Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (3)

γ

Тихи спорещи гласове, идещи иззад завесата на входната врата, ме извадиха от лепкавата просъница. Бяха като първия късен есенен повей, възвестяващ наближаващата зима.

— Какво става тук? — чух глас с подчертан индийски акцент. Само след секунда го познах: Рамоночон! Слава на боговете, че беше жив и здрав! — Къде е Аякс?

— Командир Аякс е вътре — отвърна капитан Жълт заек. — Не може да влезете.

Седнах на кушетката, отметнах тънката завивка, загърнах се с тогата, която бях носил предната вечер, и дръпнах завесата. Жълт заек незабавно застана между мен и Рамоночон и ми даде знак с ръка да не се приближавам повече.

— Аякс — обърна се към мен Рамоночон. — Какво означава всичко това? Защо си под охрана?

Рамоночон бе отслабнал видимо през месеца, откакто се бяхме разделили, късата индийска туника висеше върху мършавото му тяло. Лицето му имаше измъчен вид, сякаш не беше спал от векове. Кожата му беше изсъхнала и напукана, като да го бяха прекарали през цех за щавене на кожи. Само в гласа му се долавяше необичайно спокойствие, все едно че на главата му не висяха хиляди нерешени задачи.

— Всичко е наред, капитан Жълт заек — рекох. — Това е главен динамик Рамоночон, мой колега и приятел. — Обърнах се към индиеца. — Влез в спалнята, ще ти обясня.

Моята телохранителка отстъпи встрани и аз пропуснах Рамоночон през завесата. Тя обаче ни последва, като не сваляше бдителен поглед от приятеля ми.

Рамоночон наклони глава и ме погледна подканящо.

— Бях нападнат, докато се връщах в Атина.

Той се оцъкли и лицето му придоби израз, заради който немалко от онези, които не го познаваха, го смятаха за тъповат. След това примигна, навярно осъзнал как изглежда, пое си четири пъти дълбоко въздух и смени това изражение със загадъчно безразличие.

— Нападнат? — повтори той, като че току-що бях казал някаква шега.

— Бойно хвърчило, което се появи неочаквано в средиземноморското небе и се опита да потопи търговския кораб, с който плавах.

— Бойно хвърчило? Тук? Това е… — той млъкна и пое нови четири бавни вдишвания. — Как е възможно такова нещо?

Нямах отговор. Донякъде ми беше трудно да проумея държанието му. Можех само да изучавам лицето му, преминаващо през мигове на изненада, вдишване и контрол. Все едно да гледаш актьор, подготвящ се за роля, която не му е по вкуса.

— На теб да ти се е случило нещо? — попитах. — Някакви проблеми по обратния път от Индия?

— Не, Аякс — отвърна той, — пътуването ми беше безметежно. Разкажи ми повече за тази атака срещу теб.

Докато му описвах случката, очите му се разширяваха все повече и на лицето му се четеше недоверие. Донякъде се успокоих от нормалната му реакция, но тъкмо когато „Лисандер“ трябваше да свали вражеския въздухолет с един точен изстрел, изненадата на лицето му се скри, заменена от онова сънено изражение на овладяно вълнение, сякаш актьорът познаваше добре тази част и си беше поставил маската на спокоен демон.

Разстроен, помъчих се да го предизвикам, като описах подробно опасността, на която бях изложен, назряващата експлозия на парната машина и намесата ми за спасяването на кораба. Но Рамоночон остана безразличен. Разказът ми приключи без коментар след момента, в който капитан Жълт заек ме взе на борда на „Лисандер“.

Рамоночон помълча известно време, след това попита с отлично овладян глас:

— Кога най-рано можем да те качим на кораба, за да си в безопасност?

Вместо мен отговори Жълт заек:

— „Сълзата на Чандра“ ще пристигне на небесния пристан в Атина в един следобед.

Погледнах към водния часовник в североизточния ъгъл на стаята. Оставаха ни пет часа. Мисълта, че трябва ги прекарам в Академията и да приема колегите, които ще дойдат да ме поздравят за снощния ми „триумф“, накара стомаха ми да се свие мъчително. Исках да се махна оттук, преди останалите да са се събудили.

Но къде да ида? Внезапно пробуден спомен, придружен от деликатния мирис на цветя и мед, ме примами към едно от любимите ми места в Атина.

Имаше една малка пекарна на ъгъла на тясна уличка на половин миля от Академията, встрани от шумотевицата на булевардите. Пекарят беше възрастен човек, чието семейство се занимаваше с този занаят от хиляда и двеста години. Каменните стени бяха просмукани със сладникавото ухание на прясно изпечен хляб, замесен по рецепта, която не беше променяна от векове. Единствената разлика между този пекар и неговия прапрапрадядо беше, че използваше фурна от самозагряващ се метал вместо от тухли и пепел.

Не се сещах за друго местенце, където бих искал да бъда. Представях си как похапвам димящ хляб с маслини и зехтин и обсъждам миналото на Атина с пекаря, търсейки утеха в любимата ми история.

Казах на капитан Жълт заек, че ми се ще да се разходя по атинските улици и да се срещна с истински, нормални хора, живеещи както своите предци още от времето на микенците, които са охранявали Пелопонес, а не с досадни чиновници и надменни учени.

— Не, командире — отсече Жълт заек с решителността на Зевс, когато съобщава какво е отсъдил. — Не мога да ти позволя да поемаш повече рискове.

