Жул Верн
Две години ваканция (16)

I

Бриан се безпокои за Жак. — Строеж на птичарник и обор. — Кленова захар. — Изтребване на лисиците. — Нов поход до залива Слуи. — Впрегнатата каручка. — Избиване на тюлени. — Коледните празници. — „Ура“ за Бриан

 

 

През отсъствието на Гордън всичко във Френч-ден бе вървяло добре. Вождът на малката колония можеше само да похвали Бриан, комуто малките засвидетелствуваха много искрена привързаност. Ако не беше надменният му и завистлив характер, Донифан също щеше да оцени достойно качествата на своя другар; но той не можеше да стори това, и поради влиянието, което бе установил над Уилкокс, Уеб и Крос, те с готовност го поддържаха, когато трябваше да се противопостави на младия французин, толкова различен по обноски и характер от другарите си от англосаксонско потекло.

Впрочем Бриан не обръщаше внимание на това. Той постъпваше така, както му повеляваше дългът, и никак не го беше грижа какво мислят за него. Най-много го безпокоеше необяснимото държане на братчето му.

Напоследък Бриан отново бе обсипал Жак с въпроси, но получи пак същия отговор:

— Не бате не! Нищо ми няма!

— Но защо не искаш да ми кажеш, Жак? — попита той. — Грешиш! Това ще облекчи и теб, и мен! Забелязвам, че ставаш все по-тъжен, все по-мрачен! Слушай! Аз съм по-голям от теб! Имам право да зная причината за болката ти! Какво те измъчва?

— Батко! — проговори най-после Жак, сякаш не можеше вече да издържа на някакво скрито угризение. — Искаш да знаеш какво съм направил ли? Ти може би ти ще ми простиш докато другите …

— Другите? Другите ли? — възкликна Бриан. — Какво искаш да кажеш, Жак?

От очите на детето бликнаха сълзи; но въпреки настояването на брат си то добави само:

— По-късно ще узнаеш по-късно!

Разбира се, този отговор засили тревогата на Бриан. Какво лошо се е случило с Жак? Той на всяка цена искаше да узнае. Така че щом Гордън се върна, Бриан му разказа за полупризнанията, които бе изтръгнал от братчето си, като го помоли дори да се намеси в тази работа.

— Няма смисъл — отвърна му разумно Гордън. — По-добре остави Жак да действува по своя инициатива! А колкото до това, какво е направил сигурно е някаква лудодория, чието значение преувеличава! Да почакаме сам да си признае!

На другия ден — 9 ноември — младите колонисти се заловиха отново за работа. А работата не беше малко. Преди всичко трябваше да задоволят исканията на Моко, чийто килер с провизии започваше да се изпразва, макар че няколко пъти се възползуваха от примките, опънати в околностите на Френч-ден. Всъщност им липсваше едър дивеч. Затова се налагаше да направят по-солидни капани, за да улавят в тях планински лами, пекари и гуасули, без да хабят нито зрънце олово, нито прашинка барут.

Именно с подобни неща бяха заети големите през целия месец ноември, съответствуващ на месец май в северното полукълбо.

Още с пристигането си гуанакото, планинската лама и двете й малки бяха настанени временно под най-близките до Френч-ден дървета. Там дълги въжета им позволяваха да се движат в известно пространство. Докато дните бяха дълги, това щеше да е достатъчно; но се налагаше преди настъпването на зимата да им построят по-удобен подслон. Ето защо Гордън реши в подножието на Окланд-хил, откъм езерото, на малко разстояние от вратата на залата, незабавно да се направи сайвант и обор, защитени с висока ограда.

