Жул Верн
Две години ваканция (6)

VI

Спор. — Замислен и отложен поход. — Лошо време. — Риболовът. — Гигантските водорасли. — Костър и Доул на бавен кон. — Подготовката за път. — На колене пред Южния кръст.

 

 

Същата вечер след вечеря Бриан разказа на големите за резултата от своето изследване. Той се свеждаше до следното: в източна посока, зад пояса на горите, бе забелязал много ясно ивица вода, която се точеше от север към юг. Бриан не се съмняваше, че на хоризонта се откроява морето. Следователно „Слуи“ бе имала нещастието да заседне не на континент, а на остров!

Отначало Гордън и останалите посрещнаха съобщението на другаря си със силно вълнение. Какво, значи са на остров и няма начин да се измъкнат от него! Трябва да се откажат от проекта си да търсят на изток континентален път! Ще бъдат принудени да чакат, докато някой кораб мине край тоя бряг! Нима им остава тази една-единствена възможност за спасение?

— Но дали Бриан не се е излъгал в наблюденията си? — забеляза Донифан.

— Наистина, Бриан — добави Крос, — да не би да си взел за море слой облаци?

— Не — отговори Бриан, — сигурен съм, че нямам грешка! Това, което видях на изток, действително беше ивица вода, която завиваше на хоризонта!

— На какво разстояние? — запита Уилкокс.

— На около шест мили от носа.

— А зад нея — добави Уеб — нямаше ли планини, височини?

— Не, нищо освен небе!

Бриан беше толкова уверен, че не би било справедливо да хранят ни най-малко съмнение по този въпрос.

Но Донифан, както винаги, когато спореше с него, настояваше на своето.

— Аз пък повтарям — подзе той отново, — че Бриан може да се е излъгал, тъй че докато не видим с очите си.

— Така и ще сторим — обади се Гордън, — защото трябва да знаем положението си.

— И според, мен не бива да губим нито ден — каза Бакстър, — ако искаме да тръгнем преди лошия сезон, в случай че се намираме на континент!

— Оше утре, стига времето да позволява — добави Гордън, — ще предприемем поход, който вероятно ще продължи няколко дни. Повтарям: ако времето е хубаво, защото би било безумие да вървим през гъстите гори във вътрешността при лошо време.

— Съгласен съм, Гордън — отвърна Бриан, — а когато стигнем отсрещния бряг на острова.

— Ако е остров! — тросна се Донифан и дори повдигна рамене.

— Остров е! — възрази Бриан с нетърпелив жест. — Аз не съм се излъгал!… Ясно различих морето в източна посока! Донифан обича да ми противоречи, такъв му е навикът.

— Е, ти не си непогрешим, Бриан!

— Естествено, не съм! Но този път ще видите дали греша! Аз ще отида сам да изследвам това море и ако Донифан пожелае да дойде с мен.

— Разбира се, ще дойда!

— И ние също! — провикнаха се трима-четирима от големите.

— Добре, добре! — продължи Гордън, — Спокойствие, другари! Макар да сме още деца, нека се стараем да се държим като възрастни! Положението ни е сериозно, а непредпазливостта би могла да го направи още по-сериозно. Не, не бива да се впущаме вкупом пред тия гори! Преди всичко малките не могат да вървят с нас, а как да ги оставим сами на „Слуи“? Нека Донифан и Бриан застанат начело на тоя поход, като ги придружат още двама от другарите им.

— Аз! — каза Уилкокс.

— И аз! — рече Сървис.

— Добре — отговори Гордън. — Четирима са достатъчни. Ако закъснеете, някои от нас може да дойдат да ви пресрещнат, а другите ще останат на шхуната. Не забравяйте, че тук е нашият лагер, нашият дом и че можем да го напуснем само когато се уверим, че сме на континент.

— Ние сме на остров! — възрази Бриан. — За сетен път твърдя това!

— Ще видим! — отвърна Донифан.

Умните съвети на Гордън прекратиха спора между тия млади глави. Очевидно Бриан сам признаваше това — трябваше да прекосят горите на вътрешността; за да стигнат до ивицата вода, забелязана от него. Вппрочем, ако се допуснеше, че на изток наистина се простира море, дали в тази посока няма други острови, отделени само от проток, през който лесно може да се мине? Но преди да вземат решение, от което би зависило спасението им, не трябваше ли първо да проверят дали тези острови не са част от архипелаг, дали на хоризонта няма да се появят височини? Не можеше да има съмнение обаче, че на запад, от тази част на Тихия океан до Нова Зеландия, няма никаква земя. Следователно младите корабокрушенци можеха да стигнат населено място само ако търсеха в посоката, откъдето изгряваше слънцето.