Дочух шумове откъм коридора, роби, които миеха пода и бършеха прах от статуите. Скоро студентите щяха да се събудят за сутрешните си занимания и заедно с тях щяха да наизлизат преподавателите. Академията се размърдваше и аз исках да я напусна, преди да примигне с гурелясали очи и да ме забележи.

Атина ме потупа лекичко по рамото и ми прошепна кой път да избера. Въпреки че моята телохранителка ми забраняваше да посетя сърцето на града, тя не можеше да ми попречи да видя душата му. Обърнах се към капитан Жълт заек:

— Може ли да отидем в Акропола? Бих искал да помоля за прошка Клио.

— Разбира се — рече тя и в блясъка на златистите й очи съзрях одобрение. — Дори поднебесните не биха нападнали едно светилище на боговете.

Наплисках се със студена вода и полях тялото си с благовонно масло, облякох туниката си за пътуване, взех две ябълки и парче хляб от препълнения поднос, който донесе една робиня, и заедно с Жълт заек и Рамоночон напуснах Академията. Дори не погледнах назад към стаите и горичката, които едва ли щях пак да видя.

 

 

Капитан Жълт заек поръча да ни отделят самостоятелна капсула във вакуумния тунел. Мъжете, които охраняваха станцията, взеха да мърморят недоволно, когато се образува малко задръстване, но нито един войник не би дръзнал да оспори заповедта на спартански офицер. Пътуването от покрайнините до центъра на Атина премина спокойно и безметежно. Бях погълнат от мислите си, търсейки най-добрата форма да поднеса извинения. Рамоночон се бе облегнал на седалката и навиваше тънка кожена каишка. Беше затворил очи и си шепнеше тихо, но не чувах думите, които произнасяше. Капитан Жълт заек седеше до мен с изпънат гръб, зорки очи, едната ръка положена на дръжката на меча, другата върху торбата с амуниции в основата на вакуумета. Изглеждаше като назряваща буря, готова да порази всеки със светкавиците си.

Слязохме на последната станция и късно сутринта се озовахме близо до западната стена на Акропола, откъдето изкатерихме стълбището към свещения хълм. Пред портата вече се бе скупчила малка тълпа поклонници. Жителите на Атина идваха да отдадат почит и да помолят боговете за благоразположение в техните начинания, а заедно с тях се редяха и гости от провинцията, тръпнещи да зърнат с очите си оригиналната статуя на Атина, от която са направени безброй копия за всички храмове на Симахията.

След като се озовахме зад стените на светинята, капитан Жълт заек изглежда почувства, че сме в безопасност, и ни остави с Рамоночон сами, за да навести малкия храм на Атина Нике, който бе южно от входа. Предположих, че е отишла да моли богинята на победата за помощ при изпълнение на дълга й.

Рамоночон и аз се изкачихме до върха, заобиколихме синьо-червения Партенон, преминахме по каменната пътека до другата страна на Акропола и влязохме в Ерехтейона, където се помещават повечето богове. Подминахме статуята на Атина, закрилницата на града, и се спуснахме по късото стълбище до галерията с по-маловажните богове.

Приближих неуверено нишата, където се помещаваха Музите, свел глава, протегнал ръце с купичка вино, което предлагах като възлияние на Клио, сетне й зашепнах:

— Богиньо, която ме спаси от отчаянието и ме дари с нов живот, която напълни устата ми с правдиви думи, когато не знаех какво да кажа. Прости ми, че не завърших речта ти в Академията. Но те нямаше да ме чуят. Оставям се на милостта ти и се кълна пред Зевс на небесата, Посейдон във водите и Хадес под земята да сторя всичко, що е нужно, за да ти служа вярно оттук насетне.

Обърнах гръб на гладко издълбаната ниша и видях Рамоночон да се кланя престорено на боговете, а на лицето му, за моя изненада, се четеше безразличие, дори отвращение. Не можех да разбера какво е станало с него. Винаги е бил богобоязлив човечец, пламенен в молитвите си и пожертвованията към огромния брой индуистки богове, но не е пропускал да отдава почитта си и на гръцките. Нямах търпение да го укоря за поведението му, но не посмях да го сторя пред боговете, на чието благоразположение разчитах.

Тъкмо бях приключил с молитвите си пред Музата и се готвех да си вървя, когато Рамоночон протегна ръка и ме спря. Даде ми знак да се отстраним от десетината поклонници, наобиколили статуите на божествата.

В един тъмен ъгъл Рамоночон бръкна под туниката си, извади свитък и го пъхна в ръкава на моята тога.

Свитъкът не беше папирус, а притежаваше крехката чупливост на оризова хартия, което означаваше, че идва от Поднебесното царство. Разгънах началото и видях сложните йероглифи, които използват за писане поднебесните. Заглавието гласеше: „Записки на историка“ от Съма Циен.

Едва не скъсах хартията от вълнение. Ето един документ, за който бях чувал само слухове. Беше написан от най-великия историк на Поднебесното царство и според запознати описваше в подробности нападенията на Александър срещу поднебесните и политическите катаклизми, които бе предизвикал сред тях.

— Зная, че отдавна мечтаеш да го прочетеш — произнесе Рамоночон с тънка усмивка, прикриваща задоволството му.

— Благодаря ти — прошепнах, но не знаех дали казвам тези думи на приятеля си, или на богинята на историята, която с това вероятно ми даваше знак, че ми е простила. — Как Се сдоби с това? — попитах Рамоночон.