Запретнаха се за работа и под ръководството на Бакстър се организира истинска работилница на открито. Удоволствие беше да гледаш как тези усърдни момчета боравеха повече или по-малко сръчно със сечивата, намерени в сандъка с дърводелски инструменти на шхуната, едни — с трион, други — с брадва или с тесла. Макар и понякога да разваляха работата, те не се отчайваха. Отрязани от корен дървета със средна дебелина и добре окастрени клони им осигуриха необходимия брой колци, за да оградят достатъчно голямо пространство, в което да могат да живеят свободно десетина животни. Тези дънери, забити здраво в земята и съединени помежду си с напречни греди, можеха да устоят на всякакви опити на хищни животни да ги съборят или преминат. Що се отнася до сайванта, той бе построен с материала от обшивката на „Слуи“; така младите дърводелци си спестиха труда да режат дърветата на дъски — работа, твърде трудна при тези условия. После застлаха покрива му с дебел насмолен брезент, за да бъде предпазен от бурите. Здрава, дебела постелка, която щеше често да се сменя, прясна храна от трева, мъх и листа, каквито имаше в изобилие — повече и не беше нужно за поддържането на домашните животни в добро състояние. Гарнет и Сървис, натоварени специално да се грижат за обора, скоро се оказаха възнаградени за усилията си, като видяха, че от ден на ден гуанакото и планинската лама все повече се опитомяват.

Не мина много и оборът прие нови гости. Най-напред едно второ гуанако, попаднало в един от капаните в гората, след това — двойка планински лами, мъжка и женска, които Бакстър улови с помощта на Уилкокс, който също започваше да си служи много умело с боласите. Имаше дори щраус нанду, който Фан настигна. Но личеше, че и с този щеше да стане същото, както с предишния. Въпреки доброто желание на Сървис, който продължаваше да упорствува, нищо не излизаше.

Разбира се, до завършването на заслона гуанакото и планинската лама всяка вечер се прибираха в склада. Крясъци на чакали, джавкане на лисици и рев на хищници се чуваха толкова близо до Френч-ден, че беше неблагоразумие да оставят тия животни навън.

Докато Гарнет и Сървис се занимаваха главно с животните, Уилкокс и неколцина от другарите му продължаваха да поставят примки и капани, които ходеха да проверяват всеки ден. Намери се работа и за двама от малките — Айвърсън и Дженкинс. За дроплите, фазаните, токачките и тинамусите трябваше да се построи птичарник, който Гордън разположи в един ъгъл на обора, и именно на тези деца се падна задачата да се грижат за него, и те вършеха това с голямо усърдие.

Така че Моко имаше сега на разположение не само млякото на ламите, но и яйцата на пернатото племе. И навярно много пъти щеше да приготвя своите специалитети, ако Гордън не му бе заръчал да пести захарта. Само в неделни и някои празнични дни на трапезата се появяваше някакво по-особено ядене, от което Доул и Костър лапаха лакомо.

Но щом не бяха в състояние да си произвеждат захар, не можеха ли да и намерят някакъв заместител? Сървис със своите Робинзоновцн в ръка твърдеше, че трябва просто да се търси. Така че Гордън се зае с това търсене и накрая сред гъсталаците на Трапс-уудс намери група дървета, които след три месеца през първите дни на есента, щяха да се покрият с великолепни пурпурни листа.

— Това е клен каза той, — дърво, което дава захар!

— Захарно дърво ли!? — възкликна Костър.

— Не, лакомнико! — отговори Гордън. — Казах: дърво, което дава захар! Така че не се облизвай!

Това беше едно от най-важните открития, направени от младите колонисти, откакто се бяха настанили във Френч-ден. Като сряза леко стъблата на тези кленове, Гордън получи гъста течност и когато този сок се втвърди, се образува захарно вещество. Макар и по съдържание на захар да отстъпваше иа сока па захарната тръстика и цвеклото, все пак това вещество беше ценно за нуждите на кухнята и във всеки случай по-добро от подобния продукт, който се извлича от брезата пролетно време.

Щом имаха захар, скоро щяха да имат и ликьор. По съвет на Гордън Моко се опита да постигне това чрез ферментация на зърна на трулка и алгароба. След като ги счука в каче с тежко дървено чукало, получи от тези зърна алкохолна течност, с която при липса на кленова захар можеха да подслаждат горещите си напитки. Що се отнася до набраните от чаеното дърво листа, трябваше да признаят, че те почти не отстъпваха на ароматното китайско растение. Затова при екскурзиите си из гората изследователите никога не пропущаха да си наберат от тях колкото се може повече.

