше в Далас. Андерс се оказа достатъчно умен, за да се съгласи с предложението. Старите и капризни богаташи нямаше да се отнасят мило с него, ако станеше телевизионна звезда. Тяхно беше правото да са център на вниманието, а не на някакъв си портиер.

Преди да се изнесе тайно от града, Андерс бе разпитан от Биглър в присъствието на Теръл и Хедли.

Биглър знаеше, че си има работа със стар войник: мъж с остър ум, на чиято наблюдателност можеше да има пълно доверие. Също така знаеше, че Андерс няма да засилва нещата, за да се прави на важен, както щяха да направят много хора в този град. Сигурен беше, че на фактите, които му дава Андерс, може да разчита.

— Не бързай, Джак — каза Биглър. — Хайде отново да повторим. — Той погледна към бележките, които си беше водил. — Значи мисис Браулер винаги излиза в 9.45, така ли е?

Андерс кимна.

— Това установен ред ли беше?

Андерс отново кимна.

— Този ред откога съществува?

— Откакто е при нас… от около пет години.

— Мисис Браулер беше известна личност. Казваш, че била ексцентрична… нали така?

— Да, такава беше.

— Следователно много хора може да са знаели, че излиза от хотела по това време.

— Да.

— О’кей, Джак. Това го изяснихме. Сега да преминем към изстрела. Ти говореше с нея, тогава се случи. Хайде, повтори отново!

— Както вече ви казах — видях рана на главата й и от начина, по който падна, разбрах, че е стреляно със скорострелна пушка. Огледах се — има само едно или две места, където е възможно да се скрие снайперист, но най-подходящото е покривът на Пелота клуб. Погледнах натам и го видях.

— Сега нека разгледаме по-внимателно този момент — рече Биглър. — Току-що ни каза, че си мернал убиеца. Разкажи ни по-подробно за това. Този път не те питам за факти. Питам те за впечатления. Разбираш ли? Не се притеснявай дали впечатлението ти е вярно или погрешно. Просто сподели впечатленията си.

Андерс се замисли за момент.

— Видях едно движение. Не видях мъжа… само движение. От това движение разбрах, че горе има мъж. Знаех, че този мъж е снайперистът, заради начина, по който веднага се скри… и го последвах.

— Не за това те питах — каза търпеливо Биглър. — Това вече го каза. Видял си движение и си знаел, че там горе има мъж. О’кей, сега те питам какво е впечатлението ти за този мъж.

Андерс погледна притеснено към Теръл и Хедли, после се обърна отново към Биглър.

— Казвам ви фактите — подчерта той.

— Фактите са тука. — Биглър потупа тетрадката. — А сега искам открито да изкажеш мнението си. Мернал си мъж, който се скрива зад перваза. Бял ли беше или цветнокож? Не мисли за това, просто ми кажи впечатлението си. Пет пари не давам дали си нрав или не. Бял ли беше или цветнокож?

— Цветнокож. — Андерс спря и поклати глава. — Не знам защо казах това. Не знам. Видях само едно движение. Казвам ви, не видях мъжа.

— Но имаш впечатлението, че е цветнокож?

— Не знам. Да… може би. Може да е бил загорял от слънцето. Не мога да се закълна. Втълпих си, че е тъмен.

— Как беше облечен?

Андерс започна да се притеснява.

— Как мога да знам? Казах ви…

— С бяла риза, с черна или с шарена?

— Може би шарена. — Андерс се потърка по потната брада. — Опитвам се да ви помогна, но не искам да ме карате да ви разправям лъжи.

Биглър погледна към Теръл, който кимна.

— О’кей, Джак, благодаря — каза той. — Много ни помогна — разпитът приключи.

Когато Андерс си отиде, Хедли каза:

— И на това му викаш помощ? Ти на практика го убеди да лъжесвидетелства.

— Андерс има трениран ум — каза спокойно Теръл. — Има впечатляващо бойно досие. По-скоро бих повярвал на неговите впечатления, отколкото на така наречените солидни доказателства на случайни свидетели. Андерс ни беше от полза.

Хедли сви рамене и стана.

— Три убийства! И какво знаем? Нищо!

— Това е твоето мнение, но не и моето — каза Теръл. — Виж какво, Лосън, ти не разбираш полицейската работа. В момента имаме една конкретна и една абстрактна улика. Знаем, че този мъж не работи сам. Някой е спукал гумата на Ридъл, за да може убиецът да завари Лиза Мендоза сама. Някой е вързал етикет на кучето на мисис Браулер… Тоест знаем, че мъжът има помощник. Сега имаме и известно подозрение, че този мъж е цветнокож. Казваш, че не разполагаме с нищо, обаче аз не съм съгласен.

