Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (13)

ν

Фан се опитваше да избута Езон настрани, но беше твърде немощен, за да се мери с един спартански войник, дори след като последният бе прекарал няколко седмици в кома. Стиснал с яките си ръце тънкото му вратле, Езон всеки миг щеше да го прекърши. Той вдигна глава и развя назад разчорлената си коса. От гърлото му се изтръгна кръвожаден рев и отекна надалеч в пещерата, пробуждайки жадните духове на умрелите.

В този момент Жълт заек скочи и го изрита в лявата ръка. Езон изрева отново и се скри зад мраморната маса. Свит на кълбо, Фан едва си поемаше въздух.

Езон се надигна, балансирайки на върховете на пръстите си, готов за борба. Златните игли се посипаха от китките и глезените му и затропаха тихо по пода. Очите му бяха кървясали, зениците — разширени, и той въртеше непрестанно глава, сякаш не можеше да вижда право пред себе си.

Жълт заек заобиколи мраморната маса и се приближи предпазливо към него. Държеше ръцете си свити отпред пред бронята, както правеха боксьорите. Езон изрева отново, подскочи право нагоре и се озова върху масата. Приземи се на крачка от нея и посегна с яките си ръце, за да я стисне в мечешка прегръдка. Жълт заек се измъкна от хватката му, изпъна ловко крак и го подкоси. Докато падаше, Езон се пресегна и я улови за наранения крак. Той я дръпна рязко към себе си, Жълт заек изгуби равновесие и полетя към стената. С котешка пъргавина тя успя да се преметне във въздуха и се приземи на пръсти. Видях обаче, че стиска болезнено зъби от сблъсъка с твърдата земя.

Готвех се да прекося стаята, за да й помогна, но един-единствен поглед бе достатъчен да се откажа от намерението си. Когато двама спартанци мерят сили, няма място за такива като мен. Вместо това се наведох, улових Фан за ръкава и го издърпах в безопасност настрани, откъдето да наблюдаваме битката.

Езон се нахвърли върху Жълт заек. Тя подскочи във въздуха, отблъсна се с крак от стената и се завъртя, за да посрещне атаката му. Езон я сграбчи за ръката, но тя бе набрала инерция и я прибави към силата на своя ритник. Твърдата й като стомана пета се заби право в гърдите на Езон. Чу се пукот на ребра, от устата на моя съкомандир бликна кръв. Той изпъшка, люшна се като каменна кула и рухна на пода, като си поемаше мъчително въздух.

Жълт заек се приземи върху него, претърколи го и му изви ръцете отзад.

— Ремъци — извика и ми подхвърли ножа си. — Бързо!

Отрязах ремъците на операционната маса и с тяхна помощ тя завърза Езон, след което му постави превръзка на гърдите. През това време отидох да видя как е Фан, който масажираше наранената си шия.

— Какво му стана? — попитах, докато му подавах ръка. — Какво му направи?

Поднебесният се закашля, за да си прочисти гърлото.

— Не зная. Никой досега не се е държал така. Какво му даваха вашите лекари, за да го поддържат жив?

— Сангвинични инжекции.

— Това кръв ли е?

— Да, кръв, пречистена от всякакви други настроения. Не може да не си чувал за този метод.

— Чел съм в някои книги — отвърна той замислено. — Но не зная нищо за свойствата на подобни разтвори.

— Искаш да кажеш, че не знаеш какво се е случило с него? — надвесих се над стареца и за миг в очите му се мярна уплаха.

— Хранителните таблетки са пречистили всички ваши лекарства от организма — обясни забързано той. — Би трябвало да се възстанови след два часа.

— Ако това не се случи — заяви Жълт заек, която бе застанала до нас, — ти ще го придружиш в отвъдния свят.

— Разбирам — поклати глава Фан. Пуснах го и той се отдръпна назад. — Може ли да седна, докато чакаме?

Кимнах, той се покатери на операционната маса и провеси крака, втренчил поглед в Езон.

Жълт заек нагласи разместената превръзка на крака си и отиде да пази Езон. През следващия Половин час моят приятел потръпваше, дърпаше се и ръмжеше като заспал лъв. Гледах го и се молех на Аполон за неговото бързо възстановяване. Не получих отговор и тъкмо бях започнал да се отчайвам, когато Езон се сви и започна да пъшка.

Стенанията му продължиха около минута, след това той се задърпа като побеснял, подлагайки на изпитание здравината на ремъците. От гърлото му бликна толкова много кръв, че на пода се образува тъмен гьол. За частица от секундата острието на меча на Жълт заек се озова на сантиметри от шията на Фан.

— Не! — извика поднебесният. — Той не умира! Възстановява се.

Спазмите на Езон изчезнаха също така внезапно, както се бяха появили, и той отново се усмири, дишайки тежко. Миг по-късно отвори очи — ясни, черни, незасегнати от лудостта. Примигна два пъти и се втренчи в мен.

— Аякс — изграка. — Дай ми вода.

Жълт заек изтича навън и се върна след минутка с последната амфора с чиста вода на кораба. Приближих я до устните му и той отпи жадно. Жълт заек преряза ремъците, през това време Фан провери пулса на китките, шията и глезените.

— Както си мислех — заключи той. — Щеше да се възстанови напълно, ако не го бяхте тъпкали с вашите лекарства.

Езон допи амфората и се надигна бавно. Погледът му се спря на поднебесния.

— Ти не си доктор Ци. — Той се обърна към мен. — Аякс, кой е този поднебесен и какво търси на нашия кораб?

