Жул Верн
Две години ваканция (9)

IX

Оглед на пещерата. — Мебели и домакински прибори. — Боласите и ласото. — Часовникът. — Почти нечетливата тетрадка. — Картата на корабокрушенеца. — Къде се намират. — Връщане в лагера. — Десният бряг на реката. — Тресавшцето. — Сигналите на Гордън.

 

 

Бриан, Донифан, Уилкокс и Сървис пазеха дълбоко мълчание. Какъв беше човекът, дошъл да умре на това място? Дали корабокрушенец, чакал помощ до последния си час? От каква народност е бил? Млад ли е пристигнал в това земно кътче? Стар ли е умрял тук? Как е съумявал да задоволява нуждите си? Ако е попаднал тук вследствие на корабокрушение, дали и други като него са оцелели от катастрофата! И сам ли е останал след смъртта на другарите си по нещастие? Различните предмети, намерени в пещерата, от кораба му ли са, или сам той си ги е изработил?

Колко много въпроси, отговорът на които може би щеше да остане завинаги неизвестен!

А между другите — и един от най-сериозните! Ако този човек е намерил убежище на континент, защо не се е добрал до някой град във вътрешността, до някое пристанище по крайбрежието? Може би това преместване е било съпроводено с такива трудности, е такива пречки, които той не е могъл да преодолее? Или пък разстоянието, което е трябвало да измине, е било толкова голямо, че го е сметнал за непреодолимо? Едно беше сигурно: че този нещастник е паднал, омаломощен от болест или от старост, не е имал сили да се прибере в пещерата си и е умрял под това дърво!

И ако на него са липсвали средства да отиде да потърси спасение на север или на изток, дали те не ще липсват и на младите корабокрушенци от „Слуи“?

Както и да е, необходимо беше да огледат пещерата много внимателно. Кой знае дали нямаше да намерят там някакъв документ, съдържащ сведения за този човек, за произхода му, за продължителността на престоя му! От друга страна, трябваше да разберат дали могат да се настанят тук през зимата, след като напуснат яхтата.

— Елате! — каза Бриан.

И следвани от Фан, те се провряха през отвора, като си светеха с втори смолист клон.

Първият предмет, който забелязаха на една полица, закрепена за дясната стена, беше пакет свещи, грубо изработени от лой и кълчищен фитил. Сървис побърза да запали една от тия свещи, която запъхна о дървения свещник, и огледът започна.

Най-напред трябваше да изучат разположението на пещерата, тъй като вече нямаше съмнение, че в нея може да се живее. Тя представляваше голяма кухина, вероятно от времето на геологическите формации. В нея не се забелязваше никаква влага, макар че се проветряваше пред единствения отвор към брега. Стените й бяха сухи също като стени от гранит, без ни най-малка следа от ония кристализирани просмуквания, ония броеници от капки, от които в някои порфирни или базалтови скали се образуват сталактитите. Впрочем поради самото си изложение тя беше защитена от морските ветрове. Вярно, че дневната светлина едва проникваше в нея; но като се издълбаеха един-два отвора в стената, лесно можеше да се поправи това неудобство и да се проветрява вътрешността за нуждите на петнайсет души.

Колкото до нейните размери — двайсет фута ширина и трийсет дължина, — тази пещера несъмнено щеше да бъде недостатъчна, за да служи едновременно за спалня, за трапезария, за общ склад и за кухня. Но всъщност тук трябваше да прекарат само петте или шестте зимни месеца, след което щяха да поемат на североизток, за да се доберат до някой град в Боливия или в Аржентинската република. Очевидно в случай, че се наложеше да останат за постоянно, щяха да се постараят да се обзаведат по-добре, като издълбаят скалата, която беше от много мек варовик. Но до началото на летния сезон трябваше да се задоволят с пещерата такава, каквато беше сега.

След като установиха това, Бриан огледа грижливо нещата, които се намираха в нея. Всъщност те бяха малко! Този нещастник трябва да е дошъл тук почти без нищо. Какво е успял да събере след корабокрушението? Нищо освен безформени отломки, счупени мачти, парчета от обшивката, които са му послужили да измайстори това легло, тази маса, този сандък, тази пейка, тези столчета — единствената мобилировка на бедното му жилище. Необлагодетелствуван като оцелелите от „Слуи“, той не е разполагал с материалите, които притежаваха те. Няколко сечива, кирка, брадва, два-три домакински уреда, едно буренце, в което трябва да е имало ракия, един чук, две длета, един трион — само това можаха да намерят на първо време. Тези принадлежности са били спасени вероятно с лодката, от която бяха останали само отломките при яза на речицата.