— Натъкнах се случайно на него в Индия — отвърна той уклончиво. Разбрах, че не иска да ми разкрива повече.

Скрих документа грижливо в гънките на тогата си, тъй като никак не исках моята телохранителка да забележи, че нося в себе си поднебесни документи. Спартанците изпитват вродено недоверие към всички, които проявяват прекомерен интерес към врага.

Открихме капитан Жълт заек в Партенона и се присъединихме към тълпата, която поднасяше дарове на позлатената статуя на Атина. Обиколихме храма, като зяпахме тълпата и спряхме при скалата, откъдето се разкриваше великолепна гледка към града. Хелиос бе достигнал най-високата точка на своето пътуване през небето. След това се върнахме при капсулата и прекосихме за съвсем кратко града, за да се срещнем със „Сълзата на Чандра“.

Мерките за безопасност в околностите на небесния пристан бяха по-затегнати от всякога. Четирима пазачи вместо обичайните двама стояха при масивните стоманени врати, водещи към сложния лабиринт от складове, канцеларии и жилищни помещения за робите около високия стоманен стълб на пристана. Часовоите прегледаха три пъти идентификационния ми свитък, опипвайки печатите за признаци на фалшификация, и се увериха, че съответствам напълно на описанието в него. С Рамоночон бяха още по-внимателни и дори поискаха от мен да се закълна във водата, земята и вятъра, че той е точно този, за когото се твърди в документите. Капитан Жълт заек, разбира се, бе пропусната безпрепятствено. Няма никакъв начин да се фалшифицира спартанското излъчване, което тя притежаваше, и нито един обикновен войник не би подложил на съмнение почтеността на спартански офицер.

Проправихме си път през тълпата от роби, товарещи огромни дървени сандъци на широки бронзови левитиращи платформи, увиснали на сантиметри над земята; чиновници, проверяващи товарителниците и нареждащи на робите да отнесат този товар лунно вещество в онзи склад, да извадят сандък с току-що произведени вакуумети, да го приготвят за изпращане и да внимават къде мъкнат палетите със злато. „Гледайте какво правите, мързеливи северняци, не знаете ли, че ониксът е чуплив?“ „Отваряй си очите, ей, ти, ох, прощавайте, командире… капитане… Вътрешната порта е в тази посока“.

Бяхме подложени още веднъж на щателна проверка при вътрешната порта, водеща към двора, който заобикаляше самия пристан. Докато чакахме да преминем през този контролен пункт, над нас се появи „Сълзата на Чандра“. Приближаваше се откъм източния хоризонт. Моят кораб представляваше дълъг цяла миля къс от Луната, оформен от екипа на Рамоночон като идеална сребърна сълза. Той прелетя величествено над града, в началото само блещукащ диск в небето, не по-голям от обол. Десетина малки черни точки се виждаха по долната му страна — напълнени с вода баластни топки, които контролираха снижаването на кораба. „Сълзата на Чандра“ нарастваше с приближаването си към земята. Сребристата светлина, която разпръскваше, бързо се усилваше и накрая засенчи сиянието на слънцето. На около миля над повърхността корабът се скачи с върха на небесния пристан. Чу се дрънчене на стомана и тънко, пронизително пищене, наподобяващо звука от каменна камбана, но това бе неподправеният хармоничен тон на Луната, една от седемте ноти от музиката на сферите.

Вдигнах изпълнен с копнеж поглед и единствената ми мисъл беше как час по-скоро да се озова на борда.

Най-сетне ни пропуснаха през последната врата в централния двор. Тук имаше тълпа от роби и войници. Войниците проверяваха щателно съдържанието на сандъците, преди да ги оставят на робите. На свой ред робите отнасяха товара до полусферични транспортни капсули, след което изтикваха капсулите в празните, издигащи се нагоре тръби на пристана. Огромни парни машини със свистене изсмукваха въздуха от тръбите. След това земята затреперваше, докато изтласкващата лопата, скрита в дъното на тръбата, притискаше капсулата и я изстрелваше силно право нагоре към товарния отсек на „Сълзата на Чандра“.

Сред цялата тази бъркотия ние забелязахме един човек, който не беше облечен нито като войник, нито като роб. Клеон, с късата си критска туника и плетените въжени сандали.

Той прекоси двора тичешком като подплашено пиле, посочи няколко сандъка и настоя те да са следващите, които да натоварят. Ухилих се на Рамоночон и той ми отвърна с полуусмивка, която бързо се стопи.

— Клеоне, какво е това? — извиках, за да ме чуе над свистенето на парната турбина.

— Аякс! — изпищя радостно той. — Няма да повярваш какво се случи! Аз… — обърна се и кресна на един войник, който се беше отправил към тръбата. — Внимавай с това вътре! Можеш да купиш половин Персия с него! — сетне се обърна към мен. — Взех арески витла. Ще спестим цяла седмица от полета.

— Какво си направил? — поклатих глава, надявайки се шумът да ми е попречил да чуя правилно. Ареските витла са най-мощните въздухоразредители, конструирани някога. Напълно сглобени, те представляват четирийсет пръчки от монолитно огнезлато, всяка дълга по половин миля. Бяха предназначени за изследователска мисия до петата планета, не за „Сълзата на Чандра“. Потреперих при мисълта каква дупка е зейнала в бюджета ни и колко много услуги ще дължим двамата с Езон на командирите на другите проекти. — Проклет да си, Клеоне! Пратих те в Крит да смениш няколко счупени витла, не да откраднеш най-скъпите устройства, изработвани някога от Академията. И какво толкова каза, че да накараш небесните навигатори да ти ги дадат?

