Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (5)

ε

Слънцето ме обливаше с лъчите си. В ръката си държеше огнено копие, дълго, колкото е разстоянието между Земята и неговата сфера, и острието му се забиваше в гърдите ми при всяко тупване на сърцето.

— Крадец! — извика Хелиос в лицето ми. — Посягаш на стадото ми, а?

Опитах се да му обясня, че този, който бе отмъкнал крава от Слънцето, е Одисей, а аз съм само Аякс. Но копието му продължаваше да ме пронизва, да отнема дъха ми и аз все не успявах да произнеса и една дума. Дори по-лошо, всеки път, когато изваждаше огнезлатното острие, усещах как наранените ми гърди пият живот от останалата част на тялото, за да се изцерят. Също като прикования за планината Прометей аз се терзаех в болки, без да срещна смъртта.

Херакъл се доближи до кристалния връх, за който бях прикован — героят носеше голяма бронзова тояга и беше облечен в кожата на Немейския лъв^[1]. Той махна на Хелиос, който му кимна приятелски, но продължаваше да ме мушка. Херакъл ме огледа от главата до петите и каза:

— Този не заслужава да бъде спасен.

След което си тръгна.

Един койот се спусна от далечната страна на планината. Той се приближи към мен и известно време наблюдава как Хелиос ме пробожда с копието. Животното се почеса по брадичката, после, вероятно взело някакво решение, си смъкна кожата и я разгърна, сякаш бе римска тога. Отдолу се показаха мускули и вени, кръвта пулсираше в артериите му. Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Облечи кожата, ако искаш да избягаш.

Атлантийските племена, сред които той е добре познат, съветват никога да не вярваш на койот, но тъй като не виждах друга възможност, аз се измъкнах от оковите си и навлякох кожата. Освободен от сребърните си вериги, побягнах на четири лапи от Слънцето. Тичах по кристал, по въздух и вода и накрая по каменните плочи пред Академията.

Аристотел изнасяше лекция в горичката. Сократ го наблюдаваше с очевидно снизхождение. Обърнал гръб на трибуната и на студентите си, Платон крещеше на преподавателите, че трябва да го чуят. Но жадни за наука, а не за философия, учители и ученици не му обръщаха внимание.

Изтичах при Аристотел и изскимтях, за да привлека вниманието му. Той сведе поглед към мен със снизхождение, родено само от божественото просветление, и ми рече:

— Хора и животни не са едно и също.

После извади от сърцето си обсидианов нож, който лъщеше като статуята на Александър, и смъкна кожата на койота от тялото ми. Кръвта ми опръска олтара и тълпата от учени философи се втурна да пие от нея.

Възвърнал отново човешкия си облик, аз се опитах да застана на два крака, но затревената земя на Академията се превърна в поле от възглавници. Краката ми все не успяваха да намерят опора върху местещите се подплънки, аз паднах и ударих глава в нещо твърдо — каменния крак на статуя. Вдигнах поглед и установих, че гледам право в очите на Морфей. Богът на сънищата се извисяваше над мен, застанал между порти от рог и слонова кост, а бледите му устни бяха изкривени във всезнаеща усмивка.

— Какъв сън искаш — истински или лъжлив? — попита ме той, докато галеше двете колони. Не промълвих нито дума, но богът кимна, сякаш му бях отговорил.

Намирах се на полето пред Троя, загледан в спираловидните й кули. Мраморните им кубета пронизваха буреносните облаци, скупчени над бойното поле. Хиляди небесни пристани стърчаха нагоре към небето, хиляди стрели, прицелени право в Олимп, готови да посеят смъртоносен дъжд сред безсмъртните богове.

Около мен герои убиваха или умираха. Хектор повали Патрокъл, смятайки го за Ахил, Ахил уби Хектор и издърпа тялото му при градските стени, Парис простреля Ахил с една от стрелите на Аполон. Прекосих тичешком елинските бойни редове, като се свивах, за да избегна стрелите и копията, лъкатушех между огромните колела на колесниците и се привеждах ниско, за да не привличам вниманието на героите около мен.

Почти бях стигнал веригата горящи кораби, изтеглени на брега, когато бях спрян от щит от волска кожа, висок седем стъпки.

Висок и плещест мъж с изкривено от гняв лице надзърна над щита, а от другата страна се показа дребен, жилест воин, въоръжен с лък. Двамата се спогледаха, после втренчиха очи в мен.

— Брей, Малки Аякс — заговори едрият мъж на дребния. — Какво си имаме тук?

Устата на дребния мъж се изкриви в усмивка.

— Виждам го, Големи Аякс. С какво ще го дарим сега, след като вече е наследил името ни? Да се удави като мен или да обезумее като теб?

— Не, Малки Аякс — възрази гигантът. — Никаква милост, когато става дума за смъртта на един герой. Дай му болката от живота на героя.

Малкия Аякс кимна в знак, че е съгласен. Той вдигна лъка, опря гъшите пера в задния край на стрелата в бузата си и я пусна, пронизвайки ме в ръката. Изскимтях като койот и седнах, почувствал внезапно силна болка. После се отпуснах, треперейки, по гръб на леглото и дръпнах зиморничаво завивките.

Легло? Завивки? Примигнах няколко пъти, за да прочистя гурелите. Зелената мъгла около мен се превърна в пещера с изумрудени стени, една от стаите в лечебницата на кораба. Белият облак, надвесен над мен, се оказа корабният доктор Еврип, шейсетгодишен римлянин, който навремето е бил военен лекар при баща ми. Тъкмо бе извадил върха на гъшето перо от онова място в ръката, където ме беше прострелял Малкия Аякс, и го поставяше на махагоновата масичка за инструменти до себе си.

