Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (17)

ρ

— Къде отиваме? — попита Фан.

— На някоя планина близо до границата, където армиите на Делоската симахия и Поднебесното царство могат да ни открият.

— Искаш да ни намерят? — попита Езон.

— Да — отвърнах. — Но не веднага. Необходими са ни няколко часа, преди да ни засекат.

Рамоночон пое дълбоко въздух и заговори.

— Има едно място в Тибет, където бихме могли да се приземим…

— Тибет? — попита смаяно Фан. — Тази страна гъмжи от войски на Поднебесното царство.

— А армията на Симахията е струпана на границата — посочи Жълт заек.

Рамоночон кимна и на устните му затрептя едва забележима усмивка.

— Тибетците знаят безброй места, където се крият от двете армии. В тибетските планини има многобройни будистки общности. Една от тях беше тази, в която се учех и аз.

Езон погледна учудено Рамоночон.

— Какъвто и да е планът на Аякс, той иска и двете армии да ни открият. Знаеш ли, че е възможно учителите ти да бъдат избити?

— Готови са дадат много повече, за да спрат проекта „Слънчев крадец“ — отвърна Рамоночон.

— Но няма да се наложи — рече Жълт заек. — Защото в Южна Атлантея има планини, в които можем да се скрием за няколко часа.

— Познаваш ли ги добре? — попита Рамоночон. — Можеш ли да намериш подходящо място от въздуха?

— Едва ли — отвърна смутено тя. — Ще трябва да потърсим.

— Затова пък аз зная как да стигнем до скривалището на моите учители — рече Рамоночон.

— Идеята на Рамоночон ми се струва по-добра — намесих се аз. — Будистите са единственият народ на Земята, преследван и от двете империи. Може би те ще ни окажат помощта, от която се нуждаем.

— И каква е тази помощ? — попита Езон.

Атина отвори устата ми и заговори чрез мен:

— Планински връх, планинска пещера, пера, мастило и хартия — рече тя. — Това са единствените неща, от които ще имам нужда.

— Ще ги получиш при моите учители — обеща Рамоночон.

— В такъв случай да потегляме — обяви господарката на мъдростта.

Жълт заек и Езон се поклониха на божествения глас. Рамоночон закри лицето си с ръце, а Фан ме погледна втрещено, после леко се поклони.

От този момент нататък Атина остана с мен. Тя се засели в сърцето ми и изпълни ума ми с мъдростта си, та дори когато започнахме да се снижаваме в гъстия въздух около Земята, мислите ми останаха ясни и нито за миг не забравях целта си.

Богинята ми върна гласа чак след като се настани в двете пещери на науката и пусна корени в сърцето ми.

— Отиваме в Тибет — заявих аз.

Тъй като корабът беше сериозно пострадал, не посмях да пратя останалите в подземията. Събрахме се в двете навигационни кабини. Жълт заек и Рамоночон дойдоха в моята, а Езон отиде при Фан.

Насочих кораба към огромния чи-поток, който съединяваше Селена със Земята, и започнахме да се спускаме към обгърнатия в нощен мрак Тих океан. „Порицанието на Феникса“ надаваше жалостиви вопли, познатия до болка вик на разчупващ се лунен камък. Екна гневен тътен и от десния борд се отдели огромен къс. Игрищата се отдалечаваха в безшумна орбита, отнасяйки със себе си и половината от крилото. Край на погребалните церемонии на кораба и на игрите, посветени на мъртвите.

Корабът се наклони рязко към десния борд и ремъците, които ме придържаха, започнаха да се разхлабват. Главата ми се блъсна в задната стена и аз се огледах замаяно: Жълт заек развърза ремъците на ръцете си, протегна се и ме улови за раменете.

Корабът продължаваше да пикира право към озарените от лунна светлина вълни на безбрежния океан. През предното прозорче виждах тъмни точки върху блестящата повърхност — острови само на няколко мили под нас. Опитах се да изтегля десния повод, за да изведа „Порицанието“ от чи-потока, но той се съпротивляваше. Жълт заек протегна ръка, улови въжето малко по-нагоре и прибави силата си към моята. Фан изключи своите усилватели тъкмо когато двамата с Жълт заек успяхме да изтеглим дясното кормилно въже достатъчно, за да накараме слънчевия фрагмент да завие и да залюлее кораба в широка дъга над водата.