Клеон се засмя налудничаво. Зъбите му блеснаха насред мургавото лице, кафявите му очи излъчваха сребриста светлина.

— Показах им пълномощното, което получи от Кройс.

Поклатих смаяно глава. Атинските архонти ще поискат главата ми на поднос заради подобно неправомерно използване на пълномощното.

Клеон ме потупа успокоително по ръката.

— Не бери грижа. Ареските конструктори пратиха куриер до Делос, преди да ми дадат витлата. Кройс лично одобри прехвърлянето. Гилдията на небесните навигатори ми е толкова ядосана, задето им измъкнах този дар божи под носа, че нищо чудно да ме изгонят завинаги.

Не можех да повярвам, че подобно нещо го прави щастлив.

— Тези витла бяха предназначени за „Копието на Арес“. Даваш ли си сметка какви сериозни преустройства ще трябва да извършим по корпуса на „Сълзата на Чандра“, за да можем да полетим?

— Това не е проблем — започна той да си тананика радостно и се обърна към Рамоночон. — Няма да е трудно да се нанесат корекции в динамиката, нали?

Рамоночон примигна, сякаш не беше чул разговора ни.

— Хъм. Ами да, предполагам…

Да не би всички мои подчинени да се бяха побъркали? Цели две години Рамоночон ваеше „Сълзата на Чандра“ така, че да може да полети до Хелиос и да се върне обратно, със или без парче от Слънцето. Сега Клеон само с един замах бе обезсмислил труда му, а Рамоночон се държеше така, сякаш ставаше въпрос за съвсем дребен проблем.

— Да вървим — подкани ни Клеон. — Ще вземем следващата капсула нагоре. Нямам търпение да започна преизчисленията на курса на полета.

Той изтича при пътническата капсула и се шмугна вътре.

Рамоночон сви рамене и го последва в полусферата със стени от огнезлато и стомана. Пристъпих след тях, а капитан Жълт заек беше последна.

Четиримата се пристегнахме с ремъци за подплатения с памучен килим стоманен под, облицован с дебела кожа и с достатъчно възглавници, за да се чувства удобно дори някоя индийска принцеса. Усетих леко сътресение под нас и през едно от малките прозорчета видях роби да наместват левитираща платформа под капсулата и да ни дърпат към тръбата на небесния пристан.

Погледнах нагоре през прозрачния кварцов покрив, зад който имаше цяла миля от мрак, осеян с мънички сияещи точици от огнезлато. Стълб от звезди, различими съвсем ясно в разредения въздух, през който щяхме да прелетим като изстрелян от оръдие снаряд.

Парните двигатели засвириха, докато изсмукваха въздуха от тръбата. Ние чакахме. Рамоночон дишаше отмерено. Клеон си подсвиркваше, изчислявайки най-добрата траектория за движение между небесните сфери с музикалните формули на Питагор. Капитан Жълт заек лежеше неподвижно като труп. Аз се вкопчих в меките възглавници под мен и започнах да отброявам назад от сто.

На шейсет и четири изтласкващата лопата се блъсна в основата на капсулата и ние полетяхме нагоре. Дъхът ми секна, докато се стрелнахме от изкуствените звезди към истинските.

Минута по-късно последва оглушително дрънчене от сблъскването на полусферичната капсула с върха на стълба. Кожените ремъци се впиха в гърдите и краката ми за един кратък миг, в който тялото ми се опитваше да продължи полета. След секундно колебание във въздуха капсулата се отказа от първоначалната си посока и падна обратно, но само няколко стъпки. Подът издрънча като приглушен гонг, пращайки мъчителни тръпки по тялото ми, и ние се блъснахме в прихващащата платформа, разгъната автоматично от хангара на кораба, за да не позволи да пропаднем обратно.

Поех си дъх и започнах бавно да разкопчавам ремъците. Чувствах мускулите си крехки и трошливи като изсъхнала тръстика. Страничната врата на тръбата се отвори и през нея нахлу свеж въздух и светлина. Двама корабни роби изтеглиха капсулата и затвориха тръбата, за да може да бъде обезвъздушена за следващия товар нагоре. Сега вече отвориха вратата и на капсулата и водени от капитан Жълт заек, ние я напуснахме и се озовахме сред сребристия пейзаж на моя кораб. Прохладният, чист въздух на височината, на която се намирахме, погали приятно кожата ми, всмуквайки влагата, която носех със себе си от повърхността. Подът се притискаше към краката ни, но аз знаех, че това е само естественото кръгово движение на лунната материя, което се сблъскваше със също така естествения стремеж на моето тяло към Земята. Въпреки това го възприех като любяща прегръдка.

От сребристото сияние изникна мъж с броня от черен бронз и ми отдаде отривисто чест. Анаксамандър, началникът на охраната на „Сълзата на Чандра“, изглеждаше същият, както преди месец, когато напуснах кораба: висок, с лъскава тъмна кожа, мускулест, перфектният образ на спартански офицер — само дето, за негово съжаление, не беше спартанец, нито бе получил обучението си в най-доброто военно училище на света. Гордата му осанка и мрачното стоическо лице само целяха да прикрият яда му от факта, че беше достигнал най-горното стъпало, което щяха да му позволят в армията на Делоската симахия.