С една дума, остров Черман осигуряваше на обитателите си, ако не изобилие, то поне най-необходимото. Единственото, което им липсваше и за което можеха да съжаляват, бяха пресните зеленчуци. Трябваше да се задоволяват със зеленчукови консерви; от тях имаха стотина кутии, икономисвани до максимум от Гордън. Наистина Бриан се опита да обработва подивелите индийски картофи, няколко стръка от които френският корабокрушенец бе посадил в подножието на скалата. Но нищо не излезе. За щастие целината — не бяха я забравили — растеше изобилно по бреговете на Фе-мили-лейк и тъй като нямаше защо да я икономисват, тя заместваше добре пресните зеленчуци.

Разбира се, когато настъпи отново хубавият сезон, мрежите, опънати през зимата по левия бряг на реката, се превърнаха в капани. Между другите птици в тях се улавяха малки яребици и късоклюнни гъски, идващи вероятно от земите, разположени в близост до острова.

Донифан от своя страна искаше много да изследва обширната област на Саут-мурс отвъд река Зеландия. Но беше опасно да се впуща през тия блата, залети в голямата си част от водите на езерото, които във време на разлив се смесваха с морската вода.

Уилкокс и Уеб хванаха също известен брой агути, големи колкото зайци, чието белезникаво месо, малко сухо, е нещо средно меледу заешко и свинско. Разбира се, трудно можеха да се настигнат тези бързоноги гризачи — дори с помощта на Фан. Все пак достатъчно беше да им изсвирят леко, когато се намираха в леговището си, за да ги привлекат до отвора и да ги уловят. Освен това няколко пъти младите ловци донесоха скунси, лакомци, зорили, които приличаха малко на куниците с хубавата си черна козина на бели ивици, но издаваха зловоние.

— Как могат да понасят такава миризма? — запита един ден Айвърсън.

— Ами въпрос на навик! — отговори Сървис.

Докато реката им доставяше „галаксии“, Фемили-лейк пък, населено с по-едри видове, им даваше между другото хубава пъстърва, която и при готвенето запазваше възсоления си вкус. Вярно, имаха винаги възможност да ходят да ловят сред водораслите на залива Слуи разните видове моруна, която се криеше там в изобилие. А после, когато сьомгата се опиташе да се изкачи срещу течението на река Зеландия, Моко щеше да се погрижи да се запаси с тази риба. Консервирана в сол, тя щеше да бъде отлична храна през зимния сезон.

По това време именно по молба на Гордън Бакстър се залови да измайстори лъкове от жилави ясенови клонки и стрели от камъш с гвоздей на върха. Благодарение на тях Уилкокс и Крос — най-сръчните след Донифан — можеха да убиват от време на време някакъв дребен дивеч.

Но макар че Гордън винаги възразяваше против прахосването на муниции, една случка го принуди да се отклони от обичайната си пестеливост.

Един ден — беше 7 декември — Донифан го дръпна настрана и му каза:

— Гордън, чакалите и лисиците не ни оставят на мира! Те идват нощем на глутници и унищожават не само мрежите ни, но и уловения в тях дивеч! Трябва веднъж завинаги да сложим край на това!

— Не може ли да им нагласим капани? — забеляза Гордън, схванал добре мисълта на другаря си.

— Капани ли? — отвърна Донифан, който продължавате да се отнася с презрение към такива първобитни средства за лов. — Капани! За чакали може да вършат работа: те са толкова глупави, че понякога се улавят. Но с лисиците е друго! Тези животни са много хитри и недоверчиви! Въпреки всички предпазни мерки на Уилкокс някоя нощ нашият заслон ще бъде опустошен и в птичарника няма да остане нито една птица!

— Е, щом се налага — отговори Гордън, — ще отпусна няколко дузини патрони. Само че внимавайте да не отидат на халос!

— Добре, Гордън, можеш да разчиташ на това! Довечера ще застанем в засада по пътя на тези животни и ще им устроим такова клане, че повече ияма да припарят насам!

Това изтребление беше крайно необходимо. Изглежда, че тукашните лисици, особено южноамериканските, надминават по хитрост европейските си посестрими. Действително те извършват непрекъснато опустошения около хасиендите, проявявайки такава находчивост, че прегризват кожените ремъци, с които конете или говедата са вързани на пасбищата.