Капитан Жълт заек се приближи до мен и надзърна в очите ми, а на лицето, й се четеше тревога и гняв.

Езон стоеше до масичката и ме наблюдаваше със стоическото лице на спартанец, който вижда смъртта. Анаксамандър бе заел пост до завесата на входа към коридора на болницата.

— Говори бързо — обърна се Еврип към Езон. — Не зная колко време ще бъде в съзнание.

— Аякс — рече Езон, — страдаш от ефекта на някакво ново и непознато даоистко оръжие. Лекарите не знаят как да отстранят вредата, която е сторило.

Кимнах и се усмихнах, необезпокоен от новината, че страдам от неизлечима болест. Напротив, тази мисъл ми се стори толкова смешна, че започнах да се хиля.

— Какво му става? — попита Жълт заек.

Еврип взе игла и късче папирус. Прободе ме в пръста и пусна малко кръв върху папируса. Аленото петно започна бързо да се разширява, попивайки в папируса с царствения цвят, наследен от моите финикийски предци.

— Тялото му произвежда огромно количество Весело настроение. Казах ви, че равновесието на неговите телесни течности е сериозно нарушено. Инжекцията с Оптимизъм, която му направих, няма да трае дълго.

Кимнах съчувствено. Цялата стая изведнъж ми замириса на гробница. Започнах да стена и вия, сякаш бях платен оплаквач на собственото си погребение.

От устата на Жълт заек се изтръгна ръмжене.

— Щом не можеш да го изцериш, намери някой, който ще може!

Езон поклати глава.

— Никой в Симахията не разбира от даоистка медицина.

Моята телохранителка се извърна към него — спартанец срещу спартанец.

— Командире, трябва да доведете поднебесен доктор от военнопленническия лагер.

Трябва? През пелената, която ме обгръщаше, почувствах леко смущение от заповедническия й тон.

Езон погледна въпросително Еврип.

Старият римлянин кимна бавно с вдървен врат. Виждах, че не харесва идеята, но нямаше избор.

— Командире — обади се Анаксамандър. — Недопустимо е да излагаме на риск безопасността на „Слънчев крадец“, като докараме на борда поднебесен.

Езон се извърна към него.

— Без Аякс няма и „Слънчев крадец“.

— Езоне, ти си истински приятел — подметнах, изпълнен с гордост. — Толкова мило да го кажеш. — Закашлях се и преглътнах гъста храчка. — Наистина. Чудесно беше от твоя страна. — Не можех да спра да говоря.

Еврип постави хладен компрес на челото ми и ме накара да легна отново. Затворих очи и се унесох, но в този момент избухна спор.

— Като началник на охраната не мога да го позволя — заяви Анаксамандър.

— Аз съм военен командир и съм по-старши по чин! — метална подметка тропна по пода.

Изгубих сили в океан от болка.

Непознат мъж замахна към очите ми с нащърбено копие. Бях парализиран не от болка или страх, а от това, че не знаех накъде да отскоча — наляво или надясно, назад или напред. Острието застина на сантиметри от лицето ми.

— Този мисли твърде много — рече старият спартански треньор. Той ми даде знак да мина отляво, където се бяха подредили всички провалили се кандидати за бойната школа. Гледахме с мрачни погледи към дясната редица, момчетата там очакваха нетърпеливо да бъдат допуснати зад железните врати, където щяха да ги преобразят в спартанци.

Мисли твърде много! След две седмици на тежки изпити, на които бях устоял! И когато оставаше само Изпитанието с копие, аз се бях провалил с едничкото обяснение, че съм мислел твърде много!

Едва седемгодишен, трябваше да се изправя пред баща си и да му кажа, че никога няма да стана спартанец, защото твърде много мисля. Той не отговори, предаде ме на грижите на майка ми и се върна към държавните си дела.

Сълзи се стичаха по бузите ми. Посегнах да ги изтрия, но ръцете и краката ми бяха вързани. Примигнах няколко пъти с надеждата мъглата около мен да се превърне отново в Еврип, но вместо това видях старо, покрито с бръчки лице с цвят на пожълтял пергамент и с лъскави бадемови очи, зачервени от безсъние.

Изведнъж ме завладя паника и аз се задърпах, опитвайки се да се освободя от каишите. Дали не бях пленник? Ами ако поднебесните бяха завладели моя кораб? Но тогава мярнах капитан Жълт заек зад него, вдигнала оголения си меч над главата му.

— Скоро ще се оправи — заяви поднебесният на гръцки със силен хънански акцент. Той се наведе, стисна ме за китката и подуши дъха ми. — Изумен съм, че мога да го излекувам — прошепна той на родния си език. — Как оцеляват тези варвари без истинска медицина?

— Не мърдай — обърна се той към мен на моя език, без да се досеща, че разбирам неговия. — Твоят чи-поток се нуждае от известно време, за да се стабилизира.

— Какво означава това? — подскочих, изпитвайки раздразнението, което чувства всеки преподавател в Симахията, когато се изправя срещу на пръв поглед безсмислените, но безпогрешно действащи научни възгледи на изконния ни враг.

— Постарай се да стоиш неподвижно — рече той. — И не позволявай на този човек — той посочи с кимване Еврип — да използва лъжливите си церове върху теб. А сега позволи ми да довърша лечението ти.