— Но какво значи това? — попита Хедли. — Този луд…

— По-спокойно, Лосън. Ела с мен. — Той стана, хвана Хедли за рамото и го поведе по коридора към стаята на детективите. Всички бюра бяха заети. Всеки детектив разговаряше с по някой свидетел. Един беше видял как са застреляли мисис Дънк Браулер, друг беше чул за убийството на Маккуин, трети пък знаеше подробности за Ридъл и любовницата му. Любопитни хора с обществено съзнание, които копнееха да дават информация, в повечето случаи безполезна, но част от нея можеше да насочи полицията по следите на Екзекутора. Опашката от свидетели се виеше по коридора, спускаше се надолу по стълбите и стигаше чак до улицата.

— Един от тези хора, а може да не е само един, вероятно е попаднал на някаква следа. Това е полицейската работа, Лосън. Рано или късно ще го пипнем.

— Междувременно той може да убие някой друг.

— Рано или късно ще направи грешка… всички правят.

— И какво да кажа на журналистите?

— Че продължаваме да разследваме. Нищо друго. Това е много важно… Ако трябва някого да обвиняваш, обвини мен. Кажи им, че правим каквото можем.

Хедли кимна, после слезе по стълбите покрай дългата опашка от потни, търпеливи хора, за да се срещне с очакващите го репортери.

Теръл се върна в кабинета, където чакаше Биглър. Двамата се погледнаха.

— Е, той си отиде. Да видим с какво разполагаме досега — каза Теръл и седна. Той се пресегна към листа, на който си беше водил бележки от разпитите. — Вече започва да се оформя някаква картина: не кой знае каква, но все е нещо. Още не ми е ясен мотивът. И трите жертви са първокласни бриджьори и членове на клуб 50. — Той вдигна глава. — Какво ни е известно за клуб 50?

Биглър познаваше Парадайз Сити много повече от Теръл и Теръл знаеше това. Достатъчно беше само да му зададе някакъв въпрос за сграда и той винаги успяваше да даде точен отговор.

— Клуб 50? Супер снобски… членовете са много подбрани. Встъпителната вноска е около 15 000 долара, а абонаментът е два пъти повече. Ако те приемат, смятай, че си от хайлайфа, но трябва да играеш бридж на професионално ниво.

— Е, Маккуин, Ридъл и мисис Браулер бяха членове… това може би означава нещо… а може и нищо да не означава. Трябва да говорим с някой от клуба. Именно там може да се крие мотивът. Друго, което ми прави впечатление, е това, че убиецът е запознат с начина на живот на жертвите. Знаел е, че мисис Браулер излиза от хотела в 9.45. Знаел е, че Маккуин винаги излиза от къщи три минути след девет и че Лиза Мендоза отива в бунгалото в петък вечер. Всичко това подсказва, че мъжът е местен.

Биглър кимна.

— Така че започваме да търсим човек, който разполага с тази вътрешна информация. Може би е сервитьор в клуба. Ще изпратя наши хора да разговарят с онези, чийто имена ни даде Ридъл преди да умре.

Теръл посегна към лулата си.

— Мислиш ли, че може да е цветнокож, Джо?

— Предположенията ни съвпадат, а и Андерс май смята така.

Телефонът иззвъня. Теръл сграбчи слушалката, слуша известно време, изръмжа и каза:

— О’кей… благодаря… донесете ми рапорта — и затвори. — Мелвил. Изследвали са пушката. Маккуин и мисис Браулер са застреляни с нея, но разбира се, няма отпечатъци. Данвас я е идентифицирал. Това не ни помага особено.

— Освен факта, че негодникът вече няма пушка — изтъкна Биглър.

— Това няма да му попречи да открадне друга, нали? — каза Теръл и запали лулата си.

* * *

Ако имаше нещо, което Лепски да мрази повече от всичко друго, то беше да провежда разпити и да пише рапорти. Считаше, че всеки, който идва, за да бъде разпитан доброволно, би трябвало да е в лечебница за душевно болни. Но той приемаше факта, че това е полицейската работа. Когато можеше да я избегне, я избягваше, но когато му я натрапваха, както в случая, се примиряваше с положението и някак успяваше да запази спокойствие. Гледаше с отчаяние безкрайния низ от хора, които с нетърпение очакваха да бъдат разпитани.

Макс Джакъби седеше на съседното бюро. Току-що се беше справил с един словоохотлив старец, който бе видял как умира мисис Дънк Браулер. Единственото, за което говореше дядката, бяха изкуствените плодове на шапката й. Опитваше се да убеди Джакъби, че убиецът е бил враждебно настроен към плодовете по шапката й. Най-накрая Джакъби успя да се отърве от него. В същото време Лепски отпращаше една възрастна дама, която обясняваше как прекрасното куче на мисис Дънк Браулер било видяло убиеца и не можело ли полицията да направи нещо по въпроса.

Детективите се спогледаха.

— Как сме? — попита Джакъби с уморена усмивка.