Когато дойде нощта, Донифан, Бриан, Уилкокс, Бакстър, Уеб, Крос и Сървис застанаха по краищата на един „къвърт“ — така се наричат в Обединеното кралство големите пространства, обрасли с храсти и трънак. Този къвърт беше разположен близо до Трапс-уудс, откъм страната на езерото.

Фан не получи покапа да се присъедини към ловците. Той по-скоро щеше да им пречи, като предизвести лисиците за присъствието им. А и не ставаше въпрос да се търси следа. Дори като бяга, лисицата, не оставя подире си никаква миризма, или ако остави тя е толкова-слаба, че и най-добрите кучета не могат да я разпознаят.

Беше единайсет часът, когато Донифан и другарите му застанаха в засада между кичурите дива метла, които обграждаха мястото.

Нощта беше много тъмна.

Дълбоката тишина, несмущавана от ни най-слаб полъх на ветрец, позволяваше да се чува пълзенето на лисиците по сухата трева.

Малко след полунощ Донифан сигнализира за приближаването на цяла глутница от тези животни, които прекосяваха къвърта, за да утолят жаждата си от езерото.

Ловците чакаха с нетърпение да се съберат двайсетина, но за това беше нужно известно време, защото лисиците се поидвижваха предпазливо, като че ли бяха усетили засадата. Изведнъж по даден от Донифан знак екнаха няколко изстрела. Всички попаднаха в целта. Пет-шест лисици се търкулнаха на земята, а останалите, обезумели, се защураха ту надясно, ту наляво, но повечето бяха улучени смъртоносно.

Призори намериха една дузина от тия животни, проснати в тревата на къвърта. И тъй като това изтребление продължи три нощи поред, скоро малката колония се избави от тези опасни посещения, които застрашаваха обитателите на заслона. Отгоре на всичко се сдобиха с петдесетина хубави сивосребристи кожи, които било като килими, било като облекло увеличиха комфорта във Френч-ден.

На 15 декември предприеха голям поход до залива Слуи. Времето беше много хубаво, затова Гордън реши да участвуват всички; най-малките посрещнаха новината с голяма радост.

Като тръгнеха на разсъмване, по всяка вероятност щяха да успеят да се върнат до вечерта. Ако закъснееха по някаква причина, можеха да лагеруват в гората.

Главната цел на този поход беше лов на тюлени, които през студеното време посещаваха крайбрежието на Рек-коуст. Работата е там, че запасите от осветителен материал, който се изразходваше много през вечерите и нощите на тази дълга зима, бяха на привършване. От свещите, изработени от корабокрушенеца-французии, оставаха само две-три дузини. А маслото в буренцата на „Слуи“, което служеше за подхранване на фенерите в залата, беше почти изразходвано, и това безпокоеше сериозно предвидливия Гордън.

Разбира се, Моко можеше да отделя значително количество мазнина, която получаваше от дивеча — преживни, гризачи и птици; но поради ежедневната консумация вероятно тя щеше да се свърши бързо. А нямаше ли начин да се замести с вещество, което природата би дала в готов или почти готов вид? Дали ако липсва растително масло, малката колония не можеше да си осигури, така да се каже, неограничен запас от животински мазнини?

Да, несъмнено, ако ловците успееха да убият известен брой от тези тюлени, от тия морски лъвове с кожуси, които идваха да лудуват из подводните скали на залива Слуи през топлия сезон. Трябваше дори да побързат, защото тези земноводни скоро щяха да се оттеглят в по-южните води на антарктическия океан.

Така че проектираният поход имаше голямо значение и приготовленията за него бяха извършени по такъв начин, че да даде добри резултати.

От известно време Сървис и Гарнет се стараеха, и то с успех, да дресират двете гуанаки като впрегатни животни. Бакстър им бе измайсторил оглавник от трева, увита в дебело корабно платно, и при все че още не ги яздеха, поне можеха да ги впрягат в каручката. А това беше за предпочитане, отколкото да се впрягат те сами.

И тъй, тоя ден натовариха каручката е муниции, провизии и различни съдове, между другото един голям котел и половин дузина празни бурета, които щяха да върнат пълни с тюленова мас. Разбира се, беше по-добре да нарежат тези животни на място, отколкото да ги пренасят до Френч-ден, където щяха да развалят въздуха с лоши миризми.