— Това е дълга история — махнах с ръка. Седнах до него и се загледах в уморените му очи. — И тъжна.

Езон изслуша внимателно разказа ми за всичко, което се бе случило на кораба, докато беше лежал в безсъзнание. Виждах, че в сърцето му се надига гняв, особено когато разказвах за това как Анаксамандър е узурпирал поста му. Когато стигнах до нашето арестуване, той не се сдържа, изруга началника на охраната и добави, че се надява съдиите в задгробния живот да не проявят снизхождение към злодеянията му.

Докато изброявах повредите по кораба, моят другар по управление ме улови съчувствено за ръката, но когато стигнах до настоящите затруднения, видях как в него се пробужда отново спартанският дух и не се съмнявах, че ако имаше някакъв начин да се върнем невредими у дома, Езон щеше да го открие.

— И тъй — заяви той, след като приключих с разказа си. — Екипажът на кораба се състои от моя милост, теб, Жълт заек, Рамоночон, който не е предател, Михрадарий, който е, тримата войници, които сте завързали, Кловикс и двама поднебесни шпиони.

Кимнах.

— Духовете на умрелите ни не са оплакали — продължи той. — Но ще трябва да почакат подходящ момент. Нека първо се погрижим за живите.

— Съгласен.

— А сега — рече той и се изправи, — да идем да освободим войниците.

Желязната дисциплина на Езон вземаше връх, запълвайки празнините в моето командване. Малко спокойствие за душата ми, първото от седмици насам, струва ми се. Най-сетне можех да мисля само за моята част от управлението.

Езон направи няколко пробни крачки, привиквайки с усещането да се движи. Когато заяви, че е готов, излязохме от болницата и се качихме на повърхността.

Арес бе увиснал над нас, обливайки с червеникава светлина осакатения ни кораб. Докато се отдалечавахме от пещерата, Езон спря и погледна към планетата и в очите му съзрях познатата радост от общуването с небесата. Той остана така няколко секунди, преди да продължи, подтикван от чувството си за дълг. С поглед, вперен право напред, влезе с твърда стъпка в лабораторията на Михрадарий, където все още лежаха тримата вързани войници.

Ядосаните пазители на кораба се бяха подпрели на една от стените под фриза, на който Александър обсаждаше назъбените крепостни стени на Суза, древната столица на Персия. Примитивни вакуумети с парно задвижване обстрелваха кулите с огромни железни гюлета, докато вражеските войници от крепостните стени гледаха ужасени оръжията, създадени от Аристотел.

В погледа на вързаните отдолу войници съзрях същия страх, но той изчезна, заменен с радост и облекчение още като зърнаха своя любим началник.

Езон кимна на Жълт заек и тя сряза ремъците им.

Веднага щом се надигнаха, войниците застанаха мирно, вперили погледи в командира си. Езон пристъпи напред и те го поздравиха, опрели ръце на сърцата си.

— Ксенофан, Хераклит и Солон — произнесе Езон имената им. — Зная, че сте направили каквото е по силите ви, за да изпълните своя дълг при тези объркани обстоятелства. Не мога да кажа същото и за Анаксамандър, комуто предстои да се изправи пред съда на Хадес. От този момент отменям всички негови заповеди. Най-важното е да знаете, че командир Аякс и капитан Жълт заек не са предатели. Ясно ли ви е?

— Тъй вярно, командире — отвърнаха и тримата.

— Отлично. А сега ето новите ви заповеди. — Той посочи първия от тях. — Ксенофане, от теб искам да пазиш предателя Михрадарий. Постарай се да ме информираш за всичко, което прави. Солоне, на теб поверявам поднебесния учен. — Той погледна третия войник. — Хераклите, твоята задача е по-трудна. Ти ще наблюдаваш японеца, но няма да го доближаваш. Ако се опита да направи нещо, което би могло да заплаши живота на останалите на кораба, незабавно ще докладваш на капитан Жълт заек. Не се мъчи да го спираш сам.

И тримата козируваха и напуснаха с бодра крачка лабораторията.

— А сега, Аякс — обърна се към мен Езон. — Време е да обсъдим положението.

— Съгласен. Ще пратя да повикат Рамоночон и Кловикс и след двайсет минути ще те чакаме на хълма.

Езон кимна.

— Езоне — спрях го, — има нещо, което трябва да ти кажа.

— Да?

— Когато видиш в какво състояние е хълмът, искам да знаеш, че аз затворих очите на статуята на Атина, но тези на Александър и Аристотел бяха повалени без нужните ритуали.

— Затворил си очите й сам?

— По-добре, отколкото да позволя да го стори онзи глупак Анаксамандър — рекох, след което двамата с Жълт заек излязохме.

 

 

Намерихме Рамоночон и Кловикс при бъчвата с вода и им съобщихме за срещата. Рамоночон бе докарал още една бъчва, но втората беше покрита с няколко слоя тензух. Видях го да прелива водата от първата бъчва във втората.

— Филтрираш ли я? — попитах.

— Да — отвърна той. — Къде се загубихте?

Разказахме му за пробуждането на Езон.

— Фан е излекувал Езон? — учуди се той.

— Да.

— Но защо?

— Нямам понятие — отвърнах. — Но подозирам, че старият поднебесен хитрец иска да живее. Странно, като се има предвид, че е дошъл тук, за да умре.

Рамоночон затвори очи и започна да си мърмори на кантонски. Рецитираше нещо, което не ми беше познато.