Така предполагаше Бриан и го сподели с другарите си. И след преживения ужас при гледката на скелета, когато мислеха, че може би са обречени да умрат изоставени като него, сега разсъдиха, че не им липсва нищо от това, от което е бил лишен този нещастник, и почувствуваха, че вярата им се възвръща.

Но кой е бил този човек? От какъв произход? Кога е станало претърпяното от него корабокрушение? Несъмнено много години са изтекли от смъртта му. Състоянието на костите, намерени под дървото, говореше достатъчно красноречиво за това! А и желязото на кирката и халката на лодката, разядени от ръжда, гъстотата на шубраците, които запушваха входа на пещерата — всичко показваше, че корабокрушенецът е умрял отдавна.

Така че какъв признак още беше нужен, за да се превърне тази хипотеза в увереност?

Търсенето продължи и така бяха открити други предмети: втори нож с няколко счупени остриета, компас, чайник, железен прът, шило с връх, завит като кука — вид моряшка принадлежност. Но нямаше никакъв морски уред — нито далекоглед, нито морски компас, дори огнестрелно оръжие за лов на дивеч и защита от зверовете или от туземците!

Но тъй като е трябвало да се прехранва, този човек сигурно е бил принуден да поставя капани. Впрочем известна светлина бе хвърлена върху този въпрос, когато Уилкокс се провикна:

— Какво е това?

— Това ли? — запита Сървис.

— Топки за игра — отговори Уилкокс.

— Топки за игра ли?! — учуди се Бриан.

Но веднага позна за какво са служили двата обли камъка, току-що вдигнати от Уилкокс. Те представляваха ловни принадлежности, наричани „боласи“, които се състоят от две топки, съединени помежду си с въже, и се употребяват от южноамериканските индианци. Когато опитна ръка хвърли тези топки, те се увиват около краката на животното, парализират движенията му и ловецът лесно го хваща.

Несъмнено обитателят на тази пещера е измайсторил този уред, а също и едно ласо — дълъг ремък, с който се борави като с боласите, но на по-късо разстояние.

Такъв беше списъкът на вещите, намерени в пещерата, и в това отношение Бриан и другарите му се оказаха несравнимо по-богати, макар че бяха деца, а другият — възрастен.

Що се отнася до този човек, прост моряк ли е бил той, или офицер, който е могъл да впрегне знанията си? Трудно можеха да установят това, ако не беше едно откритие, което им позволи да напреднат по-решително по пътя към увереността.

В горната част на леглото, под единия ъгъл на одеялото, което Бриан отметна, Уилкокс намери часовник, закачен на гвоздей, забит в стената.

Този часовник беше с по-тънка изработка от обикновените моряшки часовници; той се състоеше от двойка сребърна кутия, от която висеше ключе, прикрепено за верижка от същия метал.

— Часът! Да видим колко е часът! — извика Сървис.

— От часа нищо няма да научим — отвърна Бриан. — Вероятно този часовник е спрял много дни преди смъртта на този нещастник!

Бриан отвори малко трудно кутията, защото пантичките й бяха ръждясали, и можа да види, че стрелките показват три часа и двайсет и седем минути.

— Но — забеляза Донифан — на този часовник е написано някакво име. Така ще можем да определим …

— Имаш право — отговори Бриан.

И като погледна от вътрешната страна на кутията, успя да разчете следните думи, гравирани на капака:

Делпьош, Сен Мало — името на фабриканта и адресът му.

— Значи е французин, мой сънародник! — възкликна Бриан с вълнение.

Нямаше повече никакво съмнение: в тази пещера е живял французин, до часа, когато смъртта е сложила край на мъките му!

Към това доказателство скоро се прибави още едно, не по-малко убедително, когато Донифан, отмествайки леглото, вдигна от земята една тетрадка, чиито пожълтели страници бяха изписани с молив.

За нещастие по-голямата част от написаното беше почти нечетливо. Все пак успяха да разчетат няколко думи, между които и следните: Франсоа Бодоан.

Две имена, чиито инициали корабокрушенецът бе издълбал на дървото! Тази тетрадка беше дневник на живота му от деня, когато е бил изхвърлен на тоя бряг! И сред откъслечните фрази, които времето не бе заличило напълно, Бриан успя да разчете и думите: „Д ю г е Т р у е н“ — очевидно името на кораба, загинал в тези далечни краища на Тихия океан.