Със самочувствието на старши Лепски го изгледа намръщено.

— Такава е полицейската работа. Трябва да се копае дълбоко, докато се открие вода.

Джакъби поклати глава с престорен интерес.

— Ние това ли търсим?

Дебел възрастен мъж с дрипави дрехи се тръшна на стола пред Джакъби, който със сподавен стон посегна към нов лист хартия.

— Да, мистър? Вашето име и адрес?

Малоумници! — мислеше си Лепски. Цели три часа за нищо! Някакви си глупави тиквеници му проваляха целия следобед. Той класира и последния рапорт и като посегна за цигара, го лъхна парфюм. Вдигна поглед и видя момиче, което бе седнало незабелязано на стола отсреща и го гледаше загрижено с широко отворени очи.

— Изглеждате много напрегнат и уморен, горкичкият! — каза госпожицата.

Лепски усети как слабините му потръпват. Тя беше такава кукла, каквато можеше да се види единствено по страниците на „Плейбой“. Кукличка, която можеше да съживи мъртвец: разкошна блондинка с големи теменужени очи и с такива мигли, които можеха да засрамят дори и крава! Гърдите й накараха Лепски да поеме шумно дъх. Той усети как всички я бяха зяпнали: Джакъби, дебелият възрастен мъж, четиримата детективи, дошли на помощ от полицейския участък в Маями, и тримата патрули, които поддържаха реда на чакащите свидетели в коридора.

Лепски огледа стаята и останалите му колеги неохотно се върнаха към работата си.

— Кажете? — излая с полицейски тон. Този тон обикновено оказваше смайващо въздействие върху повечето хора, но на девойката не направи никакво впечатление. Тя повдигна едната си гърда, за да я намести в чашката на сутиена, оправи една къдрица, която се бе отделила от сребристо русата й коса, и повтори: — Изглеждате напрегнат и уморен.

Лепски издаде незначителен звук — като мушица, попаднала в плик.

Дебелият възрастен мъж с лице като холандско сирене се наведе напред и миризма на чесън лъхна право в лицето на Лепски.

— Извинете, мистър — усмихна му се, — малката мис е права… наистина изглеждате напрегнат и уморен.

Лепски смачка един лист.

— Ще се погрижиш ли за свидетеля си? — озъби се той на Джакъби. Злобата в гласа му накара възрастният мъж да се свие. После се обърна към момичето.

— Имате ли нещо да ми казвате?

Момичето го гледаше с възхищение.

— Бре! Гледай ти! Чувала съм какви ли не истории за ченгетата, но не съм предполагала, че може да са като вас… честно!

Лепски оправи връзката си.

— Вижте какво, мис, тук се работи — каза малко по-меко. Искреното й възхищение му беше направило впечатление. — Просто ми кажете какво има?

— Момичетата казаха, че трябва да дойда.

Лепски въздъхна и посегна към чист лист.

— Вашето име и адрес, моля?

— Манди Лукас. Работя и живея в клуба.

— Кой клуб?

— Знаете кой… Пелота.

— Там ли живеете?

Тя сбръчка хубавото си носле.

— Имам стая там… не може да се каже живеене.

— Разполагате ли с някаква информация, мис Лукас?

— Ами, момичетата казаха, че трябва да дойда, но не знам… тук е малко задушно, нали разбирате? Всички тези хора… но след като срещнах вас! Гледай ти! Като разкажа на момичетата за вас, веднага ще смъкнат гащите!

Лепски се опули. Хвърли поглед към Джакъби, който също слушаше с ококорени очи, погледна и към изцъкления дебел възрастен мъж.

После се сети, че вече е I ранг, наведе се напред и придаде на лицето си навъсено полицейско изражение.

— Вижте, мис Лукас, какво има да ми кажете?

Момичето намести и другата си гърда и каза:

— Викайте ми Манди… никой от истинските ми приятели не ме нарича мис Лукас.

— О’кей, Манди… — Лепски кръстоса крака, премести химикалката от едната в другата ръка с известна невъздържаност и издаде звук като от свличащи се камъни. — А сега ми кажи защо си дошла?

— Наистина ли искате да знаете? Казах на момичетата, че само ще ви загубя времето… честно. — Дългите й мигли трепнаха. — Знам как страхотно бачкат тука момчетата. Но момичетата… ами те ми викат…

— Разбирам. — Лепски започна да се тревожи за кръвното си налягане. — Това ми е работата. Няма значение, че ще ми загубите времето — само ми кажете.

— Бре! Много е горещо тука! — Тя стана, изви тялото си, повдигна си леко мини полата и отново седна, — Женен ли сте, мистър детектив?

— Женен съм — отвърна Лепски покорно.

Тя се наведе напред и прошепна доверително:

— Тогава ще разберете. Тези проклети гащи за еднократна употреба са истински ад.