Поднебесният взе купичка с червена боя и четчица и начерта тънка линия напряко на челото ми. Веднага щом довърши линията, аз заспах. Този път Хипнос и Морфей милостиво ме лишиха от съновидения.

Когато се събудих, отново Еврип и Жълт заек стояха в далечния край на стаята, близо до големия шкаф за лекарства с изрисуваната отпред усукана змия на Асклепий. Моята телохранителка шепнеше нещо на доктора и макар че не чувах думите й, очевидно бе разтревожена. Надигнах се бавно. Мускулите ми бяха съвсем отслабнали, а по кожата ми преминаваха тръпки, сякаш се бях потопил в леден поток.

— Ще ми дадете ли огледало? — попитах с болезнено пресъхнало гърло и гласът ми прозвуча като стържещ по плоча въглен. Еврип се приближи и ми подаде едно от онези малки кръгли огледалца, които лекарите използват, за да проверят дали пациентите им не са издъхнали. Лицето ми беше измъчено и измършавяло, а тялото ми покрито с пунктирани червени линии, сякаш кожата ми е била боядисвана. — Какво е това?

Еврип повдигна рамене.

— Де да знаех. Когато доведоха този поднебесен, той поиска двайсет сребърни игли, двайсет златни, четка с конски косми и гърне с яркочервена боя. Езон прати всички роби да тършуват из складовете, докато намерят каквото е нужно. След това този безумец те набоде целия с игли. Исках да го спра, но тя не ми позволи. — Той изви глава, за да посочи Жълт заек. — Целия те разчерта, за да свърже иглите една с друга. Накрая се тръшна на стола и остана да те наглежда цял ден.

Еврип млъкна за момент с изражение на обида и объркване. Познавах това изражение. Всички в Академията, които се опитваха да опишат нещо, постигнато от науката на поднебесните, го придобиваха.

— Съвсем като магия — продължи Еврип. — Чертите взеха да се местят по тялото ти и да образуват нови фигури. През следващите два дена той продължи да рисува нови линии и да върти иглите, докато вчера линиите най-накрая спряха да се местят и поднебесният заяви, че си излекуван.

Въздъхнах и се закашлях леко. Дробовете ми бяха задръстени от храчки, но като се изключеше това и сухотата в гърлото, се чувствах далеч по-добре.

— Не се опитвай да го разбереш — предложих на доктора стандартното извинение, което използвахме в Академията, когато ставаше въпрос за даоистка наука, но думите ми прозвучаха неуверено. — Когато завладеем поднебесните, ще имаме предостатъчно време да разкрием всички техни тайни.

Очите на стария римлянин блеснаха при мисълта за крайната победа.

— Колко време прекарах в несвяст? — попитах.

— Десет дни — обади се капитан Жълт заек.

— Кога мога да се захвана за работа?

— Според онзи поднебесен — отвърна начумерено Еврип — достатъчно е да те изчистим от боята и ще си готов.

— В такъв случай пратете един роб да ме измие. Нямам търпение да се заема отново.

Жълт заек пристъпи напред и положи ръка на дръжката на меча си. Осъзнах, че се готви да ми го поднесе като признание за неуспеха й да ме защитава.

Трябваше да я уверя недвусмислено, че все още й имам пълно доверие. Никой не би могъл да предвиди атака в подобен момент и на такова място, още повече когато врагът използва ново оръжие, нито някой друг би ме защитил по-добре от нея. Но не можех да й кажа тези неща, спартанците не се интересуват от извинения, особено когато става въпрос за техния собствен провал.

Нуждаех се от друг подход и слава на Атина, майка на мъдростта, намерих подходящите думи:

— Капитане, провери дали пътят към хълма е безопасен.

— Командире… може би…

— Това е заповед, капитане.

— Да, командире — рече тя и свали ръка от меча.

Докато се върне, аз вече бях измит и преоблечен. Жълт заек ме улови за ръката и ми помогна да прекося с вдървена крачка коридорите и да се озова на повърхността.

Зазоряваше се, когато излязох отгоре. „Сълзата на Чандра“ се носеше на изток, право към Слънцето. Хелиос ме посрещна с топлите си лъчи. Изглежда вече не ми се сърдеше, ако въобще някога е било друго.

— Искаш ли да си починеш? — попита Жълт заек.

— Не — отвърнах и погледнах към хълма. — Да вървим.

Тя ме поведе с бодра крачка край хълма и нагоре по стълбите за площадката. Тъкмо изкатервахме последното стъпало, в близост до статуята на Атина, когато екна вик от сто гърла, събрани на върха.

— Привет, Аякс! Привет, командире!

Целият научен състав бе дошъл да ознаменува завръщането ми.

— Привет и на вас и благодаря — отвърнах.

Моите трима старши помощници пристъпиха напред.

— Командире, преустройството на „Сълзата на Чандра“ приключи — докладва Рамоночон, свел поглед надолу. — Щастлив съм, че оздравя.

— Ареските витла са монтирани, командире — обади се Клеон след него. — Издигнахме се на осемстотин мили над Земята. Тук би трябвало да сме в безопасност от вражески нападения.

— Подготовката за демонстрацията върви според плана — беше ред на Михрадарий.

— Добра работа — рекох и на тримата.

Заобиколих ги и застанах пред тълпата от мои подчинени.

— Простете ми — рекох на морето от разтревожени лица. — Не мога да остана и да пия с вас за мое здраве, тъй като съм изостанал с дни в работата си.

Последва откъслечен, облекчен смях.

— Но искам да отидете всички в столовата и да ядете и пиете до насита. Разлейте и малко вино за Аполон и Асклепий, за да продължават да се грижат за здравето ми.