Освен това, в началото — година: същата, която беше изписана под инициалите, несъмнено годината на корабокрушението!

Значи са минали петдесет и три години, откакто Франсоа Бодоан е слязъл на този бряг. През целия си престой той не е получил никаква помощ отвън!

Но щом Франсоа Бодоан не е могъл да се прехвърли в някоя друга част от тоя континент, сигурно е имал пред себе си непреодолими препятствия?

Сега момчетата повече от всякога разбраха сериозността на положението си. Как щяха да се справят те е това, което един възрастен мъж, и то моряк, свикнал на трудна работа, приучен на голяма умора, не е успял да преодолее?

Една последна находка ги убеди, че всякакъв опит да напуснат тая земя би бил напразен.

Прелиствайки тетрадката, Донифан забеляза между страниците й сгънат лист. Това беше карта, начертана с някакъв вид мастило, вероятно направено от вода и сажди.

— Карта! — възкликна той.

— Която Франсоа Бодоан вероятно е нарисувал сам! — отвърна Бриан.

— Ако е така, този човек не е бил прост моряк — забеляза Уилкокс, — а някой от офицерите на „Дюге Труен“, щом е съумял да начертае карта.

— А нима това е карта? — извика Донифан.

Да! Карта на тази местност! Още от пръв поглед разпознаха залива Слуи, подводните скали, пясъчния бряг, на който бяха разположили бивака си езерото, по чийто западен бряг се бяха спуснали Бриан и другарите му, трите островчета в морето, скалата, завиваща към брега на речицата, горите, които покриваха цялата централна област.

Зад противоположния бряг на езерото имаше още гори, които се простираха до края на другия бряг, а този бряг морето миеше отвсякъде.

Значи пропадаха проектите им да тръгнат на изток, за да търсят спасение в тази посока! Така че Бриан беше прав, а не Донифан! Значи морето обграждаше от есички страни този мним континент. Той беше остров, затова Франсоа Бодоан не е могъл да се измъкне!

На тази карта лесно се виждаше, че общите очертания на острова са възпроизведени доста точно. Сигурно разстоянията са определени по времето, необходимо за изминаването им, а не чрез триангулационни изчисления; но ако се съдеше по това, което Бриан и Донифан знаеха вече за местността между залива Слуи и езерото, грешките едва ли бяха съществени.

Освен това личеше, че корабокрушенецът е обходил целия остров, щом е отбелязал главните му географски подробности, и сигурно ажупата и бродът през реката са негово дело.

Ето какво представляваше островът според чертежа на Франсоа Бодоан:

Той имаше продълговата форма и приличаше на огромна пеперуда с разперени крила. В централната си част, между залива Слуи и един друг залив, който се вдаваше на изток, той се стесняваше, но в южната му част имаше трети, по-отворен залив. Сред обширни гори се простираше езерото, дълго около осемнайсет мили и широко пет — твърде значителни размери. Ето защо когато Бриан, Донифан, Сървис и Уилкокс стигнаха западния му бряг, не можаха да видят северния, южния и източния. Затова и първоначално го бяха помислили за море. От това езеро изтичаха няколко речици и по-специално тази, която минаваше край пещерата и се вливаше в залива Слуи близо до лагера.

Единственото по-значително възвишение на този остров изглежда беше скалата, която вървеше косо от носа в северната част на залива до десния бряг на реката. Що се отнася до северната област, картата я сочеше като безводна и песъчлива, докато зад реката се разстилаше огромно тресавище, което се удължазаше на юг като заострен нос. На североизток и югоизток се простираха дълги редици дюни, които придаваха на тази част от брега съвсем друг вид в сравнение със залива Слуи.

И най-после, ако се съди от мащаба, начертан в долната част на картата, островът трябва да имаше максимална дължина от север на юг около петдесет мили и най-голяма ширина от запад на изток — двайсет и пет. Като се имаха пред вид неправилните му очертания, обиколката му беше сто и петдесет мили.

Колкото до въпроса дали островът спадаше към някой полинезийски архипелаг, или беше усамотен сред Тихия океан, не можеха да се правят точни предположения.

Така или иначе, корабокрушенците от „Слуи“ трябваше да се настанят тук завинаги, а не временно. А тъй като пещерата им предлагаше отлично убежище, следваше да пренесат в нея цялото си имущество, преди първите зимнибури да са разбили окончателно шхуиата.

Сега беше необходимо да се върнат незабавно в лагера. Гордън сигурно много се безпокоеше — три дена бяха изтекли от заминаването на Бриан и другарите му — и може би се страхуваше да не им се е случило нещо лошо.