Очите на Лепски почти изскочиха от орбитите.

— Жена ви никога ли не се е оплаквала? — попита момичето.

С давещ се глас Лепски възкликна:

— Манди! Ще ми кажеш ли защо си дошла?

— Бре! Съжалявам! Не бива да ми обръщате внимание. Много съм шантава. Наистина ли искате да знаете…, без майтап?

— Просто започни да говориш — каза Лепски с глас, който би слисал и говорещ папагал.

— Ами, видях тоя приятел. Наистина е много секси. — Тя се наведе напред, деколтето й се разтвори и Лепски успя да види зърната на гърдите й. — Аз не обръщам внимание на цветнокожи. Не си мислете, че имам нещо против тях. Обаче не им обръщам внимание. Но понякога… искам да кажа, мъжът си е мъж, а този беше истински сладур.

Лепски въздъхна звучно като раздразнен пчелен кошер.

— Кога точно видя този човек, Манди?

— Точно след ужасния изстрел. Той ме събуди… имам предвид изстрела. Чух викове. — Тя подръпна презрамката на сутиена си. — Когато се събудих, направо бях умряла… Някога събуждали ли сте се от такова нещо? Можете ли да си представите… мъртва… очите подути… главата замаяна?

Лепски сви пръсти.

— Този мъж? На паркинга ли го видя?

— Ами имаше хора, които подскачаха наоколо… вие какво знаете?

— Продължавай!

— Ами тези хора ми напомниха на пуканки… разбирате ли? … и те така подскачат… децата са като тях.

Лепски изскърца със зъби като трион, попаднал на чвор.

Манди го изгледа.

— Майка ми ме е учила, когато се издава такъв звук, да се казва „пардон“.

Лепски погледна надолу към бележника, възвърна самообладанието си и след известна пауза каза:

— О’кей, значи хората са подскачали наоколо като пуканки. Какво стана после?

— Горкото ченге… Искам да кажа полицай… как лежеше там. Веднага се извърнах. Представяте ли си! Очите ми почти щяха да изскочат. Тогава видях този сладур да излиза от колата.

Лепски се облегна на стола. Изтананика си шепнешком няколко такта от националния химн, за да се успокои.

— Видяла си мъж да излиза от кола на паркинга?

— Точно така, нали това казах? Да не би да съм казала нещо друго? Честно, понякога хич не знам к’ви ги дрънкам. — Тя стана, пораздвижи се, за да си нагласи полата под погледите на всички в стаята, които наблюдаваха с интерес, и отново седна.

— Не знам дали загрявате? Имам предвид да кажеш нещо и веднага след това да забравиш какво си казал. Това не ви притеснява, а?

Лепски разхлаби връзката си.

— Не.

— А мен ме притеснява и страдам.

— Каза, че си видяла един мъж да излиза от кола на паркинга. Така ли е?

— Това е, което момичетата ми казаха, че трябва да ви кажа. — Тя потисна нервен кикот. — Честно, съжалявам. Знаех си, че само ще ви загубя времето, но момичетата…

— Никой не ми губи времето. Аз съм тук, за да получавам информация — каза Лепски. Той написа бързо нещо на един лист, после го бутна към момичето. — Тук пише, че си видяла цветнокож да излиза от една кола на паркинга, където бе убит Макнийл. Така ли е?

Тъй като бе късогледа, тя доближи листа, за да види какво е написано, после кимна.

— Предполагам, че е вярно, но не ви ли казах, че това е моята кола, че не пали и че не съм я използвала от седмици?

Пот изби но лицето на Лепски. Той осъзна, че е бил на ръба да изпусне важна следа само защото се бе отегчил от хората, които му даваха ненужна информация.

— Би ли повторила отново?

Манди повтори това, което каза.

— Затова момичетата ми казаха да дойда, а пък аз им казах, че ще ме помислят за луда.

— Не мисля, че си луда. Само ми кажи какво точно видя?

Тя отвори широко очи.

— Но аз току-що ви казах.

— Искам да чуя още веднъж.

— Боже Господи! Мислите ли, че е важно?

— Може да се окаже важно — каза Лепски и попи с носна кърпа потта от лицето си. — Много важно!

* * *

Два часа по-късно шефът на полицията Теръл пристигна в кабинета на Хедли.

Хедли беше пребледнял и напрегнат: току-що бе говорил по телефона. През последните три часа той се занимаваше с непрекъснатите истерични искания на богатите си приятели за полицейска защита. Егоистичното им настояване за персонална защита го беше вбесило и когато видя Теръл, той въздъхна с облекчение.

— Дявол да го вземе! Разбираш ли колко много хора напускат града… като бежанци!

— Какво ни засяга? — попита Теръл и седна.

— Но това е ужасно! Какво искаш да кажеш… разбира се, че ни засяга!

— Направихме първото си разкритие.