— Командир Езон разпореди среща на командния състав след час — обяви той, без да си прави труда да ни поздравява.

Кимнах. Също и Рамоночон. Клеон изглеждаше съкрушен.

— Но аз трябва да инсталирам витлата.

— Няма време — изръмжа Анаксамандър. — Моите хора… — продължи той и в гласа му се долови гордост, че разполага с хора под своя команда. — Моите хора ще трябва да проверят сандъците от капсулата, преди да бъде разопаковано снаряжението. — Той направи пауза и огледа Клеон от височината на своите два метра. — Става въпрос за безопасността на кораба.

Анаксамандър се обърна към мен, но когато погледна над рамото ми към капитан Жълт заек, обичайната му арогантност се пропука. Спартанската й перфектност заслепяваше неговото умело прикривано позьорство, както светлината на слънцето заслепява тази на лампата.

— Среща след час — смотолеви той и отново ми отдаде чест, по-несръчно от когато и да било.

Клеон видя в това възможност да влезе в спор с началника на охраната, но Рамоночон го спря с леко потупване по рамото.

— Работата няма да ни избяга. Командир Езон сигурно има важни причини, за да ни кани на среща.

Рамоночон ме погледна въпросително и аз поклатих глава. Като се изключи безстрашният му стил на пилотиране, Клеон беше човек неуравновесен и склонен да се поддава на настроения. Не ми се щеше аз да съм този, който ще му разкаже за нападението.

Клеон ни изгледа ядосано, после фиксира с поглед Анаксамандър.

— Кога смяташ, че ще бъдат натоварени и последните припаси?

— След двайсет минути.

— В такъв случай ще се погрижа да потеглим преди началото на срещата.

Клеон вдигна пътническата си чанта и калъфа с лирата, кимна на останалите, обърна се към носа на кораба и се отдалечи с толкова достойнство, колкото можеше да има в походката на наперен щурец. Проследих го как подприпква през равнината, която делеше хангара на кораба от навигационната кула, където живееше и работеше. Изгубих го, след като изчезна зад мраморния амфитеатър, който се издигаше непосредствено пред сияещата кула от гранит и лунна скала, помещаваща моя дом.

Рамоночон ми кимна и пое с неуверена крачка към кърмата, заобикаляйки високия хълм в центъра на „Сълзата на Чандра“, вероятно за да се насочи към подземната лаборатория.

Десетина от войниците на Анаксамандър вече се бяха събрали и чакаха нетърпеливо пред вратата на тръбата. Зад тях два пъти по толкова мускулести роби северняци пристъпваха от крак на крак. Бях отсъствал толкова дълго, че ми трябваха няколко секунди преди да се досетя, че очакват моето разрешение, за да започнат инспекцията на товарите.

— Продължавайте, началник на охраната — рекох на Анаксамандър. Той козирува, докато се обръщах, и разпореди на хората си да се заемат със сандъците.

Капитан Жълт заек тръгна с мен към левия борд. Около десетина минути крачехме върху голата лунна скала, преди да стигнем стоманения купол, който служеше за спално помещение на младшите учени. Помислих да пъхна вътре глава и да поздравя своите подчинени, но реших да изчакам след срещата. Вместо това продължих още петдесетина крачки до малката мраморна постройка, вдигната на входа към моята пещера. Като старши офицер на кораба разполагах със собствено жилищно помещение, докато в по-голямата си част членовете на екипажа обитаваха общи спални на левия борд или казарми на десния.

Минах покрай зелените и червени дорийски колони на входа на моя дом и се озовах в едно празно помещение, в което имаше само спираловидна стълба, изсечена във вътрешността на „Сълзата на Чандра“.

Ръката ми се плъзна машинално по излъчващата сребристо сияние гладка стена, докато се спусках надолу към затъмнената квартира. Затъмнена? Робите вероятно бяха оставили нощните завеси да закриват стените, тавана и пода — тези завеси бяха необходима предпазна мярка, ако искаш да спиш в пещера, издълбана във вечносияеща скала. Неведнъж преди се бе случвало членове на екипажи на други небесни кораби да се побъркат от изнурителното усилие да жумят срещу постоянната лунна светлина.

Спрях, за да се ориентирам в тъмнината. Съществуваше вероятност робите да са размествали някои от мебелите и не ми се искаше да се спъна. Но в мига, в който влязох в пещерата, някой се пресегна, сграбчи ме за ръката, завъртя ме и ме метна на пода. Нечия ръка затисна устата ми, преди да успея да извикам. Един глас прошепна в ухото ми на развален гръцки:

— Недей да се бориш. Инак умираш в болка.

В противовес на колебливото произношение, в думите се долавяше почти спартанска непреклонност.

После чух глухо тупване и ръката падна от лицето ми. За миг бях притиснат по-силно към земята, после нападателят изчезна от гърба ми. Претърколих се и скочих. Не виждах какво става, но бях сигурен, че капитан Жълт заек се сражава за живота ми в мрака.

Изтичах при стената и намерих пипнешком тежкия памучен шнур. Дръпнах го и нощната завеса на дясната стена се нави към тавана. Сребърна светлина окъпа помещението, озарявайки две борещи се фигури. Жълт заек разменяше удари с меч от къса дистанция с мъж, облечен в сиво копринено джи. Поднебесен на моя кораб!