— Небето устоява — го чух да казва. — Земята оцелява. Причината за това е, че небето и Земята не съществуват заради самите тях. Ето защо могат да издържат вечно. — Той отвори очи. — Лао Дзъ, „Трактат за пътя и природната дарба“^[1].

— Благодаря — рекох и усетих нещо да помръдва в душата ми.

Рамоночон се усмихна и се върна към прекъснатата работа. Той свали тензуха от втората бъчва, потопи вътре една медна съдинка и ми я подаде. Видях отражението си в чистата вода. Отпих жадно, наслаждавайки се на вкуса и хладината, сетне подадох съдинката на Жълт заек.

— Добра работа — рекох на Рамоночон. — Но ще трябва да продължиш след съвещанието.

— Съвещание? — попита той.

Обясних му и попитах:

— Ще потърсиш ли Кловикс, за да му предадеш?

— Да, командире — отвърна Рамоночон.

Четвърт час по-късно ние петимата се събрахме сред отломките на върха на хълма. Седнахме с кръстосани крака на голата скала на мястото, където преди бяха пейките. Арес отново бе увиснал високо над нас, обагряйки с червеникава светлина сребристата повърхност на кораба. В своето странно движение кристалният епицикъл бе докарал слънчевия фрагмент над десния борд и той добавяше жълтеникава светлина към общата цветна феерия.

Духаше студен вятър, който развяваше дрехите ни и караше кожата ни да настръхва, но каквото и да се съдържаше в таблетките на Фан, терморегулацията ми действаше отлично. Чистият, лишен от влага въздух бе изсушил и напукал кожата ми, но дори това не ме безпокоеше. Единствената болка, която изпитвах, бе при вида на руините, останали от моя горд красавец.

Настаних се на земята до Езон. Жълт заек седна вляво от мен, Рамоночон — до нея. Кловикс също се включи в кръга ни, но от предишната му арогантност нямаше и следа — приличаше на човек, готов да изпълни дълга си.

Непоканени, Фан, Миджима и Михрадарий останаха в подножието на хълма. Старият даоист си отдъхваше след премеждието. Що се отнасяше до предателя и убиеца, Жълт заек ме информира, че са огледали останките на кораба, без съмнение за да се уверят, че няма шанс да оцелеем. Войниците се бяха подредили в нещо като къса фаланга между тях и нашата група.

С Езон открихме съвещанието с молитви към Зевс.

— Отче и господарю на хората — подехме ние. — Не можем да ти предложим съответстващо жертвоприношение. Не можем да ти отдадем почестите, които заслужаваш. Можем само да се оставим на милостта ти и да помолим за твоята благосклонност.

Нещо се раздвижи в ума ми, огромна и мощна сила като задаваща се гръмотевична буря. Погледнах към Езон и видях сиви облаци да засенчват очите му. Кимнах му и той се наведе напред и заговори.

— Целта ни е да оцелеем — подхвана простичко — и да се върнем на Земята. Съгласни ли сте всички?

Останалите кимнаха.

Езон се изправи. Беше възвърнал спартанското си величие. Застанал над останките от статуята на Александър, той плъзна поглед по нас.

— Откакто се пробудих — заговори, — моля боговете и героите да ми подскажат как да се спасим. Докато чаках тук на хълма да дойдете, героят Александър ме навести с подходящ съвет.

Изпълни ме въодушевление, но далечните гръмотевици бързо прогониха радостта ми.

— Когато бил млад — продължи Езон, — Александър приближил с армията си град Гордий. От една легенда знаел за храма на този град, в който имало въже с възел. Според поверието този, който развърже възела, щял да завладее целия свят. — Езон направи пауза. Козината на гърба ми настръхна. В сърцето ми си даваха среща тътен на гръмотевици и сияние на светкавици. Виждах как Атина и Клио подават на Зевс земния глобус. — Александър отишъл да погледне възела. Видял маса от ремъци, оплетени около няколко дървени парчета. Един от генералите предложил да срежат възела с меч. Александър отказал с думите: „Не всеки проблем се решава с оръжие“. Сетне пратил да повикат от лагера Аристотел, който пътувал с армията. Аристотел оглеждал възела около час, след което бързо го развързал. Няколко парчета дърво паднали на пода и ученият подал на своя ученик разплетения кожен ремък. Александър се обърнал към генерала, който предложил да срежат ремъка, и му казал: „Подходящият човек е по-велик от подходящия меч“. — Езон отново направи пауза. Жълт заек го гледаше втренчено и аз усетих, че между двамата се е възцарил истински спартански дух на пълно разбирателство. — Посланието на Александър е ясно. Нашето оцеляване не е военен, а научен проблем — продължи Езон. — Ето защо предавам цялото управление на този кораб на командир Аякс. Оттук насетне всички негови инструкции ще се изпълняват безпрекословно. Преотстъпвам му целия си авторитет, включително правото да наказва войниците и да съди предателите и шпионите.

Той се приближи към мен, наведе се и ми помогна да се изправя. След това ми отдаде чест по спартански и приседна в краката ми.

— Очакваме заповедите ти, командире.

Бях изненадан от това нарушаване на протокола, този отказ от изпълнение на дълга от страна на Езон, но дълбоко в себе си съзнавах, че е постъпил правилно.

— Оказваш ми голяма чест — рекох и Атина и Клио се пробудиха отново в мен, озарявайки мислите ми със светлина. — Няма да те разочаровам, стига да е по силите ми.