По съвет на Бриан решиха да потеглят още същия ден в единайсет часа сутринта. Нямаше смисъл да се изкачват на скалата, тъй като от картата личеше, че най-късият път е по десния бряг на речицата, която течеше от изток на запад. До залива оставаха най-много седем мили, които можеха да се изминат за няколко часа.

Но преди да трътнат, момчетата искаха да изпълнят последния си дълг към французина-корабокрушенец. С помощта на кирката изкопаха гроб под същото дърво, на което Франсоа Бодоан бе издълбал началните букви на своето име, и отбелязаха мястото с дървен кръст.

След този благочестив обряд четиримата се върнаха при пещерата и запушиха отвърстието, за да не могат да влизат животни. Като довършиха остатъка от хранителните си припаси, те се спуснаха по десния бряг на реката, следвайки все подножието на скалата. Едии час по-късно стигнаха до мястото, където скалата се отдръпваше от брега и поемаше косо към северозапад.

Докато вървяха покрай реката, те се движеха много бързо, защото брегът не беше толкова отрупан с дървета, храсти и трева.

Предполагайки, че реката служи за свръзка между езерото и залива Слуи, вървешком Бриан не преставаше да я проучва внимателно. Стори му се, че поне в горното й течение можеше да се дърпа с гемиджийско въже или да се бута с канджа лодка или сал — това би улеснило пренасянето на багажа, при условие, че използуваха прилива, чието действие се усещаше чак до езерото. Важното беше по реката да не се появят бързеи и да не стане толкова плитка и тясна, че да не може да се плава по нея. Но не се оказа нито едното, нито другото; по протежение на три мили от мястото, където излизаше от езерото, речицата явно предлагаше отлични условия за плаване.

Към четири часа вечерта се наложи да изоставят пътя по брега. Оказа се, че десният бряг е пресечен от широко и тинесто тресавище, по което беше рисковано да се върви. Тъй че най-благоразумно беше да поемат през гората.

Тогава с компас в ръка Бриан се насочи на северозапад, за да стигне залива Слуи по най-късия път. Това предизвика значително забавяне, понеже високата трева образуваше по земята непроходим гъсталак. На всичко отгоре под гъстия свод на брезите, боровете и буките почти едновременно със залеза настъпи мрак.

Изминаха две мили при тези много трудни условия. Когато заобиколиха тресавището, което се простираше доста далеч на север, разсъдиха, че е най-добре да тръгнат отново по течението на реката, защото, ако се съдеше по картата, тя се вливаше в залива Слуи. Но така щяха да заобикалят много, а Бриан и Донифан не искаха да губят време, като се връщат в същата посока. Те продължиха през гората и към седем часа вечерта разбраха, че са загубили пътя.

Дали няма да се наложи да прекарат нощта под дърветата? Това не би било толкова лошо, ако имаха провизии, а вече започваха да усещат силен глад.

— Да продължим нататък — каза Бриан. — Като вървим на запад, непременно ще стигнем лагера.

— При условие, че тази карта не ни лъже — отвърна Донифан, — и това не е реката, която се влива в залива!

— Защо мислиш, че картата не е точна, Донифан?

— А защо да не мисля, Бриан?

Както виждаме, Донифан, който не бе се примирил е поражението си, упорито отказваше да вярва на картата на корабокрушенеца. Ала не беше прав, защото не можеше да се отрече, че Франсоа Бодоан е изобразил точно изучената вече част от острова.

Бриан сметна за безполезно да спори по този въпрос, и решително тръгнаха отново на път.

В осем часа вече не можеха да се ориентират, толкова гъст беше мракът. А тази безкрайна гора не свършваше!

Изведнъж през една пролука между дърветата се показа ярка светлина, която озаряваше всичко наоколо.

— Какво е това? — запита Сървис.

— Падаща звезда, предполагам — каза Уилкокс.

— Не, това е ракета! — възрази Бриан. — Ракета, изстреляна от „Слуи“.

— И значи сигнал от Гордън! — възкликна Донифан и отговори с пушечен изстрел.

Когато в мрака се издигна втора ракета, Бриан и другарите му, водейки се по една звезда, се насочиха натам и след три четвърти час пристигнаха в лагера на „Слуи“.

Действително Гордън, страхувайки се да не са се загубили, бе намислил да пусне няколко ракети, за да им покаже местоположението на шхуната.

Чудесна идея, защото без нея Бриан, Донифан, Уилкокс и Сървис нямаше да могат тази нощ да си почиват на койките в яхтата.