Хедли го изгледа и се наведе напред, изгарящ от нетърпение.

— Разкритие ли? Какво разкритие?

— Вече имаме описанието на убиеца. Казах ти, че рано или късно, ако не преставаме да ровим, нещо ще излезе наяве, но не очаквах да стане толкова скоро.

— За Бога! Разкажи ми!

— В Пелота работят шест момичета компаньонки — започна Теръл, като се нагласи удобно на стола. — Стаите им са на най-горния етаж на клуба и гледат към паркинга, където бе убит Макнийл. Едно от тези момичета… Манди Лукас… тя има форд, който не била карала от седмици и го държала на паркинга. Шумът от изстрела я събудил. Като погледнала през прозореца, видяла как тълпата се трупа около тялото на Макнийл, после твърди, че забелязала един мъж да излиза от колата й и да се присъединява към останалите. В момента! Колата е в двора на полицията. Под задната седалка открихме пушката, с която е убит Макнийл. Мъжът, който Манди е видяла, трябва да се е скрил в колата от Андерс и после, когато Андерс е отминал, а хората са се скупчили около Макнийл, той е пъхнал пушката под седалката, излязъл е от колата и се е смесил с тълпата. Бил е с голямо самообладание, но не е допускал, че някоя като Манди Лукас ще седи на прозореца и ще го види.

— Боже Господи! — Хедли се облегна назад. — Тази жена описа ли го?

— Да. Тя е доста тъпа, но твърди, че ще го разпознае навсякъде. Такова твърдение е много съмнително. Често сме имали свидетели, които се кълнат, че ще познаят престъпника, а когато им покажем няколко човека, винаги се провалят. Тя казва, че този мъж е индианец, а това съвпада с впечатлението на Андерс. Според нея бил около двайсет и пет годишен, с гъста черна коса, хубава фигура и бил индианец. Облечен е с шарена риза на жълти цветя и тъмносини тесни панталони.

Хедли удари по бюрото.

— Е, най-накрая това наистина е нещо! Взехте ли отпечатъците му от пушката?

— Не. Той е знаел какво прави. Не е оставил никакви отпечатъци.

— Даде ли описанието му на журналистите?

— Не. — Теръл погледна към Хедли. — Трябва да им го дадем, разбира се, но си помислих, че е по-добре първо да говоря с теб. Не е нужно да ти напомням, че повече от сто индианци семиноли работят на най-различни места в града; значителна част от тях са млади, а повечето носят ризи на цветя и дочени панталони… това е нещо като униформа. За повечето хора всички индианци си приличат. Това описание ни помага, но може да ни създаде и неприятности.

— Разбирам. — Хедли се замисли и се намръщи. — Разбирам какво искаш да кажеш, но нямаме друг избор, Франк. И двамата ни критикуваха, че не сме открили нищо. Веднага ще свикам пресконференция. Това е новина, която не можем да пренебрегнем.

Теръл кимна.

— Хората ми вече са се разпръснали из индианския квартал. Този мъж е местен човек. Сигурен съм. — Той стана. — Иска ми се момичето да беше казало, че е бял.

— Все пак имаме нещо — каза Хедли и посегна към телефона.

Когато Теръл излезе, той чу как Хедли вика секретаря по печата.

* * *

Мег лежеше на леглото и гледаше голямата синя муха, която се разхождаше по тавана. Според часовника й трябваше да е някъде към обяд. А може би и по-късно. Той винаги изоставаше с по десет минути на час и ако тя не се сетеше да го премести, не се знаеше с колко е изостанал, но не й пукаше.

Тя бе не само отегчена, но и разтревожена.

Чък беше излязъл, докато е спала, и досега нямаше и помен от него. Не си даваше труда да стане, за да си направи кафе. Пиеше й се, но усилието, което трябваше да употреби, й се струваше прекалено голямо. Толкова по-лесно беше да лежи и да гледа мухата, отколкото да нрави каквото и да било.

След малко мухата отлетя и Мег й завидя. Искаше й се и тя да може така: да отлети. Трябва да е чудесно — просто да литнеш, да не мислиш за нищо, да кацнеш на парче месо, да хапнеш, после отново да хвръкнеш… щастлива муха!

Тя затвори очи и се унесе в дрямка. Не й костваше никакво усилие. Това бе единственото нещо, за което я биваше.

Когато се събуди, мухата отново стоеше на тавана. Мег усети как гори и лепне. Погледна апатично към часовника си. Показваше 14.35. Не може да бъде толкова късно, помисли си тя, като гледаше как мухата се движи по тавана. Чудесно е да можеш да правиш това. Бих искала и аз да мога… просто да ходя по тавана с главата надолу. После изведнъж усети как я обхваща вледеняващ страх. Какво става с Чък? Тя седна и отметна чаршафа. Беше излязъл от часове! Дали не я е изоставил?