Потеглиха при изгрев слънце и първите два часа се придвижваха без трудности. Колата не вървеше много бързо, понеже неравният терен по десния бряг на река Зеландия пречеше на гуанаките да я теглят добре. Но особено трудно стана, когато малката дружина трябваше да мине през гората, за да заобиколи тресавището Бог-уудс. Малките крачета на Доул и Костър се умориха. Тогава Гордън по молба на Бриан им разреши да се качат на колата, за да си починат, без да спират.

Към осем часа, докато каручката се влачеше с мъка покрай тресавището, виковете на Крос и Уеб, които вървяха малко напред, накараха да се завтече първо Донифан, а след него и другите.

На стотина крачки разстояние сред тинята на Бог-уудс се валяше огромно животно, което младият ловец позна, веднага. Това беше хипопотам, дебел и розов, който има щастието да се скрие под тресавището, преди да успеят да стрелят. А и каква ли полза от напразна стрелба!

— Какво е това голямо животно? — запита Доул, уплашен от самия му вид.

— Хипопотам — отговори му Гордън.

— Хипопотам?! Какво смешно име!

— То е нещо като речен кон — обади се Бриан.

— Но не прилича на кон! — забеляза уместно Костър.

— Не — възкликна Сървис, — според мен по-добре би било да се нарече свинопотам!

Тази забележка, нелишена от правдивост, предизвика весел смях сред малките.

Малко след десет часа сутринта Гордън излезе на пясъчния бряг на залива Слуи. Спряха на почивка край реката, на мястото, където бяха разположили първия си лагер при разглобяването на яхтата.

Там имате стотина тюлени, които подскачаха между скалите или се печаха на слънце. Някои дори играеха на пясъка, отсам рифовия пояс.

Тези земноводни изглежда не бяха свикнали с присъствието на хора. Може и да не бяха виждали никога човешко същество, защото корабокрушенецът-французин бе умрял преди повече от двайсет години. Ето защо най-старите от стадото не стояха на пост да бдят, макар че това е обичайна предпазна мярка на тия животни, които човекът преследва в арктическите или антарктическите райони. Все пак ловците трябваше да внимават да не ги подплашат преждевременно, защото за няколко мига щяха да избягат от това място.

Най-напред, щом се озоваха срещу залива Слуи, младите колонисти отправиха взор към хоризонта, разпрострял се толкова широко между Америкън-кейп и Фолс-сий-пойнт.

Морето беше съвсем пусто. Така още веднъж се убедиха, че тези краища отстоят далеч от морските пътища.

Можеше обаче да се случи някой кораб да мине край острова. Тогава един наблюдателен пост, разположен на билото на Окланд-хил или дори на върха па възвишението Фолс-сий-пойнт, от който би стърчало някое оръдие от шхуната, би свършил по-добра работа за привличаме на вниманието, отколкото сигналата мачта. Но това значеше да бъдат принудени да дежурят денонощно на този пост и следователно далеч от Френч-ден. Ето защо Гордъп сметна тази мярка за неприложима. Дори Бриан, когото въпросът за връщането в родината занимаваше непрекъснато, трябваше да се съгласи с него. Можеше само да се съжалява, че Френч-ден не се намира от тази страна на Окланд-хил, откъдето се виждаше заливът Слуи.

В момента, когато пладнешкото слънце вече мамеше тюлените да се пекат на брега, Гордън, Бриан, Донифан, Крос, Бакстър, Уеб, Уилкокс, Гарнет и Сървис, обядвали набързо, се приготвиха за лов. В това време Айвърсън, Дженкинс, Жак, Доул и Костър под надзора на Моко трябваше да останат в лагера заедно с Фан, когото не биваше да пускат сред стадото земноводни. Те щяха да пазят двете гуанаки, които взеха да пасат под първите дървета на гората.

Бяха донесли всички огнестрелни оръжия на колонията — пушки и револвери — с муниции в необходимото количество, конто Гордън този път пе пестеше, защото това беше от общ интерес.

Най-напред трябваше да се постараят да пресекат пътя за бягство на тюлените към морето. Донифан, комуто с готовност възложиха ръководството на цялата операция, се уговори с другарите си да се спуснат отново по реката до устието й под прикритието на високия бряг. После лесно можеха да се промъкнат покрай подводните скали така, че да обкръжат морския бряг в ниската му част.