Излязохме на ниска и бърза орбита само на две мили над повърхността. Под нас се стрелнаха няколко групи от острови, но ние продължавахме да летим на запад, към Поднебесното царство и Тибет. За миг мярнах в нощното небе над нас сребристи светулки, които бързо нарастваха — небесни кораби, които ни преследваха.

Някъде над японските острови прекосихме границата между нощта и деня. Стотици бойни хвърчила се надигнаха от тази хълмиста земя, за да ни пресрещнат. Въздухът над планинските бази на Япония стана плътен заради усилените чи-потоци, но теченията, по които се носеха тези бамбукови прилепи с крила от коприна, само прибавяха допълнително ускорение на „Порицанието на Феникса“.

Сребрист прах и сияещи късове пилееше зад себе си „Порицанието“, който едва издържаше на неописуемото усилие да избяга от две флотилии.

Фан задейства чи-усилвателите и аз пуснах поводите. Възвърнал свободата си, нашият огнен кон се заби в рояка от поднебесни бамбуково-копринени дракони и ги разпиля нагоре в небето, където ги пресрещнаха луннокаменните бойни кораби на Делоската симахия. Вакуумни оръдия и чи-копия откриха едновременно огън, след като към битката се присъединиха и нашите преследвачи. Моите сънародници и тези на Фан се обърнаха едни срещу други, за да се срещнат през бездната, която разделяше техните науки, и от тази празнина бликна смърт. Там, където двамата с него си разменяхме думи, те разменяха огън.

— Стига вече! — извиках аз. — Спрете войната!

Но двата флота не можеха да чуят призивите ми и тътнежите на техните оръдия заглушиха ечащия ми глас.

Миг по-късно напуснахме облака от преследващи ни дракони. „Порицанието“ беше тежко ранен, корпусът му изпускаше дълга струя от сребрист лунен прах, която се вихреше, закривайки небето зад нас, и оставяше достатъчно широка диря, за да могат небесните кораби и бойните хвърчила да ни последват.

„Порицанието на Феникса“ профуча ниско над последните острови и се понесе към материка на Поднебесното царство. Следвахме извивката на Земята, докато в предното прозорче бързо изникна Хангксу, столицата на царството. Блестящите й нефритени кули отразяваха трептящата светлина на езерото, което заобикаляше западния му край и океана от изток.

О, да, богове, ще призная пред вас колко силно бях изкушен да обърна кораба към града и да изпълня задачата, която ми бяха възложили архонтите. Щеше да е толкова лесно да прекрача заповедта на боговете, да спусна кораба върху милионния град и да изтребя жителите му за прославата и величието на Делоската симахия. Едно дръпване на поводите в подходящия момент и безсмъртието ми щеше да бъде осигурено.

Но аз задържах ръка. Въпреки че всички бойни хвърчила на столицата се вдигнаха върху копринените си криле, за да облъхнат моя кораб с пламъци и вихрени течения от чи, въпреки че „Порицанието на Феникса“ трепереше и се тресеше, сякаш щеше да се разпадне всеки момент, и макар че в главата ми ехтяха думите на баща ми, втълпявани от най-ранно детство, за дълга, който трябва да изпълня, с помощта на Атина и проницателността на Прометей аз задържах ръката си.

Летяхме над градовете, селата и нивите на Поднебесното царство и без съмнение всявахме ужас в сърцата на нещастните им жители. Но продължавахме напред, все така изпускайки сребриста диря във въздуха, докато най-сетне наближихме западната граница на Поднебесното царство, където навлязохме в лабиринт от остри планински върхове, които стърчаха високо над облаците. Планинската страна Тибет.

Насочих кораба към тези върхове, молейки се да достигнем целта си преди „Порицанието на Феникса“ да издъхне, да рухне на земята и никога повече да не полети.

— Аякс, снижи се — чух гласа на Рамоночон. Той сочеше една висока планина, която пробиваше ниския слой от облаци, а върхът й бе покрит с яркобели снегове. — Това е планината, която трябва да стигнем.

Дръпнах долния повод и се спуснахме между върховете. Снегът, който беше замръзнал вероятно още от сътворението на света, започна да се топи от неестествената близост на слънчевия фрагмент.