Отново екна гръмотевица, този път по-близо до мен. Божествената близост ме изпълни с нов поглед към вселената. Възвисих се над Земята и преминах през сферите, докосвайки всеки един от боговете, докато накрая достигнах Сферата на неподвижните звезди. Положих ръце върху тази черна стена със сияещи пламъчета и почувствах машината на Вселената, трепета на Първичния двигател, придаващ тласък на всичко, що съществува. Чисто и неподправено движение премина през ръцете ми и изпълни ума ми със сила, която се нуждаеше от реализация. Обърнах гръб на сферата и се спуснах обратно на Земята, за да отнеса това движение в света на хората.

Видението ме напусна и аз се озовах пред разтревожените лица на моите другари.

— Бих искал да разговарям с Езон насаме — рекох. Рамоночон и Кловикс се поклониха и си тръгнаха, но Жълт заек остана зад мен. Погледнах я.

— Насаме — повторих.

— Не извън полезрението ми — отвърна тя.

Кимнах в знак на съгласие. Тя се спусна надолу по хълма и спря при войниците.

— Езоне — подех, — зная, че постъпи правилно. Но не разбирам защо. Защо точно ти от всички хора реши да нарушиш правилото за двойно командване?

Той вдигна ръка и изрисува във въздуха един знак от Орфическа мистерия. Машинално отвърнах със съответстващия знак.

— Ние сме като Евридика в царството на Хадес — рече той. — Само ти можеш да приемеш ролята на Орфей и да намериш онази песен, която ще ни изведе обратно.

— Откъде ти хрумна това сравнение?

— Когато се пробудих от комата — обясни той, — всичко беше променено. Имах чувството не че съм жив отново, а че най-сетне съм умрял. Че съм застанал на прага на Хадес и се сблъсквам с проблема на Орфей.

— Разбирам — рекох. — Но въпреки това да се откажеш от двойното командване, от принципа, на който от векове се крепи Симахията…

— Аяксе, ако по някаква странна прищявка на съдбата се бяхме озовали в сърцето на Поднебесното царство, заобиколени от техните армии, без никакъв шанс да оцелеем, нямаше ли да се почувстваш като мен сега?

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаше ли, посъветван от висшите сили, да ми преотстъпиш командването с пълната увереност, че само аз мога да открия път за бягство?

— Да, Езоне, така щях да направя — отвърнах и сведох глава. — А сега моля те върви си и ме остави да помисля.

— Да, командире — рече той, спусна се надолу по хълма и подхвана разгорещен разговор с Михрадарий, който не можех да чуя.

Приближих се до ръба на хълма, където корабът се беше разцепил на две, и загледах нащърбения край, от който стърчаха безброй сребърни нишки. Земята беше на триста хиляди мили право под мен, пътешествие, далеч по-дълго от това, което е трябвало да измине Орфей на връщане от срещата с Хадес, а аз не притежавах неговия глас, за да омагьосам Вселената. Можех да разчитам единствено и само на неясното движение, посоката, зададена от Зевс.

Гледах надолу в бездната и чаках онова безцелно вътрешно движение да се превърне в ясна и осъществима идея. Но единствената мисъл, която ме споходи, беше тази, която Хелиос прогори в ума ми, за да ме накаже за моята нагла постъпка. Твой дълг е да си добър.

— Но какво е да си добър тук? — попитах, надявайки се гласът ми де прекоси небето и да достигне слънчевия бог.

— Да оцелееш — отвърна Жълт заек, застанала зад мен. — И да върнеш на Симахията онова, което ще подпомогне каузата ни на Земята.

Завъртях се. Жълт заек стоеше на самия връх на хълма. Сиянието на Арес обагряше бронята й в червено, но не виждах на раменете й наметалото на бога на войната. От очите й ме гледаше Хера, покровителката на Спарта, небесната царица.

— И какво да върнем на Симахията след този погром?

— Не зная — отвърна Жълт заек. — Езон ти преотстъпи властта си, защото само ти знаеш отговора на този въпрос.

Изкачих се по склона и застанах до нея на най-високата точка, достигана някога от човека.

— Получих ли от Съдбата силата да отговоря на тези въпроси? — попитах.

— Да — отвърна през устата й Хера. — Имаш силата и ще го сториш.

Гръмотевици екнаха в сърцето ми, наведох се напред и целунах Жълт заек нежно по устните. Дъхът ми се смеси с нейния, дъхът на едно божество с друго. За един кратък миг Зевс и Хера разговаряха един с друг чрез съединената ни пневма. После боговете си тръгнаха и останахме само Жълт заек и аз. Отстъпих назад и я погледнах в златистите очи.

— Оказваш ми голяма чест — рекох.

— Както и ти на мен — беше отговорът.

Постояхме известно време в мълчание, разменяйки безсловесни думи от светлина и дъх, после се обърнахме и заслизахме надолу по склона.

Всички оцелели, събрали се в подножието на хълма, вдигнаха глави към нас — дори Михрадарий, Миджима и Фан. Бяха ни чакали, или по-скоро мен, за да чуят решението ми.

Погледнах първо към Михрадарий.

— Въпреки онова, което стори, ние ще оцелеем и ще се върнем на Земята — заявих. — Сетне извърнах очи към Миджима. — По две причини все още не съм наредил да те екзекутират. Първо, защото ще изложа на риск живота на войниците си, и второ, когато се върнем на Земята, ще те затворят и после ще те изправят на съд, където действията ти ще бъдат наказани според законите на военното време. Искам да знаеш обаче, че докато си на моя кораб, ще те държим под постоянно наблюдение. Всеки опит за намеса в работите ни ще бъде пресечен и смъртната ти присъда ще бъде изпълнена на мига. Ще живееш само дотогава, докато стоиш мирен.