— Привет, Аякс! — извикаха те отново и ме оставиха насаме с Жълт заек и Езон, който се бе появил от кабинета си тъкмо когато привърших речта си.

— Добре дошъл, Аякс — рече той и ме улови внимателно за лакътя.

— Благодаря ти, Езоне — рекох и върнах жеста.

Той се наведе и ми прошепна в ухото:

— Жълт заек помоли да бъде заменена. Казах й, че ще говоря с теб за това. Съветвам те да не й позволяваш, защото няма по-добър воин от нея в Симахията.

— Този въпрос е решен — отвърнах. — Успях да й попреча, когато се готвеше да ме помоли.

— Чудесно.

Изправихме се и заговорихме с нормални гласове.

— Откъде намери онзи поднебесен доктор? — попитах.

— Пратих спешно съобщение на архонтите и те го докараха с лунна шейна от военнопленническия лагер в Източна Индия.

— Без проблеми? Без възражения от Атина и Спарта? — не можех да повярвам, че бюрокрацията е пропуснала да каже тежката си дума по толкова необичаен въпрос. — Интересно.

— Имаш ли някакво обяснение? — попита ме той, разчитайки мислите ми по израза на лицето ми.

— Очевидно „Слънчев крадец“ заслужава такъв компромис.

— Именно.

— Причина за което навярно е напредъкът на поднебесната техника.

— Звучи логично — кимна той, — макар да не ми харесва.

— Нито на мен. Но щом архонтите са готови да ни окажат такова високо доверие, мисля, че не бива да ги разочароваме.

Той се усмихна и отново ме стисна за лакътя. После се разделихме и всеки тръгна към кабинета си.

Гледката на любимото работно място ми подейства добре, но не и огромният куп свитъци на бюрото ми. До късно следобед успях да ги прегледам и да вляза в течение на делата на кораба. Поднесоха ми обяд и макар и насила, изядох по-голямата част с мисълта за десетте дена принудителна диета.

Близо до дъното на купчината се натъкнах на още доказателства за нарасналото значение на „Слънчев крадец“. Беше в официален свитък с печата на Делоската симахия и подписа на Кройс, архонт на Атина. В него се съобщаваше, че ще получим исканите от Михрадарий вещества от Афродита и Хермес. Прочетох го три пъти, за да се уверя, че няма да бъде придружено с орязване на бюджета, нито от огромно количество формуляри, с които да задоволя ненаситната алчност на атинската бюрокрация.

Това придаде тежест на хипотезата ми, но ме накара да почувствам нарастващо безпокойство. „Слънчев крадец“ бе като рисковано наддаване. Не можехме да гарантираме успеха му, нито дори, че ако се получи, ще можем да достигнем Слънцето и да откъснем фрагмент от него.

Вдигнах глава към Жълт заек.

— Необходимо ми е мнението на един спартанец — рекох.

Тя направи знак с отворена длан, сякаш ме подканяше да продължа.

Описах й ситуацията.

— Защо не се посъветваш с капитан Езон?

Поклатих глава.

— Нужно ми е мнение на външен човек. Какво мислиш по въпроса?

— Че успехът на твоя проект е в силна зависимост от Фортуна, една непостоянна богиня… — Тя млъкна.

— Продължавай — подканих я аз.

— И двамата архонти са благословени от Фортуна.

Засмях се. Имайки пред вид, че на младини Кройс и Милтиад са летели до Луната в плетен кош, окачен на сфера от огнезлато, нямаше как да не се съглася с нея.

— Но — продължи тя — след избирането им на тези постове нито един от тях не е рискувал да залага безопасността на Симахията, уповавайки се на тази благословия.

— В такъв случай защо да го правят сега?

— Не зная причината — погледна ме тя, — но трябва да е доста сериозна.

Кимнах и двамата потънахме в замислено мълчание.

С настъпването на вечерта Жълт заек настоя да се върнем в моята пещера, за да вечерям и да си почина. За вечеря имаше печено агнешко, пиле с къри и свежи плодове от Индия. Бяха сервирали и изобилно количество прясно изпечен хляб. Жълт заек яде съвсем малко, но по-скоро заради това, че бе потънала в дълбок размисъл, отколкото поради някаква спартанска претенциозност. Доста дълго време дъвка методично една агнешка мръвка и ряза портокала на все по-дребни късчета.

В края на вечерта извади дълга дървена луличка от кесията, напълни я с тютюн и я запали с пламъче от миниатюрна огнекутийка.

— За архонтите ли мислиш? — попитах.

Тя ме погледна за миг, облиза портокаловия сок от устните си и пое дълбока глътка дим от лулата.

— Не, опитвам се да разбера кой от членовете на твоя екипаж е шпионин.

— Шпионин? Кой може да е шпионин?

— Този, който е съобщил на поднебесните кога и къде да те нападнат.

— Защо според теб поднебесните са знаели?

Тя присви очи като учител, който се готви да даде съвет.

— Първо, те със сигурност знаят как изглеждаш. Второ, атакуваха кораба точно по времето, когато предните батареи бяха изтеглени и частично демонтирани във връзка с преоборудването на корпуса. И трето, летяха право към пещерата на мистерията, където ходиш само веднъж месечно.

Кимнах. Сбито и изчерпателно. В главата ми блесна слаба надежда. Ако е права и открием шпионина, опитите за покушение ще бъдат прекратени и ще мога да продължа необезпокояван работата над „Слънчев крадец“.

— Кого подозираш?