Като гонена птица лъкатушехме между планините. Краищата на крилете ни стържеха планинските склонове, но ние продължавахме да се носим напред. Сребърна пътека очертаваше курса ни, сияейки ярко на слънчева светлина. При всеки рязък завой от „Порицанието“ се откъсваше по някое парче и надаваше печален вик с гневния глас на Селена.

Но ето че най-сетне достигнахме нашата цел — студена, смълчана планина високо в Хималаите, безлюдна и пустееща, без каквито и да било признаци някога да е била обитавана.

Когато наближихме върха, аз дръпнах силно десния повод и насочих слънчевия фрагмент към пирамидата от скупчени камъни отгоре. Както и предполагах, мрежата се закачи на нащърбения връх на планината и след като описа една спирала, слънчевият фрагмент я оплете допълнително около него, стягайки я в як възел.

Ето по какъв начин привързах „Порицанието на Феникса“ за покрива на света. След това дръпнах и четирите повода, изваждайки малките витла, които обрамчваха мрежата. Появи се стълб от разреден въздух, сочещ от върха на планината нагоре в небето. Слънчевият фрагмент се разлюля вътре в колоната, опитвайки се да литне нагоре, но удържан от мрежата и планината. Огнената топка се превърна в сияещ маяк, който щеше да обозначава местоположението ни за всички наши преследвачи.

Селеновият корпус на моя кораб се рееше на стотина стъпки от върха, кръжейки лениво около своя пристан.

Жълт заек, Рамоночон и аз си свалихме ремъците и към нас се присъединиха Езон и Фан. Качихме се на една от останалите лунни шейни и през гъстата пелена от облаци се спуснахме покрай склона на планината към нейното подножие.

Там, върху една тясна площадка, вече се бяха скупчили дузина мъже, облечени от главата до петите с кожени дрехи.

— Ето — извика Рамоночон, за да надвие свистенето на тибетските ветрове. — Приземи се при тях.

Спуснах лунната шейна на заснежения край на площадката. Езон и Жълт заек я завързаха за близките издатини, докато ние останалите стъпихме върху твърдата, неподвижна земна повърхност. Хапещият зимен вятър проникваше през отворите на сандалите ми, но аз бях запленен от облаците, които изпусках с всеки мой дъх.

Облечените в кожи мъже се приближиха към нас. Те отметнаха качулки и под тях се показа смесица от поднебесни и тибетски лица с остри, груби черти, изпъкнали скули и скосени, тесни като цепки очи. Държаха се така, сякаш появата ни е нещо съвсем естествено.

От средата на тази група пристъпи нисък и мършав тибетец с тъжно лице и добродушни кафяви очи. Нещо се опираше на раменете му, не беше дух, но би могло да бъде това или всичко друго, което този странник би пожелал. Той ми се усмихна и аз почувствах как усмивката му преминава през очите ми и докосва Атина в моето сърце.

Рамоночон го доближи и му се поклони, след което го улови за ръцете.

— Учителю — промълви моят приятел. — Нуждаем се от помощ.

Тибетецът докосна Рамоночон по раменете и той се изправи.

— Рамоночоне, ела с нас. Тръгваме си оттук, за да идем на по-безопасно място.

— Рамоночоне — намесих се аз. — Иди с учителите си. Обещавам ти, че „Слънчев крадец“ няма да бъде използван като оръжие.

Всички извърнаха очи към мен.

— Аякс — рече Рамоночон, — как можеш да обещаваш подобно нещо?

— Защото Историята и Мъдростта ми подсказаха какво да направя с него. — Улових Рамоночон за ръката. — Моля те, върви — добавих. — Тези хора ще те отведат в своето убежище. Иди с тях, приятелю.

Рамоночон стоеше неподвижно, местейки поглед между мен и своя учител. Накрая се обърна към стария тибетец и рече:

— Учителю, трябва да остана с тях. Не мога да изоставя своя другар на съдбата, която е отредена и на мен.

Старецът поклати печално глава, но не направи опит да го разубеди.

— Трябва ни пещера — рекох.

— Вървете по тази пътека — будисткият учител ни посочи една тясна пътечка, която се виеше по склона на планината.

— Жълт заек, Езон, Рамоночон — рекох. — Намерете пещерата. Фан, ние с теб ще се върнем на „Порицанието на Феникса“. Чака ни още работа.