Разтревожена стана, отиде до прозореца и го отвори. Надникна навън, погледна към бараката, която служеше за офис на мотела. Видя мисис Бърта Харис да ходи нагоре-надолу. На паркинга нямаше коли. Къде беше Чък? Тя отново погледна часовника си. Не можеше да е толкова късно! Обхваната от паника, навлече ластичния си панталон, нахлузи един мръсен пуловер, обу си сандали и тръгна към вратата. Като мина покрай малкото стенно огледало, Мег се погледна и спря.

Господи! Изглеждаше ужасно!

Нахълта в банята и си плисна вода на лицето. После се избърса и среса с гребена дългата си заплетена коса. Когато излезе от банята, видя Чък, който стоеше до отворената врата.

— Къде беше? — попита рязко. — Чаках, чаках… къде беше?

Чък затвори вратата. Лицето му имаше унило изражение и тя се уплаши.

— Събирай багажа! — каза той грубо. — Тръгваме.

После отиде до шкафа, сграбчи малкото дрехи, които имаше, и ги хвърли на леглото.

— Къде отиваме?

Той я хвана за рамото, завъртя я и с такава ярост я удари по задника, че тя изпищя.

— Прибирай багажа!

Тя се отдалечи и го изгледа.

— Още ли искаш? — попита той и пристъпи заплашително напред.

— Не!

Тя бързо издърпа раницата из-под леглото, после отиде до скрина и започна да хвърля дрехите на леглото зад себе си.

Вратата на бунгалото се отвори и Поук Тохоло надникна.

— Чък. — Той го повика с ръка и си отиде.

— Прибери нещата ми — каза Чък. — Потегляме след пет минути. — И той тръгна към бунгалото на Поук.

Поук вече беше приготвил раницата си.

— Казвай?

— Тя добре ли е? — попита Поук.

Чък кимна.

— Знаеш къде да отидеш и какво да направиш, нали?

— Да.

— Виж дали дъртата иска още пари. Внимавай как се държиш с нея.

— Вече говорихме за това — каза нетърпеливо Чък.

— Да, но беше отдавна — Поук взе раницата си. — Аз тръгвам. И не забравяй: всяка сутрин в десет.

— Ще чакам.

Поук метна раницата на гърба си.

— Последния път не мина много добре — каза той по-скоро на себе си. — Но беше сложно. — Като погледна Чък, черните му очи заблестяха. — Ченгето само си го търсеше.

Чък не отговори.

— Ченгетата мразят убийците на ченгета. — Поук отпусна дръжките на раницата. — Това значи, че и теб те мразят също, както и мен — ако ни открият.

Чък присви очи.

— Нужно ли е да ме заплашваш? — попита той.

Поук го погледна.

— И не забравяй!… Тя също е вътре.

— О’кей… не съм глух.

— Ще ти се обадя. — Той мина покрай Чък и излезе.

Чък го видя как се отдалечава. Когато го загуби от погледа си, той отиде до офиса на мотела.

Мисис Харис ядеше хамбургер, увит в салфетка.

— Тръгваме си, мадам — каза Чък.

Четворната брадичка на мисис Харис стана двойна, когато тя вдигна глава.

— Казахте, че ще останете по-дълго.

Чък имаше готов отговор.

— Срещнахме приятели. Поканиха ни да отидем при тях. Платихме за една седмица, нали? Сметките ни уредени ли са?

Мисис Харис отхапа друго парче от хамбургера и задъвка, докато гледаше счетоводната книга.

— Да, мисля, че всичко е уредено. Остават ви още два дни, но не ме предупредихте. Да кажем, че всичко е уредено.

— О’кей, мадам — Чък сложи един долар на тезгяха. — Това е за Сам. Благодаря, мадам. Беше ни много приятно. Може и друг път да дойдем, ще видим.

Мисис Харис засия.

— Винаги сте добре дошли. — Тя грабна долара. — Индианецът също ли си тръгва?

— О, да… всички си тръгваме.

Мисис Харис облиза с език едно лукче от устните си.

— Той приятел ли ви е?

Чък беше инструктиран. Поклати глава.

— Просто едно чудесно момче, което срещнахме с жена ми на пътя. Сега отива в Кий Уест… намерил си е работа там. — Той се усмихна. — Е, ние тръгваме. До скоро, мадам.

Върна се в бунгалото, където Мег го чакаше с готови раници.

— Да тръгваме — каза Чък и вдигна раниците.

— Къде отиваме?

Обърна се и я изгледа продължително.

— Няма ли да си държиш затворена проклетата уста? — озъби се той.

— Нищо ли не мога да кажа? — извика Мег в изблик на смелост. — Не мога ли да попитам поне къде отиваме?

— О, я тръгвай!

Чък занесе раниците до буика, тръшна ги на задната седалка и седна зад волана. Мег седна до него.