Във всеки случай най-благоразумно би било да предприемат такова изследване само при хубаво време. Както бе казал Гордън, не трябваше вече да разсъждават и да действуват като деца, а като възрастни. При обстоятелствата, в които се намираха, пред опасностите, конто криеше бъдещето, ако умът на тия млади момчета не се развиеше преждевременно, ако надделееше лекомислието и неблагоразумието, присъщи на възрастта им, и ако на всичко отгоре между тях възникнеха раздори, това щеше да влоши до крайност и без туй критичното им положение. Ето защо Гордън реши да направи всичко възможно, за да поддържа реда между другарите си.

Но колкото и да бързаха Донифан и Бриан, промяната на времето ги принуди да отложат заминаването си. На другия ден преваляваше студен дъжд. Барометърът продължаваше да спада, което показваше, че се очакват бури, чийто завършек не можеше да се предвиди. Така че беше много рисковано да тръгват при такива неблагоприятни условия.

Но трябваше ли да съжаляват за това? Не, разбира се. Естествено, всички, без да се смятат малките, бързаха да узнаят дали отвсякъде ги заобикаля море. Но дори и да се установеше, че се намират на континент, можеха ли изобщо да мислят да се впущат в дебрите на страна, която не познаваха, и то когато наближаваше лошият сезон? Ако се наложеше да изминат стотици мили, щяха ли да издържат на умората? Ще има ли дори най-якият между тях сила да стигне до целта? Не! Разумно погледнато, такова начинание следваше да се отложи за времето на дългите дни, когато нямаше да се страхуват от капризите на зимата. Така че трябваше да се примирят да прекарат сезона на студовете в лагера при „Слуи“.

Гордън обаче се опита сам да разбере в коя част на океана бе станало корабокрушението. В атласа на Щилер, намерен в библиотеката на яхтата, имаше няколко карти на Тихия океан. Но като се мъчеше да определи пътя, по който се бяха движили от Окланд, Гордън установи, че по посока на американското крайбрежие на север, отвъд групата По-моту, се намираха само остров Пасха и остров Хуан Фернандес, на който Селкърк — истинският Робинзон — прекарал част от живота си. На юг до безбрежните простори на Антарктическия океан нямаше никаква земя. Ако се пренесеше мислено на изток, там бяха само архипелазите Чилое и Мадре де Диос, пръснати около крайбрежието на Чили, а по-надолу — островите на Магелановия пролив и Огнена земя, в които се разбиват страшните вълни на нос Хорн.

Така че ако шхуната беше изхвърлена на един от тия ненаселени острови в близост до пампасите, би трябвало да пропътуват стотици мили, за да стигнат населените райони на Чили, Ла Плата или Аржентинската република. А каква помощ можеха да очакват, сред тия безкрайни пущинаци, където пътникът е застрашен от всякакви опасности?

При такива изгледи по-добре беше да действуват с крайна предпазливост и да не се излагат на опасност да загинат безславно, като се впуснат в неизвестното.

Така мислеше Гордън; Бриан и Бакстър споделяха мнението му. Несъмнено Донифан и привържениците му накрая щяха да се съгласят с тях.

Все пак те не се отказваха от проекта си да отидат да изследват морето, забелязано, на изток. Но им беше невъзможно да го изпълнят през следващите петнайсет дни. Времето стана отвратително, цял ден от сутрин до вечер валеше дъжд, разразяваха се силни бури. Не можеше да се пътува през горите. Ето защо трябваше да отложат експедицията си, колкото и да желаеха да бъдат наясно по тоя важен въпрос — дали са на остров, или на континент.

През тези дълги бурни дни Гордън и другарите му оставаха затворени в яхтата; но не стояха без работа. Освен че трябваше да се грижат за материалната част, налагаше се непрекъснато да поправят сериозните повреди, нанасяни на яхтата от това лошо време. Обшивката в надводната част започваше да се кърти, а палубата протече. На няколко места дъждът проникваше през шевовете, чиято заплънка малко по малко се разнищваше, та трябваше непрекъснато да ги запушват.