Моите другари поеха по пътеката, докато будистите се спуснаха по друг път, водещ към дълбока клисура, и скоро изчезнаха от погледите ни.

Ние с Фан се качихме на лунната шейна и се върнахме на моя полуразрушен кораб. Слънчевият фрагмент бе разтопил почти цялата ледена шапка на върха и под нея се показваха скални плочи, които не бяха виждали Слънцето от създаването на света. Въздухът бе изпълнен с огромни облаци от пара, от която мислите ми навярно щяха да се замъглят, ако не беше помощта на Атина и вдъхновението й.

Приземих лунната шейна на носа на кораба, до лабораториите, и я завързах за входа на една пещера.

— Вземи си инструментите от лабораторията на Михрадарий — рекох на Фан. — И ме чакай при чи-усилвателя на десния борд.

— Добре, Аякс — отвърна Фан.

Когато се събрахме отново, двамата се захванахме да променим конфигурацията на чи-усилвателите, като нарисувахме плътна червена линия от всеки от тях до подножието на вагонетката и покрай срединната линия на корпуса до моята кабина. Приключихме тази задача, като забихме половин дузина сребърни нитове от лявата и дясна страна на вагонетката.

Не бях казал на Фан какво правим, нито защо го правим, но дълбоко в душата си знаех, че не е необходимо. Не зная кое божество ръководеше действията му и дали наистина бе открил дао в сърцето си, но важното беше, че той правеше точно това, което бе необходимо.

Каквито и небесни сили да ни ръководеха, двамата с Фан работехме бързо и експедитивно, сякаш бяхме бойни другари от детинство.

Когато беше положена и последната черта, а последният сребърен нит забит, ние се прибрахме в навигационните кабини, но без да се завързваме. С бавни и предпазливи движения аз освободих фрагмента от планината, пробуждайки „Порицанието на Феникса“ за последния му полет.

Корабът се наклони надясно и последните останки от крилото се строшиха в склона на планината. Дръпнах поводите и оставих на фрагмента да ни повлече към най-високите върхове на Хималаите.

След това Фан включи едновременно усилвателите на десния и левия борд. Този път нямаше бръмчене, тъй като линиите, които току-що бяхме нарисували, свързваха кабините с вагонетката и насочваха чи-потока във вътрешността на кораба. Десният и левият борд бяха подхванати от естествените природни течения, но централната линия остана неподвижна като парализирания гръбнак на труп.

Сега вече дръпнах и петте повода. Централната жица притегли слънчевия фрагмент и освободи спиралата в мрежата. Останалите четири разредиха въздуха в четири колони, теглейки свободните краища на небесната материя в различни посоки, за да развържат възлите, стегнати от Михрадарий. Слънчевата мрежа се разпадна като коса от развързана панделка.

Освободен от мрежата, слънчевият фрагмент беше готов да се стрелне в небето, но чи-усилвателите бяха създали течения, сочещи само наляво и надясно — нито едно нагоре. Теглена от противоположни естествени сили, доскоро перфектната сфера от слънчев огън се деформира в елипсоид, чиято дълга ос сочеше към небето, и вътре в тази сияеща топка пламъци теглеха пламъци в стремежа си да следват две различни заповеди на майката природа.

Изчакахме пет напрегнати минути, наблюдавайки как фрагментът се бори с кипящите вътре в него сили, докато останките от зелена, кафява и сребриста небесна материя, от които доскоро бе изплетена мрежата, се разделяха на два потока, разнасяни бързо от ветровете.

Фрагментът възпяваше собственото си мъчение и хармоничният глас на Слънцето ехтеше надалеч из тибетските склонове. Ала скоро след това тази песен се превърна в зов за свобода, докато ослепително червеният елипсоид се разкъса на две еднакви части. Двете огнени топки се раздалечиха бързо една от друга, едната прихваната от левия чи-поток, а другата от десния.

Всеки от тези небесни огньове се доближи до останките от неразплетената мрежа и там, където небесните пламъци докосваха небесните въжета, аз освобождавах поводите. Краищата на въжетата се извиха, но не едно към друго, за да се сплетат отново, както някога ги бе конструирал Михрадарий. Сега имаше две слънчеви мрежи и всяка от тях държеше по един фрагмент.

За кратко време моята колесница, беше теглена не от един, а от два огнени коня. Използвайки моите поводи и чи-усилвателите на Фан, ние обърнахме тези жребци и ги накарахме да теглят „Порицанието на Феникса“ надолу към планините.