Този план бе изпълнен с голяма предпазливост. Младите ловци, раздалечени на тридесет-четиридесет крачки един от друг, бързо образуваха полукръг между пясъчната ивица и морето.

Тогава по знак, даден от Донифан, всички се изправиха едновременно, екнаха гърмежи и всеки изстрел повали жертва.

Неулучените тюлени се вдигнаха, движейки опашката и плавниците си. Изплашени най-вече от трясъка на гърмежите, те се втурнаха със скокове към подводните скали.

Момчетата ги подгониха с револверни изстрели. Донифан, разпален от ловна страст, вършеше чудеса, а другарите му се мъчеха да му подражават според силите си.

Това изтребление трая само няколко минути, докато подгонените земноводни стигнаха до последните крайбрежни скали. Оцелелите изчезнаха зад тях, оставяйки на брега двайсетина убити и ранени.

Походът бе успял напълно; ловците се върнаха в лагера и се разположиха под дърветата така, че да могат да прекарат там тридесет и шест часа.

Следобедът беше зает с една твърде отвратителна работа. Гордън лично взе участие и тъй като тя беше неотложна, всички се заловиха решително с нея. Най-напред трябваше да пренесат на пясъка тюлените, паднали между подводните скали. Макар че тези животни бяха със средни размери, това им струваше доста труд.

Междувременно Моко бе поставил котела на огнището, между два големи камъка. В този котел, предварително напълнен с прясна вода от реката в часа на отлива, наслагаха тюленовото месо, нарязано на късове от по пет-шест фунта. Няколко минути варене бяха достатъчни да изплава на повърхността прозрачното масло, с което пълнеха буретата едно след друго.

Носеше се такава смрад, че просто не можеше да се стои на това място. Всеки си запушваше носа, но не и ушите, поради което чуваха шегите по адрес на тази неприятна операция. Дори деликатният „лорд Донифан“ не мърмореше от тая работа, която продължи и на другия ден.

В края на този втори ден Моко бе събрал по такъв начин няколкостотин галона мас. Това изглеждаше достатъчно, защото осигуряваше осветлението на Френч-ден за цялата следваща зима. Пък и тюлените не се появиха повторно нито на подводните скали, нито на песъчливия бряг и навярно нямаше вече да спохождат крайбрежието на залива, Слуи, докато с течение на времето страхът им не се уталожеше.

На другата сутрин призори вдигнаха лагера — може да се каже, за всеобщо задоволство. Предната вечер бяха натоварили колата с буретата, съдините и сечивата. Тъй като по обратния път, естествено, тя беше по-тежка, отколкото на идване; гуанаките не можеха да я теглят много бързо, защото теренът по посока на Фемили-лейк ставаше чувствително по-стръмен.

Когато потегляха, въздухът се изпълни с оглушителните крясъци на хиляди хищни птици, мишеядлци или соколи, идващи от вътрешността на острова; те се нахвърлиха върху останките от тюлените, от които скоро нямаше да остане и следа.

След като прати последен поздрав на знамето на Обединеното кралство, което се развяваше на върха на Окланд-хил, и хвърли последен поглед към простиращия се на хоризонта Тихи океан, малката дружина тръгна по десния бряг на река Зеландия.

По обратния път не се случи нищо особено. Въпреки неравния терен гуанаките изпълняваха толкова добре задълженията си, при нужда подпомагани на трудните места от големите, че преди шест часа вечерта всички се върнаха във Френч-ден.

Следващите дни бяха посветени на обичайните работи. Изпробваха тюленовата мас в лампите на фенерите и се убедиха, че светлината, която тя даваше, макар и бледа, беше достатъчна за осветяването на Залата и Склада. Така че нямаше защо да се страхуват вече, че ще стоят на тъмно през дългите зимни месеци.

Междувременно наближаваше Коледа, така весело празнувана от англосаксонците. Гордън искаше, и то не без основание, тя да се отбележи с известна тържественост. Така щяха да си спомнят за загубената родина, да обърнат сърцата си към отсъствуващите семейства! Ах, да можеха да ги чуят те, как щяха да се провикнат всички тия деца: „Ние сме тук всички! Живи и здрави Вие пак ще ни видите! Бог ще ни върне при вас!“ Да! Те още хранеха надежда, която родителите им оттатък, в Окланд, бяха вече загубили — надеждата да се видят отново някой ден!