Ето защо се налагаше спешно да си потърсят по-сигурио убежище. Дори и да успееха да се преместят на изток, това нямаше да стане по-рано от пет-шест месеца, а „Слуи“ положително не ще издържи дотогава. Ако пък станеше нуждта да я напуснат посред лошия сезон, къде ще намерят подслон, като откъм западната страна на скалата нямаше дори вдлъбнатина, която да могат да използуват? Така че трябваше да търсят от обратната страна, защитена от морските ветрове, а при необходимост да построят просторно жилище, което да побере целия този малък свят.

Дотогава се налагаше да правят спешни поправки, за да запушват дупките в подводната част на яхтата, откъдето сега не влизаше вода, а ставаше течение, и да кърпят вътрешната обшивка, която се разковаваше. Гордън искаше дори да използува резервните платна, за да покрие корпуса, само че му беше жал да пожертвува тези дебели платна, които можеха да послужат за направа на палатка, ако се наложеше да строят бивак на открито. Накрая се задоволи да постеле на палубата насмолени брезенти.

Междувременно разпределиха товара на вързопи, вписани в бележника на Гордън по номера, тъй че в случай на спешна нужда да ги пренесат по-бързо на завет под дърветата.

Когато настъпваше няколкочасово затишие, Донифан, Уеб и Уилкокс излизаха на лов за скални гълъби, които Моко се опитваше с по-голям или по-малък успех да сготви по различни начини. От друга страна, Гарнет, Сървис и Крос, към които се присъединяваха малките, а понякога и Жак, когато брат му настояваше, се занимаваха с риболов. По тия места имаше много риба, особено в залива, където между водораслите, прилепени за първите подводни скали, се намираха в изобилие екземпляри от вида нототения, както и едри моруни. Между влакната на тези гигантски морски водорасли — „келпи“, които достигат до четиристотин фута дължина, гъмжеха безброй дребни рибки, които можеха да се ловят с ръка.

Да можехте да чуете хилядите възклицания на тези млади риболовци, когато издърпваха мрежите или въдиците си на края на рифа!

— Хванах гн! Какви са чудни! — провикваше се Дженкинс. — Ах, колко са големи!

— А моите още по-големи! — възкликваше Айвърсън, който викаше Доул на помощ.

— Ще ни се изплъзнат! — крещеше Костър. Тогава останалите им идваха на помощ.

— Дръжте здраво! Дръжте здраво! — повтаряха Гарнет и Сървис, преминавайки ту към един, ту към друг. — И най-важното, измъквайте бързо мрежите си!

— Но аз не мога! Не мога! — повтаряше Костър, без да иска повлечен от тежкия товар.

Ала всички с общи усилия успяваха да издърпат мрежите на пясъка. И тъкмо навреме, защото сред тия бистри води имаше много хищни риби — кръвожадни змиорки, които бързо излапваха рибата, уловена в мрежите. Макар и да загубваха голяма част от улова си по тоя начин, все пак останалото беше достатъчно за трапезата им. Моруните особено имаха отлично месо както пресни, така и осолени.

Риболовът в устието на реката обаче даваше само посредствени екземпляри от вида „галаксия“ — нещо като кротушки, които Моко трябваше да пържи.

На 27 март уловиха нещо по-съществено, което стана причина за една доста смешна случка.

След обед дъждът бе престанал и малките бяха отишли с ловните си принадлежности към реката.

Изведнъж се раздадоха техните викове — наистина радостни викове, но те бяха и зов за помощ.

Гордън, Бриан, Сървис и Моко, заети на борда на шхуната, прекъснаха работата си и като се завтекоха в посоката, отдето идеха тия викове, бързо изминаха петстотинте или шестотинте крачки, които ги деляха от реката.

— Елате! Елате! — крещеше Дженкинс.

— Елате да видите Костър и неговия кон! — викаше Айвърсън.

— По-бързо, Бриан, по-бързо, че ще ни избяга! — повтаряше Дженкинс.

— Стига!… Стига! Свалете ме! Страх ме е! — пищеше Костър, махайки отчаяно с ръце.

— Дий!… Дий! — подвикваше Доул, който бе седнал зад Костър върху някаква движеща се маса.

Тази маса беше чисто и просто гигантска костенурка, една от ония огромни костенурки, които се срещат често заспали на морската повърхност.