— Къде е Поук? — попита тя. — Няма ли да го чакаме?

Чък я изгледа и от израза на очите му я полазиха тръпки.

— Кой Поук? Какви ги дрънкаш? — сопна се той и запали двигателя.

Тя понечи да каже нещо, но се отказа.

— А така! — Чък включи на скорост. — Така е по-добре.

Колата тръгна и излезе на магистралата, която водеше към Парадайз Сити.

Когато влязоха в града, той се отклони от главния булевард и тръгна по страничните улички, докато стигна пристанището. Намери едно свободно място за паркиране, загаси двигателя и слезе от колата.

— Айде! — извади раницата си. — Вземи си твоята. Ще вървим пеша.

Прегърбени под тежестта на раниците, тръгнаха по брега, където цареше голямо оживление. Това беше търговският край на пристанището с много риболовни кораби.

Мег ходеше слепешком и следваше Чък, който явно знаеше къде отива.

Минаха бавно покрай една фабрика за консервиране на гърмящи змии. Над фабриката имаше червен неонов надпис, на който имаше навита на кълбо змия. На друг надпис, който светеше и загасваше, пишеше „Змийски деликатеси“. Те си проправиха път през насъбралите се хора, заобиколиха пазара и тръгнаха по една воняща тясна уличка, от двете страни с двуетажни очукани дървени сгради. Чък спря пред последната къща и смъкна раницата.

— Почакай тук — каза на Мег и влезе през вратата със завеса от разноцветни найлонови ленти, за да предпазва от мухите.

На края на късия тъмен коридор зад едно бюро седеше дебел индианец семинол и глозгаше пилешка кълка.

— Имаме запазена стая… мистър и мисис Джонс.

Индианецът прибра кокала, леко се надигна, за да изтрие ръцете си отзад в панталона, после отново седна. Усмихна се и разкри уста, пълна със златни зъби.

— Стаята е готова, мистър Джонс. Първи етаж, вляво. Стая 3.

— Аз съм с жена си — каза Чък.

Индианецът продължи да се усмихва.

— Точно така, мистър Джонс, с жена ви.

Спалнята беше от задната страна и гледаше към пристанището. Имаше двойно легло, разнебитен скрин, стенен гардероб и за най-голяма изненада — телефон, поставен на нощното шкафче до леглото. Така наречената баня и вонящата тоалетна бяха от другата страна на площадката.

Мег хвърли раницата си на пода и огледа стаята.

— Защо не останахме в мотела, вместо да идваме в тая ужасна дупка — попита тя и отчаяно се тръшна на леглото.

Чък отиде до прозореца и погледна към брега. Постоя така няколко минути, опиянен от шума и оживлението, после се обърна и отиде при леглото.

Мег погледна към него.

— Честно казано, Чък, понякога има моменти, когато си мисля, че си откачил. Защо напуснахме мотела? Там беше толкова удобно. Защо дойдохме в тази ужасна дупка?

Той я изгледа със стъклен поглед.

— Какъв мотел?

Мег потрепери. Тя притисна с ръце лицето си.

— Чък! Какво означава това? Да не искаш да ме подлудиш? Като те питам за Поук… кой Поук? Сега… кой мотел? Какво има? Какво ти става… или вината е у мене?

— Нищо ми няма, малката — каза спокойно Чък. — Никога не сме срещали Поук. Никога не сме били в мотел.

Мег повдигна с отчаяние разбърканата си коса.

— Искаш да кажеш, че това трябва да кажа на полицията.

Чък се захили.

— Я, малката, най-накрая показа, че имаш пипе. Точно така. Никакъв Поук… Никакъв мотел.

Изведнъж досадните й заядливи родители и мрачният дом й се сториха като небесен рай.

— Не, Чък. — Тя започна да се удря с юмруци по челото. — Не! Отивам си! Ти се разправяй с тоя откачен индианец. Не искам… нищо да знам! Нищо няма да кажа. Отивам си!

— Така ли?

Тя се смрази от гласа му.

Чък бе извадил джобния си нож. Бляскавото острие я накара да се свие.

— Вече си вътре, малката — каза Чък спокойно. — Предупредих те и ти каза, че си навита. Ако се откажеш, ще те резна. Искаш ли да ходиш с нарязано лице цял живот?

Тя се втренчи с ужас в ножа. Чък я изгледа, захили се, прибра ножа в джоба си.

— Айде, малката, да отидем да разгледаме града.

Тя стоеше неподвижно и силно притискаше с ръце стомаха си.

— Там е… от другата страна на коридора — насочи я Чък.

Той видя как тя бързо пресече площадката, а когато чу водата от тоалетното казанче, излезе от стаята, затвори вратата, заключи я и я изчака в началото на стълбите.

Те слязоха един до друг, минаха покрай дебелия усмихнат индианец и излязоха на жегата и шума по брега.