Изтичах при бюрото, наместено в една овална ниша в дъното, вдигнах тежкия махагонов стол и го метнах към гърба на поднебесния. Той понечи да клекне, но в този миг Жълт заек го прониза в гърдите и стоманеното острие премина с лекота през коприна и кожа, за да спре в сърцето. Мъжът се строполи беззвучно на пода.

Спартанският капитан се наведе, за да се увери, че нападателят е мъртъв, сетне се приближи към мен.

— Никога повече не се излагай на риск! — изръмжа тя и непоклатимият й стоицизъм за миг се преобрази в най-обикновен човешки гняв. — Тук аз пазя теб, а не ти мен. Ясно ли е?

Кимнах.

— Добре ли си? — попитах.

— Нищо ми няма — отвърна тя. — Чуй ме внимателно, командире. Ти не си войник, присъствието ти ме затруднява по време на бой, защото трябва да следя къде си. Следващия път, когато се случи нещо такова, намери си скривалище и остани там.

— Следващият път?

— Да, командире, следващият път. Докато не разбера как един вражески убиец се е промъкнал на кораб, за който се смята, че е напълно безопасен, трябва да предполагаме, че ще има и нови опити за покушение срещу теб.

— Разбрах, капитане.

— И ще правиш каквото е необходимо за своята безопасност, нали?

— Стига да не бъде в разрез с моите задължения.

Тя кимна, обърна се и огледа помещението, за да се увери, че за момента няма друга заплаха, после пак се наведе над трупа.

— Японски командос. Поднебесните не ги използват често.

Тя вдигна трупа с лекота и се отправи към стълбата.

— Ще ида да си поговоря с този ваш началник на охраната, а ти се приготви за срещата.

Останах сам в собствения си дом, където до преди малко ме беше чакал убиец. В моята пещера, на моя кораб.

Отпуснах се уморено на пода и плъзнах поглед по стената, в която бяха издълбани множество отвори за свитъци. През първите няколко минути изпитвах силното желание да извадя някой свитък и да се потопя в научен или исторически трактат. Каквото и да е, само да забравя за всички убийци и телохранители.

Атина ме пробуди от вцепенението, тя спусна егида пред мисления ми взор и ми показа главата на Медуза, отсечена от Персей. Намекът на богинята беше съвсем ясен. Можех да седя на пода като каменна статуя или да се изправя като човек. Благодарих на божеството за навременната му подкрепа и се надигнах.

Съблякох мократа от пот туника и я хвърлих на пода до леглото, което бе в дъното на помещението. После отворих големия кедров скрин в долния край на кревата. Миризмата на свеж камфор и смирна ми подсказа, че по време на отсъствието ми се бяха грижили добре за моите дрехи.

До леглото ми бе поставена делва с благовонно масло, отсипах малко и го натрих върху ръцете и лицето си. Поех дълбоко въздух, за да проясня мислите си, и долових неприятната миризма на прясна кръв.

Изпълнен с нетърпение да напусна час по-скоро стаята, облякох дългата синя тога и закрепих златистата брошка с изображение на бухал, която показваше командирския ми пост, върху лявото рамо. Обух леки кожени сандали с подметки, подсилени за твърдата повърхност на „Сълзата на Чандра“, и скътах свитъка на Съма Циен на дъното на скрина.

С повъзстановено самочувствие напуснах пещерата и излязох на повърхността на моя кораб. Подът под краката ми бучеше и се тресеше едва доловимо, вятърът се беше усилил и въздухът бе хладен, хапещ и доста по-сух отпреди. Всичко това означаваше, че сме напуснали небесния пристан и кръжим на около четирийсет мили над Земята, като непрестанно се издигаме. Усещах как чистият въздух подрежда обърканите ми мисли в стройни, ясни редици, докато излишните атоми от вода и земя напускаха тялото ми с всеки мой дъх. Няма учен, който да не знае, че тежестта на земната пневма^[1] може да замъгли човешкия ум и да оплете мислите му в алогични възли, но малцина осъзнават обратното, а именно, че колкото по-далеч си от Земята, толкова по-ясни стават мислите ти.

„Сълзата на Чандра“ продължаваше да обикаля около Земята с естествената си скорост, същата, с която кръжеше и Селена. Носът на кораба бе повдигнат леко нагоре, за да може да набира постепенно височина. Предпазливост, дължаща се на факта, че в този район на небето често се срещаха поднебесни патрули. Издигнехме ли се веднъж над триста мили, щяхме да сме извън обсега на бойните им хвърчила.

Капитан Жълт заек ме чакаше пред входа на моята пещера. От тялото на убиеца нямаше и следа.

Тя зае позиция зад мен, докато вървяхме забързано към хълма, който с Езон използвахме за срещи на командния състав. Пет минути преди срещата двамата с капитана стигнахме стълбището, издълбано от дясната страна на хълма, и се изкатерихме до заобиколената от колони площадка, която всъщност беше най-високата точка на кораба.

Входът откъм десния борд, също както предния вход и този към левия борд, бе украсен с висока петнайсет стъпки статуя на Атина и охраняван от двама войници на Езон. Тристранната симетрия на вратите бе нарушена от задния край на двора. В него се помещаваха три сини постройки — моят кабинет, корабната библиотека и канцеларията на Езон.