Корабът изскърца жалостиво под напора на тези въртящи сили. Мелодичният лунен тон отекна по цялата му повърхност, придобивайки мощ с всеки нов екот. Звукът накара костите ми да дрънчат и зъбите ми да тракат, но аз продължавах да стискам поводите, прицелил кораба право в планината, за която бе завързан допреди малко. Писъкът на Селена заглушаваше всичко друго, заплашвайки да блокира напълно мислите ми, но върхът вече се беше показал в далечината. Дръпнах левия и десния повод и двата фрагмента смениха местата си, рисувайки сложна спирала около върха, те дърпаха кораба в противоположни посоки.

Едва когато се уверих, че сме здраво закотвени, аз пуснах поводите. След това изхвърчах от кабината и се затичах по напуканата повърхност под дъжд от лунни песъчинки. Фан вече ме очакваше при лунната шейна. Прерязахме едновременно въжетата, метнахме се на сребристия диск и напуснахме люлеещия се кораб.

Под нас „Порицанието на Феникса“ нададе последен отчаян вик и се разцепи на две по протежение на линията, която бяхме изрисували. Бликна огромен фонтан от сребрист лунен прах, който застигна шейната и се заби в дрехите ни.

Но бяхме успели. От „Порицанието“ бяха останали само два скални къса, завързани за двете половини на вагонетката, която на свой ред прикрепяше двете слънчеви мрежи, оплетени около върха. Цялата тази сложна система целеше да прикове двата слънчеви фрагмента като прометееви близнаци за скалата.

— Добра работа — рекох на Фан, докато изтупвах от ръцете и дрехите си сребристия прах.

— Добра работа наистина — кимна той със сияещо от същия този прах лице.

Насочих шейната към пътеката и скоро след това открих будистката пещера, огромна кухина, затворена отпред от леден корниз. Вътре имаше две дузини малки кръгли шатри, покрити с бели кожи, закрепени върху рейки от бамбукови пръчки. На задната стена беше изрисуван индиец с ведро лице, който държеше света в ръката си, втренчил в него успокояващ поглед. Изображението беше в щрихи, почти без никакъв цвят, но въпреки това приковаваше вниманието също като статуята на Атина в Партенона.

— Шакямуни Буда — поясни Рамоночон.

Жълт заек отмести поглед, но аз се поклоних лекичко на нашия домакин.

Близо до входа имаше зеленчукова градина, в която бяха засадени зеле, ряпа и някакъв непознат за мен зарзават. От една цепнатина в скалата наблизо извираше планинско поточе, водата блещукаше ярко на фона на студената стена.

Жълт заек и Езон си точеха мечовете на камъните край потока. Рамоночон приседна пред една от шатрите.

— Сега какво ще правим, Аяксе? — попита Езон.

— Ще доведем тук нашите преследвачи и волята на Зевс ще бъде изпълнена — отвърнах и гласът ми отекна надалече в пещерата. Посочих Езон и Рамоночон. — Искам вие двамата да вземете лунната шейна и да отнесете съобщение на преследващите ни флотилии.

— На Симахията или на Поднебесното царство?

— И на двете.

— И какво да им кажем? — попита Езон.

— Предайте им, че ако ми пратят делегации от по дузина мъже, съставени от войници и учени, могат да получат частите на фрагмента. Ако откажат, кажете им, че ще потопя слънчевия огън в земята, където той ще прогори тялото на Гея и ще остане на вечна орбита.

— Аякс — намеси се Езон. — Нима ще посмееш да дадеш оръжието в ръцете на Поднебесното царство?

— Не им давам оръжие — възразих, — макар че те ще си помислят точно това.

Езон се изправи и прибра меча в ножницата. Рамоночон напусна шатрата и се отправи към входа, където бях завързал лунната шейна.

— Кажи им, че ще ги чакам утре заранта, три часа след изгрев-слънце — подвикнах след него. Предупреди ги, че ако дойдат по-рано или те вземат в плен, ще изпълня заплахата си.

Будистът и спартанецът се настаниха върху диска от лунен камък и литнаха в небето, за да отнесат обещанието и заплахата ми на империите, които управляваха света. Изпратих ги с поглед и с мълчалива молитва.