— Рамоночон, индиеца. — Произнесе го, сякаш беше обида.

Въздъхнах и се опитах да овладея гнева си заради откровеното й недоверие, но вместо чист, освежителен въздух вдъхнах вмирисан на земя дим.

— Защо него? — попитах през кашлица.

Тя изпусна нов облак дим, който сякаш засия на лунна светлина.

— Защото той проявява първия признак на предателството.

— И кой е той?

— Внезапна промяна в поведението — рече тя. — Понякога промяната е съвсем очевидна. Друг път предателят се опитва да го прикрие, но има начин да се проникне зад маскировката.

— Защо смяташ, че Рамоночон се държи различно? Та ти го познаваш едва от няколко седмици.

— Ти си този, който се тревожи от промененото му поведение. Наблюдавах реакцията ти и узнах много неща за двама ви.

Не си бях давал сметка, че безпокойствието ми е толкова очевидно. Рамоночон наистина се беше променил, бе станал резервиран и разсеян, но не можех да повярвам, че моят приятел би участвал в план за убийството ми. Реших да премина към нападение.

— Имаш ли някакви по-сериозни доказателства?

Тя поклати глава.

— В такъв случай те съветвам да ги намериш, преди да продължиш с обвиненията.

— Ще го направя — заяви тя и аз почувствах стаения гняв на Зевс в уверения й тон.

 

 

Два дена по-късно Рамоночон дойде да ме види в моя кабинет. Жълт заек обяви за приближаването му половин минута преди да чуя как чука на вратата.

— Нека влезе — рекох и моята телохранителка го последва вътре с уверената походка на тигър, преследващ елен.

Рамоночон пристъпи колебливо.

— Аякс, имаш ли малко свободно време? — попита той. — Трябва да разговарям с теб.

Погледнах петте свитъка на бюрото ми, всичко, което бе останало от купчината, образувала се по време на моето отсъствие.

— Винаги имам време за теб — отвърнах, сякаш му напомнях за позанемареното ни приятелство.

Рамоночон седна на стола пред бюрото, леко прегърбен, така че да не мога да видя изражението му.

— Предпочитам да разговаряме насаме — рече.

— Не — отсече Жълт заек и очите й се впиха в гърба му като копия от небесен огън.

— Аякс? — долових в гласа му молба.

— Съжалявам, Рамоночоне. Длъжен съм да изпълнявам решенията на Жълт заек, що се отнася до моята безопасност.

— Разбирам… — промърмори той и потъна в мълчание.

— За демонстрацията на Михрадарий ли става въпрос? — попитах след две напрегнати минути на тишина.

— Не точно — той се поколеба, сякаш се готвеше да добави нещо, после пак замълча.

Опитах с друга безопасна тема.

— Да нямаш проблеми с Клеон?

Той поклати глава. Взех си смокиня от купата на бюрото и му предложих. Той вдигна една с два пръста, огледа я, сякаш досега не бе виждал подобен плод, и я остави обратно. Накрая заговори:

— Аякс, замислял ли си се някога за моралната страна на това, което вършим?

Странен въпрос, най-малкото. Двамата с Рамоночон неведнъж бяхме разговаряли за история, теология, политика и много други неща, които в Академията се смятаха за маловажни, но никога за морал. На лицето ми вероятно се бе изписало удивление. Забелязах, че Жълт заек е застинала, погледът й беше още по-строг и аз почти можех да видя Дике, богинята на правосъдието, да наднича през пламтящите й очи.

Съсредоточих се върху Рамоночон, давайки си сметка, че няма да успея да завърша този разговор, ако продължавам да следя реакциите на Жълт заек. За мен наистина беше важно да разбера какво го измъчва и с какво бих могъл да му помогна.

— Да не би да питаш дали съм мислил за това по какъв начин „Слънчев крадец“ служи на каузата на доброто? Ако е така, то отговорът е очевиден. Службата на държавата е служба на народа и следователно служба в името на доброто.

— Не точно това ме измъчва — отвърна той, като подбираше внимателно думите си. Очевидно се опитваше да овладее измъчващите го чувства.

— Тогава може би става въпрос за нашите лични достойнства и промяната ни в хода на работата?

— Достойнства? — внезапно маската му се пропука. — Говорим за унищожаването на град с двумилионно население. За какви достойнства може да става дума? Как може това да е за добро?

— Във всяка война загиват невинни — изръмжа Жълт заек.

Той се обърна и я погледна. Не виждах лицето му, но това, което беше изписано там, накара очите на Жълт заек да се свият в две тесни цепки.

— Трябва ли да загинат два милиона цивилни? — попита Рамоночон.

Изправих се, заобиколих бюрото и застанах между двамата, така че да ме виждат.

— Поднебесният син — заговорих, — цялата им администрация и централният военен щаб се помещават в Хангксу. Според архонтите, ако унищожим града, ще нанесем смъртоносен удар на врага.

— Смъртоносен? — повтори той. — Питам се колко спартански генерали, колко архонти са изказвали подобно становище по време на тази безсмислена война.

— Безсмислена? — Жълт заек сграбчи дръжката на меча при това оскърбление към Спарта. — Да не обвиняваш генералния щаб в некомпетентност?

Рамоночон се направи, че не забелязва омразата, изписана на лицето й. Той събра ръце и сякаш черпеше спокойствие от невидим, вътрешен източник.

— Не, обвинявам ги задето не се учат от историята на войната.

Готвех се да заговоря, но Клио ме стисна за гърлото и ме накара да замълча.