— Не ме е грижа — подхвърли Михрадарий. — Няма начин да закараш тази развалина обратно на Земята.

— Откъде си толкова сигурен? — попитах.

— Защото аз самият не мога да го измисля — отвърна. — А умът ти не може да се мери с моя.

— Вярно е — рекох, — че Музите са били далеч по-благосклонни към теб. Но има и други, по-велики сили на вдъхновение.

Михрадарий поклати глава, сякаш отхвърляше оскърбленията на безумец.

Виждах, че Миджима следи само Жълт заек и Езон, очевидно мен не смяташе за достоен противник. Само спартанците представляваха интерес за него. Смъртта беше положила костеливите си пръсти на раменете му — както нашата, така и неговата, но не настъпваше срещу нас, защото от наша страна й се противопоставяше Войната. Призраци надзъртаха един срещу друг от човешките ни очи, сетне постепенно се разотидоха. Миджима нямаше да ни нападне, защото това би означавало да се справи с всички ни, нито пък Жълт заек и Езон щяха да го убият без моя заповед.

Потърсих с поглед Фан. Лицето му беше безизразно. Той видя, че го наблюдавам, и бавно сведе глава.

— И тъй — рекох. — Да преминем към въпроса за това как ще се спасим. За начало нека изброим ресурсите, с които разполагаме: половината от „Сълзата на Чандра“, двеста унции огнезлато, мрежата и слънчевия фрагмент.

Рамоночон завъртя глава.

— Фрагментът е пречка, а не ресурс.

Поклатих глава, осъзнал, че току-що съм проговорил, вдъхновен от Атина и Урания.

— Не, Рамоночоне, слънчевият фрагмент е единственият начин да се приберем бързо на Земята. Ако съумеем да го насочим в правилната посока, ще ни дърпа, както коне теглят колесница. Въпросът е как да го контролираме.

— Не разбирам проблема ви — погледна ме учудено Фан. — Защо да е трудно да се насочи една огнена топка към Земята?

— Небесната материя се движи в кръг, такава е природата й. Как да я накараме да следва права линия?

Той се почеса по главата и кимна бавно.

— Чи-потоците, които тласкат планетите, също имат кръгово движение. Това ли имаш пред вид?

— Може би — отвърнах, съсредоточавайки уморения си ум върху даоистката концепция за света. — Но тъй като не разбирам значението на понятието „чи“, не мога да отговоря на въпроса ти. Независимо от това, трябва да открием начин слънчевият фрагмент да ни откара на Земята.

— Не — възрази Фан. — Достатъчно е да подсилиш съответния чи-поток и огнената топка ще се насочи в него като по предварително начертан курс.

Атина ме изпълни с внезапно вдъхновение.

— Да не искаш да кажеш, че можем да използваме вашата техника, за да се върнем на Земята?

— Мълчи! — сгълча го Миджима с леден глас.

— Тихо — обърна се на свой ред Жълт заек към японеца. Двамата с Езон бяха оголили мечове и дадоха знак на войниците да направят същото.

Всички очакваха моята команда. Бях изкушен да реша проблема с Миджима още сега, но се опасявах, че смъртта му ще коства живота на единия или и на двамата мои приятели. Освен това бях сигурен, че самият Миджима няма да премине към действие, ако не е сигурен, че ще успее да убие не само Фан, но и мен. Шпионинът не би умрял, без да изпълни задачата си, нито пък аз бях готов да пожертвам просто така живота на моите хора. Изглежда засега нямаше смисъл да се предприема каквото и да било.

Кой знае защо това ме накара да си спомня една сложна и объркана даоистка теория за действие чрез бездействието.

Обърнах се към Фан с намерение да го окуража да продължи, но за моя изненада той го стори без подканване:

— Поне на теория изглежда напълно възможно. Но на практика… не зная. С бойните хвърчила е лесно. Но какво ще бъде с къс от луната?

— Как летят хвърчилата? — попитах.

Фан затвори очи и се зае да масажира слепоочията си. Изглежда търсеше подходящите гръцки думи.

— Картографирали сме чи-потоците на атмосферата. Нашите хвърчила използват чи-усилватели, за да подсилват отделни потоци по такъв начин, че да издържат тежестта на хвърчилата. Щом го сторят, хвърчилата поемат в посока на подсиления поток с лекотата, с която птица се рее в небето.

— А има ли чи-потоци и тук, във външните сфери? — попитах.

Фан се разсмя със странен, музикален смях, който ме накара да си спомня за Клеон.

— Чи е движение на съществуването, то е повсеместно.

Той извади свитък оризова хартия, същия, на който беше чертал допреди известно време, и го разгъна. Върху него имаше осем малки кръга, подредени в линия. Във всеки от кръговете беше изписан по един поднебесен символ. Първият беше обозначение за Земя, вторият за Луна и така нататък до Хронос. Веднага се досетих, че това е небесна карта, но вместо планетите да са закрепени за сфери, както бихме ги начертали ние, те бяха заобиколени от внимателно изрисувани вълнисти линии, наподобяващи океанските течения на картата на земен лоцман.

— Така ли изобразявате Вселената? — попитах.

— Разбира се — отвърна Фан. Той посочи линиите, съединяващи всяка планета с тази над нея. — Между всеки две планети съществуват главни чи-потоци. Включително и тази — той кимна към Арес. Забелязах, че глобусът на бога на войната е заобиколен от странни водовъртежи и кръстосани течения.