Двамата с Жълт заек влязохме през вратата и часовоите ни отдадоха чест, докато ние се кланяхме на златисточервената статуя на богинята. В тази поза, с вдигнати копие и щит, Палада беше готова за война — пронизващият й взор неспирно благославяше „Сълзата на Чандра“ и екипажа му с нейните бойни умения, а халцедоновият бухал на рамото й гледаше навътре, към двора, дарявайки командирите на кораба с мъдростта й.

Отправихме се към централната част на двора, където две триметрови статуи се издигаха на високи пиедестали. Едната беше на Аристотел, боядисана в друг оттенък на синьото. Великият учен държеше в протегнатата си дясна ръка стъклен модел на вселената, която се движеше, имитирайки вечното движение, заченато от Първичния двигател. Моделът блестеше на светлината, изобразявайки в най-малки подробности седемте планети, закрепени на техните концентрични кристални сфери, обикалящи в божествения си танц от цикли и епицикли около Земята.

Срещу Аристотел беше статуята на Александър. Тя бе изработена от обсидиан, в елегантен толтекски стил. Прочутият генерал държеше меч в едната си ръка, насочен с острието към земята, и копие в другата, обърнато нагоре, сякаш за да предизвиква боговете. И двете статуи пресъздаваха героите във величието на техните последни дни. Със своите осемдесет години Аристотел беше леко прегърбен, но в погледа му все така се долавяше искрата на гения. Александър, на седемдесет и седем, имаше дългата брада и насеченото лице на мъдрец, а мускулите му все още бяха запазили тонуса и силата, които спартанското обучение бе прибавило към изяществото на македонския принц.

Двамата с Жълт заек стигнахме кръга от мраморни пейки между статуите, където щеше да се състои срещата. Останалите членове на командния състав — Клеон, Рамоночон, Михрадарий, Анаксамандър и разбира се, Езон — вече бяха дошли и в момента пустееше само скамейката до Аристотел — моето място. Езон се надигна и тръгна срещу мен. Останалите също се изправиха.

Двамата спряхме един срещу друг и се здрависахме с пръсти върху лактите си. Видях тъга в сивите му очи, а крайчецът на устата му потръпваше, издавайки нервност, която нито той, нито който и да било спартанец би си признал.

Усмихнах му се, щастлив, че отново усещам неговото приятелство. Пуснах ръката му и огледах площадката.

Анаксамандър стоеше както винаги — изпъчил гърди и зареял поглед в небето, той изглеждаше, сякаш позира за статуя. До него беше Рамоночон. Дори не беше сменил дрехите, с които бе пътувал. По-нататък Клеон пристъпваше неспокойно от крак на крак. Погледът му се стрелкаше между навигационната кула и Анаксамандър.

Обърнах се към Михрадарий. Беше облечен като мен, по атинска мода.

— Командир Аякс — рече той с официален тон. — Връщам ти кораба.

— Благодаря ти, главен уранолог — отвърнах. Михрадарий не изглеждаше нито облекчен, нито натъжен от това, че се бе разделил с командването, сякаш за него то не беше нито бреме, нито благословия, а поредната задача, с която да занимае ума си.

Езон ми кимна. Отидохме при масата в центъра и вдигнахме два златни бокала, пълни с кървавочервено вино. Обърнахме гръб на останалите, напуснахме кръга и се отправихме, аз към Аристотел, а Езон към Александър.

Спряхме в един и същи миг и изляхме виното в краката на героите.

— Благословен да е този съвет — рекохме.

— И нека не ни грози битка — заяви Езон.

— И нека не ни грози глупост — рекох аз.

— И нека сме здрави, по дух и тяло — произнесохме в хор.

— Благословен да е този съвет.

Виното потече по краката на статуите и се спусна в масивните сребърни купи пред тях. Двамата с Езон се извърнахме едновременно, оставихме бокалите на масата и заехме местата си в нашите кресла. Седнах и кимнах на Езон, оставяйки на него да продължи съвещанието.

— Преди два дена — поде той, — корабът беше на пристан в Южна Атлантея, когато получихме спешна пощенска капсула, пратена от Делос през Теночтитлан. Става въпрос за проекта „Човекотворец“…

Това ме изненада. Рядко получавахме каквито и да било сведения за другите два от Прометеевите проекти.

— В съобщението се казваше, че Аристогар от Атина, научен командир на проекта „Човекотворец“, е бил убит от двама японски командоси в тайната му лаборатория в пустинята Судан. Нареждаше ни се да усилим охраната и да назначим телохранител на нашия научен командир. — Той се обърна към мен и в гласа му прозвуча горчива ирония. — За съжаление нашият научен командир в този момент отсъстваше, тъй като бе решил да си вземе почивка.

Тези два дена на тревоги бяха оставили следи върху каменното му лице, но в гласа му звучеше познатото спартанско хладнокръвие. Езон продължи:

— Пратих съобщение до Спарта с молба да назначат капитан Жълт заек за твой телохранител. — Той кимна към нея. — Тя е най-добрият боец в армията на Симахията. Двете нападения срещу Аякс показаха, че съм реагирал тъкмо на време.

— Нападения? Какви нападения? — извика Клеон.

Езон кимна на Жълт заек и тя описа накратко атаката на бойното хвърчило и убиеца в тъмнината.

— Командир Езон — рече накрая. — Вече разпитах началника на охраната за възможните начини за проникване на японеца на този кораб.