— Преди деветстотин години — продължи Рамоночон — Александър отне от Поднебесното царство провинция Цин. В отговор поднебесните приключиха набързо гражданската война, която ги раздираше, и поставиха на трона първия император от династията Хан. Първото му решение бе да мобилизира на държавна служба всички даоистки алхимици, след което поиска от тях да осигурят на армията му оръжия, способни да противодействат на тези, създадени от Аристотел за войските на Александър. След смъртта на Александър армиите на Поднебесното царство използваха новото си въоръжение, за да прогонят Симахията от Цин чак до предишната граница с Индия.

Жълт заек ме погледна за потвърждение. Кимнах, все още неспособен да промълвя нито дума.

— Оттогава — заговори отново Рамоночон — Поднебесното царство успя да завладее и да изгуби Индия и Северна Персия, спартанската армия плени и изгуби Тибет и Цин. Точно в този момент армиите на Симахията и Царството се сражават по границата на Цин. Войниците си разменят удари на същото място, където е стоял самият Александър преди девет столетия. Как всичко това служи на доброто?

Клио ми разреши и аз заговорих:

— Като ни подтикна да се разширим и да прибавим към нашите територии Африка и страната на руссоите, както и половината Атлантея — отвърнах. — Освен това войната принуди Делоската симахия да се превърне в силна и стабилна централизирана империя вместо групичка разпокъсани градове-държави.

— Заслужаваше ли си тази стабилност толкова кръвопролития? — попита предизвикателно Рамоночон.

— Как можеш да питаш такова нещо? — подскочих. — Спомни си историята на твоята собствена страна. Когато Александър за пръв път достига Индия, той открива множество воюващи царства, всеки раджа предвожда собствена армия и се опитва да завладее съседите си. Благодарение на Симахията сега Индия е обединена. Малцина твои сънародници загиват в днешните войни, сравнени с огромния брой по време на тогавашните несекващи междуособици.

Жълт заек използва този момент, за да се намеси.

— И много повече спартанци са загинали в битка с вашите бунтовници, отколкото Индия е загубила във войната с поднебесните.

Реших, че е настъпило време да променя насоката на разговора. Жълт заек може да е най-чистият спартанец на света, но съвсем естествено тя е откърмена с недоверие към Индия заради някогашните бунтове и днешните будистки пацифистки движения.

— Има ли нещо друго? — попитах.

— Да. Какво ще кажеш за покваряването на науката и философията? — попита Рамоночон.

Изчервих се от срам. Нима можех да отрека, че войната е виновна за това? Жълт заек също мълчеше, усещах, че златистите й очи очакват от мен отговор, но аз нямах такъв.

— Е? — настояваше Рамоночон.

— Не войната е виновна за това — рекох. — А Александър и Аристотел. Ако Александър бе успял да завладее приживе цялото Поднебесно царство и беше приключил войната още тогава, Академията нямаше да се превърне в това, което е била по времето на Платон.

Рамоночон поклати натъжено глава, изправи се и заобиколи застаналата зад него Жълт заек.

Той отвори вратата, но се спря и ме погледна, преди да излезе.

— Спомни си последните думи на Сократ от неговите „Извинения“ — посъветва ме той и си тръгна.

Потънах в мълчание, смутен от странния разговор. Жълт заек се покашля и попита:

— Какви са тези „Извинения“?

— Последният диалог с Платон, публикуван посмъртно. — Тя продължаваше да ме гледа заинтригувано и това ме изненада. — Предполагам, че не си чела Платон.

Тя поклати глава, но не бях изненадан — дори в Академията го четат малцина, какво остава за спартанците.

Почувствах внезапна вълна от умора, станах, отидох до кушетката и се излегнах, загледан в стоманените подпори, подсилващи гранитния таван на кабинета ми.

— „Извиненията“ са за скалъпен процес, в който Сократ бил обвинен, че е безнадеждно изостанал и неспособен да проумее съвременната философия, противниците му са от така нареченото „поколение на младите философи“, с други думи, учени. Описаният там процес едва ли може да бъде пример за правосъдие, заседателите си запушват ушите или тропат по пода всеки път, когато Сократ взима думата. Въпросите му остават без отговори, съдията не му позволява да призове свидетели и когато идва време да произнесат присъдата, която ще бъде смърт или изгнание, завързват очите на статуята на Дике. Накрая Сократ изпива отрова от бучиниш, предпочитайки да умре, вместо да живее в този свят на учени. Но всичко това не отговаря на истината. Сократ умира от старост, уважаван навсякъде из Атина. Цялата пиеса е всъщност една горчива полемика, Платон се гневи на Аристотел и учените, които превземат властта в Академията и му отнемат славата.

Тя кимна бавно.

— А последните думи на Сократ?

Засмях се и си взех една смокиня.

— Неговите истински последни думи са: „Дължа на Асклепий едно пиле“. Изглежда е забравил да направи жертвоприношение пред бога лечител. В „Извинения“ той казва: „Не мога да живея в свят, в който философите са забравили да се съмняват“.

Тя повдигна вежди.

— Странни думи…

— Сократ е смятал, че съмнението е съществено за философията. Платон пък твърдял, че абсолютната увереност на Аристотел в науката предава този идеал. Платон така и не е разбрал, че научният подход по принцип се основава на съмнението.

— Благодаря ти — кимна тя. — Разясненията ти бяха много полезни.

Отпих от виното.

— Ще ми се да знаех защо Рамоночон го спомена.

— Беше предупреждение — рече капитан Жълт заек.

— Ако е шпионин, защо ще ме предупреждава?