Този път, изненадана на брега, тя се мъчеше да се добере до естествената си среда.

Напразно се опитваха децата да задържат това силно животно, като омотаха въже около шията му, проточена от черупката. То продължаваше да се движи и макар не много бързо, но „теглеше“ с неустоима сила и мъкнеше подире си цялата дружина. Немирният Дженкинс бе качил Костър на черупката, а Доул я бе яхнал отзад, и сега малкият Костър надаваше непрекъснато викове на ужас, които с приближаването на костенурката до морето ставаха все по-пронизи телни.

— Дръж се здраво! Дръж се здраво, Костър! — извика Гордън.

— И внимавай конят ти да не се разбеснее! — подвикна Сървис.

Бриан не можа да се сдържи да не се разсмее, тъй като нямаше никаква опасност. Щом Доул пуснеше Костър, малкият можеше лесно да слезе; щеше да се отърве само с уплахата.

Но по-важно беше да уловят животното. Дори и Бриан и другите да присъединяха усилията си към усилията на малките, очевидно нямаше да успеят да го спрат. Затова трябваше да измислят начин да го задържат, преди да е изчезнало във водата, където то щеше да бъде в безопасност.

Револверите, с които Гордън и Бриан се бяха въоръжили на тръгване от шхуната, не можеха да им послужат, защото черупката на костенурката е непробиваема от куршум, а ако я нападнеха с брадва, тя щеше да прибере главата и краката си, за да се предпази.

— Има само един начин — каза Гордън, — да я обърнем по гръб!

— А как? — попита Сървис. — Тази гадина тежи най-малко триста фунта^[1] и никога не ще можем да я повдигнем.

— Пръти! Пръти! — отвърна Бриан.

И следван от Моко, се втурна с всички сили обратно към „Слуи“.

В този момент костенурката се намираше само на тридесетина крачки от морето. Затова Гордън побърза да свали вкопчените за черупката й Костър и Доул. После, като уловиха въжето, всички задърпаха с все сила, но не успяваха да спрат животното, което беше в състояние да мъкне целия пансион „Черман“.

За щастие Бриан и Моко се върнаха, преди костенурката да достигне морето.

Тогава провряха два пръта под бронята и и с помощта на тези лостове успяха с големи усилия да я обърнат по гръб. Така тя стана окончателно тяхна пленница, защото й беше невъзможно да се изправи на крака.

А в момента, когато прибираше главата си, Бриан я удари с брадва толкова точно, че тя умря почти мигновено.

— Е, Костър, още ли те е страх от тоя голям звяр? — запита той малкото момче.

— Не не, Бриан, щом е умряла!

— Браво! — възкликна Сървис. — Но се обзалагам, че няма да посмееш да я ядеш.

— А нима се яде?

— Разбира се!

— Щом е вкусна, тогава ще ям! — отговори Костър, като вече се облизваше.

— Дори е чудесна — вметна Моко, който не казваше нищо ново, като твърдеше, че месото на костенурката е много крехко.

Тъй като не можеше и дума да става да пренесат тази грамада до яхтата, трябваше да я разрежат на място. Това беше много противна работа, но младите корабокрушенци започваха вече да свикват с понякога твърде неприятните изисквания на този робинзоиовски живот. Най-трудното беше да счупят бронята, която с металната си твърдост би притъпила острието на всяка брадва. Все пак успяха да пропъхнат длето в междините на пластинките. После нарязаното на късове месо пренесоха на „Слуи“. И тоя ден всички можаха да се убедят, че бульонът от костенурка е много вкусен, без да се смята печеното, което излапаха с голям апетит, макар че Сървис го бе попрегорил на прекалено силната жар. А Фан доказа по своему, че останките от животното никак не са за пренебрегване от кучешкия род.

От тази костенурка бяха излезли повече от петдесет фута месо, благодарение на което щяха да икономисват консервите на яхтата.

Така завърши месец март. През тези три седмици от корабокрушението на „Слуи“ всеки бе работил според силите си, като се има предвид, че престоят им в тази част от брега можеше да продължи повече. Сега до настъпването на зимата оставаше да решат окончателно важния въпрос: континент ли е това, или остров.