— А тези какви са?

— Вълните, които правят орбитата на планетата толкова ексцентрична.

— Искаш да кажеш, че това са кристалните сфери на епициклите?

— Изглежда съществува някаква връзка между потоци и материя — отвърна той. — Нашите небесни теоретици никога не са разбирали концепцията ви за сфери или защо Архитектът на небесата би закрепил планетите за тях. Според нашите теории дори да изчезнат сферите, планетите ще продължават да кръжат в същите орбити, както преди. Разбира се, няма начин да го докажем. — Той се наведе отново над схемата. — Но тук има едни дълги потоци. — Пръстът му се спря на две успоредни черти, излизащи от Арес — едната достигаше Зевс, втората се протягаше чак до Слънцето.

Погледнах ги с присвити очи, опитвайки се да разсъждавам като моряк.

— Тоест — рекох, — ако успеем да се доберем до това течение, водещо навътре, ти би могъл да насочиш фрагмента надолу към слънцето, оттам към Афродита и така нататък до Земята?

Той поклати глава.

— Ако този кораб беше бойно хвърчило, щях да направя точно това, но потоците, контролиращи небесните обекти, са далеч по-сложни, нашата наука не е в състояние да предскаже какво ще е поведението на този лунен къс. Ето защо първата ни експедиция до луната завърши с катастрофа при връщането на Земята.

Жълт заек повдигна вежди.

— За какво говори той? Кройс и Милтиад се приземиха благополучно.

— Двама поднебесни са достигнали луната преди Кройс и Милтиад — обясних, — но не са се върнали живи. Хвърчилото им се разби в Галия. Открихме късчета селенова материя в едно оцеляло ковчеже и тези образци накараха Симахията да организира първата експедиция до луната.

— Защо никога не съм чувала за това?

— По онова време архонтите са забранили информацията да се разпространява — намеси се Езон. — По-късно освен уранолозите бяха информирани и всички командири на небесни кораби. Нямаше да го зная, ако не бях поел управлението на „Сълзата на Чандра“.

— Разбирам — рече тя, но видях, че лицето й е угрижено.

— Тъкмо лунните парчета са виновни за катастрофата — продължи Фан. — Естественото или „вродено“ кръгово движение на образците е изтеглило хвърчилото от чи-потока между Земята и Луната.

Ръцете му описаха с елегантни движения финалния сблъсък.

— Значи няма как да ни насочвате — рекох, почти готов да изоставя тази идея и да потърся други.

— Не мога да държа небесни материи дълго време вътре в потока — отвърна Фан.

— А колко тогава? — попитах, докато в главата ми се оформяше нова възможност.

— Не повече от двайсет минути.

— И през това време ще летим с естествената скорост на слънцето?

— Да.

— Аякс, какво си намислил? — попита Рамоночон.

Но аз не му отговорих. Умът ми беше зает със сложни изчисления.

— Мисля, че можем да го направим — обявих накрая.

Извадих перо и бързо начертах идеята си на чист папирусен лист.

— Ще използваме всичкото огнезлато, с което разполагаме, за да накараме витлата да насочат слънчевия фрагмент към чи-потока. Фан, след това ти ще направляваш кораба вътре в потока, докато естественото движение на фрагмента го изхвърли навън. После няма да правим нищо, докато фрагментът не опише голям кръг и не се върне при потока, когато ще повторим процеса.

— Какво? — попита Езон.

— Съвсем просто е — рекох. — Навлизаме в потока, спускаме се, преминаваме на орбита, отново навлизаме, спускаме се и така нататък, стъпка по стъпка, докато стигнем Земята.

— Но, Аякс — обади се Жълт заек, — последния път, когато ни теглеше слънчевият фрагмент, корабът не летеше в кръг. Движехме се доста хаотично.

Погледнах я и се засмях.

— Това е — рекох, — защото Фан нарушаваше естественото движение. Нали?

Поднебесният кимна.

— Да — призна той. — Подсилвах теченията около слънцето и ги оставях да теглят фрагмента в различни посоки.

— А сега ще ни помогнете ли да го овладеем?

— Аха — рече той. — Ще ми дадете ли лист и перо, командир Аякс?

Фан взе листа и перото и изрисува кораба до изчисленията ми.

— Ако успеем да построим работещи крила за това парче лунна скала и достатъчно голям чи-усилвател, предполагам, че ще се получи.

Погледнах въпросително Рамоночон.

— Главен динамик?

— Какви крила ви трябват? — обърна се той към Фан. Тримата се надвесихме над листа с изчисленията.

Рамоночон изрисува „Сълзата на Чандра“ с платнени крила, докато ние с Фан обсъдихме различни кормилни системи, къде да бъдат монтирани и какъв материал ще ни е нужен за тях.

Пратихме Кловикс в склада да донесе метални пръти и всичкия плат, който намери, за да изработим крилата. Освен това ни трябваше злато и сребро за чи-инструментите и жици, с които да направляваме слънчевия фрагмент. Докато разглеждах чертежа, съжалих, че Клеон не е сега с нас. Разбирах малко от небесна навигация, но дори самият Дедал щеше да се затрудни при управлението на странния хибрид, който проектирахме.

Три часа по-късно вече знаехме, че замисълът ни може да се осъществи. Навих папирусния лист и погледнах Езон, който ни бе охранявал, докато работехме.

— Сега вече можем да оплачем мъртвите.