— Дори шпионите имат приятели — посочи тя и надзърна през вратата, за да се увери, че си е тръгнал.

Бих искал да мога да кажа, че не само чух, но и разбрах какво се опитва да ми каже Рамоночон. Но не беше така. Цялото ми внимание беше съсредоточено върху „Слънчев крадец“ и изпълнението на собствените ми задължения. Не моля прошка заради невежеството и надменността си, защото не я заслужавам.

 

 

Демонстрацията на Михрадарий се състоя след няколко Дена. Клеон ни изведе в една точка над центъра на Атлантическия океан и чрез благоразумен баланс между баласта и левитиращите сфери го задържа в неподвижно състояние. Както слънцето, така и луната се намираха от обратната страна на Земята, но планетите и неподвижните звезди бяха като съдници на нашата работа.

Моите персийски помощници бяха организирали голямо празненство в столовата, преди да бъде извършен опитът. Имаше печени прасета и овце. Пилета, задушени в лозови листа. Пресни плодове и варени зеленчуци изпълваха десетките подноси. На една маса бяха подредени сирена от всички краища на Симахията и хляб от пшеница, ръж и царевица. За да останат мислите ни ясни, робите поднасяха плодови сокове и съвсем малко вино.

Михрадарий бе облякъл официалната си тога и дори беше сресал косата си по атинска мода. Той се появи сред тълпа млади учени, на които благодари тържествено за помощта и съдействието. Никога не съм имал смелостта да празнувам преди някое изпитание, но на Михрадарий не му липсваше увереност.

Видях Клеон да обикаля край масите, следван от красива, мускулеста робиня, която носеше голям сребърен поднос. Щом видеше любим сладкиш или плод, той го вземаше и го поставяше върху подноса. След около четвърт час подобни упражнения подносът бе отрупан с ястия за трима души. Доволен, моят старши навигатор напусна столовата и отиде в кулата да се подготви за изпитанието.

Рамоночон почти не яде и не пи, за да бъде нащрек по време на представянето на Михрадарий.

Аз също хапнах съвсем малко, като се опитах да успокоя стомаха си с овче мляко и хляб. Тревогата от предстоящия опит и решенията, които трябваше да взема, в случай че той се провалеше, ми убиваха апетита.

След като се нахранихме, Михрадарий ни поведе към игралната площадка на десния борд, откъдето се виждаше като на длан браздата, в която бе монтирана вагонетката на мрежата. Бяха изминали две години, откакто динамиците на Рамоночон изкопаха браздата в тялото на „Сълзата на Чандра“. Използваха за целта вода и я шлифоваха с огън и въздух, докато стана толкова гладка, колкото може да е небесната материя в човешки ръце. След това положиха алуминиеви релси в канавки от лунен камък, а върху тях поставиха медната вагонетка с колела от сребровъздух. Оттогава тя си стои там с небесно търпение в очакване хората да я използват.

Михрадарий ни отведе при ръба на площадката, в непосредствена близост до вагонетката. Искрящи нишки от афродитска материя се протягаха от снабденото с колела кълбо до кутията, в която бе прототипната мрежа. Кутията на свой ред беше свързана чрез дебела тръба със специално конструирано вакуумно оръдие, самата мрежа бе прекарана през дулото на оръдието и прибрана във вътрешността му в очакване да бъде изстреляна.

Недалеч от десния борд на „Сълзата на Чандра“ един от младшите навигатори на Клеон кръжеше с лунна шейна — диск от сияещо лунно вещество с диаметър десет стъпки, чиито заоблени ръбове бяха нашарени с огнезлатните топки на прибрани в кухини витла, които се изтегляха навън с помощта на направляващи жици. На седалката зад пилота бе закрепена висока шест стъпки огнеупорна кутия, която съдържаше симулацията на слънчев фрагмент.

Михрадарий застана при вакуумното оръдие и ни даде знак да запазим тишина.

— Командир Аякс, командир Езон и вие, мои колеги. Искам в началото да ви кажа, че идеята за този опит не е моя. Някои от вас знаят защо е необходим, за останалите информацията не е от значение. Но макар в началото да бях против, през последните три седмици се ентусиазирах. Ще станете свидетели на практическото приложение на устройството, над което работим. Ще вкусите съвсем малко от бъдещия грандиозен успех, който ще постигнем, когато приближим слънцето и откраднем истинско парче от него.

Той погледна към мен.

— Командире, мога ли да започвам?

— Започнете, главен уранолог — отвърнах тържествено и гласът ми стигна надалеч в хладния въздух.

Михрадарий взе една факла и я размаха към лунната шейна. Навигаторът вдигна десница в знак, че е приел сигнала, и дръпна направляващите жици. Шест витла се показаха откъм десния борд на диска. Въздухът от тази страна се разреди и сребристото сияние на шейната се усили. След кратка пауза шейната започна да се отдалечава, плъзгайки се в разредения въздух като сребърна монета върху гладко езеро.

Проследихме я с погледи, докато стигна на две мили от кораба, където отново забави ход.

Минута по-късно над диска се появи златисточервено кълбо, което започна да се издига нагоре в грациозна дъга и да се разширява с набиране на височина. Огнената топка мигновено засенчи сребристото сияние на шейната и се отдалечи настрани от нея и от нашия кораб. Михрадарий почака, докато топката, която сега вече достигаше стотина метра в диаметър, се озова на половин миля от „Сълзата на Чандра“, и дръпна ръчката, която задействаше оръдието. Слънчевата мрежа излетя със свистене, образувайки две успоредни спираловидни линии в небето.