На 1 април пролича, че времето скоро ще се промени. Барометърът бавно се качваше, а вятърът, който облъхваше сушата, вече не беше толкова рязък. Не можеше да има съмнение: тези признаци показваха, че предстои затишие, което вероятно ще продължи дълго. Така че условията щяха да бъдат благоприятни за изследване във вътрешността на страната.

През тоя ден големите говориха за това и след разискванията пристъпиха към приготовления за поход, чиято важност всички съзнаваха.

— Мисля — рече Донифан, — че нищо няма да ни пречи да тръгнем утре сутринта …

— Дано нищо да не ни попречи — отвърна Бриан, — но все пак трябва да бъдем готови колкото се може по-рано.

— Отбелязал съм — обади се Гордън, — че ивицата вода, която ти си видял на изток, се намира на шест или седем мили от носа …

— Да — отговори Бриан, — но тъй като заливът се вдава много дълбоко в сушата, това разстояние може да е по-малко, като се тръгне от нашия лагер.

— В такъв случай — добави Гордън, — едва ли ще отсъствувате повече от едно денонощие.

— Да, Гордън, ако вървим безпрепятствено право на изток. Само че ще намерим ли път през тия гори, когато завием зад скалата?

— О, такава трудност няма да ни спре! — забеляза Донифан.

— Добре — отвърна Бриан, — но може да срещнем по пътя си други препятствия — поток, блато, кой знае какво? Така че няма да е зле да се запасим с провизии за няколко-дневно пътуване.

— И с муниции — допълни Уилкокс.

— Това се разбира от само себе си — каза Бриан, — и нека се уговорим, Гордън, че ако не се върнем до две денонощия, няма да се безпокоиш.

— Ще се безпокоя дори ако отсъствието ви продължи само половин ден — отговори Гордън. — Впрочем не е там въпросът. Щом сме взели решение за този поход, тръгвайте. Ала неговата цел не трябва да бъде единствено да стигнете до това море, което се вижда на изток. Необходимо е също да изследвате местността отвъд скалата. От тая страна не намерихме никаква пещера, тъй че когато напуснем „Слуи“, ще трябва да пренесем лагера си на завет от морските ветрове. Според мен не бива да прекарваме лошия сезон на този пясъчен бряг.

— Имаш право, Гордън — отвърна Бриан, — затова ще търсим някакво удобно място, където да се настаним …

— Стига да се убедим, че можем окончателно да напуснем този мним остров! — забеляза Донифан, който постоянно се връщаше на своята мисъл.

— Разбира се, макар че лошият сезон, който вече наближава, няма да е никак благоприятен за това! — отвърна Гордън. — Все пак ще направим всичко по силите си. И тъй, утре тръгваме!

Скоро привършиха приготовленията. Провизии за четири дни, сложени в торбички, които трябваше да се носят през рамо, четири пушки, четири револвера, две малки моряшки брадвички, джобен компас, доста мощен далекоглед, за да може да се наблюдава район от три-четири мили, пътни одеяла, освен това, към джобните уреди — прахан, огниво, кибрит — изглежда това щеше да стигне за нуждите на един кратък, но не и безопасен поход. Затова Бриан и. Донифан, както и Сървис и Уилкокс, които трябваше да заминат с тях, щяха да имат грижата да бъдат нащрек, да вървят крайно предпазливо и никога да не се разделят.

Гордън смяташе, че присъствието му между Бриан и Донифан е необходимо. Но му се струваше по-благоразумно да остане на „Слуи“, за да бди над малките си другари. Затова, като дръпна Бриан настрана, го накара да обещае, че ще избягва всякакъв повод за разногласие или спор.

Прогнозите на барометъра се сбъднаха. Преди още да се мръкне, последните облаци изчезнаха на запад. Чертата на морето се извиваше на запад на много чист хоризонт. На небето блестяха великолепните съзвездия на Южното полукълбо, а сред тях — величественият Южен кръст, който сияе над южния полюс на земята.

В навечерието на тази раздяла Гордън и другарите му се чувствуваха със свити сърца. Какво ще им донесе тоя поход, изпълнен с толкова страшни неизвестности? Устремили поглед в небето, те се връщаха мислено при родителите си, при семействата си, в родината си, които може би никога не ще имат щастието да видят отново!

Тогава малките коленичиха пред тоя Южен кръст като пред кръст в параклис! Не ги ли подсещаше той да се помолят на всемогъщия Творец на тези небесни чудеса и да се уповават на него?