Проведохме церемонията на игралното поле. Предложихме вино на Хермес с молба да поведе душите на нашите загинали по дългия път към съдилището на Хадес. Нямахме черноруна овца, чиято кръв да пролеем, но събрахме неголямо количество сребърни монети, повечето от които ни предостави Кловикс от собствените спестявания — тях също дарихме на мъртвите, за да платят на лодкаря Харон за преминаването през реката Стикс. Нямаше кой да изпее погребалната песен, но се заклехме никога да не забравяме мъртъвците и обещахме да разкажем на роднините им за последните им дни. Бяхме твърде малко, за да организираме погребални игри, но добавихме към обещанията и заръката да направим каквото е по силите ни по време на следващата Олимпиада.

 

 

След приключване на церемонията проведох мислен разговор с призрака на Клеон, споделяйки, че смятам да управлявам кораба в негова чест. Знаех, че нито вино, нито кръв биха били по-голям дар за най-великия от всички небесни навигатори.

През следващите няколко дни хвърлихме всички сили, за да превърнем мечтата в реалност. Нямахме кранове и Езон и войниците му трябваше да вдигат и сглобяват крилата на ръка. Стоманеното скеле бе положено върху кърмата и на двата борда на кораба, към които бе прикрепено с бронзови пръти. Войниците трябваше да пълзят по ръба, за да съединяват стоманените пръчки със сребърните нитове, които според Фан бяха необходими за чи-конрола. Междувременно Кловикс и Рамоночон ушиха платната от всички парчета плат, които намерихме на кораба, нощните завеси, постели и завивки, платовете за дрехи — всичко отиде за кърпежа.

Рамоночон върна вагонетката на мястото й я застопори, като счупи колелата и заби мраморни клинове в жлебовете. Отне му цяла седмица, но накрая беше сигурен, че когато фрагментът отново дръпне кораба след себе си, няма да задвижи вагонетката, нито съществува опасност да смени рязко посоката си.

Междувременно аз оформих скъпоценните ни запаси от огнезлато в малки топки. Последните прикрепих към четири дълги сребърни кормилни жици, които смятах да използвам като поводи за нашия слънчев жребец. Когато приключих с това, самият Езон, облечен в защитно облекло, пропълзя по слънчевата мрежа и около епицикъла, като оплете жицата около нишките от небесна материя.

От останките на „Сълзата на Чандра“ постепенно израстваше скелетът на огромна птица. Счупеният преден край се преобрази в опашката на птицата, а двата борда станаха раменете. Мрежата беше шията, а слънчевият фрагмент — главата.

През цялото това време Жълт заек следеше Миджима и Михрадарий, за да не им позволи да предприемат нещо лошо. С напредването на нашата работа тя докладва, че персиецът се е умълчал и все по-често се обръщал с молитви към своите богове. Но японецът изучавал много внимателно всичко, което вършим.

— Аякс — повика ме Жълт заек. — Зная, че скоро ще предприеме нещо. Позволи ми да го екзекутирам.

— Можеш ли да ми гарантираш, че ще оцелееш при схватката с него? — попитах. — Дори с помощта на Езон, сигурна ли си, че никой от двама ви няма да пострада сериозно?

— Не — отвърна тя. — Не мога да се закълна.

— В такъв случай и аз няма да ти дам заповед. — От страх да не ни подслушват не й казах, че според мен този въпрос щеше да се уреди и без нашата намеса. От известно време наблюдавах Фан и забелязах, че старият даоист постепенно осъзнава, че корабът, който строим, наистина ще ни върне у дома. Желанието за живот отново се пробуждаше в него, а заедно с това и мисълта, че Миджима е единствената пречка на пътя му за оцеляване. На първо време, докато поне привидно имаше и други възможности, Фан нямаше да предприеме нищо. На първо време. Защото ако предположенията ми се окажеха верни, скоро щеше да си даде сметка, че други възможности няма.

По-късно същия ден Фан дойде при мен.

— Трябва да направя още хранителни таблетки — рече той и ми подаде списък с нужните съставки на лист от оризова хартия. Нещата вътре бяха дори по-странни от тези, с които се снабдяваха самозародните лаборатории.

Повиках Кловикс, който работеше над крилата, и му заръчах да помогне на Фан за набавяне на материалите. Двамата се върнаха след около час.

— Наложи се да прибегнем до заместители — обясни Фан. — Таблетките няма да са толкова добри, колкото оригиналните. Но все пак ще се получи.

Кой знае защо Фан избягваше погледа ми и в мен се пробудиха подозрения. Чудех се дали внезапното му решение да ни съдейства не беше прикритие за нещо друго. Но в този момент Хермес влезе в сърцето ми и аз се досетих каква може да е причината за безпокойството му.

— Направи каквото ти е по силите — рекох. — Имам пълна вяра в теб.

След още три часа Фан обяви, че таблетките са приготвени. Събрахме се всички при примитивното устройство за дестилиране на вода. Фан ни раздаде таблетките и аз приех моята с благодарно кимване. Новите таблетки притежаваха остър, пиперлив вкус, но глътнах тази в шепата ми спокойно и веднага почувствах как умората ме напуска.

След като се нахранихме, Фан, Рамоночон и аз прегледахме отново графика за работа. Крилата щяха да отнемат поне още две седмици до пълното им завършване, а през това време смятах да си припомня всичко, което знаех за небесната навигация, и да изчисля новия курс, съобразен с невероятния начин, по който щяхме да се придвижваме.