И тъй, Гордън обяви, че 25 и 26 декември ще бъдат празници във Френч-ден. През тези дни работата ще бъде прекратена. Тази първа Коледа на остров Черман ще стане това, което в различни страни на Европа е първият ден на годината.

Лесно можем да си представим как бе посрещнато това предложение! Разбира се, на 25 декември щеше да има тържествена гощавка, за която Моко обещаваше чудесии. Той и Сървис непрекъснато се съвещаваха тайно по този въпрос, докато Доул и Костър, разпалени още отсега, се мъчеха да узнаят тайната на техните разисквания. В килера впрочем имаше достатъчно припаси за приготвянето на тази тържествена вечеря.

Очакваният ден дойде. Отвън, над вратата на залата, Бакстър и Уилкокс наредиха изкусно вимпелите и знаменцата на „Слуи“, което придаваше на Френч-ден празничен вид.

На сутринта оръдеен изстрел събуди е грохот веселото ехо на Окланд-хил. Той бе даден в чест на Коледа от Донифан с едно от двете оръдия, насочено през амбразурата на залата.

Малките тутакси се завтекоха да поднесат на големите новогодишните си пожелания, на които бащински им бе отговорено със същото. Дори Костър прочете доста сполучливо поздравление към вожда на остров Черман.

Всеки бе облякъл за случая най-хубавите си дрехи. Времето беше чудесно, преди и след закуската уредиха разходка край езерото, а също и различни игри на Спорт-теръс, в които всички пожелаха, да участвуват. С яхтата бяха донесли всякакви специални принадлежности, толкова широко разпространени в Англия — топки, щеки, ракети: за голф — с гумените топки се целят различни дупки, изкопани на голямо разстояние една от друга; за футбол — кожената топка се рита, за кегли — дървените топки се хвърлят с ръка и отклонението трябва умело да се коригира, за файвз — нещо подобно на играта, при която се хвърля топка към стена.

Денят беше добре запълнен. Особено много се веселяха малките. Всичко мина добре. Нямаше нито спорове, нито разпри. Наистина Бриан се зае да забавлява по-специално Доул, Костър, Айвърсън и Дженкинс, но не можа да накара братчето си Жак да се присъедини към тях, докато Донифан и постоянните му другари — Уеб, Крос и Уилкокс — се отделиха от останалите въпреки забележките на умния Гордън. Най-после, когато нов оръдеен изстрел обяви часа на вечерята, младите сътрапезници се събраха весело за гощавката, която щеше да стане в трапезарията на Склада.

На голямата маса в средата, застлана с хубава бяла покривка, в голямо гърне беше сложена коледна елха, заобиколена със зеленина и цветя. По клонките й бяха накачени флагчета, в които се смесваха цветовете на националните знамена на Англия, Съединените щати и Франция.

Моко наистина бе надминал себе си в осъществяването на менюто и много се гордееше с похвалите, които се сипеха към него и към старателния му помощник Сървис. Задушено агути, яхния от тинаму, печен заек, гарниран с ароматични треви, дропла с разперени крила и вдигната човка, на вид красива като фазан, три кутии консервирани зеленчуци, пудинг — и то какъв пудинг! — във форма на пирамида, повече от една седмица натопен в бренди, с традиционните стафиди, примесени с плодове на алгароба; освен това към десерта — няколко чаши бордо, шери, ликьори, чай и кафе; изобщо, трябва да се признае, имаше с какво да се отпразнува чудесно Коледа на остров Черман.

Тогава Бриан вдигна сърдечна наздравица за Гордън, който в отговор пи за здравето на малката колония и за спомен на техните отсъствуващи семейства.

Накрая — което беше трогателно — Костър стана и от името на най-малките поблагодари на Бриан за всеотдайността, която толкова често бе проявявал към тях.

Бриан не можа да сдържи дълбокото си вълнение, когато екнаха викове „ура“ в негова чест — „ура“, което не намери отклик в сърцето на Донифан.