— И какви бяха вашите отговори, началник на охраната? — обърна се Езон към Анаксамандър.

— Господарю — поде Анаксамандър, опитвайки се да запази спокойствие пред лицето на двама очевидно недоволни спартанци, — на кораба има твърде много учени, за да може да се поддържа изрядна дисциплина.

— И въпреки това — заяви Езон — подобно нещо не бива да се повтаря. Предоставям на капитан Жълт заек всички пълномощия относно мерките, необходими за охраната на командир Аякс. Ти и хората ти ще й се подчинявате безпрекословно.

Началникът на охраната отдаде чест, без да промълви нито дума, но усещах надигащия се в него гняв като гръмотевиците в сключените вежди на Зевс.

Езон продължи:

— От този момент, докато отпътуваме за Хелиос, контактите на кораба със Земята ще бъдат ограничени до минимум. Ще спираме колкото се може по-рядко, за да вземаме товари, и никакви отпуски повече.

Михрадарий понечи да възрази, но Езон го сряза с поглед.

— Охраната се затяга, всички постъпващи товарни капсули ще бъдат претърсвани, членовете на командния състав ще известяват постовете за всяко свое придвижване. Получихме заповед да назначим телохранител само на Аякс, но всеки от останалите старши научни специалисти също може да се сдобие с такъв, стига да пожелае.

Михрадарий и Рамоночон се спогледаха и поклатиха глави. Михрадарий изглеждаше обиден от предложението, а Рамоночон — само натъжен.

Клеон обаче поиска телохранител, както и удвоен пост на входа на навигационната кула.

Езон се закашля и ме погледна многозначително. Трябваше да кажа нещо, преди всички да са потънали в униние. Този път нямаше муза, която да ме вдъхнови, за да сплотя хората си, и аз произнесох това, което казвах винаги щом военните искаха да направим нещо, което не се нрави никому.

— За успешния завършек на проекта очаквам от всички да окажат пълно съдействие на нашата армия.

Те замърмориха, но се съгласиха. Езон кимна, окуражавайки ме да поема контрола над събранието. Извърнах глава към моя персийски заместник.

— Доклад за напредъка.

Михрадарий стана и се приближи до статуята на Аристотел.

— През месеца на твоето отсъствие аз приключих изпитанията на четирите прототипа на слънчевата мрежа. Заключението ми е, че модел Делта е единственият, който ще издържи натоварването по време на обратния полет.

Рамоночон вдигна глава и примигна изненадано.

— Нещо против да прегледам изчисленията?

— Ако настояваш — рече Михрадарий, — но без да обиждам интелекта ти, главен динамик, съмнявам се, че ще успееш да вникнеш в същността им.

О, не, рекох си, само не поредният спор.

— Просто съм любопитен — намръщи се Рамоночон.

Михрадарий го изгледа продължително, сетне сви рамене.

— Ако желаеш, ще ти покажа дневниците на експериментите.

Рамоночон кимна и потъна в мълчание. Въздъхнах облекчено, малко оставаше между двамата да блесне искрата на спора.

Персиецът продължи:

— За конструирането на мрежа Делта ще са ни нужни двайсет кубически стъпки афродитска материя, както и седем кубически стъпки хермеска.

Изругах полугласно. Да се сдобием с материал от Хермес беше доста скъпо начинание, но Делоската симахия поне разполагаше с база там. За скала от Афродита трябваше да се прати специална експедиция. Това, заедно с дръзкото решение на Клеон да поиска ареските витла, щеше да опустоши бюджета ни. Вече чувах крясъците на Кройс за това как прахосвам парите на Симахията. Но щом Михрадарий казваше, че са ни нужни, значи беше така.

— Започвай работа върху мрежата — посъветвах го аз. — Ще пратим запитване до Делос, надявам се да го одобрят. Ако ли не, можем да се отбием пътем на Афродита, да изкопаем нужните материали и да изплетем мрежата по време на полета.

Обърнах се към Клеон:

— Колко време ще ти отнеме монтажът на витлата?

Докато правеше изчисленията, той си тананикаше и потропваше с левия крак.

— Една седмица, най-много две.

— Рамоночоне, как стои въпросът с реконструкцията на кораба?

Той вдигна рязко глава.

— Съжалявам, какво ме питаше?

Какво му ставаше?

— Колко време ще ти е нужно, за да промениш динамичните характеристики на кораба съобразно новите витла?

— Хъм. Около месец.

— Толкова малко? — Смятах, че за толкова сериозни преустройства ще отидат шест седмици, дори два месеца.

Изглеждаше изненадан от въпроса.

— Да, предполагам.

— Нещо друго? — огледах останалите.

Никой не заговори. Слабият ветрец донесе шумове от ежедневието на екипажа. От предната част на кораба чух войниците на Езон да се упражняват. Във вътрешността робите наместваха товари из пещерите, във фермите за самозараждане стенеха полуоформени добичета. А от Кърмата долитаха пискливите караници на младшите учени, които извършваха дребни корекции по конструкцията на слънчевата мрежа.

Вдигнах очи към Хелиос, изгрял над нас в цялото си великолепие. На дневна светлина сякаш самият Аполон говореше с устата ми:

— Човек и природа заговорничат, за да ни попречат — рекох. — Но въпреки това ние ще докоснем слънцето… Край на срещата — добавих, след като огледах бавно присъстващите. — Нека боговете ни благословят в това начинание.