* * *

Поук Тохоло се облегна назад в кабината на камиона.

Шофьорът — нисък, як, плешив и с лунички — жадуваше да си приказва с някого… независимо с кого. Като видя Поук да му маха с ръка на магистралата, спря и му помогна да си качи раницата. След като се качи и Поук, камионът с рев потегли по магистралата към Парадайз Сити, а шофьорът се разприказва.

— Ех, приятелю! Не ти трябва да ходиш там! Чу ли по радиото? Не си? Боже! Аз само това слушам, освен когато съм си вкъщи и слушам жената! Чу ли за Екзекутора? Е… това вече си го бива! Да чуе човек нещо по-различно от глупостите, дето ги дрънкат по радиото… Никсън, вълнения. Приятелю! Виж, това го слушам наистина внимателно, ама си струва. Всички наоколо си правят майтап само с убиеца. Ти от къде си? От Джаксънвил? Знам го, разбира се… Малко са градовете покрай магистралата, които да не ги знам. На почивка, а? Е, със сигурност ще си имаш неприятности. Този Екзекутор… предполагам, че е някой откачен. Точно преди да те кача, по радиото съобщиха, че ченгетата търсят някакъв индианец. Хич не се залъгвай… ченгетата в тоя край са умни. Никога нямаше да кажат, ако не бяха сигурни, че индианец е очистил тия глупаци. Виж к’во, аз харесвам индианците, но за мен всички индианци са еднакви… разбираш ли? Хич не се заблуждавай. Предполагам, че за индианците ние, белите, също сме еднакви… нали така? Ама само си представи! Индианец да претрепе тия богати глупаци! Знаеш ли к’во си мисля? Кой, по дяволите, го е грижа, че утрепали трима глупави богаташи? Та да ти разправям какво казаха по радиото. Тая курва го видяла: Манди Лукас. Тя кърти в Пелота клуб. Човече! Чакай да ти кажа за вертепа! Та тя видяла оня приятел да слиза от колата й… е, това вече е нещо, нали? От собствената й кола! Спрях на едно кафе да си купя сандвич и я гледах по телевизията! Някаква си курва! Нямам нищо против да я катурна. В нея има нещо! Тия цици! Та ченгета я пазят. Каза, че може да го разпознае винаги, и ченгетата ще строят в редица всички индианци от града, за да може да го посочи. Как ти се струва, а? Казвам ти, приятелю, много е нажежено за индианците, така че внимавай!

С безизразно лице Поук отвърна, че ще внимава, а очите му пламтяха.

* * *

Полицаят Уоргрейт се прозя, протегна мускулестите си ръце; жадуваше за една цигара. Беше 02.45. От два часа стоеше на паркинга зад клуба Пелота. Сержант Биглър го бе инструктирал.

— Слушай, Майк — беше казал Биглър, — единственият начин да се стигне до стаята на момичето е през аварийния изход. Тя е единственият ни свидетел. Постарай се никой да не се добере до нея.

Уоргрейт усещаше болки в краката си. Не вярваше, че момичето е в опасност, но за това му плащаха и той обикаляше, копнееше за една цигара и се самосъжаляваше.

Поук заобиколи сградата като призрак, облечен целият в черно, и се долепи до стената в тъмното. Имаше нож. Наблюдаваше как Уоргрейт обикаля наоколо и чакаше.

От клуба се носеха удари на барабан и пронизващи звуци от саксофон.

Уоргрейт спря да обикаля и се спря на аварийната стълба. Той огледа претъпкания с коли паркинг, осветен от лунната светлина. Никой нямаше да се появи, докато не затвореха клуба след около половин час. Накрая той не се стърпя и извади една цигара. Като драсна клечката, Поук хвърли Ножа.

Воят на саксофона заглуши вика на Уоргрейт. Поук се приближи, извади ножа, изтри го в ръкава му и се заизкачва но аварийната стълба.

Имената на шестте компаньонки бяха изписани на вратите.

Агентът им настояваше за това.

— На момичетата им харесва да бъдат звезди — каза той, когато оформяха договора с управителя на клуба. — Искате да са щастливи, нали?

Ето защо Поук нямаше проблеми да открие стаята на Манди Лукас. Когато отвори вратата, в лицето го лъхна миризма на изветрял парфюм и на пот.

Лунната светлина осветяваше заспалото момиче. Откакто стана най-важният свидетел, Манди спря да работи в клуба и спеше непрекъснато, което за нея беше нещо непознато.

Тя си мечтаеше за телевизионния триумф, преживяваше отново вълнуващия момент, когато за първи път застана пред телевизионните камери.

Когато Поук запуши носа и устата й с ръката си, облечена в ръкавица, тя се събуди. Докато тялото й с ужас се гърчеше, хватката му я затягаше. Той заби ножа в гърдите й и острието я прободе в сърцето.