Фан слушаше разсеяно разговора ни. Непрестанно поглеждаше към двата борда, следвайки движението на Слънцето, което кръжеше далеч под нас. Когато Хелиос се скри отдолу, небето потъмня и остана само сиянието на Арес. Звездите запримигваха над нас и аз вдигнах поглед към небосвода, изпълнен с внезапната надежда, че отново ще ги видя от Земята.

И тогава се случи. Михрадарий извика и се улови за гърлото. От устата му потече пяна и той рухна на земята. Миджима скочи и се затича към Фан. Жълт заек се опита да го улови, но той падна сам, преди още да го докосне. Японецът вкопчи пръсти в шията си с такава сила, че между тях бликна кръв.

Михрадарий отвори очи, но не гледаше в този свят. Божество, което никога досега не бях срещал, докосна сърцето ми, за да ми покаже какво вижда персиецът. Приближаваше се към моста, отвъд който бе задгробното царство на Ахура Мазда. Но това не беше широкият мост за добродетелните души, а острие на меч, по което трябваше да преминат грешниците. На моста стоеше втората душа на Михрадарий, сгърбена и зловеща старица, изпълнявала повелите на Ариман.

Михрадарий извика отново и издъхна. Миджима пропълзя още няколко сантиметра към Фан, измъквайки меча си, сетне замря и душата му напусна тялото, отлитайки към непознат за мен задгробен свят.

— Поставих отрова в таблетките им — призна Фан и аз забелязах, че ръцете му треперят. — Нямаше как. И без това чаках твърде дълго. Миджима всеки момент щеше да предприеме нещо. Не виждах никакъв друг начин да се справя с това.

— Зная, Фан — въздъхнах. — Постъпи правилно.

След един кратък миг на всеобщо стъписване двама войници изтичаха и го уловиха за ръцете.

— Пуснете го! — наредих им аз и пристъпих напред. — Той направи това, което исках.

Сега всички погледи се извърнаха към мен. Войниците освободиха стареца, но останаха при него. Приближих се, улових го за ръката и го отведох при бъчвата с чиста вода.

Напълних една медна съдинка и му я подадох.

— Ти постъпи правилно — повторих аз.

— Нямах друг избор — отвърна той, загледан в отражението си в купата.

— Аякс! — отекна гласът на Жълт заек и когато я погледнах, тя стоеше изправена и неподвижна като скала. Вятърът развяваше плитките й, а в очите й блестеше сиянието на Арес. — Наистина ли му нареди да ги отрови?

Разбирах гнева й, знаех какво има предвид. Защо не бях поверил на нея тази задача — на онази, която се беше заклела да ми бъде вярна докрай?

— Не съм издавал пряка заповед — обясних. — Но се досетих какво възнамерява да направи и го одобрих. Ако ти бях казал, зная, че нямаше да се съгласиш. Щеше да ми попречиш, опасявайки се, че Фан ще използва възможността да отрови и нас. Като командир, реших да поема този риск.

— Но защо с отрова? — настояваше тя. — Защо не ме остави да ги екзекутирам, както е редно?

— Защото не смятам, че си заслужаваше риска да изгубя теб или Езон — обърнах се към него. — Не е ли дълг на командира да се грижи войниците му да не бъдат излагани на риск и да ги пази при всякакви случай?

Езон кимна и Жълт заек последва бавно примера му.

Но ако думите ми бяха убедили спартанците, не беше същото с будиста.

— И все пак как ще оправдаеш смъртта им? — попита Рамоночон.

— Защото Фан е прав — отвърнах. — Рано или късно те щяха да ни убият. В сърцето си вече ги бях осъдил. Беше само въпрос на време да намеря подходящата възможност. И Фан я осигури.

— Не можах да измисля никакъв друг начин — заговори старецът. — Бях притиснат до стената и нямах избор. Нямах избор.

— И все пак, Аякс — обади се Езон. — Да се довериш на поднебесен?

— Тези, които обитават царството на Хадес — отвърнах, — са равни пред смъртта.

В отговор Езон се поклони.

Фан ме погледна замислено и аз разбрах, че все още обмисля случилото се и се пита дали наистина не е имал друга възможност. Щеше да е така, колкото и да се убеждаваше, че вече е свършено.

— Той мисли твърде много — прошепна ми Жълт заек и най-сетне разбрах смисъла на тези думи, които бях чул толкова отдавна. Ако моята ръка бе отнела живота на Миджима и Михрадарий, ако аз им бях посочил пътя към Танатос, сега щях да се измъчвам от същите съмнения. Прав е бил онзи спартански учител, задето ме беше прокудил от техния град. Но макар да съчувствах на Фан, не можех да му помогна с нищо.

За разлика от мен Рамоночон знаеше как да утеши един стар поднебесен.

— Успокой мислите си — посъветва го той, след като приседна до него. — И се потопи в дао.

В първия миг Фан го стрелна с гневен поглед. Виждах, че устните му затрептяха, готови да отвърнат с обида, но в очите на моя приятел се виждаше само безкрайна доброта.

— Учили са ме как да вървя по Пътя — обясни старият даоист. — Познавам добре дао, що е вън от мен, но не и даото вътре.

— На мен пък са ми казвали, че са едно и също — рече Рамоночон. — Ще призная, че не разбирам и двете, а учителите ми са твърде далеч, за да ми помогнат.

Атина докосна сърцето ми и аз видях бездната, която ме разделя с Фан, широка като пропастта между Земята и Неподвижните звезди и дълбока като Тартар^[2]. Богинята ми каза, че някъде по края на този скалист ръб има мост, който трябва да открия или да построя.