Кафявите, зелени и сребристи нишки от небесна материя продължиха да се извисяват нагоре, докато се изравниха със сферата от симулиран слънчев огън. След това се събраха, вплитайки се от другата страна на сферата. Огненото кълбо продължаваше да се носи, но сега движението му бе ограничено в определена орбита около „Сълзата на Чандра“. Вагонетката се премести с рязко дръпване до ръба на борда, теглена по релсите от фалшивата огнена топка.

Псевдослънчевият фрагмент обиколи веднъж, два пъти, три пъти около нас, като всяка обиколка му отнемаше около минута. Затаих дъх в очакване всеки миг да чуя пронизителни звуци и стържене от дълбините на кораба, но долових само слабо шумолене и никакви вибрации откъм корпуса.

Михрадарий подаде сигнал към кулата да включат двигателите. Клеон прибра баластните и левитиращите сфери и разгъна малките предни третични витла. Освободен от тази въздушна котва, моят кораб се понесе плавно към Атлантея. Движехме се гладко и равномерно, сякаш въобще не теглехме на буксир топка от огън със собствени представи за естественото движение, което трябва да следва.

Учени и войници избухнаха в аплодисменти, благодарствени възгласи към Атина и Аристотел. Аз самият взех купа с вино и я отнесох на Михрадарий.

— Добра работа, главен уранолог — рекох зарадвано и му подадох купата, за да пие от моите ръце. — Можеш да продължиш със слънчевата мрежа Делта.

— Благодаря, командире — отвърна той и изпи виното на един дъх.

Обърнах се към Рамоночон и повдигнах вежди.

— Е?

— Това е Майя — прошепна той. — Илюзия.

— Какво искаш да кажеш?

— Само че това, което видяхме, е невъзможно.

Той ми обърна гръб и се скри в тълпата.

Слънчевата мрежа бе прибрана след час, извлякоха небесната материя от огнената топка и земният огън се разсея из облаците. След като приключи опасната част от експеримента, празненството се разгърна с нови сили и сега вече робите разнасяха купи с неразредено вино.

Четири часа по-късно над Северна Атлантея бавно се спусна нощ. Езон, Жълт заек и аз напуснахме незабелязано тълпата и се разположихме на един полегат склон на хълма. Двамата с Езон седяхме и пиехме. Жълт заек стоеше на пост и всмукваше дим от дългата си лула.

Не бяхме успели още да заговорим, когато в небето се появи сребърно петно, което се носеше право към нас.

— Залегни! — извика моята телохранителка и аз се хвърлих зад нея.

Жълт заек и Езон извадиха вакууметите си и зачакаха. Успокоиха се след няколко минути, когато петното се преобрази в лунна шейна. Тя се снижи, плъзна се на двайсетина стъпки над повърхността на моя кораб и се насочи право към хълма. Докато се приближаваше, забелязах, че дискът пренася не само небесния навигатор, но и десетина войници. Претъпканият летателен съд едва се държеше във въздуха.

Шейната се приземи на няколко крачки от нас. Стената от войници се разтвори, навигаторът се спусна на земята и закрачи към нас, понесъл бронзов калъф за свитъци. Беше жена, облечена в червена туника с железни знаци на раменете — униформата на личните куриери на архонтите.

Тя отдаде чест на Езон и на мен и ми подаде свитъка. Счупих внимателно двойния печат и го разгърнах, след това го приближих до очите си, за да мога да разчета сложните заврънкулки на Кройс на бледата лунна светлина.

— Какво е това? — попита Езон.

Прочетох съобщението два пъти, преди да намеря сили да заговоря, защото имах чувството, че халюцинирам.

— Наредено ни е двамата с теб незабавно да придружим пратеника до Делос. Архонтите искат лично да ни инструктират, преди да отлетим за Слънцето.

— Но ние още не сме готови — заяви объркано Езон.

— Зная. Надявам се, че ще успеем да убедим в това Кройс и Милтиад.

— Най-добре да свикаме незабавно командния състав и да им съобщим, че напускаме…

Изведнъж Жълт заек хукна надолу по хълма.

— Ей, спри! — извика тя напред и после през рамо към войниците: — Пазете командир Аякс!

С Езон се спогледахме, сетне я последвахме, заобиколени от войниците.

Жълт заек тичаше право към установката за изстрелване на мрежата. Когато я застигнахме, беше вдигнала Рамоночон за яката и краката му висяха във въздуха.

— Свали го долу! — извиках аз.

Тя поклати глава и посочи въргалящите се на земята дървени парчета.

— Опита се да хвърли това зад борда.

Коленичих и разрових внимателно треските от черешово дърво. Пръстите ми докоснаха метал и аз извадих две дървени парченца, от които се подаваха златни игли, и две други със закривени сребърни игли.

Погледнах към Езон.

— Приличат на останки от даоистко оръжие.

Езон изръмжа.

— Главен динамик Рамоночон, вие сте арестуван. Затворете го в килията до тази на поднебесния лекар. Ще се занимаем с него, щом двамата с Аякс се върнем от Делос.

Рамоночон внезапно увисна в ръцете на Жълт заек и лицето му побледня.

— Не е истина, нали? — попитах го аз на родния му език. — Ти не си шпионин.

Той ме погледна с тъжните си кафяви очи, но не каза нищо.

— Кълна се във водите на Стикс, че ще ти повярвам — рекох.

— Не, Аякс — промълви той. — Не съм шпионин, но не мога да го докажа.

— Тогава аз ще го докажа — заявих, уверен в правотата си.